Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (13) (Документална повест за Костадин Велков)

13.

Из дневника на Борис Соколов.

Днес, 8 януари 1956 г., в Института по протезиране, възстановителна хирургия и трудоустройство се запознах с история на заболяване №9/1956 г. на К. С. В.

Локален статус: пострадалият е младеж на около четиринадесет години. Двете му ръце са ампутирани в най-горната част на мишничната кост, на два сантиметра под хирургическата шийка. Раните са зараснали, но личат цикатриси. Мускулатурата на двете чуканчета е атрофична. Подвижността в раменната става е запазена в пълен обем. Има плосък гръден кош с леко приведена глава напред и леко вдлъбната гръдна кост. Двете му рамене са приведени напред от стремежа да прикрива физическия си недъг.

12 януари 1956 г.

Днес имах първия продължителен контакт с новия пациент. В продължение на 2 години е бил хранен като малко дете. Погледът му е плах, опипващ и изучаващ. Не е много общителен. От разговора ми с него и направените наблюдения проличава, че в психиката му са се отразили първите сериозни поражения вследствие чувството за инвалидност и малоценност.

Двегодишният му непълноценен живот не само е ограничил до голяма степен естествените му възможности за движение, но е формирал у него психологическа бариера на потиснатост и отчуждение.

При тази обстановка на физически и душевни възможности следва да се започнат занимания с болния.

Сред болните наблюдавам всякакви характери: холерични и избухливи, спокойни и емоционални, волеви и благородни, отзивчиви, а има и неуравновесени, завистливи и дори жестоки. И културният им уровен е различен.

Върху тази сложна и разнолика карта от характери трябва да намеря мястото на този изстрадал, плах и неспокойно очакващ младеж. У него се съзират черти от нашата жизнерадостна народопсихология, които трябва да се импулсират, за да преодолее чувството на фатална обреченост.

Ще съумея ли да му разкрия красотата на нови перспективи, да събудя у него жажда за знания, стремеж към всестранно развитие и да изпепеля затъпяващата психология на безпомощния инвалид? Ще ми стигнат ли силите и търпението да го превърна от пациент в свой близък приятел, за да почувства опората на една окриляща го дружба, от която той сега има най-голяма нужда! Ще е необходимо да му възвърна способността да мечтае, защото, както казват, мечтите са първите варианти на нашите реални замисли!…

1 февруари 1956 г.

Измина половин месец от първия ми контакт с К. С. В. Усилията ми да го включа в орбитата на една нова дружба с по-зрял човек извън дружбата му с другите болни, която е обременена от болезнено примирение с недъга — вече дава резултати. У моя млад приятел се появиха нови интереси — към живота в столицата, живота в чужбина. Нараства жаждата му за четене. Разговорите ни са по-чести и все повече ми се доверява.

На утринната гимнастика идва весело възбуден. При индивидуалните физкултурни упражнения проявява изпълнителност и старание.

Сега стремежът ми е насочен да съчетая развитието на компенсаторната дейност на краката с интелектуалното му и душевно развитие.

У него има някаква вродена първична жизненост, която го подтиква към общителност, и той вече се освобождава от тягостния комплекс на отчуждението.

Рехабилитацията и в този случай трябва да се осъществява от рехабилитационен екип, в чието основно ядро следва да се включат: хирург-ортопед, методист по лечебна физкултура, трудотерапевт, медицински психолог, социален работник и др., като инвалидът бъде под системно диспансерно наблюдение. Това е дълъг процес, при който инвалидът трябва да взема активно участие. За тази цел рехабилитационната програма трябва да се разясни предварително на болния и той да бъде въвлечен в нейното осъществяване.

За целта ми се наложи с оглед състоянието на К. С. В. да съставя пригодена за него програма.

Според нея курса на лечебната физкултура разделих на три основни периода: подготвителен, основен и заключителен. Подготвителният период трябва да трае 4–6 месеца. В този период включих следните задачи: да се укрепи целият организъм на болния и особено нервната и сърдечно-съдовата система; да се получи по-голям обем на движение от нормалния във всички стави на долните крайници и гръбначния стълб; да се засилят всички мускули на ходилата; пръстите на ходилата да увеличат значително своята функционална подвижност; да не се изоставя умственото развитие, тъй като пострадалият е още юноша. Силовите упражнения и пасивни движения трябва да бъдат насочени към разтягане преди всичко на мускулите (на дорзалната страна) на тазобедрената става и (на латералната страна) на глезенната става и др. Във връзка с това взех предвид твърдението на професор Др. Матеев, че мускулът може да бъде удължен при пасивно разтягане до 150° от първоначалната му дължина, без да бъде увреден структурно.

