Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (16)

(Документална повест за Костадин Велков)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

16.

Пред него стоеше Мария. Той я помнеше мургава, с тъмни очи и сочни вишневи устни. Първите момински устни, които беше целувал.

Сега тя имаше лъчисто руси коси, от които се излъчваше някакво сияние. Той протегна към нея в някакво странно и неудържимо опиянение ръце, но тя отстъпи, усмихвайки му се коварно. И все така той протягаше ръце да я прегърне, а тя отстъпваше заднишком, като се усмихваше предизвикателно и го зовеше с пламенните си очи. Изведнъж изчезна в хралупата на някакво вековно дърво. Той се спусна към дървото, но хралупата се бе затворила плътно, пленила завинаги момичето. Започна да дращи с пръсти грапавата вековна кора и погледна към върха на дървото. Там някъде в гъстия клонак се появи слънчевото сияние на нейните изрусени коси. Покатери се нагоре бързо и ловко като катерица. Изведнъж забеляза, че от пръстите му струи ослепителна светлина. Той погледна ръцете си. Те бяха в кръв — гъста, лепкава, съсирваща се кръв. Ужаси се и усети, че полетя надолу. При дънера отново стоеше Мария и му се усмихваше коварно. Той извика сърцераздирателно и… се събуди. Сърцето му биеше до пръсване, а ръцете го боляха до премаляване.

В стаята беше тъмно и задушно. Баща му похъркваше на съседното легло, но защо така го боляха ръцете? Какви ръце? Едва сега си спомни — той отдавна нямаше ръце, но наистина чувстваше болки в ръцете си, особено в пръстите. Притвори очи. Как приятна му беше тази пареща болка. Тя го потапяше в измамната илюзия, че още има ръце. От това изпитваше някакво неповторимо блаженство!…

Някъде изскърца утринен трамвай. Последва далечен вой на сирена. Спомни си, че е в столицата. Бяха отседнали с баща си в хотел. Отвори очи. Болките постепенно изчезнаха, а с това изчезна и измамната илюзия.

Утре е приемният изпит в университета. Каква беше тази гъста лепкава кръв по ръцете, какво предсказваше? Мистичен вледеняващ трепет пропълзя по цялото му тяло. И сега, когато разказваше на приятелката си този сън, усещаше същите тръпки.

По негова молба министърът на народната просвета беше разрешил да държи само устен вместо писмен изпит.

Вмъкна се развълнуван в полутъмния хол на грамадната университетска сграда, където вече гъмжеше от възбудени младежи и девойки, чийто брой с всяка минута нарастваше. Някои поглеждаха бегло неподвижните му протези, но в тези погледи нямаше нито учудване, нито снизходително състрадание. Тези дръзновени младежи, изглежда, нищо не можеше да ги учуди. Те бяха дошли тук от различни краища на страната със самочувствието на младите хора, упътили се да покоряват света. Много родители с посърнали лица стърчаха между групите, дошли да окуражат своите синове и дъщери, а неговият баща отиде към пазара…

След един напрегнат месец, протекъл в болезнено нетърпение на село, при което все му се привиждаха окървавените ръце от съня в София, получи известие от университета. Държа го дълго с пръстите на десния си крак, без да смее да го отвори. Каква ли вест му носеше? Най-сетне се реши и внимателно разкъса плика. Съобщаваха му, че е приет в Юридическия факултет и следва да се запише в едноседмичен срок. Дълго препрочиташе съобщението.

Студент? Нима и това не е сън като сънищата, в които се виждаше с ръце? Не, съобщението радостно блестеше на масата като пътен лист за един нов романтичен свят, като прекомерно скъпо заплатен билет за по-щастливо място в живота!

Той е отново в София — 25 август 1964 г. Този път излиза от деканата със студентска книжка в джоба: студент-юрист от Юридическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“. Книжката му носи №43 594. Не! Това вече не е сън, макар всичко да изглежда така измамно радостно. Една нова страница, колкото романтична, толкова и тревожна, се откриваше в неговия напрегнат живот.

