Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (9) (Документална повест за Костадин Велков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Петко Здравков. Необикновената повест на един съдия

Документална повест за Костадин Велков

Рецензент: Иван Мартинов

Редактор: Малинка Блъскова

Художник: Петър Рашков

Художествен: редактор Иван Стоилов

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Българска, второ издание. ЛГ 1.

Тематичен номер: 23/953 17/1012–4–82.

Дадена за набор на: 11.I.1982

Подписана за печат на: 29.IV.1982

Излязла от печат на: 28.V.1982

Поръчка: 32

Формат: 70×100/32

Тираж: 60 000

Печатни коли: 16

Издателски коли: 10,37

УИК 10,20

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

9.

Дъждът заваля изведнъж. Ние застанахме под един балкон. През отворения прозорец се чуваше радио. Изведнъж се понесе любимата ни песен „Нашият сигнал“. Млъкнахме и се заслушахме, загледани в тайнствената отвесна мрежа на дъжда, която се спускаше пред осветения кръг на уличната електрическа лампа. Мария застана плътно до мен. За първи път едно момиче с такава доверчива нежност се притисна до мен. Как ми се искаше да протегна ръка и я прегърна до гърдите си, да погаля къдравите й коси. После да повдигна брадичката й и да се вгледам в дяволитите й тъмни очи, в които святкаха закачливи пламъчета, и да я целувам, целувам. Но аз нямах ръце и не можех да я прегърна. И никога не ще мога да прегърна момиче! Момъкът от песента продължаваше тъжно да припомня на разлюбилото го момиче за техния сигнал, който е събуждал обич и романтична нежност в младежките им души. И тогава момичето, с което стояхме рамо до рамо, застана отпреде ми задъхано от смущение, обви врата ми с трепетни ръце, притисна набъбналите си гърдички до мен и впи влажните си сочни устни в моите. Слисах се. Отговорих на целувката й с първата си отдавна жадувана и неловка целувка. Стояхме тъй до задъхване и отново, и отново мълчаливо се целувахме, а душата ми преливаше от нежност и признателност към това мило момиче за неговата моминска дързост. Телата ни с някакъв непознат за мене порив се притискаха едно към друго, устните ни се търсеха и изгаряха в странно опиянение. Чу се последното изсвирване от „Нашият сигнал“ и радиото замлъкна. Някаква двойка притича и се подслони до нас под балкона. Дъждът продължаваше да плете тихо своята тайнствена мрежа и ние стояхме омагьосани един до друг и мълчахме. Другите двама до нас весело се оплакваха, че дъждът ги измокрил. Тогава Мария ме хвана през кръста и ние изтичахме под стряхата на съседната къща…

Тук Костя замълча.

Младата мургава жена, която вървеше до него, слушаше съчувствено изповедта на своя приятел, с когото ги виждаха често да се разхождат из крайдунавската градина. Може би и тя си припомняше първата прегръдка и първата си неловка целувка. Може би завиждаше на дързостта на това непознато момиче, което само е взело това, което всички момичета желаят да вземат от тях.

Между младата жена и Костя се бе създала онази дружба, която възниква постепенно на почвата на взаимно доверие и уважение, на съществуващото единомислие и предразполага към съкровени изповеди. Това я караше често да се замисля върху техните отношения. Обикновено сприятеляване ли е това, или недоизказана любов? Любовта е напрегната, неспокойна като морето и изгаряща, нараняваща. А тя изпитваше към този тъй необикновен и същевременно така обикновен млад човек едновременно уважение и доверие, примесени с някакви спокойни сестрински чувства. Ако я запитаха защо така предано дружи с него, с какво го е предразположила така искрено да й се доверява и изповядва, не би могла да отговори. Но и тя само на него доверяваше миналото си, което като всяко минало остава да присъства в нашия живот със своите последици и най-често с раните си.

Днес Костя уж с някаква добродушна ирония си припомняше първата младежка неудачна любов, но в изповедта му звучеше тиха болка.

Всеки човек изпада понякога в онова настроение, което поетът е определил като „часът на синята мъгла“, когато преживяното забулва като в синя мъгла действителността и душата, несмущавана от нея, разкрива цялата си интимна голота.

