Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (10)

(Документална повест за Костадин Велков)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

10.

Във всеки човешки живот има звездни мигове, които го отклоняват от онази посока, която после се превръща в съдба. Един от тези светли мигове за Костя започна там, в разцъфтялата овощна градина, на която бе станал пазач. За него той щеше винаги да си спомня и да разказва на мнозина.

В този следобед той седеше на една могила и гледаше замислено в далечината. Пред погледа му се разстилаше далеч до хоризонта разлюляната хълмиста равнина-житница. Забулени в топлата пролетна синева, чезнеха замислени села, които бавно обезлюдяваха и хората оставяха там своите спомени в паяжината на времето. Изведнъж откъм селото до слуха му достигнаха далечни възбудени момчешки гласове и смях на момичета. Те се приближаваха или заглъхваха в долчинките, за да се извисят отново по-близо, докато изведнъж преминаха в звучната бригадирска песен: „И ний вървим, вървим, вървим нататък и няма край, и няма край…“ Той се изправи развълнуван. При него ли идваха? Като го забелязаха, съучениците му разсипаха строя и се втурнаха с радостни викове към него. С тях идваше учителката им по български език.

— Здравей, Костя, приемаш ли гости? Казаха ми, че си бил много строг пазач. И правилно. Обществената собственост трябва да се пази повече от личната! — И тя го прегърна непринудено.

Всички насядаха и се разприказваха. Топлият пролетен ден хвърли момчетата в борба и лудории и те скоро забравиха за безръкия пазач. Момичетата се скупчиха и насядаха до учителката. Костя седна чевръсто до нея. Завърза се приятелска беседа за живота в училището, за отличниците и немирниците, за науката и бъдещето на селото, която продължи, докато слънцето запали със своя залез хоризонта на запад. Костя изпрати гостите си до края на градината и стоя там, докато изчезнаха зад хълмовете…

Когато есента обраха всички плодове, службата му приключи. Казаха, че ще му потърсят друга работа, и го забравиха.

Есента се надвеси над него не само с дъждовните си облаци и ревматичните болки в зарасналите рани, но и със самотата и безрадостните мисли, които все повече и по-често го вълнуваха. В погледа му угасна окончателно момчешкото лекомислие и все по-ясно надничаше изстраданата преждевременна зрелост.

Едни от съучениците му заминаха за града да продължат образованието си, други постъпиха в някакви курсове, а трети останаха да помагат на родителите си, докато възмъжеят и ги приемат в кооперативното стопанство. Него сякаш всички го забравиха и свикнаха с мисълта, че друг изход няма. Нима можеха хората да бъдат толкова коравосърдечни и да го изоставят на забравата и отчуждението? Посещението на съучениците му в овощната градина заедно с учителката остана да грее в душата му като самотен слънчев спомен.

А той се бунтуваше и не искаше да се примири и все не можеше да намери отговор на въпроса: Накъде? Към какво да се насочи?

Една дъждовна вечер, когато равнината шумеше печално, същата учителка ги изненада на вечеря.

— Донесла съм ти една книга, Костя, която ти препоръчвам да прочетеш внимателно. Вярвам, че от нея ще научиш много за човешката воля и упоритост, когато човек има ясна цел в живота си. — И му я показа. Той прочете на корицата: „Повест за истинския човек“. — Като я прочетеш, моля те да ми се обадиш, за да си поговорим — додаде тя. — Ти мислиш, че съм те забравила? Как можеш да допуснеш това? Но я ми кажи, защо не идваш на училище? Основното образование е задължително, а ти не си навършил 16 години, за да те освободим. Ако не дойдеш на училище, ще глобят родителите ти.

Родителите му я слушаха и мълчаха, като поглеждаха изпитателно сина си.

— Ти беше добър ученик. Нима мислиш да останеш без образование? Аз зная, че родителите ти са готови да те издържат, докато завършиш поне гимназия, а после ти сам ще решаваш съдбата си. Не се бой от трудностите. Съучениците ти ще ти помогнат, но седми клас трябва да завършиш на всяка цена. После ще те изпратим в София. Там има институт по възстановителна хирургия, където могат да ти поставят протези, които ще заменят поне отчасти ръцете ти. Директорът вече писа от името на училището и оттам му отговориха, че ще те приемат, но ние решихме да не прекъсваш образованието си. Щом завършиш прогимназията, ще те изпратим.

Следващите дни Костя прекара като замаян над вълнуващите страници от „Повест за истинския човек“, а в душата му звучаха думите:

Всички са загрижени за твоята съдба… — Всички?… А той се мислеше за забравен и изоставен. Колко изненадващо странен е животът!

