Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (14) (Документална повест за Костадин Велков)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Петко Здравков. Необикновената повест на един съдия

Документална повест за Костадин Велков

Рецензент: Иван Мартинов

Редактор: Малинка Блъскова

Художник: Петър Рашков

Художествен: редактор Иван Стоилов

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мария Стоянова

Българска, второ издание. ЛГ 1.

Тематичен номер: 23/953 17/1012–4–82.

Дадена за набор на: 11.I.1982

Подписана за печат на: 29.IV.1982

Излязла от печат на: 28.V.1982

Поръчка: 32

Формат: 70×100/32

Тираж: 60 000

Печатни коли: 16

Издателски коли: 10,37

УИК 10,20

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Балкан“ — София

История

  1. — Добавяне

14.

По същото време Костя ходеше като замаян от младо вино. Той се люшкаше на вълните на надеждата и отчаянието. Не сбърка ли, като отказа оперативното лечение? Да си възвърне щастието да може да протегне една присадена ръка, па макар и снабдена с протеза, с която поне малко да може да хваща. Да почувства там някъде, вътре в себе си, че отново протяга ръка! Да го плисне опиянението, че протяга ръка и улавя нещо, каквото и да е — лъжица, молив, цвете или слънчев плод. Нима занапред ароматните горски ягоди по слънчевите поляни ще трябва да ги пасе като овца?…

И той се гмурваше в изтощението на зададените упражнения, което носеше физическа болка и забрава.

Топлата носталгия по родния край като неканена гостенка все по-често го навестяваше. Той притваряше очи и виждаше изтощителния блясък на летния зной. Пред погледа му израстваше разточителното разпиляване на багрите и чуваше тишината как напява от хълм на хълм своята синя мелодия. Чуваше шепота на тревите, които, пробили топлата кора на чернозема, извисяваха нежните си стъбла с въздишка на облекчение в росните утрини. У него се събуждаше носталгията по едрозвездните августовски нощи, озвучени от щурците.

Неусетно встъпи в шестнадесетата си година и все по-често го терзаеше изконната страст, неутолимият копнеж да прозре отвъд хоризонта на времето. Той се взираше в неизвестността и се мъчеше да отгатне какъв ще стане утре? Търсеше ред и яснота в своя изгорен от електрическия удар живот. И тогава пред него се изправяше безпощадно разголената нерадостна истина. Но той предусещаше как мъчителното отчуждение, израснало на тъжната почва на отчаянието и родило натрапчиви и продължителни размисли, постепенно се разсейваше от блясъка на някаква новородена надежда. Почувствал почти физически нахлуването в своя живот на нещо окрилящо, което го опияняваше, той повтаряше въпреки болките в хълбоците и кръста, в ставите и всички сухожилия, въпреки изгарящите болки във всяко мускулно влакно зададените от Соколов упражнения. Приятелите му го гледаха, учудени от неговото изтощително старание, как, плувнал в пот, повтаряше през цялото си свободно време в стаята на кревата своите циркаджийски номера, както те наричаха неговите индивидуални упражнения.

Често им омръзваше да го гледат и да слушат мъчителното му пухтене. Понякога това ги дразнеше и те се запиляваха в гимнастическия салон, читалнята или работилницата, в градинката или просто отиваха на приказки при болните от други стаи.

Наскоро на Митко оперираха копитото. Операцията трая дълго. Сега той лежеше, опънал бинтования си крак, неподвижно и се опитваше с четене да забрави болките и запълни времето, което за него протичаше много бавно.

На Трендафил продължаваха да правят мъчителни пункции на гръбначния мозък и разни други изследвания.

Чуканите на Керим най-после снабдиха с протези. Те бяха със сложни механизми и той прекарваше по един-два часа дневно при ортопеда, който го обучаваше да ги привежда в движение. Това беше сложен процес, в който взимаха участие раменните мускули, мускулите на чуканите и рефлекторната съобразителност. Изостаналото в културно отношение момче мъчно съобразяваше някои указания, нервираше се и се отчайваше, като заявяваше, че ще захвърли протезите и ще последва примера на Костя да си служи с краката.