Нейният приятел тази вечер бе изпаднал именно в това душевно състояние и тихо, като че ли в уединение, разравяше неизстиващата пепел на нещо свидно. Мълчаливата му спътница крачеше до него и поглеждайки го съчувствено, се питаше, би ли могла и тя да сплете ръце около шията му и го прегърне него — безръкия, да го притисне до тръпнещите си за мъжка ласка гърди и да го целуне в забрава? Защо не го направи сега? Може би и той често изпитва това желание, но липсата на ръце му пречи да я прегърне и притегли към себе си? Може би желае да я прегърне чрез нейните ръце? Защо чака, кое я възпира?

През това време спомените със своята неумолима логика раздипляха в душата на Костя завесата на миналото… Все повече самотата започваше да му тежи и затова все по-трескаво търсеше приятелство. В душата му се възправяше мъчителната тревога: ще намери ли жена, която да го обикне завинаги такъв, какъвто е? Не ще ли отстъпи тя пред силата на опияняващите ласки на чуждите мъжки ръце? Не ще ли ерозират нейната устойчивост близките, приятелките, настойчивите мъжки ухажвания?

Нали това му се случи вече два пъти! И може би той търсеше отговор от тази своя сериозна свидна приятелка, затова й разказваше така искрено за първата си печално завършила любов, започнала там, във вечерната гимназия?

Когато вдъхновяващата мисъл на Николай Островски и примерът на Алексей Мересиев, героя на „Повест за истинския човек“, го подтикнаха да продължи образованието си, благодарение на много отзивчиви хора той се озова във вечерната гимназия в Русе. Настаниха го да живее в дом за самотни старци и недъгави хора, организиран от отдел „Социални грижи“ при окръжния народен съвет. Нямаше друга възможност да му се осигури онова обслужване, от което той се нуждаеше.

И ето, в първия учебен час той седна самоуверено и същевременно разтърсван от непознато дотогава вълнение на първия чин. На първия чин той прекара и четирите години, докато завърши гимназия. Отначало поради козметичните протези, които изпълваха ръкавите му, никой не му обърна внимание. Но още до края на часовете в цялата смесена гимназия се разнесе новината, че във VIII „б“ клас е постъпил ученик без ръце.

В продължение на цяла седмица Костя беше център на любопитство и разговори, на съчувствие и дори на шеги и подигравки.

Той се държеше другарски с всички, проявяваше чувство на лично достойнство и много добри знания. Още през първите дни всички разбраха, че е много добър математик. Учителят веднага съобрази как да го изпитва, без да създава зрелища, като го заставя да пише с крак на черната дъска, което той действително можеше. Извикваше го пред черната дъска и след като му задаваше задачата, Костя диктуваше на друг ученик как да я решава. И винаги решаваше безпогрешно задачите както по алгебра, така и по геометрия. Това изведнъж му спечели уважението както на учителите, така и на всички съкласници. Разказвателните предмети той учеше старателно в дома и винаги идваше подготвен. Особено интересни му бяха географията и физиката, но любимият му предмет си оставаше математиката.

Постъпването му в гимназията обаче не мина без огорчения.

Мястото в дома се откри преди започване на учебните занятия. Костя веднага пристигна с баща си и се настани. Когато провериха във вечерната гимназия, се оказа, че още не е записан. Директорът поиска да го види. Разгледа го сериозно, поразпита го как възнамерява да подготвя уроците си и особено чертежите, как ще решава задачите на черната дъска, как ще чертае върху нея, защото никакви изключения не може да се правят — щом е ученик, от него ще се изисква като от всички останали ученици — и накрая поклати скептично глава:

— Необикновен случай! Трудно ще бъде и за теб, и за нас. В правилника подобно нещо не е предвидено. Ще трябва да взема разрешение от отдел „Народна просвета“.

При разговора присъстваше и един от учителите, определен вече за класен ръководител.

Той забеляза каква мрачна сянка се изписа върху лицето на момчето. В очите му засвети неудържима мъка и те овлажняха, но то стискаше устни и гледаше умолително директора.

