Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Sawyer, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Дарко

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Това бе великата тайна на Том — той бе намислил да се завърне у дома заедно със своите братя пирати и да присъства на собственото си погребение. В събота привечер те доплаваха до брега на Мисури върху една греда и слязоха на суша на пет-шест мили под града. Преспаха в крайградската гора, а по изгрев се промъкнаха по задните улички и си доспаха в църковната галерия сред бъркотията от изпотрошени пейки.

В понеделник сутринта на закуска леля Поли и Мери бяха много нежни с Том и изпълняваха всяко негово желание. Разговаряха необичайно много и по някое време леля Поли каза:

— Е, Том, не че това не беше смешно — да накарате всички да страдат кажи-речи цяла седмица, докато вие сте се веселили. Но жалко, дето си толкова коравосърдечен, че да оставиш и мен да се мъча така! Щом си преплавал реката върху греда, за да отидеш на собственото си погребение, можеше да наминеш и насам и някакси да ми известиш, че не си мъртъв, а само си избягал.

— Да, Том, би могъл — подкрепи я Мери. — И съм убедена, че щеше да го направиш, стига да се беше сетил.

— Щеше ли, Том? — попита леля Поли и лицето си грейна мечтателно. — Кажи, щеше ли да го направиш, ако се беше досетил?

— Ами… право да си кажа, не знам. Това щеше да развали всичко.

— Том, надявах се, че поне малко ме обичаш! — рече леля Поли с такава покруса, че момчето се смути. — Ако поне се беше сетил, макар и без да го направиш, все щеше да е нещо…

— Ех, лельо, това не е беда — застъпи се за него Мери. — Той Том си е такъв, вятърничав — все бърза и изобщо не се замисля.

— Толкова по-жалко! Сид щеше да се замисли. А освен това щеше да дойде и да ми извести! Том, някой ден ти ще се обърнеш назад, ала вече ще е твърде късно… И тогава ще ти се прииска поне мъничко да си помислил за мен, когато това нищичко не ти е струвало.

— Стига, лельо — много добре знаеш, че те обичам! — възкликна Том.

— Щеше ми се да е не само на думи, а и на дело.

— Много ми се иска да се бях сетил! — възкликна разкаяно Том. — Но аз те сънувах, лельо! А това все е нещо, нали?

— Не е кой знае какво — и котките сънуват. Но все е по-добре от нищо. И какво сънува?

— Ами в сряда през нощта те сънувах как седиш до леглото, а Сид до сандъка за дърва и Мери до него.

— Точно така беше. Винаги така сядаме. Радвам се, че насън си се сетил поне толкова за нас.

— Също сънувах, че и майката на Джо Харпър е тук.

— Ама тя наистина беше тук! Нещо друго сънува ли?

— О, сума ти работи. Но сега всичко ми е мътно.

— Опитай се да си спомниш… ще можеш ли?

— Ами… струва ми се, че вятърът духна… духна…

— Напрегни си ума, Том! Вятърът е духнал нещо… хайде!

Том притисна пръсти в челото си и след една тревожна минута каза:

— Сетих се! Сетих се! Духна свещта!

— Господи помилуй! Продължавай, Том… продължавай!

— Струва ми се, че ти каза: „Според мен тази врата…“.

— Продължавай, Том!

— Чакай само да си припомня малко… само мъничко. О, да — ти каза, че според теб вратата се е отворила.

— Да, точно така казах, досущ същото! Нали така, Мери? Продължавай!

— И после… и после… ами, не съм много сигурен, но май накара Сид да отиде да… да…

— Да? Кажи? Какво го накарах, Том? Какво го накарах?

— Ами, накара го… накара го… да я затвори.

— Божичко! В живота си не съм чувала подобно нещо! Върви разправяй, че сънищата са празна работа! Сирини Харпър трябва да узнае това час по-скоро! Ха, да я видя сега как ще се измъкне и ще почне ли пак да ми разправя за суеверия! Разказвай, Том!

— О, оттук нататък вече ми е ясно като бял ден. После ти каза, че аз не съм бил лош, а само съм бил пакостник и непослушен, и немирен като… като жребче ли беше, какво беше…

— Точно така казах! Боже милостиви! Карай нататък, Том!

— После ти се разплака.