Костя правеше упражнения всеки ден за увеличаване обема на движенията в ставите на краката и гръбначния стълб на гимнастическата стена, като все по-високо издигаше ту единия, ту другия крак, и хващайки се със стъпалото за съответната пречка, се навеждаше назад, като достигаше все по-често с главата си до пода. Правеше и упражнения на халки, като лягаше на тепиха и се издигаше, заловил се с пръстите на краката си за халките; правеше везни на наклонена плоскост и достигна да прави борцов мост, като се извиваше на дъга и стъпил с краката си на тепиха, опираше теме на него.

Най-трудно се оказа упражнението да издигне крак на пречката на стената на височина на главата си и да пъхне глава под крака, а след това да повтори с другия крак. Колко боляха кръстът, ставите, глезените и вратът. Болеше ужасно и често изпитваше мускулна треска. Но той упражняваше и упражняваше. Краката трябваше да се тренират свободно да достигат не само лицето, но и темето. Понякога затъпяваше от умора и болка. Всичко му изглеждаше безсмислено и безразлично. Светът ставаше мрачен и враждебен и той потъваше в черния свят на мъката, единственото облекчение от която бяха сълзите. Но дните минаваха и той усещаше как мускулите и ставите сякаш се удължаваха, болките намаляваха и краката все по-леко и по-ловко достигаха лицето и темето на главата.

Тогава той пренесе упражняването си в стаята. Сядаше на леглото и заключваше последователно ту единия, ту другия крак зад врата си, „отключваше“ ги, както казваше методистът, и пак започваше отново. Така постигна да заключва едновременно и двата крака зад врата си. Физическите му сили нарастваха, нарастваше и ловкостта и гъвкавостта. Започна постепенно и самостоятелно самообслужване. Той вече сам оправяше сутрин леглото си, като войник, като изпъваше одеялото, приглаждаше го в образцов вид и служеше за пример.

Постепенно успехите започнаха да събуждат у него тръпката на нова, неизпитвана досега радост, но да се радваш в самота, е тъжно. А той беше самотен, защото никой не го посещаваше. Роднините му бяха далече и тяхната свързаност с ненаситната на труд земя не им позволяваше да го посещават. В приемните дни градинката на института и болничните стаи се изпълваха с гости, които внасяха оживление, новини и морална опора у тези, при които идваха. Дори при Керим идваха близките му цигани. При него никой не идваше. Само от време на време сестра му пишеше писма, пълни с лъх на чернозем, трудово ежедневие и сестринска неизчерпаема обич. Някой бе казвал, че самотата е естествено убежище на всички мисли, а най-често на мрачните.

Принудителното съжителство уморяваше приятелството му с другите трима болни, макар че вече се чувстваха много близки. Затова Костя, за кой ли път, почувства, че „този, който страда сам, най-тежко страда“. И той неусетно се привърза към Соколов. Неговата хармонично развита фигура, излъчваща челичено здраве и лъчезарна доброта, го привличаше. Той обичаше в минутите, които му отделяше методистът, да слуша при игра на шах разкази за работата му с различни инвалиди, минали през института, за живота в големия град, за политическите и културните събития у нас и чужбина, за своите студенти, които като студентите от всички времена обичаха романтичните лудории. Тогава Костя притаяваше дъх и се заслушваше с непозната за самия него жажда. Неговият баща, възнисък мургав човек, венчал се от детски години с чернозема, го обичаше, дори го глезеше. Макар че бяха шест деца, той беше благ и търпелив към всички. Но бащиният кръгозор свършваше зад кръгозора на селската мера и се губеше в примитивната селска психика и малокултурност.

Едва тук, в института, в разговорите с д-р Матев и Соколов, с психолога и другите лекари той разбра колко образовани и умни хора има, колко много знания притежаваха и у него постепенно се събуждаше непозната завист към тях. Той и не подозираше, че със своите беседи Соколов и психологът целяха именно да развиват у него жажда за знания и да стимулират интелектуалното му и душевно развитие. И когато един ден, след като се научи да пише, Соколов му каза, че сега трябва целта в живота му да бъде постъпване в университета, той се стъписа.

— Как така в университета? Че какво ще правя там?

— Ще следваш, студент ще бъдеш!

— Студент? Че аз съм завършил само основно образование.

— Щом можеш сам да четеш и пишеш, какво ти пречи да завършиш и гимназия. Ще те настаним в някое социално заведение за инвалиди като теб, където ще ти бъде осигурена онази помощ, без която не можеш, и — напред! Другото зависи от теб.

