Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (14)

Глава 13

Решението бе взето. Том бе изпаднал в безрадостно отчаяние. Всички го изоставиха, едничък приятел си няма, казваше си той. Никой не го обичаше. Узнаеха ли докъде са го докарали, сигурно щеше да ги хване жал. Той се опитваше да постъпва праведно и да се разбира с всички, ала те не му позволяваха. Е, щом нямаше угодия и те толкова искаха да ги отърве от себе си, така да е! А за последствията нека си го обвиняват, какво пък толкова? Имаше ли право да недоволства онзи, който няма приятели? Да, най-сетне бяха успели да го принудят: той щеше да хване кривия път. Избор нямаше.

Вече почти беше изминал „Медоу Лейн“, когато звуците на училищния звънец, призоваващ учениците в час, стигнаха слабо до слуха му. При мисълта, че никога, никога вече няма да чуе този тъй познат звън, той изхлипа. Да, много тежко му бе, ала бе принуден. Щом го бяха прогонили да се скита немил-недраг в студения, равнодушен свят, трябваше да се подчини — но им прощаваше. Хлипанията му зачестиха и се усилиха.

Тъкмо в този миг насреща му се зададе неговият сърдечен приятел Джо Харпър, който също гледаше мрачно и явно таеше в душата си велик и зловещ план. Ясно бе, че тук са се събрали „две души, обладани от една мисъл“. Като бършеше очи с ръкав, Том заразправя, че бил твърдо решен да избяга от жестокостта и липсата на всякакво състрадание вкъщи, че ще тръгне да се скита по широкия свят и никога вече няма да се върне. Накрая изрази надеждата, че Джо няма да го забрави.

Но тук излезе наяве, че Джо бе смятал да отправи същата молба към Том и нарочно бе тръгнал да го издирва. Майка му го нашибала с пръчка за това, че Джо бил изпил някаква сметана, дето той дори не бил близвал и нищичко не знаел за нея. Ясно било, че си е омръзнал и си мечтаела той да се махне. Е, щом е така, на него не му оставало нищо друго, освен да се подчини на желанието си. Надявал се тя да е щастлива и никога да не съжали, че е прокудила клетото си синче да се скита из този коравосърдечен свят, да страда и накрая да умре.

Докато вървяха и доверяваха скърбите си един на друг, двамата се договориха да се подкрепят един друг като братя и никога да не се разделят, докато смъртта не ги избави от теглилата им. После всеки започна да излага своя план. Джо смяташе да става отшелник, да заживее в някоя затънтена пещера, да се храни с корички хляб и накрая да умре от студ, от нищета и от скръб. Но след като изслуша Том, той призна, че животът на престъпника си има очевидни преимущества и се съгласи да стане пират.

На три мили от Сент Питърсбърг, там, където река Мисисипи се разлива на повече от една миля на ширина, имаше дълъг, тесен, обрасъл с дървета остров, в чийто горен край имаше плитчина — прекрасно място за среща на изгнаници. Беше необитаем и се намираше по-близо до отсрещния бряг, плътно обрасъл с гъста гора, в която човешки крак почти не стъпваше. Така че двамата решиха да се заселят именно там, на Джаксъновия остров. Кого точно ще подложат на пиратските си набези — за това изобщо не си помислиха. После издириха и Хъкълбери Фин, който начаса се съгласи да влезе в бандата, защото на него му беше все едно каква кариера ще избере — те всичките бяха еднакви за него. Разделиха се с уговорката да се срещнат на едно усамотено място на брега, на две мили нагоре от градчето, в любимия си час — а именно, в полунощ. Там имаше малък дървен сал, който възнамеряваха да отвлекат. Всеки щеше да донесе въдици и кукички и каквито провизии можеше да отмъкне по най-скришен и тайнствен начин, тъй, както подобава на разбойници. И преди следобедът да се изниже, те, изпълнени със сладка гордост, разпространиха новината, че скоро в града „нещо щяло да се разчуе“. Всички, на които подхвърлиха този мъгляв намек, бяха предупредени „да си държат езика зад зъбите и да чакат“.

Около полунощ Том пристигна с един варен свински бут и още разни дреболии и се скри в гъстия храсталак на една стръмнина над мястото на срещата. Звездите сияеха, цареше пълен покой. Огромната река се бе ширнала като притихнал океан. Том се ослуша, ала нито звук не нарушаваше тишината. После подсвирна тихичко по особен начин. Изпод стръмнината му отговориха. Том подсвирна още два пъти — и на този сигнал отговориха по същия начин. После един предпазлив глас попита:

— Кой е там?

— Том Сойер, Черния отмъстител от Карибско море! Кажете си имената!

— Хък Фин Кървавата ръка и Джо Харпър Страшилището на моретата!

Том им беше дал тези прякори, взети от любимите му книги.

— Добре. Кажете паролата.

В злокобната нощ два пресипнали гласа произнесоха едновременно страшната дума:

— Кръв!

После Том търколи надолу бута и се спусна след него, като се поожули и си съдра тук-там дрехите. От стръмнината се слизаше по една лесна и удобна пътечка, минаваща покрай брега, но тя не предлагаше трудностите и опасностите, така ценени от пиратите.

