Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (18)

Глава 17

През същия този тих и спокоен съботен следобед в малкото градче никак не беше весело. Семейство Харпър и семейството на леля Поли сложиха траур, потънали в скръб и облени в сълзи. Необичайна тишина бе надвиснала над града, който бездруго си беше тих. Жителите му се занимаваха разсеяно с обичайните си работи и почти не продумваха, ала често-често въздишаха. За децата съботната почивка сякаш бе тежко бреме — играта никак не им вървеше и по някое време сами я зарязваха.

Същия следобед Беки Тачър печално бродеше из пустия училищен двор, потънала в дълбока скръб. Ала нищичко там не можеше да я утеши.

— Ах, де да можех да си върна онази пиринчена топка! — мълвеше тя сама. — Сега си нямам никакъв спомен от него! — и тя сподави напиращото в гърлото си ридание.

След малко се спря и си рече:

— Точно тук се случи. О, де да можеше да се повтори, аз нямаше да му кажа онова — за нищо на света нямаше да го кажа! Ала него го няма вече и аз никога, никога, никога повече няма да го видя!

Тази мисъл я съкруши и тя си тръгна, а сълзите се стичаха по бузите си. После пристигна цяла дружина момчета и момичета, другари по игра на Том и Джо, загледаха се през оградата и започнаха да си припомнят благоговейно как, когато го видели за последен път, Том бил направил това и това, а пък Джо бил казал еди си какво. Дори и най-малката дреболия е предвещавала нещо ужасно, както ясно се виждаше сега! Всеки, който кажеше нещо, посочваше точното място, на което е стояло всяко от изгубените момчета, и добавяше нещо от рода на „А пък аз стоях ето така, точно както стоя и сега, все едно че ти си той — толкова близо бях до него! И тогава той ми се усмихна ето така и мен като че нещо ме прихвана, като ми стана едно такова страшно! Тогава изобщо не ми беше ясно защо така, но сега го разбирам!“

После се разрази спор кой последен е видял живи загиналите — мнозина претендираха за тази печална чест и излагаха доказателства, повече или по-малко изопачени от свидетеля, и накрая, когато най-сетне се установи кой е видял последен покойниците и е разменил последни думи с тях, тези щастливци си придадоха свещена важност, а останалите ги зяпаха и им завиждаха. А едно нещастно хлапе, като нямаше с какво чак толкова да се похвали, не без гордост заяви:

— А пък аз веднъж ядох бой от Том Сойер!

Ала кандидатът за слава се провали, защото много от момчетата можеха да кажат същото, така че тази чест се оказа твърде съмнителна. Групата се отдалечи, като продължаваше да си припомня с благоговение загиналите герои.

На другата сутрин, след като свършиха занятията в неделното училище, камбаната, вместо да зазвъни по обичайному, заби на умряло. Неделята бе твърде тиха и жалните звуци напълно подхождаха на умисленото мълчание, в което тънеше природата. Гражданите се засъбираха, като се поспираха в преддверието, за да разменят шепнешком по някоя дума за тъжното събитие. Но вътре в църквата никой не шепнеше — единствено траурното шумолене на роклите, докато жените сядаха, нарушаваше тишината. Никой не помнеше малката църквичка толкова препълнена. Най-сетне настана напрегнато, изпълнено с очакване мълчание и тогава влезе леля Поли, следвана от Сид и Мери, а зад тях семейство Харпър, всички облечени в черно. Цялото паство воглаве със стария свещеник се изправи почтително на крака и не седна, докато опечалените не заеха местата си на първата скамейка. Отново последва всеобщо мълчание, нарушавано единствено от сподавени ридания, а после свещеникът разпери ръце и зачете молитва. Запяха трогателен химн, а след него огласиха текста на проповедта: „Аз съм Възкресението и Животът“.

По време на проповедта свещеникът така картинно обрисува добродетелите на загиналите момчета, тяхната воля и усърдие и редките им достойнства, които тепърва щели да се разгърнат, че и последният човек в църквата бе убеден в правдивостта им и го гризеше съвестта, задето досега неизменно бе оставал сляп за всичко това и бе виждал единствено грешките и недостатъците на горкичките деца. Свещеникът разказа и многобройни трогателни случки от живота на покойните, разкриващи нежните им, щедри души. Не беше трудно за хората да прозрат колко благородство и красота се проявяваше в тези случки и те си спомняха с печал, че по времето, когато са се случили, те са им се сторили отявлени пакости, заслужаващи един хубав бой. С течение на прочувствения разказ енориашите все повече и повече се затрогваха и накрая дотолкова се разчувстваха, че горко заридаха в хор заедно с опечалените. Свещеникът също даде воля на чувствата си и се разплака на амвона.

В галерията се разшумоля, ала никой не забеляза. Миг по-късно църковната врата изскърца, пасторът вдигна просълзените си очи над кърпичката и се вкамени! Един чифт очи, а после и втори проследиха погледа му, а после, сякаш обзети от единен порив, всички се вдигнаха на крака и се облещиха срещу тримата мъртъвци, които вървяха по пътеката между седалките — Том най-отпред, след него Джо, а най-подире плахо и смутено ситнеше Хък, омотан в парцалите си. Досега те се бяха спотайвали в галерията, където не се качваше никой, и бяха изслушали собствената си погребална служба!

Леля Поли, Мери и семейство Харпър се хвърлиха върху възкръсналите и ги задушиха с целувки, като неспирно благодаряха на Господ за тяхното спасение, а горкичкият Хък стоеше засрамен и хич не знаеше какво да прави и къде да се скрие от толкова недружелюбни погледи. Той тъкмо се канеше да се изниже тихомълком, когато Том го дръпна и рече:

— Лельо Поли, така не е честно! Някой трябва да се зарадва и на Хък!

— Но разбира се, че му се радват! И аз се радвам да го видя, горкото сираче! — и тя го заля с такъв порой от нежности, че го накара да се почувства още по-неловко отпреди.

Изведнъж свещеникът се провикна колкото му глас държи:

— Да възхвалим Господа, който ни обсипва със своята благодат! Пейте… пейте с цялата си душа!

И всички запяха. Старият благодарствен химн се извиси и гръмна ликуващо и докато покривът се тресеше от това ликуване, Том Сойер, пиратът, оглеждаше наобиколилите го, преизпълнени със завист негови връстници, и дълбоко в душата си призна, че това е най-величественият миг в живота му.

Когато хората тръгнаха да се разотиват, те си говореха помежду си, че едва ли не им се иска отново да ги направят на глупаци, само и само отново да чуят този благодарствен химн, изпят така вдъхновено.

Този ден Том в зависимост от менящите се настроения на леля Поли получи повече шамари и целувки отколкото за цяла година преди това и така и не разбра кое от двете изразяваше по-силно лелината му благодарност към Бога и обичта си към него самия.