Студент? Ще има ли щастието да прекрачи някога прага на университета като онези самодоволни и някак дръзки младежи и девойки, които той веднъж зърна да влизат и излизат на групички във величествената сграда с двете бронзови фигури отпред?…

Веднъж след утринната гимнастика Соколов го извика:

— Костя, ела с мен. — Той го последва с готовност. Заведе го в умивалнята.

— Теб кой те мие?

Костя се учуди: Ами по-рано майка, а сега леля Василка или Митко.

— А от днес, драги, ще започнеш да се миеш сам! Тук ще има винаги един стол и гъба за миене. Ще избутваш стола до мивката и сядаш на него. Седни сега. Съблечи пижамата.

Костя седна на стола и с пръстите на десния крак разкопча пижамата, после с гъвкави движения на раменния пояс я съблече, както го бе научил Соколов и тя падна на облегалото на стола.

— Вземи гъбата, насапунисай я със сапуна. Сега постави левия крак на мивката и го насапунисай изобилно. Така. Пусни водата от крана и измий крака. Хайде, сега го избърши с пешкира. По същия начин измий десния крак. Краката ти трябва да бъдат винаги чисти, както трябва да бъдат чисти ръцете на интелигентния човек.

Костя изпълняваше всичко, притаил дъх от вълнение. На два пъти изпусна гъбата и се наложи Соколов да му я подаде, но двата крака бяха старателно измити и изтрити с пешкира.

— Хайде сега лицето. Измий добре гъбата. Така. Сега наведи лицето под струята вода и изтрий лицето си с десния крак отдясно и под брадата. Сега с левия — отляво. Насапунисай сега гъбата и измий по същия начин лицето си със сапун.

Костя се изми със сапун, изми гъбата и я постави встрани на мивката, а после подложи лице под студената струя вода и започна да мие лицето си с десния крак. След като го изтри с пешкира и го пъхна в чехъла, изми от лявата си страна лицето с десния крак. След това изсуши крака си, изтри старателно лицето си до зачервяване. И тогава почувства, там някъде, неизвестно къде, чувството, като че се мие с ръце. В душата му плисна гореща вълна, от която почувства краткотрайно залитване. Вдигна глава и с признателност изгледа методиста, който го наблюдаваше с бащинска нежност.

— Ето, виждаш ли как с еднообразните и мъчителни упражнения, които така ти омръзваха, се сдоби с нови ръце, да се миеш самостоятелно. С всеки изминат ден сега това ще можеш да го вършиш по-лесно и то ще ти доставя все по-голямо удовлетворение. Най-важното — започваш да ставаш независим от чуждата помощ, която понякога дотяга на хората. И врата ще си миеш редовно по същия начин, а ще го изтриваш, като хванеш пешкира с двата крака от двата му краища, ще пъхнеш глава под него и ще се изтриваш. Хайде сега да опитаме! — И Костя опита на два пъти упражнението с помощта на Соколов. — Занапред ще идваш с приятелите си, които само ще ти донасят и връщат в стаята гъбата, сапуна и кърпата, а когато се прибереш у дома, те ще си стоят при мивката и ти съвсем сам ще си се миеш. Я вземи сега този гребен с десния крак. Хайде с движението, с което слагаш ринговете на главата си, се реши. Така, бавно, дръж по-плътно гребена. Ето, сега вече имаш изящен вид!

— Ето за какво били ринговете! — Засмя се сърдечно Костя. — И хватката с краката зад врата…

Ринговете. Те се появиха един ден в гимнастическия салон. Това бяха плътни гумени кръгове с вътрешен диаметър към 20 см. Соколов му нареди да седне на тепиха и да ги поема с крак, като ги поставя на главата си при изправена стойка. Това се повтори няколко пъти. След това му показа как да поставя ринговете един върху друг на главата си, а те бяха пет. Това мъчно му се отдаваше. Ринговете падаха. Той ставаше, събираше ги на едно място с крак и сядаше отново при тях.

След няколко дни болногледачката донесе ринговете в стаята и ги постави на леглото на Костя. От този ден за голяма изненада на своите приятели той започна да се занимава седнал на леглото си с тези рингове. Те го наблюдаваха с интерес. Той постепенно усвои начина да ги нарежда и петте на главата си, без да падат, а след това един след друг да ги сваля с десния си крак и да ги нарежда накуп до себе си.