Страшилището на моретата бе донесъл грамадно парче бекон и бе видял голям зор, докато го домъкне. Фин Кървавата ръка бе откраднал един тиган и голяма пачка полуизсушени листа от тютюн. Носеше и няколко царевични кочана, за да си направят лули. Но никой от пиратите не пушеше, нито пък дъвчеше тютюн, освен той самия. Черния отмъстител от Карибско море заяви, че и дума не можело да става да тръгнат на път, без да си набавят огън. Умна мисъл — по онова време тамошните хора изобщо не знаеха какво е кибрит. Забелязаха, че на един голям сал на стотина метра по-нагоре по реката тлее огън, промъкнаха се тайно там и си взеха една главня. Те превърнаха цялото начинание във величествено приключение — постоянно си шъткаха и спираха внезапно с пръст на уста, стискаха дръжките на въображаемите си кинжали и със зловещ шепот раздаваха заповеди: „шавне ли врагът, да забият кинжала в него до дръжката“, защото „мъртъвците не издават никого“. Знаеха много добре, че всички салджии са в града и или обикалят магазините, за да подновят запасите си от провизии, или се наливат по кръчмите, но въпреки това нямаше никакво оправдание да се държат неподобаващо на истински пирати.

Не след дълго отплаваха — Том беше капитанът, Хък гребеше със задното весло, а Джо — с предното. Том стоеше в средата на сала, свъсил вежди и скръстил ръце и издаваше заповеди с приглушен, неумолим шепот:

— Обърни платното към вятъра!

— Тъй вярно, сър!

— Дръж прав курс, прав кууурс!

— Прав курс, сър!

— Дай встрани един румб!

— Встрани един румб, сър!

Тъй като момчетата караха сала равномерно право към средата на реката, тези заповеди несъмнено бяха давани само „за показ“ и всъщност не означаваха нищо.

— Кои платна са вдигнати?

— Долните, марселите и кливерите, сър!

— Вдигнете бомбрамселите! Горе, на въжетата — половин дузина на форстенстакселите! Хайде по-живо!

— Тъй вярно, сър!

— Разтворете гротбрамсела! Шкотовете! Нагласи според вятъра! Давайте, юнаци!

— Тъй вярно, сър!

— Рулят на подветрената страна! Ляво на борд! Готови за среща с вражеския кораб! Ляво на борд! Хайде, моряци! Смело напред! Дръж прав кууурс!

— Прав курс, сър!

Салът премина средата на реката, момчетата го насочиха направо и налегнаха веслата. Нивото на водата не беше високо и затова течението не беше много силно — две-три мили в час. През следващите три четвърти час те не обелиха и дума. Сега салът отминаваше далечното градче. Две-три мъждукащи светлинки показваха къде се намира то. По това време градът спеше спокойно отвъд обвитата в мъгла водна шир, обсипана със звезди като със скъпоценни камъни, без да подозира какви велики събития се случват в този миг. Черния отмъстител стоеше неподвижно със скръстени ръце и „хвърляше последен поглед“ към мястото, където бе преживял толкова радости, а после и такива страдания. Искаше му се Тя да можеше го види сега как се носи по бурното море към опасностите и смъртта с безстрашно сърце, устремен към своята гибел с мрачна усмивка на уста. Почти никакви усилия не костваше на въображението му да премести Джаксъновия остров толкова далеч, че градът да не се вижда оттам, и затуй той „хвърляше последен поглед“ на родния си град с разбито и същевременно доволно сърце. Другите двама пирати също „отправяха последен поглед“, при това толкова дълго, че насмалко да се оставят потока да ги отнесе и да подминат острова. Но се усетиха навреме за опасността и успяха да я избегнат. Около два часа през нощта салът заседна в плитчината на двеста метра от горния край на острова и се наложи да цапат напред-назад из водата, докато пренесат на брега целия си товар. На сала имаше едно старо платно и те го опънаха в шубраците като навес, под който скриха провизиите. Самите те обаче при хубаво време щяха да спят под открито небе, както прилягаше на разбойници.

Накладоха огън до един голям пън на двайсет-трийсет крачки вдън тъмната гора, изпържиха си в тигана бекон за вечеря и ометоха половината от запаса от царевични питки. Славно беше да се пирува тъй волно и буйно сред девствените гори на още неизследван, необитаем остров, далеч от хорските селения! Тримата си обещаха никога повече да не се завърнат към цивилизацията. Пламъците осветяваха лицата им и хвърляха червеникави отблясъци върху извисяващите се дървета — колони на техния горски храм, по лъскавите листа и гирляндите от дива лоза.

Когато и последното хрупкаво парченце бекон бе изядено и бе излапана и последната дажба царевични питки, момчетата се изпънаха на тревата, доволни-предоволни. Можеха да си намерят и по-прохладно място, но не искаха да се лишат от такъв романтичен детайл като жаркия лагерен огън!

— Ех, че веселба! — възкликна Джо.

