Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Sawyer, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Дарко

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

Глава 33

Само за няколко минути новината се разчу и десетина лодки, натоварени с мъже, вече плаваха към пещерата на Макдугъл. Параходът, претъпкан с пътници, скоро ги последва. Том Сойер беше в лодката на съдия Тачър.

Когато отключиха вратата на пещерата, в полумрака се разкри печална гледка. Индианеца Джо лежеше проснат на земята, мъртъв, долепил лице до цепнатината под вратата, сякаш копнеещият му поглед до последния миг е останал взрян в светлината и веселието на свободния свят навън. Том се развълнува, защото от собствен опит знаеше колко е страдал този нещастник. Изпитваше жалост, но въпреки това чувстваше огромно облекчение, защото вече беше в безопасност. Чак сега му стана ясно колко тежко е било бремето на страха, тегнало над него от деня, в който разобличи в съда кръвожадния злодей.

Камата на Индианеца Джо се търкаляше близо до него с разцепено на две острие. Дебелата най-долна греда на вратата бе цялата издраскана и издялкана — но целият този къртовски труд бе напразен, защото пред вратата имаше естествен скален праг, а неподатливият камък не бе по силите на този нож — той само го бе повредил. Но и да го нямаше каменния праг, трудът му пак щеше да отиде нахалос, защото и да бе успял да сцепи гредата, Индианеца Джо не би могъл да се промуши под вратата, с което е бил наясно. Така че бе кълцал гредата само за да се намира на работа, да запълни тягостното време и да занимава с нещо измъчения си разсъдък. Обикновено в скалните пукнатини из преддверието можеше да се намерят половин дузина угарки от свещи, оставени там от туристите. Сега обаче не бе останала нито една. Затворникът ги бе издирил и изял. Освен това бе смогнал да хване и няколко прилепа, които също бе изял и бе оставил само ноктите им. Клетникът бе умрял от глад. Съвсем наблизо един сталагмит векове наред бе израствал бавно над земята, образуван от капките, падащи от сталактита над него. Пленникът бе отчупил сталагмита, а върху стърчащия от земята отломък бе сложил камък, издълбан от него, за да събира безценните капки, падащи от сталактита на всеки три минути с мрачната точност на часовник. За двайсет и четири часа се събираше по една чаена лъжичка вода. Тези капки са падали, когато Пирамидите са били току-що построени; при падането на Троя; когато са построени основите на Рим и са разпнали Христа; когато Вилхелм Завоевател е създавал Британската империя; когато Колумб е тръгнал на плаване; когато Лексингтънската битка е била последната новина. Те продължават да падат и сега. Ще падат и тогава, когато всички тези събития потънат в дълбините на историята, в сумрака на легендите и бъдат погълнати от черната нощ на забравата. Дали всичко има своя цел и предназначение? Дали тази капка е падала търпеливо цели пет хиляди години, за да утоли жаждата на тази човешка буболечка? И дали тя няма друго важно предназначение, което да осъществи след десет хиляди години? Няма никакво значение. Много, много години изминаха, откакто злочестият метис издълба камъка, за да събере безценните капки влага, но и до ден днешен туристът, дошъл да разгледа чудесата в пещерата на Макдугъл, се звери най-дълго пред този жалък камък и тази бавно капеща вода. Чашата на Индианеца Джо заема първото място сред забележителностите на пещерата — дори и Дворецът на Аладин не може да си съперничи.

Погребаха Индианеца Джо близо до входа на пещерата. Хората придойдоха с лодки и каруци от всички околни градчета, от всички ферми и селца на седем мили наоколо. Доведоха и децата си, донесоха всякакви припаси и признаха, че на погребението на Индианеца Джо са си прекарали толкова добре, колкото и ако го бяха видели да увисва на бесилото.