След това в стаята внесоха една тънка изправена летва, прикрепена в долния край на парче дебела дъска. Сега Костя се опитваше не само да слага и сваля с крак ринговете от главата си, но и да ги хвърля ловко и надява на изправената недалеч от него летва. Това се повтаряше десетки пъти на ден — отново и отново редеше ринговете на главата, захвърляше ги, като се прицелваше в летвата и все не улучваше. Но ето че започна да улучва, и от пет хвърляния успявате да надене на летвата по един, а понякога дори и по два кръга.

Керим се хилеше закачливо:

— Ти, братче, виждам, за цирка се готвиш. Ще ти ръкопляскат много, като видят как заключваш краката си зад врата и как редиш тези рингове на темето си и ги нанизваш на летвата. И това е занаят. Важното е да се изкарва честно прехраната.

Костя бе убеден, че не за това го подготвя методистът. Това беше прелюдия към самостоятелното миене и хранене, а когато станеше нужда, и към бръсненето.

В дневника на Соколов ден след ден се появиха нови записки, в които той възпроизвеждаше своите планове, програми, схеми и постижения, а наред с това и вълненията си от уникалния експеримент и трудностите при неговото осъществяване.

След усвояването на самостоятелното миене на лицето Соколов ненадейно донесе морзов апарат и Морзовата азбука и му показа как да се упражнява за предаване по него, като изчуква точките и чертичките с палеца на десния си крак.

Това беше интересно, но и доста уморително. Пръстите на крака, а след това и цялото ходило се уморяваха до вкочаняване и после цяла нощ го боляха. Но Костя разбра, че това е вече началото на усвояване на професионални сръчности. Той можеше да стане радиотелеграфист! Радиосвързочник? Та това е вече професия, съвременна и необходима, която можеше да му осигури достойна работа. И в неспокойното му въображение пламваха романтични планове, в които той се виждаше „радист“ в някой голям наш презокеански кораб!… И монотонното тракане на морзовия апарат в болничната стая не стихваше с часове. Соколов следеше неговото вдъхновено старание и на няколко пъти му продиктува „радиотелеграми от борда на кораб, намиращ се в Тихия океан“, като фиксираше по хронометъра времето на предаването.

— Сега си вече един добър радиотелеграфист. Като станеш пълнолетен, можеш да постъпиш някъде като радиосвързочник!…

Момъкът ликуваше от разпалващото се самочувствие.

Един ден в стаята внесоха пишеща машина. Очите на Костя светнаха в трескаво очакване. Той приклекна до нея и дълго я разглежда. Това бе доста износена висока канцеларска машина с български шрифт. После примъкна стол до нея, седна и започна да трака тромаво с пръстите на десния крак от клавиш на клавиш.

— Е, сега вече няма да има никакво спокойствие и тишина в тази стая. Ще се преселя в друга! — заяви недоволно Трендафил. — Не стигаха циркаджийските номера и телеграфът, а сега и пишеща машина ще щрака.

Костя не го чуваше от вълнение. Той изучаваше разположението на буквите и се опитваше да изчуква името си. На другия ден започнаха упражненията под ръководството на методиста.

Соколов схващаше машинописа не само като средство за продължаване на образованието на момъка, но и като професия. Нему бе известно във връзка с трудоустрояването на инвалиди, че при едно проучване през 1927 г. се оказало, че в предприятията на Форд в САЩ работят около 10 хиляди инвалиди. При разглеждане на видовете работа (производствени операции общо 7882) администрацията установила, че при 3596 могат да бъдат изпълнявани от инвалиди: с ампутирани два крака 670, с една ръка — 715 манипулации, а без две ръце — три вида работа, дори при слепи — 10 вида работи. Щом като трудоустрояването в една капиталистическа страна се използва така широко, то това още по-широко може да се използва у нас, за да се даде възможност всеки да се труди според способностите си.