В същия ден се уреди и настаняването му в общежитието към учебно-производствено предприятие „Труд“ на Социални грижи за трудоустрояване на бавноразвиващи се и недъгави млади хора чрез получаване на съответна квалификация. Можеше да се настани в студентско общежитие, но тук получаваше безплатна храна и обслужване, от което се нуждаеше.

Този път като студент го настаниха в отделна стая. Това беше някаква малка стаичка, в която едва се сместиха малкият железен войнишки креват, гардероб, маса и една малка етажерка за книги. За печка нямаше място, затова, като застудя, отопляваха с обикновена електрическа печка.

Вечерта изпрати баща си на гарата и тръгна пешком, наслаждавайки се на оживените улици. Никой не го познаваше и той никого не познаваше. Хората бързаха, смееха се, разговаряха, без да му обръщат внимание. Но тази самотност сред човешкото гъмжило сега не бе потискаща, понеже той принадлежеше вече към най-неспокойното племе през всички времена — студентското, затова и огромният град този път му изглеждаше гостоприемен и многообещаващ. Знаеше с увереност колко би се зарадвал Борис Соколов — неговият лечител и вдъхновител, колко биха се зарадвали лекарите, сестрите в института по протезиране и възстановителна хирургия, да можеха да надзърнат в студентската му книжка и се убедят, че усилията на всички тях не са отишли напразно! Сега му предстоеше да разговаря сериозно със самия себе си. Университетът се възправяше пред него като тежко и сериозно изпитание. Не можеше да носи учебници и тетрадки, да си води записки на лекциите. Би могъл да води записки, но да пише с краката си пред една аудитория от стотина студенти? Това би шокирало останалите, би създало около него угнетяващо любопитство, мрачен куриоз, който би нараствал непрестанно. Обстановката в общежитието, от друга страна, съвсем не съответстваше на неговото студентско въодушевление. Нужна му бе увереност и огромна съсредоточеност, нужна му бе нова опорна точка за новия скок в живота. Костя разбираше, че за да не остане вечен пленник на тази мрачна среда, трябва да се чувства само като неин временен квартирант. Беше виждал как умират хората, видял беше как другите понасят болките и сам бе изстрадал неизразими болки. Знаеше как изглеждат страхът и отчаянието, надеждата и облекчението. Неведнъж беше размишлявал, че миньорите се лишават години наред от радостта на слънцето; предачките от цеховете изминаваха годишно по две-три хиляди километра край своите стотици вретена; трактористът с дължината на своите бразди обикаля цялата планета; докерът натоварва и разтоварва товари, равняващи се на цели градове; железничари и шофьори многократно изминават пътища, равни на земния екватор; ученият изгаря в научните търсения; писатели, артисти и художници изпепеляват душите си в чуждите страдания…

— Отвратително е да им се измени! Човек е длъжен да крачи достойно с тяхната крачка…

С тези размисли и разтуптяно сърце той се отправи първия учебен ден в аудитория №93 на Юридическия факултет. Първокурсниците бяха възбудени и опиянени от званието „студент“, което разрешава много волности, обещава права, но носи и много задължения. Установяваха се бързи познанства, оформиха се групички на земляци и отделни двойки по „симпатия от пръв поглед“. Той се озова на втория ред до прозореца. До него седна миловидна сериозна девойка.

Започнаха лекциите. Колежката си водеше старателно подробни записки и го поглеждаше строго за неговото пасивно слушане. На другия ден, през една от почивките, тя се взря укорително в погледа му и го запита:

— Колега, вие така ли мислите да следвате, без да си водите записки, като ползвате само учебници?

Костя се взря в хубавите й умни очи:

— Бих си водил записки с най-голямо удоволствие, ако… можех! — и замлъкна печален.

Едва тогава момичето се вгледа в безжизнено отпуснатите му ръце. Протегна ръка и докосна десния му ръкав, изпълнен с мъртвата протеза.

— Протеза? А с лявата ръка не сте ли се приучили да пишете?

— Също протеза.

— Не знаех, простете. И така ли сте завършили гимназия, без две ръце?

— Така, без две ръце.

— Удивително! Прави ви чест!

— Благодаря.

От този ден девойката сядаше само ако случайно друг не заемеше мястото, все до него, там, на втората банка, вляво до прозореца, и така през целия курс.