— Да, точно така, разплаках се! И то не за пръв път! А после…

— После госпожа Харпър също се разплака и каза, че Джо бил съвсем същият и че много си се щяло да не го е била заради някаква сметана, дето самата тя я била изхвърлила…

— Том! Ти си бил осенен от Светия Дух! Този сън е бил пророчески, да знаеш! Мили Боже… разказвай, Том!

— После Сид каза, че… каза, че…

— Според мен нищо не съм казал! — обади се Сид.

— Да, Сид, каза! — намеси се Мери.

— Млъкнете и оставете Том да продължи! Какво каза Сид, Том?

— Каза… струва ми се, каза, че се надява там, където съм отишъл, да ми е по-добре, но щяло да е по-хубаво, ако съм бил по-добър…

— Ето на, чу ли! Дума по дума го каза!

— А ти му се скара да млъкне.

— Точно така си беше! Сигурно тук е идвал ангел! Да, ангел е имало тук!

— А госпожа Харпър разказа как Джо я уплашил с бомбичка, а пък ти си разказа за Питър и пенкилера…

— Вярно! Жива да не бях, ако не е вярно!

— А после много си говорихте за това как претърсили цялата река за нас и че погребението щяло да е в неделя, а после ти и старата госпожа Харпър се прегърнахте и се разплакахте и тя си тръгна.

— Точно така беше! Точно така — вярно е, както е вярно, че сега съм точно тук, на това място! Том, ти така го разказа, все едно си го видял със собствените си очи! А после какво стана, Том? Кажи!

— След това ми се стори, че се молиш за мен… и аз те виждах и чувах всяка твоя дума. После ти си легна, а на мен ми стана толкова жал за тебе, че взех парче кора от чинар и написах на нея: „Ние не сме умрели, а само избягахме и станахме пирати“ и я оставих на масата до свещта. И ти изглеждаше толкова добра, докато спеше, че аз се приближих, наведох се и те целунах по устата.

— Наистина ли, Том? Наистина ли? Заради това ти прощавам всичко! — и тя така стисна момчето в прегръдките си, че то се почувства последен негодник.

— Много мило, макар че е било само… насън — рече Сид сам на себе си, но все пак достатъчно силно, че да го чуят.

— Млъкни, Сид! Насън човек прави всичко онова, което би направил и наяве. Том, ето ти една хубава голяма ябълка, която пазех за теб, ако се намериш… а сега марш на училище! Благодаря на Бога, нашия Отец, че те върна при мен, защото той е търпелив и милостив към онези, които вярват в Него и спазват заповедите му. Той знае, че аз съм недостойна, но ако само достойните получаваха неговата благодат и Божията ръка помагаше само на тях в трудности, малцина щяха да се усмихват тук, на земята, и да добиват вечен покой, падне ли дългата нощ. Хайде, Сид, Мери, Том, тръгвайте веднага, стига вече сте ми се пречкали тук!

Децата тръгнаха за училище, а старицата се запъти към госпожа Харпър, за да съкруши нейното здравомислие, като си разкаже пророческия сън на Том. Сид прецени, че ще е по-добре да не издава какво се върти в главата му на тръгване от къщи. А то беше: „Много плитко скроено — толкова дълъг сън и без нито една грешка!“.

Какъв герой беше станал Том! Той не припкаше и не подскачаше като преди, а ходеше наперено, с достойнство, както подобава на пират, осъзнаващ, че всички погледи са приковани в него. Така си и беше. Той се опитваше да се преструва, че не забелязва как го гледат и какво си приказват, докато минава покрай тях, но за него това бе важно като хляба насъщен. По-малките момченца се тълпяха в краката му и се гордееха, че ще ги видят с него и че той ги търпи — все едно той бе барабанчикът начело на някакво шествие или пък слонът, предвождащ пътуваща менажерия при влизането си в града. Връстниците му се правеха, че изобщо не знаят за неговото бягство, но въпреки това се изяждаха от завист. Всичко биха дали, за да имат мургавата му загоряла кожа и бляскавата му слава. Но Том не би се разделил нито с едното, нито с другото, дори да му предложат в замяна истински цирк.

В училище децата се отнасяха към него и Джо с такава почит и ги зяпаха с такава красноречива възхита, че много скоро двамата герои се надуха непоносимо. Те започнаха да разказват приключенията си на зажаднелите слушатели, но това бе само началото, защото с такова въображение като тяхното, готово неспирно да им предоставя материал, сякаш нямаше да има край! А най-накрая, когато извадиха лулите си и най-спокойно започнаха да пуфкат с тях, славата и величието им достигнаха своя връх.