Писането с краката без опора под тях се оказа мъчително. Това наложи да им се осигури опора под петите чрез две правоъгълни дървени трупчета, така че предната част на ходилото да бъде свободна за манипулиране. Отначало се направи опит само с десния крак — с палеца и показалеца. Оказа се, че те са много по-широки от клавишите и засягат едновременно по няколко букви. Тогава се опита чрез молив, стиснат между двата пръста, но той се изплъзваше нагоре, а и пръстите се уморяваха от болка. Постави се ластик, който да притиска двата пръста към молива, но и то се оказа болезнено. Замениха молива с къса цилиндрична гумичка, но и тя се оказа неудобна. Дните минаваха, Костя се мръщеше, но продължаваше да чука на машината и да изписва отделни думи върху листа, който натъкмяваше на машината Трендафил. След редица неудачни опити се премина към „гумени пръсти“, които се поставят само на палците на двата крака. Те се състояха от по едно плътно цилиндрично парче от гума с дължина 6–7 см, леко извито напред и с дебелина колкото диаметъра на клавиша на буквите. Това гумено парче по-късно бе заменено с пластмасово. За да се фиксира добре към палеца, протезистите направиха „легло“ отдолу на палеца, съответно извито. На това „легло“ се залепи здраво „гуменият пръст“. Цялото това малко съоръжение се прикрепваше с ластик за палеца, като отгоре се оставяше едно удължение, за да може болният сам да си го поставя и сваля от палците. Тези приспособления се оказаха леки, удобни и здрави. Около един месец Костя се обучаваше да пише само с десния крак, след това толкова с левия, а после вече и с двата. Едновременно той усвои и поставянето на листа хартия в машината. Сега с часове се чуваше тракането на старата, излязла от употреба машина. Постепенно той започна да изписва по 10, после 15 и 20 букви в минута. Към четвъртия месец той вече изчукваше по 85 знака в минута.

Славата му се разнесе из целия институт. Тук се отбиваха повечето от болните, които можеха да се движат, да се полюбуват на постижението на безръкия приветлив момък, чиито празни ръкави на пижамата печално се полюшваха. Нещо повече — той започна да пише писма под диктовка на някои от болните до техните близки.

Когато машинописката от канцеларията на института научи, тя се втурна в стаята и дълго се любува на старанието на момъка. След няколко дни му донесе да преписва част от някакъв доклад, за да й помогне. Костя се зае с вълнение. За съжаление беше пропуснал отделни думи и редове, та се наложи отново да преписва цели страници, но той вършеше това с такова трогателно старание, че приятелите му почнаха да свикват с картечния трясък на неговата машина, отработила няколко десетилетия из болничните заведения.

Каква настойчивост бе необходима, какво тактично търпение и какво продължително експериментиране струваше на младия учен разработването на методиката за обучение при писане на машина. Тази напълно чужда за краката, сложна и фина дейност според записките в дневника бе отнела много време и причинила много безсънни нощи на неговия автор.

22 март 1956 г.

Днес по случай първия ден на пролетта заведохме с психолога група от по-младите болни на цирк. Психологът с основание настояваше, че е необходимо да се разнообразява животът на болните и се запълва с повече жизнерадостни емоции.

Имаше разнообразна и много интересна програма, изпълнявана с удивително майсторство от наши и чуждестранни артисти. До мен седеше Костадин Велков. През цялото време го наблюдавах. Той се смееше от сърце на комичните атракции, но акробатическите номера следеше, притаил дъх, с някаква мрачна съсредоточеност.

Когато си тръгнахме, всички бяха радостно възбудени. Решихме да се поразходим пеш из града. Из пътя обсъждаха разгорещено програмата и се изказваха на кого кой номер най се харесвал. Само К. В. вървеше съсредоточено замислен.

Психологът също забеляза това и аз споделих с него:

— Костя е потиснат, а програмата беше великолепна. На какво отдаваш това?

— Акробатиката предизвика у него болезнена асоциация. Преди ампутацията е бил пъргав и ловък. Сега е почувствал, че и той би могъл да стане акробат, ако не го е сполетяло нещастието.

За да проверя това предположение, запитах момъка:

— Костя, не ти ли хареса цирковата програма?

Той ме изгледа с нескривана печал в очите:

— Ръцете! Всичко е в ръцете!… — и отмина напред…

В тези думи звучеше стенание.

Из пътя групата се спираше пред светналите и подредени изкусно витрини, които разкриваха пищния и примамлив свят на вещите. Болните се застояваха повече пред витрините на книжарниците. Костя жадно местеше поглед от книга на книга и четеше гласно заглавията им:

— Колко много книги! Цял живот няма да ми стигне да ги прочета.

— А ти обичаш ли книгите? — запита го Соколов.

