Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (20)

(Документална повест за Костадин Велков)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

20.

Случаят отново ме отведе в гр. Силистра. Вечерта ми се оказа свободна и отново у мен възникна желанието да се видя с Костя. На моето телефонно позвъняване от хотела се обади непознат глас и ми каза, че още не се е върнал. Мисълта за самотната и скучна вечер в чуждия град ме угнети. Знаех, че има приятели, и позвъних на Добрев. Той се зарадва, като ме чу:

— Идвам веднага да ви взема. Ще го намерим! Уговорили сме се с другите ни приятели да му бъдем гости тази вечер.

Когато пристигнахме, заварихме останалите вече настанили се в уютния хол и развеселени. Посрещнаха ни шумно и сърдечно. Тук бяха заместник окръжният прокурор, Костов — задочен аспирант по правните науки, Стоянов и един двуметров левент с къдрава коса, дълги ръце и мургаво лице. До прокурора седеше скромно непозната възрастна жена. Помислих — роднина на Костя.

Както винаги в такива случаи, завърза се сърдечен и шеговит разговор. Жената се любуваше на шегите на младите мъже и се усмихваше мълчаливо.

След малко Костя влезе ненадейно в хола. Никой не го бе чул кога е пристигнал. Той носеше ключа от вратата в обувката на десния си крак. Събуваше се пред вратата, вземаше ключа от обувката с пръстите на крака си, отключваше секретната брава спокойно и сръчно. След това прибираше отново ключа в обувката, обуваше се и си влизаше у дома. Така навярно бе сторил и сега.

Всички нададоха весели възгласи.

Тогава не знаех откъде идваше Костя, но почувствах, че заедно с декемврийската влага, която лъхаше от него, на мрачното му чело като че ли се бе лепнало късче печална есенна мъгла.

Костя ми се усмихна топло и ме поздрави с добре дошъл. След това се обърна въпросително към жената. Тя стоеше права и развълнувано се взираше в него. Жената бавно разпери ръце и пристъпи към Костя. Преди тя да проговори, Костя извика изненадан:

— Лельо Данке! — и положи синовно глава на рамото й.

— Костя! Милото ми момче! — Жената го прегърна, разцелува го и се разплака.

Това беше медицинската сестра от болницата в Русе, която с такава майчинска отзивчивост се беше грижила повече от четири месеца за нещастното и безпомощно селско момче. Дълги години се бяха изнизали, но и у двамата продължаваше да живее онази проста и кристалночиста човешка обич, която, осенила веднъж човека, го съпровожда през целия му живот.

Костя седна до нея развълнуван.

— Не съм го виждала, откакто завърши гимназия в нашия град! — се обърна към нас жената, сякаш да се извини за сълзите си. — Научих, че е станал студент в столицата, и после му изгубих следите. Едва напоследък узнах, че е тук и е станал съдия. Не се стърпях и днес пристигнах да го видя и му се порадвам. — После стана и започна да разгъва някакъв пакет:

— Заповядай! — И тя му подаде изящно избродирана като гоблен възглавница за дивана. — Нека ти е новогодишен подарък от мен и цялото ми семейство.

Двуметровият левент пое възглавницата вместо Костя и я постави на видно място.

Спомените отпреди петнадесет години, които се смесваха с носталгията по младостта, напираха у нея неудържимо и тя заразказва неспокойно и несвързано случка след случка из живота на Костя в болницата. Искаше й се да вярва, че и тя е допринесла с нещичко, макар и незначително, за този мил човек и това я изпълваше с някакво топло чувство на изпълнен скромен човешки дълг.

Всички се заслушахме. Та това бяха страници от необикновената житейска повест на нашия приятел, за които той не обичаше да разказва. Сега, навел глава, той си ги припомняше за кой ли път. Това бяха най-напрегнатите и мъчителни дни от живота му, изпълнени със страдания, лутания, смазващо отчаяние и негаснеща надежда.

След малко жената се извини смутено и като се сбогува с всички, тръгна към своите роднини, при които бе отседнала. Уговориха се на следния ден да се видят с Костя отново. Той я изпрати и дълго се бави. После безшумно се появи и се присъедини към гостите си, които, явно бе, тук се чувстваха като у дома си.