Схемата за индивидуална процедура по лечебната физкултура през подготвителния период завърших днес. Тя обхваща утринна гимнастика, групови упражнения и индивидуална процедура. Освен това съм предвидил и самостоятелни упражнения като домашни задачи.

За да разкрия по-реални перспективи пред непълнолетния инвалид, включих и упражнения за хващане с пръстите на краката на различни предмети като предварителна подготовка при преминаване към упражнения, свързани със самообслужването.

Първите опити са неуверени, неудачни и те най-много ме плашат. Забелязвам с каква тревога следи болният моята увереност. Погледът му сякаш крещи: „Ще мога ли? Ще успея ли? Не са ли напразни тези еднообразни и отегчителни упражнения, от които така болят мускулите на краката, цялото тяло?“

За да могат долните крайници да поемат част от функциите на ръцете, необходимо е преди всичко да се увеличи значително обемът на движение във всичките им стави и особено в тазобедрените. Много важно е също да се постигне голяма гъвкавост на гръбначния стълб…

15 февруари 1956 г.

Днес се състоя консилиум във връзка с оперативното лечение на Костя. Оперативният план предвижда да се удължи чуканчето на дясната ръка посредством кожна и костна пластика, за да стане годно за протезиране. Това предполага да се присади към рамото кожна тъкан, а впоследствие и кост от самия него. Този сложен оперативен план може да се извърши само на етапи и изисква големи усилия и време както за хирурзите-ортопеди, така и за болния. Той трябва да се съгласи да понесе болките и страданията на няколко болезнени хирургически операции, при което очакваният резултат е несигурен. Трансплантирането може да не се окаже резултатно и би трябвало да се почне всичко отново. Дори при сполука поставената протеза ще има съвсем ограничени хватателни възможности.

Предложеният хирургически план предизвика сериозни спорове.

Аз застъпих предложението да се изостави операционното лечение и да се продължи лечебното физкултурно обучение за функционално преадаптиране на долните крайници като заместители на ръцете.

Костя трябваше да избира. Това бе решение за цял живот. Той се чувстваше смутен и разтревожен. Вълнувах се и аз. У него надделя решението да продължи лечебната физкултура. Д-р Матев, като специалист по горните крайници, предварително беседва дълго с него и му разясни всички възможности и рискове. А той е известен специалист в своята област. Но и той не скриваше проблематичността на предлаганото оперативно лечение и неговите съвсем ограничени възможности.

У болния надделяха страхът от неколкократните операции и перспективата, която вече му разкриваше лечебната физкултура. Той заяви категорично, че предпочита нея пред оперативното лечение. Баща му също одобри това негово решение.

Тревожното и доверчиво очакване у моя млад приятел към мен нарастваха. С това нарасна и моята тревога. Зная, че физическата безпомощност на хората без ръце минира непрекъснато морала на пострадалия и разстройва неговата психика. Освен това обективното състояние на инвалида стимулира развитието на психопатологичните процеси в кората на главния мозък. Това задължава извънредно силно всички нас, които влизаме в рехабилитационния екип, да съчетаваме своите максимални усилия при рехабилитацията на тези инвалиди.

20 февруари 1956 г.

Жена ми е тежко болна. Няма кой да се грижи нито за нея, нито за двете ни деца. Аз трябва да продължавам лекциите си в Института по физкултура и заниманията по лечебна гимнастика в Института по протезиране и възстановителна хирургия.

Колко е трудно да намериш достатъчно сили, за да бъдеш винаги бодър, уверен и съсредоточен, сърдечен и жизнерадостно взискателен към тези нещастни хора, които еднакво изпитателно се вглеждат както в движенията, които им показвам, така и в очите ми. Те търсят там увереност в резултатността на това, което изисквам от тях.

1 март 1956 г.

