Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (20)

Глава 19

Том пристигна вкъщи омърлушен и още от първите думи на леля си му стана ясно, че тук скръбта му няма да срещне съчувствие:

— Том, жив ще те одера!

— Ама какво съм направил, лельо?

— Направил си, каквото си направил! Отивам аз, старата глупачка, при Сирини Харпър и си мисля, че ще я накарам да повярва в онези дивотии за твоя сън — и я гледай ти! Тя научила от Джо, че си идвал тук и си чул целия ни разговор онази вечер! Том, не зная какво ще излезе от момче, което върши такива работи! Толкова ми е криво, като се сетя, че ме остави да отида при Сирини Харпър и така да се изложа, а ти думица да не обелиш!

Това поставяше всичко в съвсем нова светлина. Сутрешната хитрост досега се струваше на Том много хубава шега, много изобретателна. Сега тя му изглеждаше подла и мръсна и нищо повече. Той наведе глава. Нищичко не му идваше на езика. Най-сетне каза:

— Лельо, иска ми се да не го бях правил… но изобщо не помислих.

— Ох, дете, дете, ти никога не мислиш. Никога не мислиш за нищо освен за себе си! Значи можеш да се сетиш да дойдеш тук чак от остров Джаксън посред нощ, за да се присмиваш на нашите скърби и тревоги, можеш да се сетиш да ме разиграваш с разни лъжи за пророчески сънища, но изобщо не ти е хрумвало да ни пожалиш и да ни спестиш скърбите!

— Лельо, разбрах, че съм постъпил подло, но не съм искал да съм подъл! Честно, не съм искал! И освен това онази нощ не дойдох тук, за да ви се присмивам.

— Тогава защо си дошъл?

— За да ти кажа да не се тревожиш за нас, защото не сме се удавили.

— Том, Том, нямаше да има по-благодарна от мен на този свят, ако можех да повярвам, че ти е хрумнала такава добра мисъл, но ти знаеш, че нищо подобно не ти е хрумвало… пък и аз го зная, Том.

— Наистина ми хрумна, лельо! Наистина! Да не мръдна от това място, ако не е така!

— Ох, Том, не ме лъжи… моля те, недей! Така става сто пъти по-лошо.

— Не лъжа, лельо, самата истина ти казвам! Не исках да страдате, затова и дойдох!

— Какво ли не бих дала, за да ти повярвам — това би изкупило всичките ти грехове, Том. Де да беше така, едва ли не щях да се радвам, че си избягал от къщи и си направил толкова пакости! Но просто няма смисъл — защото ако беше така, дете, защо тогава не ми каза?

— Ами разбираш ли, като започнахте да си говорите за погребението, веднага си представих как пристигаме и се скриваме в църквата и страшно не ми се искаше да го разваля! Затова пъхнах кората обратно в джоба си и си затраях.

— Каква кора?

— Кората, на която бях ти писал, че сме станали пирати. Сега ми се иска ти да се беше събудила, когато те целунах… Честно!

Строгите бръчки по лицето си се отпуснаха и внезапно в очите си грейна нежност.

— Наистина ли ме целуна, Том?

— Ами че да, целунах те!

— Сигурен ли си, Том?

— Съвсем сигурен съм, лельо!

— Защо ме целуна, Том?

— Защото много те обичам, а ти лежеше и стенеше и на мен ми стана жал.

Думите му звучаха правдиво. Когато заговори, леля му не можа да скрие треперенето в гласа си:

— Целуни ме пак, Том! А после марш на училище и не ми досаждай повече!

Щом той тръгна, старицата начаса изтича при един шкаф и извади отвътре дрипавото сако, с което Том бе тръгнал да става пират. После изведнъж се спря със сакото в ръце и си рече:

— Не, не смея! Горкото момче сигурно е излъгало — ала това е благословена лъжа, благословена, защото ми дава такава утеха! Надявам се Господ… Зная, че Господ ще му прости, защото той излъга от добро сърце. Ала не искам да се убеждавам, че е лъжа и затова няма да погледна!

Тя остави сакото и се замисли за минута. На два пъти отново посегна към дрехата и всеки път отдръпваше ръка. Най-сетне посегна още веднъж, като този път се окуражи с мисълта: „Тази лъжа е добра… добра лъжа… няма да се оставя да ме огорчи“. И така, тя бръкна в джоба на сакото. Миг по-късно вече четеше през сълзи написаното на кората и повтаряше:

— Сега бих могла да простя на моето момченце и милион грехове!