Том реши, че сега вече може да се отърве от Беки Тачър. Славата му бе достатъчна. Щеше да живее за славата. Сега, когато бе завоювал такава почит, Беки може би ще пожелае да се сдобрят. Е, нека си желае — ще види тя, че и той може да бъде толкова безразличен като някои хора! След малко тя пристигна. Том се престори, че не я вижда. Той се отдалечи, отиде при една групичка момчета и момичета и се заговори с тях. Не след дълго забеляза, че тя тичаше весело насам-натам с поруменяло лице и танцуващи очи и се преструваше на твърде увлечена от играта на гоненица със съученичките си — хванеше ли някоя, се заливаше от смях. Но той забеляза, че все гледа да хване онези, които са най-близо до него, и всеки път го поглежда крадешком. Това гъделичкаше злобното му тщеславие и затова, вместо да го накара да омекне, го караше още повече да се надува и още по-старателно да се прави, че не я вижда. Не след дълго тя се отказа от гоненицата и започна нерешително да се разхожда наоколо, като изпусна една-две въздишки и току поглеждаше тайничко и с копнеж към Том. Тогава забеляза, че от всички той обръща най-много внимание на Ейми Лорънс. Остра болка я прониза, обхвана я тревога и тя се опита да си тръгне, но вероломните си крака я заведоха право при онази групичка. С престорена жизнерадост тя се обърна към едно момиче, застанало току до лакътя на Том:

— Мери Остин, лошо момиче такова! Защо не дойде на неделно училище?

— Ходих! Ти не ме ли видя!

— Не съм! Беше ли? Къде седеше?

— В класа на госпожица Питърс както винаги. Аз те видях!

— Така ли? Странно, че аз не съм те видяла. Исках да ти кажа за пикника.

— О, колко хубаво! Кой го устройва?

— Майка ми, за мен!

— Ех, че хубаво! Надявам се, че тя ще позволи и аз да дойда!

— Да, разбира се — нали пикникът е за мен! Мама ще позволи да дойдат всички, които поканя аз, а аз искам ти да дойдеш!

— Колко мило! Кога ще бъде?

— Скоро. Сигурно през ваканцията.

— Ех, че ще се повеселим! Всички момчета и момичета ли ще поканиш?

— Да, всички, които са ми приятели… или искат да ми бъдат приятели — и тя хвърли крадешком поглед към Том, но точно тогава той увлечено разказваше на Ейми Лорънс за ужасната буря на острова и как светкавицата „нацепила на трески“ огромния чинар, докато той „бил на три крачки от него“.

— А може ли и аз да дойда? — попита Грейс Милър.

— Може.

— Ами аз? — попита Сали Роджърс.

— Може.

— А аз може ли да дойда? — попита Сузи Харпър. — Ами Джо?

— Може.

И така, всички от групата си изпросиха покана и пляскаха весело с ръце, щом получеха утвърдителен отговор — всички без Том и Ейми. После Том се обърна невъзмутимо, като продължаваше да говори с Ейми, и я отведе със себе си. Устните на Беки се разтрепераха и очите си се насълзиха, но тя се прикри и с престорена веселост продължи да бърбори. Пикникът обаче вече бе загубил цялата си привлекателност… и всичко останало — също. Тя побърза да се махне оттам и да се скрие, след което „хубавичко си поплака“, както се изразява нейният пол. А после остана да седи там посърнала, с наранена гордост, чак докато звънецът би. Тогава стана с отмъстителен блясък в очите, тръсна плитки и каза, че знае какво да прави.

