Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (17)

(Документална повест за Костадин Велков)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

17.

Костадин Велков беше запомнил с всички подробности онази сутрин, когато с документите в джоба на балтона, заедно с неспокойната навалица от замислени посетители, влезе в грамадния партерен хол на Съдебната палата. Почувства се изведнъж дребен и незначителен в просторния хол с многобройни колони и стени, облицовани със светложълтеникав шуплест декоративен камък. Зад огромните четвъртити колони от двете страни се редяха съдебни зали, зад чиито високи и масивни тъмнокафяви врати с мраморни аркади беше започнал напрегнатият процес на правораздаването.

Изкачи се по широкото стълбище от полиран гранит с блестящи черни мраморни парапети, украсени с тежки бронзови орнаменти, и се отправи за канцеларията на министерството. Обясни защо е дошъл.

Деловодителката го изгледа с придобитото чиновническо високомерие:

— Къде са ви документите? Необходими са молба и документ за завършено висше юридическо образование.

— Нося ги.

— Ами дайте ги! — И тя го изгледа строго.

— Ето ги, в джоба ми, моля ви вземете ги. — И Костя се поизвърна ребром към смръщената служителка, като с поглед й посочи джоба на сакото си, от който се подаваха документите.

Служителката прие това като някакво оскърбително предизвикателство и беше вече готова да защити рязко служебното си достойнство, но в този миг зърна продаващите се изпод ръкавите му мъртви пластмасови пръсти и притаи дъх, като го изгледа смутена. Костя я погледна приветливо и спокойно чакаше полуизвърнат. Хубавото момиче побледня, след малко по страните му изби руменина и не можеше да откъсне поглед от безжизнено висящите му ръкави, запълнени от протези. Тази безмълвна сцена привлече вниманието на още две служителки и на един адвокат, който чакаше някаква справка. Той се приближи спокойно, усмихна се дружелюбно на младия си колега и измъкна документите от джоба му. Разгърна заявлението и прочете името, след това разтвори книжката диплома и се представи. Служителката се опомни и пое документите с потреперващи ръце:

— Благодаря. Това е достатъчно. Ще ви уведомим кога да се явите, за да започнете стажа си.

Костя й се усмихна с неуморимата си приветливост, благодари й и си тръгна. Той вече се чувстваше стажант-юрист.

— Без ръце! Без две ръце! — шепнеше изумена младата служителка. Другарките й се надвесиха над дипломата му.

През това време Костя влезе в една от съдебните зали. Разглеждаха се бракоразводни дела. Заслуша се с увлечение и свито сърце. Тези хора са се обичали някога, свързвали са ги мечти за щастливо бъдеще, а сега, отчуждени, стояха един срещу друг и искаха на всяка цена да бъдат освободени от брачните връзки, с които ги свързваше вече само законът. Какво ги очакваше занапред? Каква участ очаква техните деца?…

Когато свършиха бракоразводните дела, влезе в съседната зала. Разглеждаше се наказателно дело. Подсъдимият, интелигентен на вид човек на възраст около 45 години, беше присвоил чрез редица подправки на документи над десет хиляди лева за по-малко от две години. Сега се намираше под стража. Очакваше го затвор. Защо? Къде е била неговата съвест? Защо се е примирило неговото гражданско съзнание с такова безчестие?…

Стана обед, съдът преустанови съдебното заседание, като обяви, че ще продължи следобед. Костя слезе по стълбището и заедно с изтеглящото се гъмжило от хора се озова на многолюдния булевард. Това беше първото му съприкосновение с професията. Той има възможност да види как се държат в съдебно заседание съдии, прокурори и адвокати, как се държат страните по делата и свидетелите и се мъчеше да си представи как би се чувствал, ако още сега биха го привлекли като съдия? Изплаши се. Той познаваше теорията на правото, познаваше действащото законодателство, но процесуалната практика, съдебната психология му бяха непознати.

След две седмици ги извикаха да започнат стажа и Костадин Велков се зае с присъщото му старание да изучава и овладява практическите механизми на правораздаването. Започнаха с изучаване на съдебното деловодство, минаха през всички служби, през следствието, прокуратурата и съда, изготвяха проекти за обвинителни актове и съдебни решения и разбраха, че за правораздаването се изисква не само всестранна правна подготовка и култура, но и призвание, всеотдайност. Костя се вслушваше с особено внимание в съветите на съдиите, в техните разговори и напрегнати спорове, четеше внимателно обвинителните актове и мотивите към присъдите по решените дела. С особен респект проучваше решенията на Върховния съд по делата и гледаше със страхопочитание на тази най-върховна съдебна инстанция.