Напрегнатият подготвителен период, който поставя лекувания инвалид при големи волеви и интелектуални изпитания и може да се окаже фатален, ако се получи психологически срив, протича добре. Разработената схема сега има за задача: подобряване на общото кръвообращение и обмяна на веществата; засилване мускулатурата на раменния пояс и трупа; засилване мускулатурата на долните крайници и получаване по-голям обем на движенията; да се засилят всички мускули на ходилата; успокояване на организма. Във връзка с това трябва да се обърне внимание за укрепване на правилното телосложение, като упражненията се изпълняват с максимална амплитуда и се дава акцент на тазобедрените стави. Упражненията трябва да се насочват така, че да подпомагат максимално самообслужването. Да се използват специални уреди и упражнения, като се дават и игри за пръстите на краката.

Към тази схема разработих и подробен комплекс от упражнения, към които К. С. В. се придържа с все по-голямо старание. Той отгатва вече тяхното предназначение при приспособяване на краката за съответни действия при самообслужването и някои приложни трудови дейности. Постиженията го вълнуват все повече и той не скрива това. В огледалото на неговото мрачно страдание се отразява вече колебаеща се светлина.

Сега вече при изправен стоеж той може да се наведе така, че да опре челото си до коляното на единия крак, след това се изправя и отново се навежда, като допира коляното на другия крак. Прави вече дамски и мъжки шпагат и заключва и отключва последователно десния си и левия крак зад врата при седнало положение. Това постигна най-напред на гимнастическата стена, като последователно изкачваше единия си крак от пречка на пречка по стената до височина на главата, стоейки на другия крак, и провираше главата си под вдигнатия крак. Колко упражнения от този вид и подобни на него трябваше да повтаря ежедневно и като домашно упражнение, за да може да постигне заключването и отключването на краката си и при седнало положение зад врата.

Това упражнение и упражненията с гумените рингове са подготовка към самостоятелно хранене с краката, а постигането на самостоятелно хранене с краката ще бъде първата решителна победа към самостоятелност в живота и освобождаване от чуждата унизяваща помощ.

20 март 1956 г.

Приложената досега процедура на лечебна физкултура значително повиши приспособителните възможности на стъпалата. Увеличи се междупръстовото пространство особено между първия и втория пръст, което позволява на момъка да хваща предмети с различен диаметър и тегло. По аналогия с движенията на пръстите на ръцете хватателната функция на ходилото се осъществява в основата си за сметка на напрежението на късите мускули. Това увеличи чувствителността на пръстите на краката и тяхната издръжливост.

Едновременно с развитието на външната компенсаторна възможност винаги ме интересува и вътрешната компенсация. Умело съчетаване на двата вида компенсаторни възможности стимулира по-бързо приспособителните процеси и успешното овладяване на двигателните навици. Костя хваща вече доста умело с левия си крак кутията с кибрит, издърпва вътрешната част с пръстите на десния крак, взима клечка и чрез драсване я запалва. Това му доставя голямо удоволствие и той често го демонстрира пред приятелите си и други болни.

За развитието на вътрешната компенсация много допринесоха игрите. Инвалидът се увлича до такава степен, че забравя за своите ограничени физически възможности и започва да търси и проявява нови компенсаторни възможности. Ние вече играем шах. Приятелят на Костя го е научил и той доста е напреднал. Сядаме на пейка, поставям таблото с шахматните фигури между нас и започваме да играем. Отначало Костя просто избутваше с върха на пръстите на десния си крак съответната фигура по таблото, като често разместваше останалите, и аз трябваше да ги подреждам на местата им. Постепенно го приучих да ги хваща с пръстите и с уверен и естетичен жест да мести фигурите по таблото. За да му доставя удоволствие, давам му възможност да печели някоя от игрите. Забелязвам, че се развива комбинативна и асоциативна памет у него и играе със страстно увлечение. За първи път забелязвам на лицето му усмивка, излъчваща радост, без онзи оттенък на печал, която непрестанно се спотайва в погледа му.

22 март 1956 г.

