Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Sawyer, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Дарко

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Ваканцията наближаваше. Учителят, който поначало си беше строг, ставаше все по-строг и по-взискателен, защото искаше училището да се представи добре в деня на изпитите. Сега пръчката и линията му рядко оставяха без работа — поне що се отнася до долните класове. Само най-големите момчета и госпожиците по на осемнайсет-двайсет години отърваваха боя. А господин Добинс пердашеше здравата, защото, макар да криеше под перуката си съвсем плешиво, лъскаво теме, той все още бе в разцвета на силите си и мускулите му никак не бяха отпуснати. С наближаването на големия ден цялата склонност към тирания, която носеше в душата си, постепенно изплуваше на повърхността. Той сякаш изпитваше някакво отмъстително удоволствие от налагането на наказания и за най-дребното провинение. Вследствие на това най-малките момчета прекарваха дните си в ужас и страдания, а нощите — в кроене на планове за мъст. И никога не пропускаха удобен случай да направят някоя пакост на учителя. Но и той не оставаше назад. Възмездието за всеки успешен реванш бе толкова мащабно и величествено, че момчетата неизменно се оттегляха от бойното поле напълно разбити. Най-сетне те встъпиха в съзаклятие и скроиха план, обещаващ бляскава победа. Привлякоха към заговора сина на рисувача на табели, обясниха му плана и го помолиха за помощ. Той самият изпадна във възторг, за което си имаше съвсем сериозни основания: учителят се хранеше у тях и му бе дал предостатъчно поводи да го намрази. След няколко дни жената на учителя заминаваше на гости в провинцията, така че пред плана нямаше никакви пречки. За важните случаи учителят винаги се подготвяше, като пийваше порядъчно. Синът на рисувача на табели каза, че в навечерието на деня на изпитите, когато достопочтеният педагог се приведеше в нужното състояние, той щял да „оправи работата“, докато онзи дреме в креслото си. А после щеше да го събуди в нужния час и да го проводи в училище.

И ето, най-сетне славният ден дойде. В осем часа вечерта училището бе ярко осветено и украсено с венци и гирлянди от цветя и листа. Учителят седеше в голямото си кресло като на трон, покачен на висока платформа, а зад него бе черната дъска. Май беше доста на градус. На трите реда пейки от двете му страни и на шестте реда отпред бяха насядали градските големци и родителите на учениците. Отляво, зад пейките, на които бяха насядали гражданите, бе издигната обширна временна платформа — на нея бяха насядали учениците, на които предстоеше да бъдат изпитани тази вечер: редици от малки момченца, толкова чистички и спретнати, че им беше чоглаво; редици от недодялани юноши; белоснежни редове от момичета и млади госпожици, облечени в тънък лен и муселин, които очевидно осъзнаваха, че ръцете им са голи, че целите са накичени със старинните дрънкулки на баба, а в косите им са заплетени розови и сини панделки и цветя. На останалите места бяха насядали учениците, които нямаше да се явяват на изпит.

И така, тържеството започна. Едно съвсем мъничко момченце стана и крайно смутено издекламира:

Очаквали ли сте такъв мъник

пред вас да заговори в този миг…

И така нататък, като придружаваше рецитацията си с болезнено отработени спазматични жестове като някаква машина — по-точно машина, която е малко нещо повредена. Но макар и жестоко наплашено, то успя благополучно да издрапа до края, поклони се отработено и се оттегли под гръмки аплодисменти.

След това едно засрамено момиченце избърбори „Мери имаше си агънце“ и т.н., направи будещ състрадание реверанс, получи си заслужените ръкопляскания и си седна поруменяло и щастливо.

 

Том Сойер пристъпи напред важно-важно и подхвана неугасимата и безсмъртна реч „Свобода ми дайте или смърт“ с яростно настървение и неистова жестикулация… и се запъна по средата. Скова го ужасна сценична треска, краката му се разтрепераха и той насмалко не се задави. Вярно, цялата публика проявяваше към него явно съчувствие, но и мълчеше, което беше още по-зле и от съчувствието. Учителят се намръщи и с това провалът стана пълен. Том се помъчи, помъчи и накрая се оттегли, напълно разбит и победен. Разнесоха се неубедителни аплодисменти, но те бързо утихнаха.