— По-рано не ги ценях. В болницата в Русе разбрах какво са книгите за човека.

— Какво?

— Другар на човека, особено когато е самотен.

— А поезията обичаш ли? — запита на свой ред психологът.

— Чета и поезия, но най ми харесват книгите, като „Как се каляваше стоманата“, „Повест за истинския човек“ „Млада гвардия“, „Под игото“, и книги за приключения от войната и съпротивата.

— Трябва по-често да четеш и поезия, защото поетическата мисъл е по-многостранна, по-възвишена и по-прекрасна от прозаическата. „Поезията, казват, е език на любовта и омразата, на страха и надеждата“, нейният извор е красотата.

Момъкът го слушаше изненадан. За пръв път пред него разкриваха вълнуващия смисъл на поезията.

Соколов вървеше след тях и ги слушаше. Той забеляза как лицето на безръкия момък се озари от мисълта за нещо новооткрито.

— Струва ми се, че в поезията всичко е изкусно нагласено, и ми е трудно да вникна в смисъла — призна Костя.

— Това се дължи на обстоятелството, че не си привикнал към поезията. Ти търсиш в нея интригата, която да те увлече, а тя е музика, музика на душата и мисълта, в която пее мъката и радостта, звучи устремът на човешката мечта!

— Чети поезията на Смирненски, Вапцаров, Яворов и Дебелянов. Чел ли си „Епопея на забравените“ от Вазов? Чети Пушкин! Бих ти препоръчал да четеш и Сергей Есенин — той е певец на селото. Ти като селски момък ще усетиш аромата на селския пейзаж и ще намериш много познати на теб мисли и преживявания. От съвременните наши поети чети Пеньо Пенев. Знаеш ли? Той казва в едно свое стихотворение:

По-добре с празни ръкави,

отколкото с празно сърце!…

Момъкът се стъписа като гръмнат:

— Какво е казал?

Психологът се поколеба. Не бе ли сбъркал, като му цитира тези именно строфи? Направи няколко крачки мълчаливо. Костя го следваше, извърнал към него глава, превърнал се цял в слух.

— „По-добре с празни ръкави, отколкото с празно сърце!…“ — издекламира психологът с вдъхновение, за да подчертае окрилящата сила на поезията.

До института Костя вървя мълчалив и замислен, без да чува възбудения и шеговит разговор на другите болни…

* * *

Възмъжалият момък обичаше, както и в Русе, от време на време да се прокрадва в града и да се остави да го повлече задъханият ритъм на разноликото човешко множество. Опияняваше го могъщото дихание на огромния град, в който бе попаднал за първи път. Особено в ранните вечерни часове, когато по тротоарите, като две пъстроцветни пълноводни реки, течеше гъмжилото от хора.

Пресече някаква градинка. По пейките седяха плътно прегърнати млади двойки или бъбриви пенсионери. Шадраваните с неуморните си струи разговаряха със звездите и нощта.

Къде се вливаха тези дишащи реки, които се бяха излели по улиците на града, понесли като пъстроцветна пяна магията на множеството?

Той вървеше през тълпата от непознати и сам непознат за никого, освен може би на звездите, там, на тъмното небе, и се питаше какво свързва тези хора? Тук миришеше на бензин и изкуствени парфюми вместо на кравешки тор, носталгичен дим от сухи дърва и прецъфтяваща липа.

Какво вълнува тези хора? Защо и накъде така бързат? Искаше да открие особеността на тяхната светлина, съществуваща извън мрачния кръг на неговия осакатен живот. Струваше му се, че всички те се бяха добрали до своя остров на чудесата, бяха разбрали безкрайното великолепие на морето и недостигнатата за него красота на изкуството. Как възторжено ръкопляскаха те и се вълнуваха като бурно море на концертите, а музиката, която бе чул, не му казваше нещо, не докосваше чувствителните струни на душата му. Може би защото това бяха все здрави хора. За всяка болест има лекарство, само за неговата няма! Той вървеше през тълпата, без да мисли за цялото това нощно великолепие, и се опитваше да преброи раните в душата си. Край него избухваше и заглъхваше смях, прелитаха като пеперуди отделни думи и толкова ръце се сплитаха за поздрав, за ласка, за израз. Каква опияняваща хармония звучеше в движението на хилядите ръце, с които сякаш плуваха човешките души. Тези хора се познаваха, обичаха и мразеха, а той беше самотен сред тях като в гъста непозната гора. Ще стигне ли някога до своя остров на чудесата, където да му се възвърне обезобразената хармония на тялото, да му се усмихне в опиянение любовта, дружбата и ясната цел на един нов живот. И там да открие тайнствения смисъл на живота, който така могъщо го държи към този свят.