Още преди края на първия семестър Костадин Велков направи свои малки открития. Много от студентите го превъзхождаха в интелектуално отношение. Повечето от тях бяха младежи и девойки, израснали в културни семейства, почти всички учили в редовни гимназии, сред ученически колективи с много по-висок интелектуален уровен, отколкото във вечерната гимназия. Виждаше се как бързо у мнозина се оформяха нови душевни измерения. Той се стремеше към юридическото образование като към средство за самостоятелно съществуване и включването му в по-квалифициран общественополезен труд. Мнозина от колегите му обаче се стремяха към юридическата професия като основа за по пълноценна изява, за по-активна гражданска позиция в социалистическото управление като съдии, прокурори, юрисконсулти и арбитри. Някои не скриваха, че ги привлича адвокатската професия като по-независима.

Един негов колега в своето дръзновение виждаше така своето бъдеще:

— Като завърша правото, ще стана адвокат, но не в окръжния център, а в нашия малък град, където има по-малко интелигенция с висше образование. Ще развия активна обществено-политическа дейност и ето ме след десетина години народен представител, а след един-два мандата — министър!

Не се знаеше какво щеше да постигне в живота си този млад човек, но засега си извоюва ироничното прозвище „министър“.

Веднъж, като разговаряха за целта в живота, един от колегите на Костя сподели, че го привлича самата юридическа наука. Тогава „министърът“ му подхвърли иронично:

— Ще ставаш учен? Според мен в думата „учен“ се заключава само понятието за това, че много са го учили, но това още не значи, че много е научил!

Посмяха се на остроумието, измъкнато отнякъде, но когато позатихна спорът, се намеси скромен на вид студент:

— За теб, колега, напълно ще прилягат в буквалния смисъл думите на Гьотевия Фауст:

Ах, философия нахалост

и право, а и медицина,

и богословие за жалост

аз учих не една година.

И ей ме — същия глупак,

какъвто бях преди, съм пак!

Вдигна се весел шум.

— Ами нали и аз това казвам за „учения“ — глуповато се защищаваше „министърът“.

Костя наблюдаваше с изострен интерес своите колеги и навлизаше в студентския живот. Те се бяха свързали още от първите дни със стари студенти, навлязоха със самочувствие в студентските среди и сами станаха носители на студентските традиции. Някои посещаваха редовно концерти и операта, други предпочитаха театрите. Не пропускаха нито един интересен филм. Следяха литературата и се редяха на дълги опашки пред книжарниците за новоизлязла книга. Без стеснение посещаваха и най-изисканите заведения, където се държаха като съвременни културни хора. Танцуваха страстно, о, как обичаха да танцуват всякакви модни танци, и се обличаха с вкус. Интересуваха се от идейно-политическите събития и спорта и се отнасяха към любовта съвсем непринудено. Някои изпреварваха в своето развитие и усвояване юридическите знания, други изоставаха все още в плен на еснафщината и посредствеността, но повечето превъзхождаха в много отношения Костя. Той разбираше, че това се дължеше не само на сполетялото го нещастие, но и на редица други причини и се зае със свойствената му упоритост да преодолее изостаналостта си. Този именно честен стремеж му спечели симпатиите не само на неговите колеги, но и на преподавателите.

Проблемите на държавата и правото, основите на гражданското право, римско право, наказателно право и наказателен процес и криминалистика от семестър на семестър все повече увличаха студента Костадин Велков. Той преодоля скоро стеснителността си и започна да участва активно в семинарните упражнения и в кръжока по наказателно право. Професорите и другите преподаватели, които го поглеждаха деликатно с очакване как ще се прояви, скоро привикнаха с него и се отнасяха така взискателно, както и с всички останали. Някои едва при първите изпити забелязаха, че е без ръце, и неговите добри отговори ги удивяваха и радваха. Това го караше да се чувства пълноправен студент както в правата, така и в задълженията, без да разчита на унизителното снизхождение.

В края на първия семестър Костадин Велков се яви на консултация в Института по протезиране и възстановителна хирургия. Когато в института узнаха, че техният Костя е вече студент, всички се зарадваха. А тук много хора си спомниха за него и неведнъж го сочеха за пример на новопостъпилите болни, на мнозина от които показваха избродираната от него възглавница, запазена за спомен.

