Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (6) (Документална повест за Костадин Велков)

6.

Февруари 1955 г. се показа мек. Още към средата на месеца само из трапищата и северните склонове на долчинките остана да се белее едрозърнест мръсен сняг. Измършавели гарвани ровеха из зеленеещите се есенници и възбудено грачеха. Неспокойни синигерчета сновяха любопитно из храстите със синкаво-жълтите си жилетки и предусещайки задаващата се пролет, закачливо цвъртяха. Чучулиги ровеха разпиляната слама при кооперативния овчарник и подплашени от дебнещата ги котка, политваха към оловносивото небе, по което бавно плаваха натежали от влага кълбести облаци. В овчарника тъжно блееха отделените агнета.

По високоговорителите се носеше утринен концерт на Радио Букурещ.

Училищният звънец удари и в двора се изсипаха към петдесет ученици от четирите слети класове на основното училище.

Възбудени от пристъпящата предпролет и пламналия пубертет, хлапаците лудуваха, зажаднели за простор. Някакъв неосъзнат трепет и неизпитвано досега влечение хвърляше във весели предизвикателни сблъсквания момчетата срещу момичетата, които ги блъскаха с юмруци и пищяха, заливайки се в смях. Само едно четиринадесетгодишно момче, притихнало и самотно, стоеше встрани и ги наблюдаваше със завистлива печална усмивка. Празните ръкави на домашно изплетената дебела вълнена жилетка висяха мрачно неподвижни от двете страни на хълбоците му. То също изпитваше неудържимото влечение да се гмурне в това радостно-неспокойно възбуждане, което светеше в блесналите погледи и ехтеше в звънливия смях, но за това бяха нужни ръце. Момчето обаче нямаше ръце. То още не искаше да свикне с тази мисъл и така му се искаше да дръпне нечии плитки, да метне чевръсто на влажната черна земя някое от момчетата. Ето Павел например, който с поруменели от боричкане и възбуда бузи се спира пред него. Те са съседи и дружат от деца. Зад него дотичва запъхтяна русокосата му братовчедка с дълги плитки и го блъска с двата си юмрука в гърба. Павел се смее, но стои.

Безръкият му приятел също се смее:

— Защо не й издърпаш плитките, за да те остави на мира.

Момичето се спира и му подхвърля иронично с оная неосъзната жестокост, която е присъща на тяхната възраст:

— Защо не ги дръпнеш ти? Я се виж какъв си!

Безръкото момче трепна, като че ли му бяха ударили плесница, и притаи мрачно дъх.

Звънецът прекъсна разгорещеното възбуждение и всички се спуснаха към класната стая.

Скоро в двора съвсем утихна. Костя изгледа училището, което по-рано му беше така мило и в което беше най-силният ученик по математика, и с наведена глава тръгна към дома си. Другарите му бяха вече в седми клас, а той поради нещастието не бе довършил шести. Нямаше бележка по история и сега го бяха допуснали на изпит като частен ученик, затова посещаваше класа.

В къщи нямаше никого. Домът изглеждаше пуст и печален. Уморените стени на старата къща немееха. Той обходи двете стаи и се поспря в кухнята. Почувствува глад. В долапа имаше и хляб, и сирене, и мляко, но как да се нахрани? Хранеше го обикновено майка му или по-голямата му сестра Петрана, която още не беше омъжена и живееше при тях.

Спря се при долапа и с крак едва успя да го отвори. На една от лавиците, увит в домашнотъкан пешкир, дъхаше примамливо пресният хляб. Той пъхна глава, разви хляба с устни и си отхапа голям залък. Докато дъвчеше и се готвеше по същия начин да отхапе и сирене, погледна към двора. Там неговият любим Шаро глозгаше някаква кост, притискайки я здраво с предните си лапи. Изведнъж залъкът му преседна от болезнена спазма в гърлото. Очите му се премрежиха от сълзи.

— И кучето, и то може да се нахрани само̀, а той! Все някой трябва да го храни. И докога? Погледна празните си ръкави и в тая минута проумя завинаги целия ужас от загубата на ръцете. Той вече никога няма да може да ги протегне към никого и към нищо. Той е инвалид, пълен инвалид, тежест на близките, излишен в живота. В такива минути юношите възмъжават с години. Той си спомни, че в общината прислужваше инвалид без дясна ръка, откъсната от шрапнел през Отечествената война. Към него всички се отнасяха с нескривано снизхождение, а нерядко зад гърба му и с пренебрежение. Неведнъж Костя си бе вглеждал в празния му ръкав, който се люшкаше мрачно като пречупено крило на ранена птица, и тръпнеше от съчувствие. Но и този човек имаше поне една ръка, с която се самообслужваше и изкарваше препитанието си.