В междучасието Том продължи да флиртува с Ейми, изпълнен с тържествуващо самодоволство. Той не спираше да се оглежда за Беки, за да продължи да разкъсва сърцето си. Най-сетне я мярна, но изведнъж духът му се сгромоляса. Тя се бе настанила уютно на една пейчица зад училището и разглеждаше книжка с картинки заедно с Алфред Темпъл. Двамата бяха така погълнати от заниманието, а главите им се бяха склонили толкова близо една до друга над книгата, че светът около тях сякаш не съществуваше. Жарка ревност кипна във вените на Том. Той се намрази, задето е отхвърлил предложената от Беки възможност за помирение. Нарече се глупак и с всички останали тежки обиди, които му хрумнаха. Плачеше му се от яд. Докато вървяха, Ейми продължаваше да бъбри весело, защото сърцето си пееше, ала езикът на Том бе скован. Той не чуваше какво му казва Ейми и колчем тя млъкнеше в очакване той да каже нещо, той само смънкваше нещо, най-често съвсем не на място. А и постоянно се връщаше зад училището, отново и отново, за да изпепелява онова омразно зрелище очите му. Нещо го теглеше нататък против волята му. И той полудяваше, като виждаше — така поне му се струваше, че Беки Тачър дори не подозира за неговото съществуване! Ала тя много добре го виждаше и разбираше, че печели битката, и се радваше, че го вижда да страда, както бе страдала тя.

Веселото бъбрене на Ейми му стана непоносимо. Том намекна, че си има задължения, че трябвало да свърши разни работи, а времето лети. Ала напразно — момичето продължаваше да си чурулика. „Ох, да я вземат дяволите! — мислеше си Том. — Ще се отърва ли някога от нея?“ Най-сетне той заяви, че се налагало да се погрижи за онези работи, а тя най-непринудено отвърна, че след училище щяла да го чака. Заради това той съвсем я намрази и припряно се отдалечи.

„Поне да беше някой друг! — мислеше си Том и скърцаше със зъби. — Което ще да е момче от града да беше, но не и това конте от Сейнт Луис, дето си мисли, че се облича много шик и се прави на аристократ! Ти само почакай, господинчо — аз те натупах още първия ден, когато те видях в града, и пак ще те натупам! Само почакай да те спипам навън! Като те хвана и…“

И той направо спука от бой въображаемото момче — бъхтеше въздуха с юмруци, риташе и мушкаше.

„На ти сега! На ти! О, стигало ти, затова ли ми ревеш? Стигало ти, значи? Хайде, махай се и това да ти е за урок!“

И въображаемият бой приключи с негова победа.

На обяд Том изтича до вкъщи. Беше му ужасно съвестно да гледа колко благодарна и щастлива е Ейми, а ревността му вече не издържаше на другото мъчение. Беки продължи да разглежда картинки с Алфред, но минутите се влачеха ли влачеха, а Том не се вясваше никакъв, за да страда. Това помрачи тържеството си и тя загуби интерес към картинките. След това дойдоха унинието и разсеяността, а после и меланхолията. На два-три пъти тя чуваше шум от стъпки и наостряше уши, ала надеждите си оставаха измамени — Том все не идваше. Най-сетне тя се почувства съвсем нещастна и си се прииска да не бе стигала толкова далеч в нейното отмъщение. Горкият Алфред забеляза, че неизвестно защо тя скучае с него, и я засипа с възклицания: „О, виж тази колко е хубава! Погледни това!“. Най-сетне тя загуби всякакво търпение и отсече:

— Ох, стига си ме тормозил! Тези картинки никак не ме интересуват!

После избухна в сълзи и побягна.

Алфред скочи подире си и я заутешава, но тя го отряза:

— Махай се и ме остави на мира! Мразя те!

Момчето се спря, като се чудеше какво ли толкова е направило — та нали тя му беше казала, че през цялата обедна почивка ще разглежда с него картинки, а сега бяга разплакана. Алфред се упъти към празното училище умислен. Чувстваше се унижен и сърдит. Лесно се досети каква е истината — това момиче просто го беше използвало, за да вбеси Том Сойер. От това, разбира се, омразата му към Том никак не намаля. Искаше му се да намери някакъв начин да вкара този хлапак в беля, без сам той да си изпати. Погледът му попадна върху учебника по правопис на Том. Ето го и удобния случай! Доволен, той отвори на урока за същия следобед и заля страницата с мастило.

Тъкмо в този миг Беки надникна вътре през задния прозорец и го видя, но бързо се скри, без да се издаде. После тръгна към къщи с намерението да намери Том и да му каже. Том щеше да си бъде благодарен и всичките им недоразумения щяха да свършат. Ала по средата на пътя размисли. Споменът за държанието на Том, докато тя говореше за пикника, я попари и изпълни със срам.

Затова тя реши да го остави да си изяде боя заради повредения учебник и да го мрази цял живот.