От плахото безпомощно селянче нямаше и следа. Пред тях стоеше един възмъжал младеж с добро самочувствие и увереност в своето бъдеще. Той не забравяше обаче, че тази му увереност и постигнатите досега успехи се дължаха не само на неговата воля и упоритост, но и на отзивчивостта на хората от този институт.

Тук отново се срещна с Борис Соколов, който продължаваше да се интересува от него и неговите успехи. В дългия сърдечен разговор между тях Соколов се заинтересува дали Костя продължава гимнастиката и настойчиво го посъветва системно да тренира упражненията, които бе усвоил в института, за да поддържа гъвкавостта и чувствителността на краката, особено на пръстите. За тази цел му предложи да идва редовно в къпалнята на ВИФ на плуване.

— Но аз не мога да плувам. Мен ме хваща морска болест дори когато си мия краката в легена — пошегува се Костя.

— Нищо. Ще те науча. То е по-лесно от храненето, бръсненето и писането с краката.

И упражненията започнаха. Започнаха с привикването с водната среда и преодоляване на чувството на страх, което е особено силно при инвалиди. Правеше „гъба“, като се потапяше цял във водата в клекнало положение, гледаше във водата, правеше и упражнения за изпитване на подемната й сила. След това постепенно започна да се обучава да взема хоризонтално положение във водата и да прави такива движения с краката, чрез които да може да стъпи на дъното и да се изправя, което при нормални условия се улеснява изключително от ръцете. Отначало това ставаше с помощта на търпеливия и неуморен Соколов, а след това и сам в негово присъствие. Успоредно с това започна под негово ръководство да усвоява на сухо движения с краката за плуване, легнал на дървена скара, а след това при подвижна опора във водата, прикрепян от методиста. Всичко това ставаше на плитко, за да може всеки момент чрез усвоените движения да се изправи. Но още при първите задръжки над водата, използвайки нейната подемна сила и своите движения, Костя започна да преодолява страха от водата и усети радостта, че може да се задържа на повърхността. Това беше неизпитвана досега радост и някакво чувство на възмъжаване, което още повече укрепваше самочувствието му и усъвършенстваше движенията на краката.

До усвояването на самостоятелното плуване обаче, и то надълбоко, имаше да се преодоляват още много трудности.

Започнаха най-напред упражнения за усвояване на гръбен кроул. Трябваше да свикне да регулира и дишането, като фазата на издишване се увеличава колкото може повече.

Изведнъж радостта от преодоляване на страха от водата помръкна, тъй като при опитите за плуване след няколко ритмични движения на краката тялото започваше да потъва. Това го заставяше или да се облегне изцяло на ръката на своя учител, или бързо да прибегне до движенията на краката за изправяне и стъпване на дъното на басейна. А как ще плува в дълбокото? Там не ще може да се изправи.

Упражненията се провеждаха всяка седмица по веднъж, по 1–2 часа. Трябваше и за тях да се отделя време, което трябваше да се съгласува с лекциите на двамата. Борис Соколов обаче беше търпелив и настойчив и това стимулираше, както в миналото Костя, който все по-уверено се отпускаше в неговата здрава приятелска ръка.

След известно време минаха към упражнения за плуване чрез гръбен бруст. При тях започнаха да употребяват плавници, които улесняваха значително начинаещия плувец.

Към края на следващия семестър Костадин Велков овладя гръбния кроул и можеше вече да плува по 40–50 метра. След това овладя и гръбния бруст, като можеше уверено и самостоятелно да плува и по гърди, като се обръщаше ту по гръб, ту по гърди, гмуркаше се и се забавляваше, приспособил напълно краката си към изискванията на плувната техника.

В продължение на два семестъра наред с взетите изпити в Юридическия факултет Костя се научи да плува. Това подобри гъвкавостта на тялото му и особено гъвкавостта и сръчността на краката му. Плуването стана за него активна отмора и радостно развлечение в динамично напрегнатия му живот. Това удивяваше редовните курсисти, които се обучаваха да плуват, както и плувците, които идваха да тренират. Те свикнаха с безръкия студент, състезаваха се весело с него и го подпомагаха, когато бе необходимо, а неговият учител записа с удовлетворение новия успех в своя дневник, който след време щеше да послужи като основа на научната му дисертация.