— Но аз искам да уча! — откъсна се от гърдите му като стон. — Обещавам да бъда добър ученик. Учител искам да стана!

— Учител? Невъзможно! — отсече директорът.

— Защо да не е възможно? Алексей Мересиев без крака е станал отново летец-изтребител, а аз да не мога да стана учител.

— Мересиев, Мересиев!? Всички момчета бълнуват да се прославят като него, но той е единствено изключение в света.

Бащата пристъпваше от крак на крак и мачкаше сваления си каскет.

— Момчето е добро, послушно е и беше в село един от първите ученици. Той се е подготвил и си върши всичко с краката. Може и да чете, и да пише.

— Да пише? С краката? Невероятно! Я да видим. Ела, седни на мойто място — и той застана встрани на бюрото си. — Така, ето ти лист и писалка, пиши!

Костя измъкна спокойно десния си крак от обувката, вдигна го на бюрото и хвана ловко писалката с босите си пръсти, които се подаваха от прорязания чорап. Той чувстваше, че като на любимия му герой Мересиев при контролните летения, сега и на него се решава съдбата. Лицето на директора се изопна и той не скриваше неприятното си впечатление. Все пак започна с глух глас да диктува бавно:

— До другаря директор на Първа вечерна гимназия. Тук. Сега по-долу, ето тук. Молба от… Напиши си трите имена. Написа ли?

Костя беше напрегнат като изопнат лък. По бледото му лице избиха дребни капчици пот. Той грижливо изписваше всяка буква и стискаше мрачно челюсти, защото виждаше, че от смущението буквите излизаха малко разкривени.

По това време влезе и някаква учителка. Тя застана онемяла от изненада и поглеждаше ту диктуващия директор, ту момчето, седнало при неговото бюро. Директорът й направи предупредителен знак да почака и продължи да диктува:

— Аз съм без две ръце, но пиша с краката си. Мога самостоятелно да подготвям уроците си. Ето защо моля да бъда записан като ученик в осми клас на Първа вечерна гимназия. Обещавам, че ще бъда прилежен ученик.

Когато написа последната дума, от очите на момчето капнаха две едри самотни сълзи. Той написа отдолу: „С почит“, и се подписа.

— Постави сега най-отдолу датата! — настоя директорът.

Костя постави датата: 5. IX. 1959 година. Хвана листа с двата пръста на краката си и го подаде мрачно на директора. В израза му се четеше не само упоритост, но и готовност да понесе всякакво друго унижение, стига да се доближи до целта си.

Смъкна крака си от бюрото, изправи се и стана от мястото на директора. Беше блед и мрачен. В очите му се четеше безкрайна мъка и очакване.

Директорът пое с неспокойна ръка изписания едро лист и го зачете. Към него сведоха глави и двамата учители и също зачетоха написаното.

Учителката просия.

— Браво! Без грешка и не личи, че е написано с крак. Аз преподавам български език и литература — обърна се тя към бащата — и често мъмря учениците си, че „пишат с краката си“. А той пише действително с крак, но по-ясно и четливо от много други калпазани, които пишат с нормални ръце!

— Добре, идете си сега — обърна се директорът към бащата и смутеното момче. — Ще приложа тази молба към писмото до отдела и мнението на учителския съвет. Ще ви уведомя за резултата.

Костя зачака с трескаво напрежение. Дните се нижеха безкрайно бавно и мрачно. Всеки ден се отправяше следобед към Дунава. Тук седеше на някоя пейка с часове, мълчалив и самотен. И отново мисълта за самоубийство го навести, като гледаше мътните води на реката, които с някаква спокойна мощ се изтичаха на североизток.

Самотното момче гледаше като омагьосано дълбоките мътни води на реката, както от Високата канара десетки пъти беше гледало острите зъбери в подножието й, и черните мисли на отчаянието го връхлитаха като морски вятър през зимата и го разтърсваха със своята стихийна ярост, горчива сол и вледеняваща пяна.

Най-щастливият ден за Костя след сполетялата го беда беше денят, когато директорът на дома го извика и му съобщи, че по решение на педагогическия съвет е записан ученик в гимназията.