— Видяхте ли с каква скромност и смущение разказваше за онова, което е направила за мен, така, от душа, защото това съвсем не влизаше в нейните служебни задължения. Тя и сега не подозира колко много ми е дала, за да стана пълноценен човек. Това е то чистата човешка доброта, това са то нашите „хубави хора“, както казва народът! За тях, за това безшумно себераздаване, трябва да се пишат книги, които да окрилят и вдъхновяват към душевна деликатност и отговорност за съдбата на всеки, с когото ни поставя в съприкосновение животът!…

Постепенно разговорът отново се оживи.

Наблюдавах с каква неподправена човешка обич и колко естествено се отнасяха другите към своя безрък приятел. В техните шеги и разговори искреше едновременно уважението към съдията, възхищението към човека, преодолял в живота си неимоверни изпитания, и онази сурова мъжка обич, готова на всяка жертва в името на нерушимото приятелство. Приятелство — „вечно като думите на аллаха, като звездите на небето!“, както гласеше любимата на Костя арабска пословица.

Когато притихна разговорът, Добрев поглади богатирските си, черни като крилете на добруджански гарван мустаци и се усмихна предизвикателно:

— Какво не бих дал за чашка хубав коняк и едно горещо бразилско кафе!

— Кафе може да се намери, но ти откъде ще намериш коняк?

— За хора като нас няма нищо невъзможно! — прие предизвикателството Добрев и извади от чантата си бутилка „Плиска“. Високият избра нова плоча и пусна грамофона. В хола се плиснаха игривите италиански напеви на „Неаполитанско капричио“ от Чайковски.

След малко Стоянов, който бе свикнал да шета тук като у дома си, внесе поднос с димящи чаши ароматно кафе.

Неусетно от шеги и тръпчиви анекдоти разговорът премина към неспокойните проблеми на законността и правораздаването. Тогава разбрах откъде бе донесъл Костя на челото си застиналата печал. Недовършеният между него и заместник окръжния прокурор разговор внезапно бе възобновен.

— Ти малко ми се обиди тази вечер, но струва ми се, че все пак си се отнесъл доста субективно към въпроса за вината — започна прокурорът. — Длъжен съм да призная, разбира се, не в онзи вулгарен смисъл на съзнателно пристрастие, а под въздействие на силното съчувствие към пострадалия. Прекаленото съчувствие понякога може да ни подведе. Такава бе и мисълта на колегата от районната прокуратура.

— Ако знаехте каква болка ми причинихте, и колегата, който ме обвини в субективизъм, и ти, не бихте се отнесли с такъв примитивизъм към формирането на съдийското убеждение — възрази спокойно Костя. — Може ли да съществува съдийско убеждение без субективен елемент? Субективното в него се проявява не като нещо изключително и същевременно противостоящо на всичко обективно.

В какво се състои субективността на съдийското убеждение? Преди всичко в това, че то принадлежи на конкретен съдия. Във формирането на убеждението участват всички страни на моята психика като съдия: моите възгледи, нравствени идеали, социални симпатии антипатии, уровенът на мислене, волевите качества, темпераментът и свойствата на характера. С една дума, в убеждението се пречупват, както казват теоретиците, „индивидуалните психически качества на съдията, които именно придават на убеждението определена емоционална окраска“. Така че емоционалната окраска и съдържание на моето убеждение, моите душевни вълнения не бива да се приравняват примитивно на пристрастно отношение към истината за вината по това дело.

В какво се състои тогава обективността на съдийското убеждение, неговото обективно съдържание? Обективността на получените по делото знания се формира в резултат на изследването и проверката в съдебното заседание на доказателствата по делото и затова то има относително независим характер от личностната ориентация на съдията.

Костов го допълни:

— Обективността на убеждението според мен е съответствието между обективната действителност и личната оценка на фактите и обстоятелствата по делото и изводите на съдията, направени въз основа на тях. А обективната действителност в случая е съвкупността от фактите и обстоятелствата, установени по делото.

— Да, точно така — продължи Костя, — и ако позволиш, ще добавя, че убеждението на съдията е обективно, доколкото то се формира в съдебния процес на основата на пълното, всестранното и обективно разглеждане на всички обстоятелства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка. В този именно смисъл са и изискванията на нашия Наказателнопроцесуален кодекс. Ето защо убеждението на съдията не е просто неговата увереност в правилността на изводите по делото, а увереност, която има своите обективни основания в съдебното изследване на доказателствата.

— Точно там е въпросът — възрази прокурорът, — какви факти и обстоятелства са били установени по делото и как са били те оценени от теб?

— Ще дойдем и до това — добави Костя, — но все пак убеждението, както каза Костов, е резултат на отражение в съзнанието на съдията на действителността, т.е. на фактическата обстановка, установена по делото. А това е сложен, преди всичко душевен процес.