С всеки изминат семестър изискванията ставаха все по-големи, дните по-напрегнати, а наред с това нарастваше надеждата за изява, за общуване, дружба и развлечения. Всеки ден имаше по 6–7 лекции, а няколко пъти през седмицата и по 2 до 4 часа упражнения, за които Костя трябваше редовно да се готви, а неговата подготовка беше по-обременителна и затова изискваше повече време. Наред с това трябваше да се участва в университетския обществен живот, в кръжоци и пр., и пр. Включи се в кръжока по криминалистика, който ръководеше асистентът Цеков с увличаща компетентност и старание. Методиката на разследване престъпленията и научно-техническите средства все повече го увличаха. Той все повече се убеждаваше, че не може да стане добър следовател, прокурор или съдия, ако не познава добре основите на криминалистиката и методите на разследване на различните видове престъпления.

Понеже не можеше да си води бележки, Костя слушаше напрегнато лекциите и започна всяка вечер да чете в квартирата предадената материя по всеки предмет, за да усвои трайно необходимите знания. Това го улесняваше при подготовката за изпитите, но изискваше напрежение и системност в работата. А четенето за него си оставаше и физически труден процес. Той четеше седнал при масата, като непрестанно ставаше и прелистваше прочетената страница с пръстите на крака си. Това, което за другите не представляваше никакво физическо напрежение, за него продължаваше да бъде обременителен труд. През свободните часове той четеше и в университетската библиотека. Някой от студентите му взимаше от библиотекарката необходимия учебник и му го поставяше на масата. Костя обикновено сядаше някъде в ъглите на читалнята и прелистваше или с крак, или със захапания молив. Когато привършваше, някой от съседите му по маса предаваше учебника обратно в библиотеката. За другите това изглеждаше непосилна и отегчителна работа, но Костя беше свикнал с тази изнурителна неизбежност. Отмора от всичко това намираше при приятелите си, които живееха на един таван.

Но ето, идваха изпитите и всеки от приятелите залягаше над учебниците и ръководствата и по цели нощи не вдигаха глава. Шегите и волностите отстъпваха и достойнството вземаше връх. Те бяха дошли в София да се учат, а не само да се развличат. Нервите се изопваха, часовете и дните летяха, а въпросите в конспектите нямаха край. Напрежение, вълнения и мрачни гадания за провал, а професорите ставаха с всеки семестър все по-взискателни.

Ех, то се знаеше, прибягваха и до невинни хитрости, за да предразположат някои от професорите към по-голяма щедрост в оценките. Така пред изпита по римско право пъхваха под вратата на кабинета на професора бележка: „Spondio miski daraeterca!“[1].

Професорът, побелял и плешив, слаб и попрегърбен, беше търпелив и много учтив човек. Той се усмихваше сърдечно на наивната им хитрина, спомняйки си, че и той е бил някога студент и също така се е вълнувал и стремял да получи професорското благоразположение.

На няколко пъти обаче на Костя му се случи да се провали при първия изпит и го връщаха да се яви втори път. Това дълбоко го огорчаваше и той със седмици не можеше да преживее провала си. Тогава приятелската утеха ставаше още по-необходима, а таванът по-гостоприемен.

Имаше и няколко случаи, когато беше особено поласкан от преподавателите. Това се случи веднъж на изпита по история на КПСС. Изпитваше Стоян Петров, който водеше и упражненията, и беше забелязал сериозното страдание на Велков. Той беше взискателен, но много внимателен при изпитите. Първите трима студенти обаче се провалиха този път с трясък. Другите се стъписаха и не смееха да влязат. Тогава преподавателят излезе в коридора, където всички чакаха умърлушени, и се обърна към Костя, който чакаше реда си неспокоен и обезкуражен. Такъв стрес студентите мъчно преодоляват.