Това погребение сложи край на едно — на петицията до губернатора за помилването на Индианеца Джо. Много хора я бяха подписали, проведоха се много събрания, на които изобилно се лееха красноречие и сълзи. Избран бе комитет от изкуфели мекушави госпожи, които, облечени в траур, да се явят пред губернатора, да го удавят във вопли и ридания и да го умоляват да се прояви като милостиво магаре и да потъпче дълга си. Разправяха, че Индианеца Джо е убил петима жители на градчето, ала какво от това? И самият Сатана да бе, все щяха да се намерят множество слабохарактерни хорица, готови да надраскат имената си върху подписката за помилване и да пролеят върху нея една сълза от своите неизтощими и тъй лесно отприщвани водни запаси.

На сутринта след погребението Том заведе Хък на едно скришно място, за да поговорят за нещо много важно. Хък вече бе научил от уелсеца и от вдовицата Дъглас всичко за приключението на Том, но Том каза, че имало и нещо, което те не са му казали и тъкмо за това нещо иска да поговорят сега. Лицето на Хък помръкна.

— Знам какво е — рече той. — Влязъл си в номер две и не си намерил там нищо друго освен уиски. Никой не ми е казал, че си бил ти, ама аз самичък се досетих още щом чух за тая работа с уискито. Знаех и че не си докопал парите, защото иначе все някак щеше да се добереш до мен и да ми кажеш, макар да си си траял пред другите. Том, нещо все ми подсказваше, че няма да го пипнем това съкровище.

— Ама, Хък, аз изобщо не съм издал собственика на странноприемницата! Нали знаеш, че тя си работеше, когато в събота отидох на пикника. Не помниш ли, че същата нощ трябваше да си там на пост?

— Вярно, бе! Направо ми се струва, че е минала цяла година! Тъкмо нея нощ аз проследих Индианеца Джо до къщата на вдовицата.

— Значи ти си го проследил?

— Да, ама ти си трай. Индианеца Джо сигурно има приятели — хич не ща да ми се разсърдят и да ми спретнат някоя гадост. Ако не бях аз, той сега да си е в Тексас.

После Хък разказа поверително цялото си приключение на Том, който досега бе чул само каквото знаеше уелсецът.

— Е — рече Хък, подхващайки отново главната тема. — Който е щипнал уискито от номер две, той ще да е щипнал и парите. Както ще да е — изтървахме ги тия пари, Том.

— Хък, парите никога не са били в номер две!

— Какво?! — Хък огледа изпитателно лицето на другаря си. — Том, да не би пак да си напипал следата на парите?

— Хък, те са в пещерата!

Очите на Хък светнаха.

— Повтори го пак, Том!

— Парите са в пещерата!

— Том, честно ми кажи, майтапиш ли се или говориш сериозно?

— Съвсем сериозно, Хък — никога не съм говорил по-сериозно! Ще дойдеш ли да ми помогнеш да ги измъкнем оттам?

— И още как! Ще дойда, стига да има къде да оставяме знаци по пътя, за да не се загубим после.

— Хък, съвсем спокойно можем да стигнем дотам без ни най-малко притеснение!

— Уха! Но какво те кара да мислиш, че парите са…

— Хък, ти само почакай да стигнем там. Ако не ги намерим, ще ти дам моя барабан и всичко, каквото имам! Ей Богу, ще ти го дам!

— Добре, така бива. Кога казваш, че тръгваме?

— Веднага, стига да кажеш! Имаш ли сили?

— Много навътре ли са в пещерата? От три-четири дни съм на крака, ама ми се чини, че не мога да измина повече от миля, Том.

— Хък, всеки друг ще извърви дотам пет мили, но има един много пряк път, дето само аз го знам. Ще те закарам право там с лодка, Хък! Сам ще я закарам дотам и на отиване, и на връщане. Ти няма нужда и пръста да си мърдаш!

— Тогава да тръгваме веднага, Том!

— Добре. Трябва обаче да си вземем хляб и месо, лулите, а също и някоя и друга торба и две-три върви за хвърчило и няколко от онези новите измишльотини, дето им викат кибрит. Да знаеш как ми се искаше да имам от тях, докато бях вътре!