Чрез увереността в правилността на изводите по делото съдията минава към убеденост, която трябва да се разглежда като непоколебима вяра в истинността и справедливостта на своето решение. Убедеността именно дава възможност на съдията да заема твърда позиция относно оценките по съществото на наказателното дело, изказани от прокурора, защитника, подсъдимия и другите участници в съдебното разследване, а също и на общественото мнение, което в нашия случай беше много еднопосочно и пристрастно.

Слушах с внимание разгорелия се спор и изпитвах чувство на гордост от познанията на младия съдия и неговите приятели.

Само за двуметровия левент спорът беше чужд, тъй като неговата професия беше от съвсем друг характер. Но и той се стремеше като гражданин да вникне в същността на спора и слушаше с особена съсредоточеност разговора, като видимо симпатизираше на нашия домакин.

— Ето това се казва мъжки разговор! — подхвърли Костов.

Прокурорът го прекъсна малко нервно:

— Теоретичните постановки не изчерпват спора: чие становище е по-обосновано и по-приемливо — дали това на окръжния прокурор, като се е отказал да поддържа обвинението, или на Велков, като е осъдил подсъдимия? Трябва да се изхожда от фактите по делото!

Всички се извърнаха към Костя. Той помълча и се усмихна:

— Ето че дойдохме до въпроса за фактите по делото. Няма спор, нали, че подсъдимият сам е поел ръководството и надзора на работата по реконструкцията на трафопост №1, като е издал и необходимия наряд съобразно действащия правилник за този вид работи. Оттук започват и неговите нарушения, защото не е конкретизирал подробно работата, а се задоволил да впише в наряда само „сменяване на шините“. Той трябваше да предвиди и в зависимост от това да допуска или не допуска ще има ли по време на работата ново включване на напрежението и неговото съответно изключване. Високото напрежение отначало е било изключено, като самия подсъдим проверил това. Старите шини били свалени и двамата техници — пострадалият и свидетелят Неделчев — отишли в работилницата и нарязали нови три шини. Тук пострадалият се забавил, а свидетелят се върнал в помещението на трафопоста с една от шините и си послужил с дрелката за пробиване на шините. Какво е извършено по това време в трафопоста, пострадалият не е знаел. Като се върнал, той се покачил, както е установено безспорно и от самия подсъдим, в килията, над изолиращата решетка, за да измери къде точно да бъдат пробити донесените от него шини, които после да бъдат прикрепени към шинната система. При това действие, като докоснал с шината на определеното място, избухнала електрическа дъга, която го поразила. Подсъдимият не е предупредил пострадалия, че в негово отсъствие токът е бил превключен отново, а продължил да разговаря с другия техник. Нещо повече, след неговото идване, когато обстановката е била променена, действията по наряда — прекъснати, той се отклонил да хвърли догорилата си цигара и затвори външната врата, като лишил от предпазно наблюдение пострадалия и не е осигурил необходимата безопасност на труда, която при работа със системи под високо напрежение е много подробно посочена. С това е допуснал грубо нарушение на раздел III — 2, т. 45 от правилника, която разпоредба забранява строго на наблюдаващия да извършва каквато и да било странична работа, за да не разсейва своето внимание. Това негово нарушение е в причинно-следствена връзка с настъпилия тежък резултат. Нарушени са и редица други разпоредби в същия смисъл. Нарушил е раздел III — 1, т. 19 от правилника, като си е присвоил четири качества: издава наряд, поема ръководство, определя лицата, които ще работят, и поема наблюдаването. Не само е проявил необоснована професионална самонадеяност, но и груба небрежност. Тези нарушения се сочат и в констативния протокол, приложен към делото.

Дори да се допусне за момент, че пострадалият е могъл да се досети, че токът е превключен, както твърди свидетелят Неделчев, пак съвината на подсъдимия, и дори тази на свидетеля, не отпада. Те са били длъжни да му напомнят, че токът е превключен, и го възпрат, когато са видели, че предприема непозволени действия, равносилни на самоубийство. После ти не знаеш най-важното обстоятелство — когато пострадалият влязъл в помещението, дрелката не е работела и електрическата лампа не е светела. От какво е могъл той да заключи, че токът е бил отново включен? Това е установено от всички, признава се и от подсъдимия.

Намесиха се и останалите и се размениха възбудени реплики.