— Хайде бе, Велков! Ела да отсрамиш колегите си! Не виждаш ли ги какви са се гипсирали? — Така Костя се видя принуден да се яви, преди да му е дошъл редът, но получи петица и това окуражи останалите.

Неговата редовност и дисциплина го сближи и с някои от преподавателите и най-вече с доцент Кочев от катедрата по наказателно право. Този енергичен млад учен обикна безръкия младеж заради неговата затрогваща целеустременост и не пропускаше случай да му засвидетелства приятелското си уважение.

За студентските си години Костадин Велков щеше да си спомня винаги с онази тиха носталгия по нещо колкото романтично, толкова и невъзвратимо. Имаше много напрежение, мечтания, много четене и огорчения.

През втората година доцент Иван Ненов, който четеше лекции по политическа икономия на социализма, забеляза, че доста студенти не посещават редовно лекциите му. Тогава пусна през семестъра контролни листове, които се подписваха от присъствалите студенти. Въпреки че Костя беше един от най-редовните студенти, наложи му се при пет контролни листа да пропусне една лекция. И ето, отказаха да му заверят семестъра. Той се стъписа. Нима само за едно отсъствие? Това не е възможно! Той се беше дисциплинирал и обичаше точността. Спомни си как веднъж по облигационно право, когато лекциите бяха насрочени за 7 часа сутринта, професор Кожухаров влезе в аудиторията и завари само него и още един студент. Той се засмя огорчен:

— Ех, колеги, колеги! Колкото гражданското право е трудно, толкова вие сте по-нередовни. Какво да ви правя! Според римското право са необходими поне трима студенти, за да има колегиум. Нямам основание да чета лекцията, когато не е налице колегиум.

За втория час пристигна още един студент. Обадиха на професора. Той влезе и застана на катедрата:

— Сега е налице колегиум и мога да чета лекции. — И той прочете най-добросъвестно лекцията си, като че аудиторията бе пълна.

Какво да прави? Навярно има някакво недоразумение. По това време доцент Ненов бе и заместник-министър на народната просвета. Още през първия приемен ден Костя се яви при него.

— Не мога да ви заверя семестъра, колега. От пет контролни листа не сте подписали нито един. Много сте нередовен, съжалявам, но ще трябва да повторите семестъра.

След проверката обаче се оказа, че действително от пет контролни листа Велков бе подписал четири. Друг беше нередовният студент с подобно име. Доцентът се извини любезно и семестърът му бе заверен.

В стремежа си да достигне пропуснатото в своето развитие и да разшири културата си, той се отдаде на усилено четене и постепенно се изолира от колегите си в курса. Затвори се в себе си и своите невесели размисли. Самотата му тежеше. Изпитваше онази пареща душата мъка на младостта, неогрята от любов. Момичетата, с които общуваше в университета и извън него, се отнасяха непринудено и сърдечно, но никоя не прояви като Мария в Русе, обич към него. Той не знаеше, че любовта отново щеше да го споходи, за да му причини още веднъж отчайващото огорчение на пренебрегнатия.