Малко след пладне момчетата взеха „назаем“ лодка от един гражданин, който отсъстваше, и незабавно потеглиха. Когато стигнаха на няколко мили под входа на пещерата, Том рече:

— Виждаш ли го онзи отвесен склон, дето слиза от входа на пещерата? Гледаш го, целият еднакъв — няма къщи, няма складове за дърва, само храсти, и то все еднакви. Обаче виждаш ли онова бяло петно под свлачището? Е, това е един от моите знаци. Давай да слизаме на брега.

Те слязоха на сушата.

— Хък, оттук, където сме застанали, можеш да стигнеш с въдица до дупката, от която излязох. Виж сега дали можеш да я намериш.

Хък претърси всичко наоколо, ала не намери нищо. Тогава Том навлезе гордо в един храсталак и заяви:

— Ето ти я тук! Погледни я, Хък — това е най-закътаната дупка по тия краища! Но да не си гъкнал за нея! Открай време искам да стана разбойник, ама знаех, че няма как да стане, докато не си намеря такава дупка. Зорът беше как да я намеря. А сега вече си имаме дупка и ще я пазим в тайна. Ще пуснем вътре само Джо Харпър и Бен Роджърс, защото нали трябва да си имаме банда — иначе що за разбойници ще сме! Бандата на Том Сойер — звучи прекрасно, нали, Хък?

— Така си е, Том. А кого ще ограбваме?

— О, който ни падне. Ще ги причакваме в засада — така се прави най-вече.

— И ще ги убиваме ли?

— Не, не винаги. Ще ги държим в пещерата, докато не платят откуп!

— Какво е това откуп?

— Пари. Караш ги да съберат колкото могат от приятели и ако до една година не ги съберат, тогава ги убиваш. Обикновено така се прави. Само че жените не се убиват. Тях ги затваряш, но без да ги убиваш. А те винаги са красавици и богати, и ужасно ги е страх. Обираш им часовниците и каквото там имат, но винаги им сваляш шапка и им говориш любезно. Няма по-любезни хора от разбойниците — във всяка книга го пише. И после жените се влюбват в теб и като ги подържиш в пещерата една-две седмици, спират да плачат и вече няма отърване от тях. Изпъдиш ли ги навън, врътват се и хайде обратно вътре! Във всички книги е така.

— Ама това е чудно, Том! Май е по-хубаво, отколкото да си пират!

— Да, за някои неща е по-хубаво, защото си си близо до вкъщи и до цирковете, и до всякакви такива работи.

Всичко вече бе готово и момчетата се промъкнаха през дупката — Том вървеше пръв. Те се промъкнаха до края на тунела, после вързаха там вървите и продължиха напред. След няколко крачки стигнаха до извора и Том усети как го полазват тръпки. Той показа на Хък парченцето фитил, стърчащо от залепената на стената буца глина и му разказа как двамата с Беки наблюдаваха как пламъчето трепва и угасва.

Постепенно те започнаха да си шепнат, защото царящите тук мрак и безмълвие ги потискаха. Продължиха нататък, не след дълго тръгнаха по другия коридор на Том и стигнаха до пропастта. На светлината на свещите се разкри, че това всъщност не е урва, а само стръмен глинест наклон, висок двайсет-трийсет фута, не повече. Том прошепна:

— А сега ще ти покажа нещо, Хък.

Той вдигна свещта си.

— Надникни колкото се може по-далече зад ъгъла. Виждаш ли? Там… на голямата скала… изписано с дим от свещ.

— Том, та това е кръст!

— Ето ти го и номер две! „Под кръста“, а? Точно тук видях Индианеца Джо със свещта, Хък!

Хък дълго оглежда тайнствения знак, а после каза с разтреперан глас:

— Да се махаме оттук, Том!

— Какво? И да зарежем съкровището?