Постепенно нивото на човешките реки и техните бързеи спадаше. След пенливите пъстроцветни потоци пристъпяше бавно спокойствието и самотата. Закъснели минувачи, полупразни трамваи, замислени витрини и дремещи звезди там, горе, в тайнствения виолетов безкрай. И неизменно неговият път го довеждаше до мрачния полуостров на болницата, където се бяха заселили страданието и надеждата.

Той се промъкваше тихо към техния коридор, към познатата стая, където вече втора година се беше приютил. Портиерите и дежурните сестри бяха свикнали с непозволените му излизания и закъснявания и само мрачно и съчувствено поклащаха глави.

Често, за да не буди новите си другари да го събличат, лягаше с дрехите и така осъмваше в нерадостни размисли…

* * *

„Днес К. С. В. се нахрани пред директора на института и целия рехабилитационен екип съвсем самостоятелно. Той се вълнуваше от едно ново и непознато за него щастие. Аз от своя страна се вълнувах от неговата воля и постоянство, от освобождаването му от чужда зависимост при храненето — това неизбежно и така често повтарящо се самообслужване. Неговото щастие е и мое щастие! А успехът е успех не само за мен, но и за целия екип, за нашия институт…“ — пише Соколов в своя дневник.

Какво се бе случило?

На масата бяха сервирани супа, хляб и салата. Костя си отряза няколко филийки от хляба с ножа, който държеше с пръстите на десния крак, а с левия притискаше хляба към масата. След това свали левия си крак и взе вилицата с пръстите на десния. Забоде парче хляб, отхапа си и постави филийката си при другия хляб. След това взе лъжицата. Всички притихнаха. Личеше, че и той се вълнува от този необикновен спектакъл, но гребна уверено от супата, приведе глава и поднесе лъжицата до устата си, без да разлее нито капка.

Когато привърши със супата, болногледачката донесе второто, което бе картофи с месо. Момъкът си служеше с ножа и вилицата задоволително и се хранеше, спазвайки указанията на методиста, като поглеждаше усмихнат присъстващите. Чувстваше се като на изпит. Постепенно сковаността изчезна и той продължи да се храни все по-самоуверено. Десертът бе конфитюр от ягоди. Костя взе с върха на ножа конфитюр, намаза го внимателно на една тънка филийка хляб, забоде я с вилица и продължи да яде с апетит.

Като се нахрани, пое порцелановата чаша с дръжка, в която имаше вода, и се напи. Обедът завърши. Всички присъстващи спонтанно му изръкопляскаха. След това членовете на екипа го поздравиха сърдечно, пожелаха му все така настойчиво да продължава и занапред да се усъвършенства и се оттеглиха в кабинета на директора, за да обсъдят демонстрираното постижение.

Последен при него се приближи д-р Антонов, прегърна го и му подхвърли:

— А шаха, изучи ли го добре? Занапред няма да ти позволя да спечелиш нито една игра. Изучил съм нова система.

Костя се засмя предизвикателно:

— Както върви, другарю Антонов, струва ми се, че вие не ще спечелите игра от мен. Сега вече ще играя „с ръце“!

— Ще видим, ще видим! — закани се весело Антонов и излезе след другите.

Работата се състоеше в това, че Костя като добър математик беше напреднал много бързо и играеше с най-добрите шахматисти измежду болните в института. Д-р Антонов идваше често през дежурствата си при него да разговарят и да играят шах. Тогава разговорът протичаше по-непринудено. Отначало момъкът рядко печелеше по някоя игра и неговият партньор не влагаше сериозно вникване в играта. Постепенно обаче Костя схвана стила на доктора и започна да печели състезанията. Това амбицира вече сериозно д-р Антонов и той започна да влага страст в играта, справяше се и с ръководството по шах, но противникът му все по-често печелеше победи.