Стажантските дни се изнизваха претоварени с работа и интересни впечатления. Често изникваха спорове, в които изпъкваха добрата или слаба теоретическа подготовка, поставяха се на изпитание знанията и съобразителността. В тази именно съдебна атмосфера, изпълваща кабинетите и залите, прокрадваща се в сформиращото се правосъзнание, се оформяха бъдещите съдии и прокурори.

— Две събития със своя тежък драматизъм помрачиха стажантските ми дни — разказваше Костя.

Първото. Влюбих се в една мила фармацевтка, с която ме запозна приятелката на Фелицио. Обикна ме и тя с някаква трескава романтичност, в която не знаех къде започва любовта и къде удивлението от моята трагична участ и постигнатите от мен успехи…

Посещавахме заведения, където тя с някаква трескава нежност ме хранеше, без да се стеснява от околните, танцувахме щастливи по дансингите, посещавахме кина и театри и цялото си свободно време прекарвахме заедно. И за двама ни въпросът беше решен — щом постъпим на работа, ще се съберем в един и същи град и ще се оженим.

Но младата фармацевтка беше разпределена някъде към южната граница в Ямболски окръг. Раздялата ни измъчваше. Неспокойните писма и задъхани телефонни разговори следваха непрекъснато, разгаряйки още повече нашата обич и влечението ни един към друг.

Към края на стажа заминах за Ямбол, където дойде и тя. Прекарахме два дни в някаква трескава щастлива забрава, когато времето сякаш престава да тече, а житейските подробности изчезват. На третия ден… да, на третия ден, когато трябваше да си замина и когато още се чувствах замаян от щастие, бях потресен от нейното драматично признание:

— С това, мили Костя, свърши нашата необикновена любов!

Разделихме се, без тя да ми обясни причините. Защо? И досега се питам защо? Само мъчително се досещам, че навярно това жадно за обич и романтично момиче беше срещнало някой друг, който я е очаровал с ласкавите си, дръзки и мъжествени ръце. Тогава може би е разбрала на какво би се обрекла за цял живот, ако останеше при мен!…

Дълбоко изстраданата философия на моята жизнена драма обаче ме бе принудила да понасям мъжествено хорската несправедливост. Щях да обичам тази жена с неизчерпаема нежност и признателност до края на живота си, каквато никой не би могъл да й засвидетелства! Тя не посмя да рискува, нямаше вяра в себе си. Дано бъде щастлива! Тя заслужава това. На мен не ми оставаше друго, освен да продължа своя целеустремен живот, посвещавайки се на своето призвание.

Второто събитие.

Телеграмата Костя получи на обяд, в общежитието, на 8 май 1969 година. „Майка е тежко болна. Ела си веднага“ — пишеше в нея. Зловещото предчувствие за неизбежния край и отчаянието избухнаха като взрив в душата му. От две години майка му боледуваше от коварния „рак“, но въпреки ужасните страдания винаги пазеше за него своята неповторима майчина усмивка и вдъхновена доброта, които поддържаха илюзията, че смъртта я чака далече някъде в неизвестното бъдеще.

От летището на Варна, където се озова три часа след като получи тревожната телеграма, Костя нае такси и се отправи за родното си село, като предупреди шофьора, че много бърза.

Седеше тъжен и потиснат, вперил поглед напред, без да забелязва нищо, потънал в спомените, когато тичаше из равнината, размахал волно неспокойните си ръце, а майка му беше здрава и неуморна.

Шофьорът, млад човек, се опита да го заговори, но мрачният му пътник отговаряше неохотно и разсеяно. Това някак си го обиди. Мълча известно време, после извади пакетче цигари, тръсна го и го поднесе на младия човек, който продължаваше все така разсеяно да гледа в летящия към колата път.

— Пушиш ли?

— Благодаря. — Костя измъкна десния си крак от обувката и взе сръчно цигара с босите си пръсти, като я поднесе с разсеян вид до устата си.

Шофьорът се втрещи от изненада и колата започна застрашително да лъкатуши по асфалтирания път.

— Кормилото! — извърна се тревожно към него Костя.