Последваха „Момчето на пламтящата палуба стоеше“, „Връхлетяха асирийци“ и други бисери на декламацията. После дойдоха упражненията по четене и битката с правописа. Малобройният клас по латински изрецитира няколко стиха с чест. Сега идеше ред на гвоздея на програмата: собствените съчинения на младите госпожици. Всяка от тях на свой ред излизаше на предния край на платформата, прокашляше се, разгръщаше ръкописа си (вързан с изящна панделка) и започваше да чете, като усърдно наблягаше на „изразителността“ и пунктуацията. Темите бяха все същите, разчепквани по подобни поводи от майките им, бабите им и несъмнено от всичките им прабаби по майчина линия чак до времето на кръстоносните походи. Една от темите беше „Дружбата“ и още „Спомени за миналите дни“, „Религията в историята“, „Земята на мечтите“, „За ползата от културата“, „Форми на политическата власт — сравнения и съпоставки“, „Меланхолия“, „Синовна обич“, „Сърдечни копнежи“ и т.н., и т.н.

Преобладаваща особеност на тези съчинения бе грижливо откърмената и къткана меланхолия; друга бе разточителният, пищен поток от „изящна словесност“; трета — издърпаните за ушите особено високо ценени думи и фрази, съвсем изтъркани от употреба. И още нещо много характерно, което окончателно досъсипваше тези писания — неизбежното и непоносимо поучение, размахало куцата си опашка в края на всяко едно от тях. Няма значение каква е темата — всеки път имаше сериозен напън тя така да се извърти, че да даде на всеки високонравствен и благочестив ум повод за размисъл и назидание. Очебийното лицемерие на тези поучения не бе достатъчно, за да бъде изпъдена тази мода от училищата — дори и в днешно време, и явно тя няма да бъде пропъдена, докато свят светува. В цялата ни страна няма нито едно училище, в което младите дами да не се чувстват длъжни да завършат съчинението си с проповед. И ще установите, че проповедта на най-разпуснатото момиче с най-небогоугодно поведение в цялото училище винаги е най-дългата и най-безмилостно благочестивата. Но стига вече — суровата житейска правда не е много приятна на вкус.

Да се върнем към изпита. Първото прочетено съчинение бе озаглавено „Живот ли е това?“. Може би читателят някакси ще изтърпи един откъс от него:

 

„По обичайните житейски пътища с какви радостни чувства младата душа предвкусва дългоочакваното празненство! Въображението трескаво рисува обагрени в розово картини на веселие. В своите мечтания сладострастната поклонница на модното светско общество вижда себе си сред развеселената тълпа и в нея са приковани всички погледи. Грациозното си тяло, обвито в белоснежни одежди, кръжи в лабиринта на весел танц; сред пъстрата празнична тълпа очите си блестят най-силно, походката си е най-лека.

В такива сладостни мечтания времето бързо отлита и идва желаният час — тя влиза в този рай, за който така упоено е мечтала. Колко приказно изглежда всичко за омаяните си очи! Всяко ново зрелище я омагьосва повече от предишното. Но след време тя открива, че под тази лъскава повърхност се крие суета и само суета, чиито ласкателства нявга са омагьосали душата си, но сега тя грубо дразни слуха си. Балната зала е загубила очарованието си и с погубено здраве и покрусено сърце тя си обръща гръб, убедена, че земните наслади не могат да удовлетворят копненията на душата!“

 

И тъй нататък, и прочие. По време на четенето се разнасяше одобрителен шепот, придружен с полугласни възклицания от рода на „Колко мило!“, „Колко красноречиво!“, „Толкова вярно“ и тем подобни и след като цялото това словоизлияние приключи с една особено мъчителна поука, последваха възторжени ръкопляскания.

После стана едно слабо и нажалено девойче с лице, притежаващо „интересната“ бледност, причинявана от хапчета и лошо храносмилане, и прочете „поема“. Две строфи от нея стигат:

„Девойка от Мисури се прощава с Алабама

Алабама, ах, сбогом! Обичах те силно,

ала с тебе сега се прощавам.

Ах, сърцето за тебе тъгува обилно

и споменът душата ми изпепелява!

Волно скитах из твойте гори, тъй честита,

бродех аз край река Талапуса

и на Таласи слушах рева на вълните,

и Аврора посрещах на склона на Куса!

Не е срамно, че тежка тъга ме гнети

и че лея аз сълзи не скришом!

Не с чужбина прощавам се — с родни земи,

горко, горко за тях аз въздишам!

Аз във тебе намерих и дом, и привет,

но напущам аз твойте долини!