— Щуро е! — отвърна Том. — Какво ли щяха да кажат другите момчета, ако можеха сега да ни видят?

— Какво ли? Щяха да се пукнат от завист, че и те не са тук! Нали, Хъки?

— Така си е — отвърна Хъкълбери. — На мен поне така ми е добре. Нищо повече не искам. Обикновено все не си дояждам, а и тук никой няма да дойде да те бие и тормози, без нищичко да си му направил!

— Ей това е живот за мен — заяви Том. — Никой не те кара да ставаш сутрин и да ходиш на училище, и да се миеш, и всичките му разни тъпотии! Разбираш ли, Джо, на пиратите, когато са на суша, не им се налага да вършат нищо, а отшелниците трябва постоянно да се молят, пък и с това тяхно самотуване никак не им е весело.

— Така си е то — съгласи се Джо. — Ама аз не бях мислил много за това. Сега, като видях какво е да си пират, разбирам, че много повече ми харесва!

— Виждаш ли — продължи Том, — сега хората вече не почитат толкова отшелниците като едно време, но пиратите са винаги на уважение! Пък и отшелникът трябва да спи на най-твърдата земя, която намери, и да носи власеница, и да си посипва главата с пепел, и да стои на дъжда, и…

— Защо пък носят власеници и си посипват главите с пепел? — полюбопитства Хък.

— Отде да знам. Обаче няма как да изклинчат. Щом си отшелник, значи трябва. Ако ти станеш отшелник, и ти ще трябва да ги правиш тия работи.

— Да бе, как пък не! — тросна се Хък.

— Ами какво щеше да правиш тогава?

— Хич не знам, ама такива работи — не!

— Ама, Хък, няма как иначе! Как щеше да се измъкнеш?

— Просто нямаше да го изтърпя и щях да офейкам.

— Да офейкаш! Тогава нямаше да си отшелник, ами жив безделник! Срам за всички отшелници!

Кървавата ръка не отговори — беше си намерил по-интересно занимание. Току-що бе издълбал един царевичен кочан и прикрепи към него едно кухо стебло. После натъпка лулата с тютюн, разпали я с едно живо въгленче и издуха облак уханен дим. Хък тънеше в блаженство и разкош. Другите пирати му завиждаха за величествения порок и тайно решиха да го придобият час по-скоро. След малко Хък каза:

— А какво правят пиратите?

— Живот си живеят — отвърна Том. — Пленяват кораби и ги изгарят, а жълтиците вземат и ги закопават на страшни места на техния остров, където има призраци и всякакви твари, дето пазят съкровищата, а всички на кораба убиват. Карат ги да вървят по една дъска над вълните със завързани очи…

— Жените ги замъкват на острова — поправи го Джо. — Те не убиват жени.

— За жените си прав — съгласи се Том. — Не ги убиват, защото са много благородни. Пък и жените винаги са красавици.

— И какви дрехи носят само — най-разкошните! Леле мале! Целите в злато, сребро и диаманти! — възкликна въодушевено Джо.

— Кой това? — попита Хък.

— Как кой, ами пиратите!

Хък отчаяно огледа парцалите си.

— Аз май не съм облечен подходящо за пират — рече той печално. — Но други дрехи нямам.

Другите момчета го успокоиха, че много скоро щял да си набави великолепни дрехи, стига само да започнат с похожденията си. Успяха да го убедят, че на първо време и жалките му дрипи стават, макар че богатите пирати, преди да се заловят с тоя занаят, гледали да се обзаведат с подходящ гардероб.

Постепенно разговорът утихна и сънят започна да притваря клепките на малките бездомници. Лулата се изхлузи от пръстите на Кървавата ръка и той заспа дълбоко, както спят уморените хора с чиста съвест. На Страшилището на моретата и Черния отмъстител от Карибско море им беше по-трудно да заспят. Те си казаха молитвата наум, легнали, защото тук нямаше кой да ги кара да коленичат и да се молят на глас. Всъщност си бяха наумили изобщо да пропуснат молитвите, но ги беше страх да отидат чак толкова далеч, защото току-виж ги треснала някоя гръмотевица. После се унесоха в дрямка и вече заспиваха, когато ги сполетя натрапник, когото не можаха да пропъдят. Този натрапник се наричаше съвест. В душите им се прокрадна смътен страх, че са направили лошо, като са избягали. После се сетиха за откраднатите мръвки и тогава се започнаха истинските терзания. Опитаха се да спорят със съвестта, като си припомняха, че десетки пъти са отмъквали бонбони и ябълки, но тя не се примири с подобни мижави оправдания. Най-сетне започна да им се струва, че няма къде да избягат от недвусмисления факт, че да задигнеш някоя сладка си е просто пакост, а да присвояваш бекон, свински бутове и тем подобни ценности си е чиста кражба. А нали една от Божиите заповеди забраняваше да се краде! Затова те мълчешком решиха, докато са в тоя занаят, пиратските им набези никога повече да не бъдат омърсявани от такива престъпления като кражбата.

Съвестта се съгласи на примирие и нашите така чудато непоследователни пирати кротко заспаха.