Младият изненадан човек овладя колата, но продължи да поглежда из мен към двете протези, които мъртвешки неподвижно се подаваха изпод ръкавите му. След това захапа цигара, щракна запалката и жадно пое лютивия тютюнев дим. Погледна пътника си, щракна повторно и му поднесе неуверено запалката. Костя смукна два пъти, пое цигарата с пръстите на крака си, който положи на лявото коляно, и се закашля. Той беше толкова зает с мрачните си мисли, че не забеляза изумлението на младия шофьор, поднасяше цигарата с крака си до устата и пушеше мълчаливо.

След малко шофьорът запита съчувствено:

— Отдавна ли сте така?

— От 13-годишна възраст.

— А работите ли нещо?

— Завърших право, сега съм стажант в Софийския градски съд.

Шофьорът отново го изгледа изумен и запита учтиво:

— Завършил сте право? И така, без две ръце?

— Така, без две ръце — повтори Костя като тъжно ехо думите на шофьора.

Дълго мълча шофьорът, загледан съсредоточено в пътя пред себе си, като все повече натискаше педала на газта. Колата летеше уверено с над 80 километра в час. Младият пътник допуши цигарата си, зает със своите нерадостни мисли, вдигна крак и изхвърли угарката през полуспуснатото странично стъкло. Шофьорът го наблюдаваше под око и изведнъж почувства някакво топло чувство едновременно на жал и възхищение към този сериозен, скромен и хубав младеж.

— Сега, като завършите стажа си, какъв ще станете?

— Съдия. — За Костя този въпрос беше решен категорично още в университета. Той не знаеше дали ще бъде уважено неговото искане, нямаше представа какви трудности го очакват, страхуваше се, че не ще му се доверят, може би ще ги смути неговата инвалидност и ще го оскърбят с онази лекомислена жестокост, така присъща на физически пълноценните хора. От избора си обаче нямаше намерение да се откаже. Той беше се научил да преодолява и по-тежки препятствия и беше се уверил, че на човек, който съзнава целта в живота си, всички му дават път.

— А пък аз! — въздъхна след малко шофьорът. — Едва завърших гимназия, като на два пъти прекъснах училището и повторих един клас. Във вечерната се прехвърлих. Трудно ми беше, и то, както виждате, и ръце, и крака си имам. Глава, изглежда, нямам, без глава живея… Сега при родителите си ли отивате?

— Майка ми е тежко болна…

Ето го най-сетне и родното село Подлес — малко, скромно, притихнало в своята отдалеченост от големите пътища, от големия живот. Мъка сви душата му.

Колата спря пред почернялата, полуизгнила дъсчена ограда. Баща му се показа на малкия пруст с почернелите от времето греди. През отворената врата на скромната, остаряла като баща му къща се носеше проточен, напевен плач. Нечия жестока ръка сграбчи безжалостно безръкия млад човек за гърлото. Дъхът му спря. На очите му залютяха сълзи. Прокобното предчувствие се бе сбъднало — смъртта го бе изпреварила. Там вътре оплакваха покойник. Най-свидния му човек — онази, която никой никога вече не ще може да замести.

Баща му, гологлав, с мургаво лице, обветрено от ветрищата из равнината, на което блестяха две кръгли черни очи, слезе по трите стъпала на пруста и с дребни бързи крачки го пресрещна при пътната врата. Прегърна го и изхлипа дрезгаво:

— Костя, чедо! Осиротяхме, сине…

Костя премрежи мрачно очи и прошепна:

— Плати на човека и го нахранете!

Шофьорът стоеше печален пред колата и гледаше как неговият пътник с провиснали безжизнени ръце, които зловещо се поклащаха, се отправи към вратата, от която продължаваше да се носи напевният, разкъсващ душата женски плач.

— Че той ми каза само, че е болна? — запита той бащата. — Кога стана това?

— Нощес. Но му телеграфирахме тази сутрин, защото пощата нощем не работи и да не го тревожим, му съобщихме само, че е тежко болна.

Край ковчега седяха, забрадени в черни кърпи, двете му сестри, притиснали ръце към гърдите си, и като се полюляваха, приглушено плачеха. Тримата му братя стояха гологлави зад тях. Няколко стари жени стояха до стената, откъм главата на покойницата, гледаха го съчувствено с изплаканите си очи и триеха с длан сълзите си.