Сега пред него се очертаваше ясна цел и той с цялото си същество се устреми към нея, но наред с това се изпречваха все нови и нови трудности, които подложиха на изпитание волята му и наложиха не само ново усъвършенстване сръчността на краката, но и укрепване на душевната му устойчивост. Въпреки многото огорчения, които изпита, той отново се убеди с дълбоко удовлетворение, че най-прекрасното у хората след честността и мъдростта е приятелството. Постепенно то щеше да се превърне за него не само в най-сигурната му морална опора, но и в катализатор на вярата му в хората, на формиращото се у него благородство…

— Къде се запозна с това момиче? — прекъсна мълчанието неговата спътница.

Той я изгледа, измъквайки се от властната магия на спомените:

— В гимназията. И тя учеше в същата гимназия, но в друга паралелка. Имаше големи, тъмни и дяволити очи. На ръст беше колкото мен, но стройна и гъвкава. През междучасията, когато другите или лудуваха, или отиваха в тоалетната да пушат, или преписваха един от друг домашните работи, аз обичах да се облягам на един от радиаторите в коридора и да ги наблюдавам, а понякога се разхождахме със Стоян, моят нов приятел, с когото седяхме на един чин. Така открих, че и тя изглеждаше самотна. На няколко пъти погледите ни се срещнаха и тя ми се усмихна с онова топло и ясно чувство на близък човек. Това ме поласка и заинтригува. Оказа се, че е близка с приятелката на Стоян, която по моя молба ни запозна.

С този Стоян останахме приятели завинаги. Сега той живее в Русе. Женен е, има две деца и работи като художник към централното кино.

Странна е неговата съдба. Роден е в едно русенско село. Когато е бил едва на два месеца, родителите му го изнасят една нощ в полето, далече от техния район, и го изоставят там. На сутринта го намерили хора от друго село. Те го прибрали, въпреки че имали две свои деца, и го отгледали до тригодишна възраст. Тогава се явил Вълчо Стоянов от село Хлебарово и помолил да му го отстъпят, за да го осинови, понеже нямал деца. Стоян носеше с признателност фамилното име на този човек, който го дарил с родителска обич, отказана му от „истинските“ му родители. За своите осиновители, прости селски хора, той говореше с обич и признателност. След като се сдоби с жилище, той ги прибра при себе си като всеки признателен син и сега те се радват на внуци и доживяват старините си при него… Спомням си, към края на гимназията, той беше навършил 18 години, и изведнъж рождената му майка го посети, предявявайки своите майчински права над него. Това неочаквано втурване в неговия живот го разстрои. Тази жена не разкри причините за безчовечното му захвърляне през онази съдбовна нощ на полето, но носеше документи, с които установяваше неговия семеен произход. Тя помнеше, че има голяма кафява бенка на лявото бедро и че на вратлето му окачила малка сребърна турска парица. Стоян носеше и в гимназията тази парица, окачена на сребърно синджирче, подарено му от осиновителите. Той смяташе, че някакво тежко нещастие го е откъснало от майчините ръце и жестоки хора са го захвърлили на полето, и в нейна чест носеше старата парица. Пред него сега стоеше една загрубяла, безсърдечна жена, която твърдеше, че семейни неприятности я „принудили“ да постъпи така и че винаги била съжалявала. Тя узнала наскоро след това кои хора са го осиновили, но се спотайвала. Сега предявяваше майчините си права.

Дълбоко изстрада моят приятел тази среща. Той дълго разговаря с мен и споделяше мъката си, че е бил така захвърлен, както малцина на този свят. Аз го слушах, но не се решавах да му давам съвети. И той намери според мен най-правилното решение. Откъсна парицата от шията си и заедно със сребърното синджирче го пъхна в ръката на тази, която го беше родила, но която го беше лишила от майчината си гръд:

— Може да сте ме родила. Парицата е същата, добри хора са я запазили и предавали от ръка на ръка. Това е било единственото нещо, което съм притежавал, и вашето проклятие. Вярно е, на лявото бедро имам бенка. Но вие сте за мен чужд човек. На други хора аз вече 15 години казвам „мама“ и „татко“. Казвал съм им го с обич, защото ми дадоха и те родителската си обич. Другиго не допускам до признателното си сърце. Идете си, откъдето сте дошла, и нека моето щастие, което дължа другиму, бъде вашето наказание!