— Да… дай да го зарежем. Духът на Индианеца Джо сигурно броди наоколо!

— Не, Хък, не. Той броди там, където е умрял — при входа на пещерата, на пет мили оттук.

— Не, Том, не е така! Той броди там, където са парите. Знам ги аз призраците — и ти също.

Том започна да се опасява, че Хък е прав. Душата му се изпълни с лоши предчувствия. Но не след дълго му хрумна нещо…

— Ей, Хък, я ни гледай какви сме глупаци! Духът на Индианеца Джо няма и да припари там, където има кръст!

Доводът му се прие и оказа своето въздействие.

— Не бях се сетил, Том! Ама си прав! Късметлии сме ние, че го има тоя кръст. Дай да се смъкнем долу и да потърсим сандъчето.

Том тръгна пръв и докато слизаше, изсичаше груби стъпала в глината. Хък го последва. От малката пещера в подножието на скалата тръгваха четири галерии. Момчетата огледаха три от тях и не намериха нищо. В галерията най-близо до основата откриха малка ниша, постлана с одеяла. Вътре имаше и стара презрамка, кожа от сланина и оглозганите кости на две-три кокошки. Но сандъче с пари нямаше. Момчетата претърсиха на няколко пъти нишата, ала напразно. Том рече:

— Той каза под кръста. Е, тук е най-близо под кръста. Не може да е под самата скала, защото тя е враснала в земята.

Претърсиха отново навсякъде и се отпуснаха обезкуражени на земята. Хък не можа да измисли нищо. След малко Том възкликна:

— Я виж, Хък — от тази страна на скалата има следи от стъпки и капки лой от свещ, а от другата страна няма нищо! Защо ли? Бас ловя, че парите са под скалата. Ще започна да копая в глината.

— Добре го измисли, Том! — възкликна въодушевено Хък.

Истинското ножче марка „Барлоу“ отново бе извадено. Том не бе издълбал и педя, и то удари в дърво.

— Хей, Хък! Чу ли?

Хък също започна да рови с ръце. Скоро се показаха дъски и те ги отместиха. Дъските прикриваха естествена яма под скалата. Том се промуши в нея и напъха свещта колкото се може по-навътре под скалата, но каза, че краят на пропастта не се вижда. После предложи да я поогледа. Сгъна се на две и се промъкна под скалата. Теснината се спускаше надолу. Той тръгна по лъкатушния проход — първо надясно, после наляво, а Хък го следваше по петите. После Том направи малък завой и възкликна:

— Боже мили, Хък, погледни там!

Да, това беше сандъкът със съкровището. Стоеше си в една малка закътана пещеричка заедно с едно празно буре от барут, две пушки в кожени калъфи, два-три чифта стари мокасини, кожен колан и разни боклуци, целите подгизнали от капещата вода.

— Падна ни в ръцете най-сетне! — възкликна Хък, заровил шепи в потъмнелите монети. — Леле, Том, станахме богаташи!

— Хък, знаех си аз, че ще го намерим. Направо не е за вярване, но ето на, вече е наше! Хайде стига сме се мотали тук — давай да го измъкнем навън! Чакай да видя дали ще мога да вдигна сандъчето.

То тежеше около петдесет фунта. Том все някак успя да го вдигне, ала бе невъзможно да го носи.

— Така си и мислех — рече той. — Там, докато го мъкнеха в запустялата къща, си личеше, че е тежко, забелязах аз. Добре, че се сетихме да вземем и торбите.

Скоро парите бяха прехвърлени в торбите и момчетата ги отнесоха до скалата с кръста.

— А сега да приберем пушките и останалото — предложи Хък.

— Не, Хък, те нека си останат там. Много добре ще ни дойдат, като станем разбойници. Ще си ги държим там и пак там ще си правим оргии. Чудничко местенце е за оргии.

— Какви са пък тия оргии?