Когато прочете как Мересиев, след като свалил три вражески самолета от прочутата хитлеристка ескадрила „Рихтхофен“, макар с изгаснал мотор, все пак за голяма радост на своята ескадрила успял да се приземи благополучно, той се разплака. Плака от радост и мъка, че и той не може да извърши нещо подобно, за да се отблагодари на всички добри хора, които се бяха отнесли добре към него, с разбиране и обич. Страница след страница бе следил той, задъхан и влюбен в нещастния летец, как героят с несломима упоритост и търпение, които вълнували всички, успял да преодолее осакатяването си, да овладее отново изтребителя и да се върне на фронта, за да изпъдиш докрай дълга си. След Павел Корчагин обикна до болка и Алексей Мересиев и разбра за лишен път какво значи да те признаят за „истински човек“. Това не бяха измислени литературни герои, а обикновени съветски млади хора.

Навън се спускаше тихият и печален есенен мрак, когато те смутени нахълтаха в стаята му. Той ги изгледа изненадано. Две момичета и три момчета от VII клас застанаха при вратата и се споглеждаха, а той лежеше по корем на кревата, захапал молива, с който прелистваше страниците, и не се досещаше дори да ги покани да седнат.

За втори път препрочиташе „Повест за истинския човек“ и още не можеше да се откъсне от сложното човешко обаяние на героя на повестта.

Пръв наруши неловкото мълчание Стоил Милушев, съсед и неразделен приятел на Костя:

— Какво сте го зяпнали бе! Сядайте и да започваме. Ние, Костя, сме тимуровци[1]. Лена ще ти обясни.

Костя седна, като от смущение още стискаше със зъби молива. Той се досещаше по необичайно смръщените лица на гостите си, че са дошли с някаква мисия. Хлапаците насядаха и Лена, като преглътна от смущение, започна:

— Ние сме образували тимуровска команда и сме решили да ти помогнем да завършиш седми клас. Ето, донесли сме ти и учебници.

Всички разтвориха вехтите си, изпомачкани и ожулени чанти и поставиха на масата донесените учебници. После изоставиха непривичния за тях сериозен тон и започнаха в надпревара да му обясняват, че ще идват поред всеки ден и ще му помагат да усвои преподадения материал в училище, за да може да се яви на изпит като частен ученик и завърши прогимназията.

Костя пусна до себе си молива и гледаше развълнуван тези палави свои съселянчета, които през лятото не се стесняваха да крадат плодове от кооперативната овощна градина. Те и не подозираха какви нежни струни на душата му докосваха сега.

— Значи не съм сам? Не съм забравен и никому ненужен? — В тези негови думи имаше стон и ликуване.

Невръстните му гости почувстваха каква непозната за тях човешка мъка се бе сгъстила в душата на осакатеното момче и се смълчаха. След малко, като поспориха, съставиха програма за дежурството на всеки и се заеха да му обясняват докъде са стигнали по всеки предмет.

От тази вечер Костя започна нов живот. Той отново се почувства ученик и се зае да достигне седмокласниците. Започна да посещава и някои уроци в училище, като се вслушваше внимателно в разясненията на учителите. А вечер идваше у дома поредният тимуровец и му помагаше да подготви преподадените уроци. Костя учеше самостоятелно всичко, а тимуровците го изпитваха и допълваха наученото от него с онова, което им бяха разказали учителите извън учебниците. С негово участие и под негова диктовка те му пишеха редовно домашните по алгебра, геометрия и български език. Математиката му вървеше много добре и той започна да подпомага другарите си при решаване на по-трудните задачи, зададени им за домашно упражнение.

Преодоляването на трудностите при самостоятелното усвояване на учебните знания вече запълваше с вдъхновяващ смисъл дните му и го откъсваше от тежките размисли, отчуждението и самотата. Това бе трудно душевно изпитание в стремежа му да се изравни с физически пълноценните си другари, да ги накара да го почувстват равен на тях. И още сега той започна постепенно да разбира по-добре от всеки друг колко трудно е било на Павел Корчагин и Алексей Мересиев да преодолеят своето нещастие, но да останат обществено равностойни на останалите хора, да отстоят почетното звание — истински човек.

Той не усети как се изнизаха калните есенни дни й настъпи зимата. През ясните дни излизаше извън селото и дълго се любуваше на бялата тържественост на зимата, изпълнена със сурови разкази и легенди. Но повечето от времето прекарваше над учебниците и книгите.