Веднъж при тях се отби д-р Стрезов. Костя беше спечелил две игри и третата се развиваше в негова полза. Като видя безизходното положение на своя разгорещен колега, Стрезов му подхвърли закачливо:

— Антонов, Антонов!? Момчето играе с краката и те бие, а какво би било, ако играеше с ръце!

Д-р Антонов стана раздразнено, смеси фигурите на таблото и подхвърли на колегата си:

— Добре де, седни ти, да те видя! Как ще спечелиш срещу този дявол, като цяла нощ съм имал тежко дежурство.

Колегата му седна на неговото място и се завърза страстна борба над шахматното табло. Около тях се събраха цяла група любопитни. В края на краищата играта завърши „реми“.

— Хей, Костя! Ама ти ги застреля, взе им акъла! Храни се, човекът, като лорд — похвали го Трендафил радостно.

— Ти ме уби, братче! — хилеше се Керим. — Като те гледах, мило ми ставаше. Същински артист. А аз все още нагъвам само с лъжицата. Кога ще сколасам с тия протези, та да почна да се храня с двете ръце! Яд ме хваща.

Сега всичко изглеждаше много интересно и изкусно, но колко дълго и упорито трябваше да се усвоява системата от упражнения. Те започнаха още в самото начало и продължиха цели четири месеца.

Започна се с хващането на лъжица, вилица, нож, чиния. Лъжицата се хващаше, като дръжката й лягаше на повърхността на първия и третия пръст на десния крак и под втория пръст. Така се закрепваше стабилно. Тогава започваше загребването от една чиния и изсипването в друга. Отначало в чинията се поставяха зърна от фасул или ориз, а по-късно вода. Мускулите на крака обаче бързо се уморяваха и трепереха при многократното извършване на тези несвойствени за краката движения. Наложи се да се приспособи една ластична превръзка. Отначало лъжицата се прикрепваше на пръстите от методиста, но след месец упражнения момъкът свикна сам да „хваща“ дръжката на лъжицата, като си помагаше с левия крак. След овладяване на тези движения се пристъпи към поднасяне на лъжицата с вода до устата, но това не му се удаваше и водата се разливаше. Упражненията обаче продължаваха с упорита настойчивост, защото това движение се оказа много трудно. Те продължаваха по два-три часа на ден, разпределени на няколко пъти. По-късно лъжицата бе овладяна и започна да достига устата, без да се разлива нито капка от водата. Манипулирането с вилицата се оказа по-лесно. Известно затруднение се срещна при боравенето с ножа, но и това бе преодоляно със заякването на мускулите на палеца и следващите два пръста. В резултат на продължителната обща тренировка мускулите на пръстите не само заякнаха, но се разви и тяхната чувствителност. Превръзката през третия месец бе изоставена. Тогава се пристъпи към супата. Отначало храненето се извършваше много несръчно, бавно и с излишно напрежение на мускулите, което ги изморяваше. Но впоследствие и това бе преодоляно. За да се избягнат неудачи и разочарование, Костя изяждаше супата самостоятелно, а при другите ястия го хранеха приятелите му или някоя болногледачка. После се премина на самостоятелно хранене при двете ястия и накрая към пълно самостоятелно хранене в столовата. Всички болни наблюдаваха с интерес и се възхищаваха от сръчността на момъка. Костя им се усмихваше с пораснало самочувствие:

— Това е първата врата към новия ми живот!

На 15 юли 1956 г. Соколов пише в своя дневник:

Подготвителният период на лечебната физкултура с К. С. В. завърши много успешно. Сега пристъпваме към основния период. С оглед физическото състояние и интелектуалния уровен на индивида трябва да продължи от 6 до 8 месеца. Задачите на лечебната физкултура през този период трябва да се насочат към поддържане и увеличение подвижността във всички стави на долните крайници и гръбначния стълб; да се усъвършенства по-нататък приспособяването на краката при заместване на ръцете във всичките им дейности. За тази цел е необходимо: да се създават нови двигателни навици и стереотипи; да се приучи инвалидът да се обслужва все по-широко с долните крайници; да се обучи да овладее някои трудови процеси, като шиене, чертане, машинопис и пр.; да се укрепи общото състояние и психика и се продължи професионално-педагогическата рехабилитация.

Записката от този ден завършваше лаконично:

Всички тези задачи изискват голямо усилие и търпение от страна на болния и методиста по лечебна физкултура.

Започваше вторият етап от трудната борба за самостоятелен и пълноценен живот…