Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Sawyer, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Дарко

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

Глава 28

Същата нощ Том и Хък бяха готови за опасната си задача. Те се въртяха около странноприемницата чак докато мина девет — единият наблюдаваше уличката отдалече, а другият — входната врата. Никой не влезе в уличката, нито пък излезе от нея. Никой, напомнящ на испанеца, нито влезе, нито излезе през вратата. Нощта обещаваше да е ясна и затова Том се прибра, като се разбра с Хък, ако се стъмни достатъчно, да дойде да му „измяука“, Том да се измъкне и да отидат да пробват ключовете. Но нощта си оставаше ясна и затова към дванайсет часа Хък напусна своя пост и отиде да си легне в едно празно буре от захар.

Във вторник на момчетата пак не им провървя. В сряда — също. Но в четвъртък нощта обещаваше да е тъмна. Том се измъкна навреме, като взе стария тенекиен фенер на леля си и една голяма кърпа, с която да го затулва. Скри фенера в бурето на Хък и бдението започна. Един час преди полунощ странноприемницата затвори и угасиха светлините си (единствените наоколо). Не видяха никакъв испанец. Никой не бе влязъл в уличката, нито пък бе излязъл от нея. Всичко бе благоприятно. Цареше непрогледен мрак, само далечни гръмотевици нарядко нарушаваха пълната тишина.

Том извади фенера, запали го в бурето, уви го плътно с кърпата и двамата храбреци се запромъкваха в мрака към странноприемницата. Хък остана на стража, а Том продължи пипнешком по уличката. Настана дълго, тревожно очакване, което тегнеше като планина на душата на Хък. Искаше му се фенерът да просветне — щеше да се уплаши, но поне щеше да е наясно, че Том е още жив. Струваше му се, че часове са минали, откакто Том изчезна. Сигурно беше припаднал; можеше и да е умрял, а може би сърцето му се бе пръснало от страх и вълнение. Обзет от тревога, Хък започна да се приближава все повече и повече към уличката. Беше го страх от всякакви ужасии и очакваше всеки миг да се разрази някоя катастрофа, която да му отнеме и сетния дъх. Нямаше какво толкова да отнеме — поемаше си въздух на глътки колкото напръстник, а сърцето му тупкаше до пръсване. Изведнъж проблясна светлина и Том профуча край него.

— Бягай! — прошепна му той. — Бягай, ако ти е мил животът!

Нямаше нужда да го повтаря — веднъж беше достатъчно. Преди Том да успее да го повтори, Хък вече се носеше с трийсет-четирийсет мили в час. Момчетата не спряха, докато не стигнаха навеса на една запустяла кланица в долния край на града. Тъкмо се напъхаха вътре, разрази се буря и ливна дъжд. Щом Том успя да си поеме дъх, той каза:

— Хък, много беше страшно! Пробвах два от ключовете, колкото се може по-тихо, но те вдигнаха такава шумотевица, че направо дъх не можех да си поема от страх! Пък и не ставаха на ключалката. Без да се усетя, натиснах дръжката и хоп — вратата се отвори! Не била заключена! Втурнах се вътре, махнах кърпата и… Боже всемогъщи!

— Какво? Какво видя, Том?

— Хък, без малко да настъпя ръката на Индианеца Джо!

— Не може да бъде!

— Вярно! Легнал на пода и спи като труп, с превръзката на окото и разперил ръце.

— Божке, и ти какво направи? Той събуди ли се?

— Не, дори не шавна. Сигурно е бил пиян. Аз само грабнах кърпата и дим да ме няма!

— Ох, аз пък никога нямаше да се сетя за кърпата!

— Аз пък се сетих. Ако я бях загубил, знаеш ли как щях да си изпатя от леля!

— Том, а онова сандъче видя ли го?

— Хък, хич не се маях да се оглеждам! Не видях ни сандъче, ни кръст. Нищичко не видях освен една бутилка и едно тенекиено канче на пода до Индианеца Джо. А освен това видях вътре две бурета и страшно много бутилки. Сега разбра ли какъв дух обитава тая стая?

— Какъв?

— Духът от бутилката! Може би във всичките странноприемници на въздържателното дружество си има такава стая, дето държат уиски, а, Хък?

— Може и така да е. Кой да се сети? Слушай, Том, ами че тъкмо сега му е времето да турим ръка на сандъчето, щом Индианеца Джо е пиян.

— Как пък не! Що не пробваш ти!

Хък трепна.

— Абе, не… нещо не ми се ще…

— И на мен не ми се ще, Хък. До него имаше само една бутилка, а толкова не стига. Виж, три да бяха, щеше да се е напил достатъчно и аз щях да свърша работата.

Последва дълго мълчание — и двамата размишляваха. Най-сетне Том каза:

— Виж какво, Хък, хайде да не опитваме повече, докато не разберем със сигурност, че Индианеца Джо го няма вътре. Много е страшно. Ако го следим всяка нощ, все някой път ще го видим да излиза и тогава ще грабнем сандъчето по-бързо от светкавица!

— Хубаво, съгласен съм. Ще вардя по цяла нощ, и то всяка нощ, но ако ти свършиш онова, другото.

— Добре, ще го свърша. От тебе се иска само да притичаш по улица „Хупър“ и да ми измяукаш — а ако съм заспал, хвърляй камъчета по прозореца да ме събудиш.

— Хубаво, разбрахме се!

— Хък, бурята вече утихна и аз ще си ходя. След някой и друг час ще почне да се съмва. Ще се върнеш ли да попазиш дотогава, а?

— Щом съм ти казал, Том, значи ще пазя. Цяла година ще вися всяка вечер край странноприемницата! Ще спя по цял ден и ще вардя по цяла нощ!

— Много хубаво. А къде ще спиш?

— В плевнята на Бен Роджърс. Той ме пуска там, а и техният негър, чичо Джейк, също ме пуска. Аз му нося вода, когато поиска, и всеки път, когато му поискам нещичко за ядене, ми дава, стига да му се намира. Много добър е тоя негър, Том! Той ме харесва, защото никога не му се надувам, все едно съм нещо повече от него. Понякога дори сядам да ям с него. Но ти това не го разправяй. Човек, като умира от глад, понякога ги върши едни, дето иначе никога няма да ги свърши.

— Е, ако не ми потрябваш през деня, ще те оставя да спиш. Няма да ти се пречкам. Но нощем, видиш ли, че става нещо, тичай да ми измяукаш!