Костя излезе на двора и се загледа в тежките облаци, които на тъмни, причудливи валма се носеха на юг.

Някакъв безумен смут напираше в душата му и го тласкаше да се гмурне в тъмната бездна на облаците и да изчезне в студената им мрачина. Тогава изведнъж си спомни за Високата канара в гористата местност „Ири Хисар“. Колко пъти се бяха катерили по нея и надничайки от върха й към зъбестите камъни в подножието й, спотаили се зловещо в сенчестата й мрачина, тръпнеха от тайнствената сила, която ги теглеше надолу.

Колко често по-късно щеше да се връща притихнал край жаравата на спомените, към часовете, преживени в тишината на висините между небето, вятъра самотата и сълзите.

През тази съдбовна пролет там често ще го виждат съселяните му, приседнал неподвижно, сякаш сраснал се с върха на скалата и впил поглед в примамващата бездна, заслушан в шепота на отчаянието. Хората ще извръщат глави и ще въздишат съчувствено в своята безпомощност да му помогнат.

Там за първи път, ще разказва той години след това, опознах горчилката и мъдростта на самотните размисли и се разделих завинаги с щастливото лекомислие на детството. Там за първи път ме овладяха размисли за живота и смъртта. Дотогава аз се носех на крилете на юношеската безгрижност и под моя лъчист полет се мяркаха само радостни усмивки, стоплената от родителската обич уютност на скромния бащин дом и бъдещето, което розовееше в далечината. Тогава мечтаех да стана тракторист или летец.

За нещастията и страданията бях само слушал и чел в книгите, а за смисъла на живота и смъртта не бях се никога замислял… Какво можех да зная за смъртта, когато не знаех нищо за живота, който изпълваше така властно всяка частица на осакатеното ми тяло.

Сега зная, че човек няма избор, той трябва да бъде само човек, каквито и изпитания да му постави на пътя съдбата.

Баща ми ме утешаваше:

— Моят баща ме учеше да не се отделям от хората. Самотният човек е като дърво извън гората. Него го шибат всички зли ветрове и кой откъдето мине, изпробва брадвата си на него. Затова дръж се по-близо до хората, сине, и не се отчайвай.

Една нощ, впил трескавия си поглед в тъмнината, слушам, майка ми плаче в съседната стая. Баща ми я мъмри.

— Стига си го оплаквала, нали е живо момчето, така му е било писано — да се мъчи. Докато сме живи, няма да пропадне.

— А като умрем? Ето, ние стареем вече.

— Има братя и сестри, няма да го изоставят, кръвта вода не става!

— Ако отиде при брат, на снахата ще е тежко и криво да се грижи за него. Тя си има свои деца, свои грижи. Ако отиде при сестра — на зетя ще е тежко и криво. На всички ще бъде тежест и сам никога радост не ще познае.

— И сам радост не ще познае… и сам радост не ще познае, дълго ми шепнеше тъмнината, а как да живея без радост, като дотогава животът за мен беше само радост! После се оказа, че животът не е нито зрелище, нито празник… Мрачното и безнадеждно бъдеще ме подтикваше да се измъкна от този живот и безкрайните унижения и страдания, на които той ме обричаше, и макар че всяка нощ решавах на сутринта да се хвърля от Високата канара, все не ми достигаха сили. Дори една нощ реших да не отлагам. Станах и както си бях разсъблечен, тихо се измъкнах навън. Селото спеше. Нито петли, нито кучета се обаждаха. Никъде не се виждаше светлинка. Пролетната нощ дишаше тишина и тайнственост. Аз вървях бързо и се опитвах по-скоро да стигна до скалата, без да мисля. От очите ми се стичаха сълзи, които премрежваха погледа ми. Не можех да ги отрия и само примигвах. Спъвах се, политах и бързах. Познавах добре пътеката, която призрачно се светлееше в нощта и сякаш бягаше пред мен, за да ме изпревари при скалата. Когато наближих на около половин километър, чух, че изпращя съчка и някой се изкашля. В тъмнината съзрях човешки силует и замрях в уплаха. Той също се спря.

— Кой е там? — чух дрезгав мъжки неспокоен глас.

Гърлото ми, стегнато в спазма, не позволяваше да се обадя.

— Кой там? Ще стрелям — заканително извика мъжът отсреща…

— Аз съм, Костадин, на Стоил Велков момчето…

Мъжът се приближи предпазливо. Беше общинският еднорък прислужник и куриер бай Найден.