Храненето! Инвалидът с ампутирани ръце е поставен в зависимост от обкръжаващите го и това чувство непрекъснато потиска неговата психика. А при храненето, което изглежда така лесно като автоматизирано действие, взимат участие всички части на ръката. Неговият механизъм е сложен комплекс от функционални единици, които са в определена зависимост. В механизма на храненето са включени много последователни и едновременни движения на пръсти, китки, предмишница, лакътна става, мишница и раменна става. Да се усвои този сложен механизъм от краката, е труден, много труден и продължителен процес. За да се овладее механизмът на храненето с крак, е необходимо да се усвоят много подготвителни и специални упражнения с пръстите на крака и с целия крак. Изисква се системен, изнурителен и често пъти болезнен процес на упражнения. За лишен път се убеждавам, че в лечебната физкултура не е достатъчно само научнообоснована методика. Нужна е и искрена дружба с болния. Необходимо е той да чувства благородните подбуди на тази дружба, да разбира, че тя има за цел да го изведе от мрачната и унизителна обреченост на безпомощния инвалид и го въоръжи с възможността не само да се самообслужва, но и да стане общественополезен гражданин с възстановено социално достойнство и човешко самочувствие!…

25 март 1956 г.

Днес Костя ми показа първото си самостоятелно написано писмо до родителите му!

В знак на признателност ми го даде аз първи да го прочета. Не ще забравя никога вълнението, което изпитах, когато го прочетох! Поздравих смутения младеж и го прегърнах бащински. Той ми заяви, че с краката си сега ще пише по-красиво, отколкото по-рано с ръцете.

Показах писмото на д-р Ив. Матев. Той го прочете два пъти и ме погледна развълнуван.

— Това е удивително! Направена е първата сериозна стъпка в по-нататъшното, интелектуално развитие на нашия болен. Поздравявам те, зная колко се радващ и — с основание. Моля да го документираш. Нареди да се направи фотокопие от писмото и да се запази към досието на болния.

А колко усилия ни струваше на нас с момъка тази победа!…

28 март 1956 г.

Препрочетох записките си от последните дни. Първото писмо на К. С. В. разкрива реалната възможност да продължи образованието си. Това е важен етап в неговото интелектуално развитие.

Писането е сложно координационно и много фино движение, което като такова се осъществява с ръката, която е най-сложният динамичен орган на човешкото тяло. Поради това писането с крак е много трудно действие, което се постига чрез продължителна предварителна подготовка на пръстите на стъпалото. Понеже не можах да открия чужда методика за усвояване на тази дейност, наложи се да използвам методиката на обучение по писане в началния курс, като я приложа в по-съкратена форма. За целта започнахме писане с молив. В училище Костадин Велков е писал с дясната ръка, затова сега пристъпихме към трениране на десния крак. Писането се осъществява в седнало положение, като масичката за писане е на едно ниво със седалището. Свободният ляв крак притиска тетрадката. Краката трябва да бъдат обути в чорапи без пръсти. Необходимо е трупът да запазва отвесното си положение и се съблюдава съответното разстояние до очите.

Хватът на молива се извършваше между първия и втория пръст на десния крак, като, за да не се плъзга и притъпява болката при стискане на молива, направихме на пръстите, на мястото на хвата, тънка марлена превръзка. Така започнахме с известните на всички чертички, бастунчета, ченгелчета, колелца и пр., и то на тетрадка с тесни и широки редове. Отначало болният се оплакваше от болки в пръстите, а понякога изпускаше молива и се отчайваше. Това налагаше да се усили хватателната възможност и сила на пръстите. Болният прояви упоритост и старание. Необходимите фини движения се усъвършенстваха с всеки изминат ден. Постепенно преминахме към изписване на редовни и главни ръкописни букви, писане на срички, а след това и на отделни думи. По-трудните елементи на писане при сложните букви, като ж, ф, щ и др., задавах за упражнение на болния като домашна работа. Едновременно с това обръщахме внимание на краснописа. Тези занимания продължиха цял месец. След овладяване задоволителното писане с молив преминахме към писане с автоматична писалка. Писането с нея се оказа по-леко, тъй като натискът в този случай е по-малък, а и изработеният вече двигателен навик улесняваше болния. Овладяно бе и отварянето и затварянето на писалката с пръстите на двата крака. При писането с молив употребявахме и гума за изтриване при направени грешки. Гумата се хващаше с първите два пръста на десния крак, а с първите три пръста на левия се прикрепваше тетрадката. Овладяването техниката на писане с молив и писалка разкрива вече възможността за овладяване писането на пишеща машина с пръстите на краката. Предстои ми да разработя методиката на тази по-сложна техника на писане, което изисква сръчното участие на пръстите и на двата крака. Колко трудности още ще трябва да се преодоляват! Колко експерименти са необходими и във връзка с всичко това трябва да се следи да не се получи някаква деформация на мускулите и сухожилията на стъпалата.