Да изстинат очи и сърцето, и tкte,

ако ази към теб, Алабама, изстина!“

Малцина сред публиката знаеха какво значи tкte, но въпреки това поемата бе приета твърде добре.

След това излезе една мургава, черноока и чернокоса млада дама, която направи внушителна пауза, докара си трагично изражение и зачете с отмерен, тържествен тон:

„Видение

Тъмна и бурна бе нощта. Край небесния трон не блещукаше нито звездица, но глухият тътнеж на мощни гръмотевици постоянно трептеше в ухото. Страховити светкавици пируваха сърдити в облачните небесни чертози и сякаш презираха силата, с която укроти техния бяс бележитият Франклин! Дори и бурните вихри единодушно напуснаха тайнствените си домове и бушуваха, сякаш още повече да усилят безумието на пейзажа.

В такова време на мрак и печал за човешко състрадание въздишаше душата ми. Ала вместо това…

«Най-свидна ми приятелка, съветница, утеха моя и водач… в скръбта ми — радост, в радостта — блаженство» ми се притече на помощ.

Тя се движеше като едно от онези лъчезарни създания, с които младите романтици населяват във въображението си слънчевите пътеки на рая, кралица на красотата, неукрасена с нищо освен с безмерната си красота. Толкова лека бе походката си, че бе съвсем безшумна, и ако не бе вълшебният трепет, внушен от нежното си докосване, подобно на други скромни и ненатрапчиви красавици, и тя щеше да се изплъзне незабелязана, неочаквана. Странна печал бе изписана по чертите си, като ледените сълзи по одеждата на декември, когато тя посочи с пръст борещите се стихии навън и ме накара да размишлявам над двамата присъстващи.“

Този кошмар изпълваше към десет ръкописни страници и приключи с проповед, която така попарваше всички надежди за спасение на онези, които не принадлежат към презвитерианската църква, че му присъдиха най-голямата награда. Решиха, че това съчинение е най-прекрасното за вечерта. Кметът на градчето, докато връчваше наградата на авторката, произнесе пламенна реч, в която заяви, че никога досега не бил чувал „по-красноречиво“ произведение и че с него би могъл да се гордее самият Даниъл Уебстър[1].

Мимоходом можем да отбележим, че броят на съчиненията, в които се прекаляваше с думата „прелестен“, а човешкият опит бе наричан „страница от живота“, си беше колкото обикновено.

Сега учителят, вече дотолкова размекнат от пиенето, че го избиваше на нежност, бутна стола си встрани, обърна се с гръб към публиката и започна да рисува на черната дъска картата на Америка, за да изпита учениците по география. Но ръката му трепереше и затова се получи жалка картинка. Сподавен кикот се разнесе из залата. Той знаеше каква е причината и реши да се поправи. Започна да бърше начертаното със сюнгера и да чертае отново, но сега линиите излизаха още по-разкривени, а кикотът все повече се усилваше. Той съсредоточи цялото си внимание върху работата си, решен да не се огорчава от смеха. Чувстваше, че всички погледи са впити в него, струваше му се, че е на път да постигне успех, но кикотът не само че не стихваше, а и забележително се усилваше. И как би могло да бъде иначе! Горе имаше таванска стая и точно над главата му се намираше капака за нея. Изведнъж от този капак увисна котка, вързана с въженце за бутовете. За да не мяука, главата и челюстите си бяха омотани с парцал. Докато се спускаше бавно, тя се извиваше нагоре и се опитваше да хване с ноктите си въженцето, но после се извърташе надолу и дращеше из въздуха. Кикотът ставаше все по-силен и по-силен — котката вече се намираше само на педя от погълнатия от заниманието си учител. Надолу, още по-надолу, още мъничко надолу — и тя сграбчи отчаяно с нокти перуката му, вкопчи се в нея и заедно с трофея за миг бе издърпана горе! И какво сияние грейна от лъсналото учителско теме, защото синът на рисувача на табели го беше позлатил!

Това сложи край на изпита. Момчетата бяха отмъстени. Ваканцията бе дошла.

 

Забележка: Цитираните в тази глава т.нар. „съчинения“ са взети без изменения от една книга със заглавие „Проза и поезия от една дама от Запада“, но те плътно и точно следват образеца на ученическите съчинения и затова никакви подражания не могат да се мерят с тях.

Бележки

[1] Даниъл Уебстър (1782–1852) — американски политически деец, прочут оратор — бел. авт.