— Костадине, къде по това време, чедо? — и той положи бащински ръка на рамото ми. — Да не си тръгнал пак към Високата канара? Не бива, чедо! Хайде да се прибираме. Аз закъснях в града, пък не ми се искаше там да преспивам, гледам, времето хубаво, рекох си — ще се прибера. Изкара ми акъла, викам си: какво е това привидение…

Плачех мълчаливо, свел глава към гърдите му. Той ме прегърна и поведе обратно към село:

— Ти си млад. Имаш родители, братя, сестри — има кой да се грижи за теб, пък и хората не ще те оставят без подкрепа. Не ги гледай, че са такива, че понякога дрънкат и се кавгосват, хората са добри, добри са нашите хора, пък сега имаме народна власт, тя няма да позволи да пропаднеш, няма, това запомни от мен!

Той извади цигари и заплака, захапа цигара, след това щракна с едната си ръка запалката и запали. Вдъхна дълбоко няколко пъти, въздъхна и продължи:

— Когато се върнах от Отечествената война, бях вече без една ръка. Баща ми и майка ми оболели. Двете ми сестри бяха женени, дечурлига им се навъдили. А къщата ни, стара бедняшка къща, едва се крепи. Накъде, мисля си, Найдене? През войната знаеше защо се сражаваш и защо умираш, а тук? Всички влезли в кооперативното стопанство, а там трудоденят — по-малко от лев. Такива бяха тогава годините — нямаше добитък, нямаше машини, нямаше семена. Назначиха ме пазач в стопанството, получих и инвалидна пенсия. А после стопанството гътна старата ни къща и ми направи нова. Ожених се, две дечица си имам, какво? Живея си наред с всички хора, равен с всички! А ти, гледам, все те тегли към Високата канара. Какво мислиш, че мен не ми е идвало някоя нощ да захапя цевта на пушката и да си тегля куршума в ония сиромашки и грижовни години? Ама си казвам: не бъди щурав, Найдене! От това по-лесно няма — зажмиваш и готово, а хората после ще те корят: слабак излезе, пъзльо, за нищо се затри! Ти това от мен да го знаеш — що са дни, все са напред. Ти трябва да учиш, сега са нужни учени хора. Изучи агрономство и ела в нашето текезесе — на ръце ще те носим!…

Така стигнахме до село. Прибрах се тихичко и легнах. За сетен път разбрах, че всички хора предпочитат живота, отколкото смъртта, каквато и да е тежка мъката им. После узнах, че именно затова Езоп бил възкликнал: „Живот! Как може да се излезе от теб, без да се мине през смъртта?“…

Лежах в тъмнината на притихналата къща. Край огнището засвири събудилият се щурец. Пред погледа ми се мяркаха несвързано спомени и картини от селския живот, от живота в града. Изведнъж пред мен се откри хълмистото поле край селото, тържествуващо с всяко радостно раззеленило се дърво, с всеки храст и всяко стръкче пшеница или трева, окъпани от благославящото ги слънце, приветствани от песните на влюбените славеи и чучулигите, литнали в прозрачната синева на летния ден. Аз съм извел на паша конете на вуйчо ми — два коня и една алеста кобила. Тя беше най-бързата, но и най-капризната, хапеше и не позволяваше да я яздят. Аз я примамвах със сочна трева и докато тя лакомо я налапваше, намъквах сръчно юздата на главата й и я придърпвах силно. После се мятах на лъскавия й гръб и отпусках юздите. Тя се понасяше към хълмовете с всички сили. Привеждах глава в гривата и притисках с босите си пети хълбоците й. В ушите ми весело свиреше вятърът и аз, опиянен от вихъра и радостта, виках с цяло гърло:

— Е-хей-и-и!… — И ми се струваше, че летя по-бързо дори от птиците. Така съм и заспал призори.

На другата сутрин мъката отново ме поведе към Високата канара. Когато се изкачих горе и огледах от високо околността, видях далече, далече как някъде на север пасяха мирно крави и коне. От тях се отдели млад ездач, препусна из полето и се скри зад хълмовете.

Седнал приведен напред, аз гледах в зелената далечина. Сега знаех, че не ще мога да препусна на кон и в ушите ми да шепне възбуждащо вятърът. Никога! Свеждах насълзен поглед надолу в озъбилите се зловещо камънаци. Струваше ми се, че съзирам там смъртта като грамаден череп, който ми се хили гадно, предусетил, че съм се отправил към нея. И се дръпнах назад ужасѐн. Тогава вдигнах поглед към спокойното небе, където възбудено кръстосваха лястовици, а горе, високо-високо, се рееше плавно волен сокол. И мисълта ми отново се насочваше към живота.

Ах, живот, живот! В тези именно безутешни дни ти ме поведе по нови пътища. А новият ми живот започна след излизането ми от болницата…