Приятели, с които го свърза онази дружба, която познава само младостта, намери извън Юридическия факултет сред познати от Русе. Това бяха градски момчета със самочувствие, но и едновременно с това дружелюбни и непосредствени. Емил и Сашо следваха медицина, Стефан — физика, а Филип — Консерваторията, готвеше се за певец. И четиримата живееха на един таван, споделяйки несгодите. Тук можеха да излизат и се връщат през всяко време на денонощието, да приемат гости и си устройват приятелски угощения, да спорят и пеят до късно през нощта. В миниатюрното им жилище витаеше уютна атмосфера, на която всеки от четиримата приятели придаваше свой стил и аромат. В другите стаички живееха един философ, скромен и приказлив момък, който държеше вратата си все отворена, за да следи кой пристига и кой си отива, една дребна мургава математичка, която се бе похвалила, че е прелъстила всички обитатели от тавана, един художник, един снажен медик, който се връщаше често пиян, но всичките си изпити вземаше с добри бележки. В дъното на коридора живееха две невзрачни филоложки, които рядко приемаха гости и се опитваха да се обградят с някакъв аристократизъм, с който тук никой не се съобразяваше. Двама студенти от Художествената академия посещаваха приятелите на Костя — техните етюди на голи тела и недовършени пейзажи скоро украсиха сивите стени на четирите тавански стаички и тухления зид в коридора. Колетите, получавани от петимата, се „обобществяваха“, чорапите и потниците сменяха стопаните си почти всяка седмица. Студентските пари много бързо се свършваха и затова, когато към края на месеца някой имаше пет лева, всички се считаха богати! Филип бе обявен за „Фелицио“ и неговите песни под акомпанимент на китара често огласяха тавана и се носеха надолу по стълбите чак до партера. Идваха и момичета, които понякога се заемаха да почистят поредната стаичка, където се събираха да опустошат някой току-що пристигнал от провинцията колет от тъгуващата по „детето си“ майка и дамаджана домашно винце от бащата. Таванската обстановка премахваше всякакви условности и както гостите, така и домакините се държаха непринудено и свойски. Тук беше нещо обикновено да се целуне хубавото момиче, което приемаше това като „приятелска“ целувка, без всякакво сексуално съдържание, без всякакъв любовен ангажимент. Беше им уютно, задушевно и весело. Останалото го допълваше тяхната лъчезарна младост. Костя забелязваше, че някои от момичетата идваха, водени от техните приятелки, от желание да се запознаят с него като необикновен феномен в студентските среди. Те се държаха непринудено и дори позволяваха понякога да целуне някоя от тях, но в очите им светеше тихото удивление от простия човешки подвиг.

В коридора винаги съхнеха изпрани ризи и чорапи. Единственият голям пластмасов леген обикаляше всички стаи и винаги се оказваше зает, когато някой го потърсеше, а ютията често трябваше да се поправя. Тук миришеше на кафе, пържено месо, чесън и евтин парфюм. Празните бутилки се трупаха запрашени върху един изоставен от хазаите шкаф, за който нямаше място в стаите, а електрическите крушки от клозета и коридора често изчезваха или се заменяха с изгорелите из стаите.

В мансардата им намираха подслон временните бездомници, изгонени от разгневени хазаи или скаралите се с родителите си младежи. Едно, а дори и две, и три места винаги се намираха, както се намираха и пари в заем, магнетофон за някоя веселба, фотоапарат, пуловер или дори шлифер „за известно време“. Фелицио пееше при радост и при неудачи, а Сашо акомпанираше възторжено на своята стара китара. Понякога разгорещените спорове отиваха до след полунощ, а друг път загрижеността и приятелското съчувствие прогонваше нечия мъка или тежък неуспех.

През цялото денонощие идваха и си отиваха гости, понесли със себе си смеха и жизнерадостното настроение, което не признаваше безпаричието и двойките.

Когато минеха изпитите, както успехите, така и неуспехите биваха „поливани“ шумно и весело за голямо неудоволствие и възмущение на кооператорите. Почти винаги в такива случаи някой сънен притежател на апартамент почукваше сърдито на вратата и опитвайки се да съзре сред мъглата от цигарен дим студента наемател, изръмжаваше:

— Пак ли оргии? Не може да се живее от вас!

— Няма начин! — подхвърляше закачливо някой от развеселените гости дружелюбно.

— Какво значи това „няма начин“? И ние имаме право на почивка.

— Че почивайте си, ние не възразяваме — смееха се студентите на сънената физиономия на собственика на апартамент.

— Но не може да се спи, разберете! Ще извикаме милиция!

— Ех, и вие, гражданино! Че цялата милиция ли ще извикате? Толкова ли сме опасни за държавата? Достатъчно е един старшина.

Сънливият побелял обитател от десетия или деветия етаж, които най-много си теглеха от шума на студентите, ги гледаше опулен, след това обикновено се засмиваше на безобидната им шега и махваше с ръка:

— Дяволи такива! Може ли човек да излезе с вас на глава! И моите у дома са като вас. — И си отиваше с молба да понамалят шума, че „жената е много нервна“.