Понякога се случваше, че някой от тимуровците пропускаше своето дежурство, което го тревожеше, често се завързваха спорове и дори се поскарваха с някое от момчетата, но заниманията продължаваха и тимуровците изпълняваха просто и безшумно своето обещание. Ясно бе, че някой там, в училището, ги поощрява и подпомага и те въпреки свойственото за тази възраст лекомислие устояваха на своето обещание. Получи се нещо закономерно: подпомагайки своя другар, тимуровците ставаха по-взискателни към себе си и в резултат и петимата се наредиха между първенците на класа.

Когато през следващата пролет наближи матурата, всички се развълнуваха. Учениците чувстваха, че ставаше въпрос не само дали ще успее Костадин Велков да издържи успешно изпитите, но това засягаше дълбоко тяхното достойнство пред цялото село. Вълнението се пренесе и сред учителите, които бяха взели присърце съдбата на нещастното момче. Това вълнение прерасна и в обществено събитие в малкото село, чиито жители бяха изцяло погълнати от суровата борба с природата за получаване на по-високи добиви от уморения чернозем, за утвърждаване на новия живот…

Когато Костя издържа изпитите си с общ успех над много добър, учителите не само се почувстваха удовлетворени, но и установиха, че той е надраснал значително в интелектуално отношение своите връстници. Тимуровците бяха похвалени публично. Вечерта, след като новината се разнесе из селото, селяните разискваха оживено събитието в задимената селска пивница с онова доброжелателство, което съпътства всяка красива човешка изява:

— Това момче няма да пропадне!

— Току-виж прославило селото ни.

— В това ново наше време какви ли чудеса не стават!

Баща му ги слушаше поласкан, а в коравата му селска душа мъката продължаваше да тлее като недогаряща жарава. В къщи майка му, като всяка майка през всички времена, си поплака насаме, тръпнеща пред неизвестното бъдеще…

— А за мен — продължи своя разказ Костя пред мълчаливата си приятелка — този първи успех разтърси до дъно онази душевна вцепененост, която ме правеше свенлив и ме отчуждаваше от хората.

Пред мен се откри възможността отново да продължа образованието си. Тази възможност не само възстановяваше смазаното ми самочувствие, но разгаряше у мен амбицията да не изоставам от другарите си, да се измъкна от злокобното проклятие на жалкия инвалид. Засега все още майка ми и баща ми ме хранеха, обличаха и обслужваха. Но в село нямаше гимназия. Трябваше да отида в града. И ето, аз отново се озовах в омагьосания кръг на физическата безпомощност. Трябваше да я преодолея на всяка цена. И аз я преодолях!

Спомням си как веднъж като стажант в София отидох в една бръснарница да ме подстрижат и обръснат. Бръснарят ме подстрига прилично, но при бръсненето ме поряза. Когато станах от стола и отново се огледах в огледалото, му подхвърлих иронично:

— Вие въпреки че сте професионален бръснар и бръснете с ръце, ме порязахте, а пък аз се бръсна всяка сутрин с краката си и не се порязвам никога. Не вярвате ли? Мога още сега да ви обръсна и вас!

Той се опули насреща ми и се изпъна неподвижно като статуя с бръснарската четка в ръка. Останалите бръснари в салона също се извърнаха и мълчаливо ме изгледаха. Едва сега всички забелязаха, че съм с изкуствени, неподвижни ръце.

— Вземете си таксата, ето в десния ми джоб има дребни пари и друг път, моля ви, бъдете по-внимателен. Довиждане.

Излязох си, съпроводен от всеобщо мълчание, изпълнено с удивление.

— Ти наистина ли се бръснеш сам?

— И то всяка сутрин — усмихна се Костя.

— Удивително! И как си постигнал всичко това?

— То е дълга и драматична история, в която взеха участие много действащи лица. Спаси ме и ме върна в редицата на пълноценните хора медицината и лечебната физкултура, спасиха ме хората в бяло и преди всичко човешката обич! Затова обичам хората и вярвам в тях. Особено вярвам на сърдечно усмихнатите. Добрите хора се познават по усмивката.

— И мен?

— И теб. Ти сама не подозираш колко си добра въпреки някаква душевна противоречивост, която те измъчва и понякога те прави мълчалива и мрачна. При друг случай ще ти разкажа как се измъкнах от обречеността на инвалида и станах, както се казва, общественополезна личност и кому дължа това…

Бележки

[1] Тимуровци — пионери, посветили се на благородни дела по подобие на героите на повестта „Тимур и неговата команда“ от съветския писател Аркадий Гайдар.