— Де да знам. Обаче разбойниците винаги си правят оргии, та затова и ние ще трябва да си ги правим. Да вървим, Хък, че много се застояхме тук. Сигурно вече става късно. А пък съм и гладен. В лодката ще хапнем и ще попушим.

Скоро те излязоха сред храсталака, огледаха се предпазливо, убедиха се, че брегът е чист и след малко вече похапваха и пушеха в лодката. Когато слънцето се заспуска към хоризонта, те оттласнаха лодката от брега и потеглиха. В здрача Том се държеше плътно до брега и весело бъбреше с Хък. Тъкмо се стъмни и те пристигнаха.

— Виж сега, Хък — рече Том. — Ще скрием парите на тавана в бараката за дърва на вдовицата. Аз ще дойда утре сутринта да ги преброим и да си ги разделим, а после ще издирим такова място в гората, където няма да ги намери никой. Ти само си лежи спокойно тук и ги варди, докато аз изтичам за количката на Бени Тайлър. Веднага се връщам.

Той изчезна и след малко се върна с количката. Сложи в нея двете торби, метна отгоре им няколко стари парцала и потегли, като мъкнеше товара подире си. Щом момчетата стигнаха къщата на уелсеца, те се спряха да си починат. Тъкмо се гласяха да продължат, когато уелсецът се показа на вратата и подвикна:

— Хей, кой е там?

— Хък и Том Сойер.

— Много хубаво! Елате с мен, момчета, че откога ви чакаме! Хайде, по-живо, тичайте напред, а аз ще ви докарам количката. Леле, ама тя можеше да е и по-лекичка! С какво сте я натоварили така, да не би с тухли? Или със старо желязо?

— Със старо желязо — отвърна Том.

— Така си и помислих. Момчетата в това градче хвърлят сума ти труд и си пилеят глупашки времето да събират старо желязо и да го продават за по пет-шест цента в ковачницата, макар че ако се хванат на работа, ще изкарат двойно повече пари! Но такива са си хората… Хайде де, по-живо!

Момчетата поискаха да узнаят за какво е всичкото това бързане.

— Трайте си! Ще разберете, когато стигнем у вдовицата Дъглас.

Хък беше свикнал да го обвиняват несправедливо, затова с опасение промълви:

— Господин Джоунс, ама ние нищо не сме направили!

Уелсецът се засмя.

— Е, Хък, за това не знам, момчето ми. Нали с вдовицата сте добри приятели?

— Да. Поне тя се е държала с мен като добра приятелка.

— Добре, тогава от какво те е страх?

Хък не се отличаваше с бърза мисъл и още не бе успял да отговори на въпроса, когато заедно с Том го натикаха в гостната на госпожа Дъглас. Господин Джоунс остави количката до вратата и ги последва.

Стаята бе ярко осветена, а вътре се бяха събрали всички важни хора от градчето. Там бяха семействата Тачър, Харпър, Роджърс, леля Поли, Сид, Мери, свещеникът, редакторът на местния вестник и още много други, всичките пременени в празнични дрехи. Вдовицата посрещна момчетата много радушно, необичайно радушно за такива мърльовци. Бяха омазани до ушите с глина и лой от свещи. Леля Поли се изчерви от срам, намръщи се и поклати заканително глава към Том. Но никой не страдаше и наполовина колкото двете момчета. Господин Джоунс се обади:

— Том още не се беше прибрал, та се отказах да го търся. Обаче после се натъкнах на него и на Хък пред собствената си врата, та набързо ги докарах тук.

— И много хубаво сте направили! — рече вдовицата. — Елате с мен, момчета.

Тя ги заведе в една спалня и каза:

— А сега се измийте и се преоблечете. Тук има два нови костюма, ризи, чорапи, всичко. Те са на Хък… не, Хък, няма нужда да ми благодариш! Господин Джоунс купи единия костюм, а аз другия. Но ще станат и на двама ви. Обличайте ги. Ние ще ви почакаме — слезте долу, като се приготвите!

И тя излезе.