Най-симпатичен от таванските бохеми на Костя беше Фелицио. Той имаше приятен баритонов глас, чувство за хумор и отзивчиво сърце. Само гдето не обичаше да се пере и кърпи. И за голямо учудване на обитателите на тавана тази домашна работа поемаше върху себе си Костя. Той му переше и изкърпваше чорапите и с особено старание му шиеше копчетата на ризите и дрехите, които Фелицио, дявол знае как, успяваше през ден да къса.

По средата на петия семестър на Костя се случи неприятност, която го разстрои продължително време. Приятелите му бяха забелязали, че през последните няколко седмици е потиснат и раздразнителен. Смятаха, че това е нервна преумора, защото добре съзнаваха, че той трябва да преодолява не само трудностите в учението, но и стотиците ежедневни трудности по самообслужването, четенето, писането, които за останалите хора минават незабелязано, тъй като се вършеха механично с ръцете. Но един ден той дойде в общежитието на тавана съвсем загрижен и разтревожен.

— Изглежда, че ще трябва да се местя при някой от вас. Пъдят ме от общежитието.

— Как така те пъдят? — разтревожи се Стефан, при когото Костя се отби.

Той веднага извика Емил и Фелицио. Костя им разказа, че някои от ръководителите в заведението допускали различни нарушения и той им правел бележки и ги критикувал. Двама от тях се озлобили и започнали да му създават дребнави неприятности в ежедневния бит. Това го принудило да се оплаче на управление „Социални грижи“. Конфликтът се затегнал и изведнъж пристигнало решение, по силата на което го премествали в друго общежитие, и то в стая с още трима стари и недъгави хора. Перспективата беше отчайваща.

Тогава приятелите му го посъветваха да се оплаче в министерството. На следващия ден той се яви в приемната, където го изслушаха внимателно. След два дни се получи съобщение от управлението, че решението за преместване се отменя, и Костя си остана в малката стаичка, чиято скромна гостоприемност му предлагаше тишина и усамотение.

В студентската книжка на Костадин Велков се редяха изпит след изпит и го приближаваха към висшето образование. Неспокойните размисли за бъдещето му като юрист все по-често го спохождаха в минути на усамотение. Понякога в „часовете на синята мъгла“ обитателите на „Латинския квартал“ споделяха странно притихнали своите мечти. Костя ги слушаше съсредоточено и се мъчеше да проследи пътищата, по които те възнамеряваха да се включат в големия живот. Не се знаеше съдбата кому какви успехи или разочарования щеше да отреди, но никой от тях не можеше да си представи суровата истина за онези трудности, които очакваха техния безрък приятел. Неговото човешко ежедневие щеше до края на живота му да се съпровожда от непознато за тях напрежение не само при самообслужването, но и в служебната работа. Той щеше да остане въпреки удивителната сръчност на краката си зависим от другите хора. А колко неудобства и колко напрежение ще са необходими при упражняване на съдийската професия? Той самият изтръпваше от смущение пред неизвестността, която го очакваше. За всичко това приятелите му нямаха и представа. Те бяха свикнали с него като с пълноценен човек и не се замисляха за онова, което го очакваше в живота. Знаеха, че ще стане съдия, и се радваха. А той наред с всичко трябваше да преодолява и унизяващото понякога просташко любопитство, и тъпите, бездушни подмятания за неговата инвалидност.

През декември 1968 г. Костадин Велков взе успешно и последния си изпит по наказателно право и наказателния процес от държавния изпит.

След разменените шеги и поздравленията с колегите, които очакваха реда си пред кабинета, където комисията провеждаше държавния изпит, Костя заслиза бавно по стълбището. От 75 студенти в техния курс на държавен изпит се явиха 27 абсолвенти. Сякаш понесен на някакви криле, се озова отново в полутъмния хол и си спомни деня, когато влезе тук за първи път, за да се яви на приемния изпит. Оттогава се бяха изминали четири години и половина.

Прекрачи навън в ослепителния зимен ден със самочувствието на висшист и пълноценен гражданин. После пресече оживения булевард пред университетската сграда, пред която сериозно замислени бдяха бронзовите статуи на двамата именити дарители за нейното изграждане, и се запъти усмихнат към „Латинския квартал“, за да сподели с приятелите си необикновената радост от извоюваната победа.

Бележки

[1] Милостиво молим, подарете една тройка.