Костя застана до ковчега бледен и треперещ от разтърсващи го ридания. Майка му лежеше с жълто, успокоено завинаги лице, кротко примирено със смъртта. Все този кротък, всеопрощаващ израз, все тази безкрайна примиреност пред суровата съдба, сякаш замислена тихо за утрешния ден и призоваваща сполуката да не изостави свидните й шест оцелели синове и дъщери.

Сестрите станаха и една след друга го запрегръщаха, като продължаваха да плачат и нареждат простите думи на голямата си скръб. Той ги целуна съчувствено една след друга и с неочаквана твърдост прошепна:

— Оставете ме! Оставете ме сам!

Всички излязоха и се скупчиха на пруста притихнали.

При главата на покойницата бяха залепени на ковчега три свещи, чиито пламъчета потрепваха скръбно. Сдържаната скръб се плисна в душата му като разкъсан бент. Той застена от жал, болка и отчаяние. О, проклета съдба! Как му се искаше да погали с признателна ръка свидното майчино лице, да се докосне до скръстените майчини ръце, сплели неподвижно пожълтели пръсти; да я прегърне за последен път за раменете и даде воля на сълзите си.

— Ръце! Ръце! — шепнеше той и стискаше челюсти, за да не закрещи. Какво не би дал да има ръце, поне за тази само прощална синовна прегръдка! — Майчице, прощавай! Не мога да те погаля, да те прегърна за сбогом. Майчице, само ти знаеше колко ми е тежко без ръце! Колко отчайващо тежко. Само пред теб изплаквах отчаянието си. Сега пред кого, майчице? — Той се приведе и положи буза на изстиналите майчини ръце, както някога полагаше глава на скута й, и заплака тихо, неудържимо.

Няма я вече не само онази, която го е родила и откърмила, нямаше я вече онази, който единствена разбираше неговото безгранично отчаяние и безрадостна съдба, онази, която го примири с нещастието, дарявайки го с безмълвната майчина кротост, вдъхвайки му обич и примирение с жестокия живот.

В нейното майчинство имаше колкото нежност, толкова и от онази всевечна непримирима твърдост, устояла на най-злокобните изпитания и предавала се през хилядолетия от поколение на поколение жени за съхранение на рода и на жаравата на майчината любов.

Ето я сега, примирена, кротка, всеопрощаваща и успокоена най-сетне завинаги!… Коленичи и сведе глава.

Сестрите една след друга, като мрачни привидения, влязоха тихо в полумрачната стая, в която миришеше на восък и босилек, на билки и домашен сапун, на стаена влага и печал, коленичиха от двете му страни и го прегърнаха:

— Стига, братко!… Преди да издъхне, последните й думи бяха за теб. Завеща ни да се обичаме и помагаме. Каза ни, че умира щастлива, че си завършил науките, че вече си „взел хляба в ръцете“.

— Ръцете? В кои ръце, майчице! — изстена Костя отчаяно. Стана, целуна майка си по челото и страните и приведен, с обляно в сълзи лице, излезе. Промъкна се през скупчилите се хора пред вратата, слезе от пруста и отиде в дъното на градината, засенчена от избуялата майска зеленина. След него отидоха и тримата му братя. Костя стоеше поприведен, с гръб към тях и сълзите му капеха върху нацъфтелите рози, които нелепо се усмихваха в своето майско упоение. След ръцете си сега той губеше най-свидния си човек. Защо умират майките? — мислеше трескаво Костя. — Нали те създават живота, а животът е вечен. Светът ще загине със смъртта на последната майка! Щом е неизбежно и те да умират, би трябвало да умират след тези, които са родили. Само на тях трябва да принадлежи правото да склопят очите им. След като са създали радостта на живота, защо причиняват най-великата мъка на своите чеда?… Някой беше казал, че „най-сигурното убежище е майчината гръд“. Сега той остана без това убежище. И това беше непоправимо жестоко… Тя гледаше на живота като на неизвестно начало и неизбежен край. За нея този край беше сън без сънуване. Може би не съзнаваше това, но за нея животът имаше смисъл само като задача и дълг, затова намери сили да устои пред смъртта на три от своите деца и да види как последното й остава завинаги без ръце…

Братята му пушеха мълчаливи, свели глави край него, а той се разкъсваше от отчаяние и безсилен гняв срещу неумолимата смърт…

След погребението на другия ден той си замина веднага. Искаше му се да избяга, да се потопи в измамата на забравата и да запази в душата си илюзията, че там, някъде далече, на село, майка му броди из родната земя и мисли с обич за него…