Това беше честна и мъжествена постъпка. А иначе този Стоян беше много добро и сърдечно момче, затова се и сдружихме с него. Той се държеше с мен като с роден брат. Сега разбирам дълбоката правдивост на мисълта, че братът може да не ти е приятел, но приятелят ти е винаги брат! Той се радваше на всичко красиво — цвете, облак чудноват, пожара на залеза, птица или момиче, усещаше красивата постъпка и никога не я отминаваше, без да й се възхити. Тази вродена обич и усет към красотата може би имаха корена си в неговата художествена дарба. Още в гимназията той се проявяваше като любител-художник. Жалко е, че не го приеха в Художествената академия, сигурен съм, че би станал един лиричен художник. Сега той превърна тази си дарба в обикновена професия като автор на ежеседмичните киноплакати и надписи, а мъката, изпитана в ранни години, го е направила отзивчив към всичко красиво и добро. Неговата проста човешка деликатност ни сдружи още от първия учебен ден, когато прекарахме на първия чин. До края на гимназията ние останахме неразделни на първия чин.

Той, изглежда, беше разговарял много със своята приятелка, защото, когато ни запозна, тя ми се усмихна сърдечно и ме потупа по рамото:

— Аз ви познавам вече много добре и се радвам, че Стоян дружи с такова добро момче!

Това бе така ласкателно за мен. Та тази именно негова приятелка Христина ни запозна с Мария, която също така впоследствие се оказа, че знае много неща за моята изстрадала биография.

Тя беше на 16 години, а аз на 18. Родителите й, обикновени работници, бяха възпитали в нея самостоятелност и практичност. Първите ни разговори бяха за ученическите тревоги и учителите, за съучениците, някои от които имаха вече доста дълга биография — едни женени, с деца, друга с извънбрачно дете, трети осъждан за дребни кражби. Но имаше и сериозни ученици, които се стремяха да догонят изпуснатото поради лекомислие или обективни причини. Вълнуваха ни и проблемите на живота, на бъдещето. Още от самото начало тя прояви към мен приятелско уважение и доверие. Не знаех с какво ги бях спечелил, но тя предпочиташе моята дружба пред дружбата на други момчета, които ме превъзхождаха в много отношения и натрапчиво я ухажваха. Това беше първото равностойно партньорство в чувствата от страна на момиче към мен. Дотогава чувството на малоценност като непреодолима психологическа бариера ме сковаваше и аз не се осмелявах да ухажвам момиче. Мария със своята доверчива привързаност ме освободи от чувството на малоценност и аз я обикнах, както се обиква за първи път. Но тази моя първа младежка любов се оказа краткотрайна, както са краткотрайни всички прекрасни неща. Тя продължи малко повече от два месеца.

— Само толкова? А ти и досега си спомняш за нея като за много важно събитие в живота си.

— Да, толкова, но тогава именно разбрах, че наистина „любовта е поезията и слънцето на живота“. Не си ли съгласна?

— Не зная… не съм изпитвала още такава любов.

— Приписват на Буда мисълта, че „любовта на жената е по-остра от куката, с която укротяват дивите слонове, по-гореща от пламък; тя прилича на стрела, забиваща се в душата на човека“. Нещо подобно изпитах и аз тогава. Почти всяка вечер я изпращах след училищните занимания до дома им и дълго разговаряхме. Някой обаче беше разказал на родителите й за нашето приятелство и срещи. Те й забранили да се среща с мен извън училище. Когато разбрали, че въпреки тяхната забрана ние продължаваме да се срещаме, я заплашили, че ще накарат момчетата от техния квартал някоя вечер да ме набият.

— Страх ме е за теб. Трябва да престанем да се срещаме — ми каза веднъж.

В очите й имаше и мъка, и примирение. Тъгувах много за нейната дружба и дръзката обич, озарила като светкавица нощта на безрадостния ми живот. Преди да завърши девети клас, тя постъпи на работа и напусна училище, въпреки че беше добра ученичка. Повече не се видяхме.

— Но още я помниш…

— У нея имаше чудно съчетание на женска хубост, моминска свенливост, дързост и решителност. Тя не съзнаваше това и се държеше просто и естествено и това я правеше очарователна. Времето, изглежда, е безсилно да заличи такова очарование, още повече, че е свързано с една дълбока признателност от моя страна.

Помежду им неусетно се вмъкна мълчанието и те продължиха да крачат по безлюдната алея, всеки обладан от мислите си.

Той и сега не можеше да си обясни защо му е свиден толкова споменът за това момиче. Тяхното сприятеляване възникна неусетно и безхитростно. Тя му повтаряше, че усеща като ласка гальовния му поглед. Прегръщаше го поривисто, галеше косите, лицето му и го целуваше с онази сърдечна неопитност, с която целуват 16-годишните момичета, които се мислят вече за зрели жени. Може би неговата безпомощност и искрената готовност, с която приемаше ласките й, затрогваха тайните кътчета на раждащото се в душата й майчинство и тя го притискаше до гърдите си, обладана от смесените чувства на приятелка, по-възрастна сестра и майка. Ходеха често на кино със Стоян и Христина, разхождаха се в извънградския парк, мечтаеха край реката. Разговаряха и спореха и все повече чувстваха необходимостта да бъдат заедно.

Няколко вечери майка й я посрещаше в квартала и те набързо се разделяха, щом я съзираха, че идва. После му разказваше колко строго са й се карали у дома. В такива вечери той се прибираше в своята стаичка и легнал в кревата, се взираше в тъмнината, притиснат от мъката на някаква несправедливост. И ето че както просто и дръзко Мария го обикна, така естествено и непринудено се раздели с него, поддавайки се на мъдростта на родителския практицизъм. Какво можеше да й предложи той, освен безпомощната си обич?…

Остана загадката, остана споменът като белег на зараснала рана. Остана чувството на признателност за слънчевия сърдечен дар, стоплено от тихата печал по нещо така хубаво и невъзвратимо. Той не можеше да се освободи от този спомен, защото може би тогава сън, напрежение и мечти се редуваха в странна поредица и го носеха на крилете си с опияняващ устрем към тайнствеността на пълноценния живот. И всяка доброта и ласка го вълнуваха със своето лъчезарно опиянение и се утаяваха в бързея на душата му като златни песъчинки. Със своята очарователна доверчивост, с огъня на циганската си хубост и несръчността на ласките си тя му помогна да укрепи възправящата се в наранената му душа човешка гордост, когато съпернически му се откриваше кървищата истина за живота. Как да обясни това другиму? За него още не са намерени потребните думи… Затова може би мъглата на забравата не можеше да погълне спомена за Мария и нейната обич.

А през това време спътницата му, отгатвайки насоката на неговите размисли, се питаше: щеше ли след години да си спомня със същата светла тъга за тяхната приятелска дружба? Преди да се запознаят, тя знаеше за неговото нещастие и затова, когато го срещна в приятелска компания, отначало се смути, защото при запознаването му подаде ръка, забравяйки, че той не може да се ръкува. Но той се отнесе така естествено и непринудено към нея, че изведнъж изчезна всякаква психологическа бариера в техните отношения и тя го възприе като всеки пълноценен интелигентен човек, без да забелязва въобще повече неговия недъг. Нещо повече, те неусетно се сприятелиха и тя стана неговият изповедник, като и сама му повери най-свидни изпитания от своя живот. Не беше ли причина за това неговото особено човешко очарование? И в какво се състоеше то? Кой го беше възпитал у него: родителите, приятелите или страданията?

— За какво се замисли? — прекъсна на свой ред мълчанието й Костя.

Вместо да му отговори, тя го запита:

— А как вървеше учението ти? Получаваше ли двойки?

— Учението ли?…

Той имаше да разказва много за него, но вместо това й разказа как преодоля първата бариера на отчаянието, за да стигне до гимназията.