Костя изчака спокойно да стихне спорът и продължи с печален тон. Той беше се вживял така в това дело, което му причини толкова мъка, че познаваше всяка подробност:

— Съвината на пострадалия е налице. Затова именно наложихме такова леко наказание на подсъдимия. За да докосне шинната система, която е била отново под високо напрежение, пострадалият се е покачил на щита на маломаслената каса, която е закрита с плътен ламаринен капак, и оттам е протегнал ръка. Действието става пред очите на свидетеля, който е знаел, че е включено високото напрежение, той сам твърди това, защото е пробил с електрическата дрелка дупки на донесената от него шина. Знаел го е подсъдимият, но те си разговаряли небрежно за странични неща и никой не възпрял пострадалия. За тази манипулация е било необходимо известно време, достатъчно той да бъде предупреден и възпрян. Не е ли това немарливост, която е злепоставила пострадалия? Вярно е, че и той е бил длъжен да бди за собствената си безопасност и е трябвало да запита, да провери, преди да се покачи и докосне шинната система. С това е осъществил съвина от своя страна, но той разчитал на своя ръководител!

Грешката на окръжния прокурор се състои именно в това, че той третира съвината на пострадалия като обстоятелство, което изключва вината на подсъдимия. С това именно той откъсва своето убеждение от неговата обективна основа. Вие се поддадохте на снизходителността, която беше завладяла повечето от хората в завода. Снизходителността обаче не е справедливост, затова не можахте да видите ясно вината.

Добрев се обади примирително:

— Аз споделям напълно убеждението на съдията Велков, но нека приключим спора приятелски. Той ще бъде разрешен окончателно от Върховния съд и тогава ще видим кой е прав и кой не! Сега моля домакина да ме почерпи с една цигара, че моите се свършиха.

— Нямам — усмихна се Костя, — аз пуша само чужди!?

— Нали преди няколко дни ти подарих една кутия от свръхлуксозните?

— И сега искаш да си ги изпушиш? И това ми било подарък!

— Стоянов, я иди претърси кухнята на този гражданин и донеси цигарите!

— Той пък кога ще ги намери!

— Така ли? Ще видим! — И Стоянов излезе.

Дългият пусна отново грамофона и нажежената атмосфера се успокои. Стоянов се върна с намерените цигари и почерпи щедро всички пушачи, като се усмихваше многозначително:

— Ти, другарю съдия, влиза ли в кухнята тази вечер?

— Влизах, защо?

— Защото разгадката на спора дремеше в кухнята, докато ние тук спорехме. На бюфета се мъдреше това писмо, а на него пише, че е от Върховния съд.

Всички трепнаха и се смълчаха. Прокурорът впи неспокоен поглед в плика.

— Ето и разгадката! — въздъхна Костя. Той скочи развълнуван. — Бях писал на един от съдиите и го замолих, щом бъде изготвено решението, да ми изпрати препис от него. Сами разбирате, че нямах търпение да чакам самото дело. Отвори веднага писмото и чети, моля те!

Стоянов разкъса внимателно плика и зачете изпратения препис от решението, но Костя го прекъсна:

— Прочети направо самия край, после ще прочетем мотивите.

Всички следяха с притаен дъх.

— Добре. Тогава слушайте: „Реши: Изменя присъда №62 от 15 октомври… постановена по НОХД 139/19… г. на Окръжния съд в Силистра, в гражданско-осъдителната му част, като увеличава присъдените на Руси Д. Рахнев неимуществени вреди от две на три хиляди лева. В останалата част оставя в сила присъдата…“

— Браво, гражданино съдия. Поздравявам те с победата!

Добрев. Е, какво ще кажеш, другарю прокурор?

Прокурорът. Не ми остава нищо друго, освен да призная, че съдът е имал право.

Костя. Чувствам се удовлетворен да чуя това. Но сега да чуем и мотивите на Върховния съд.

В мотивите между другото пишеше: „Вярно е наистина, че техническата експертиза е дала заключение, че у подсъдимия няма вина. Но въпросът за вината не е от нейна компетентност, тя се решава само от съда… Също така правилно окръжният съд е приел, че и по време на извършване на шлосерската операция подсъдимият е следвало да извършва надзор над работещите, като се има предвид, че тази работа се извършва в помещението на трафопоста, при включено високо напрежение… Но дори да се приеме, че пострадалият е знаел, че токът е пуснат, то пак, ако подсъдимият беше на мястото си и надзираваше извършването на работата, би възпрял качването и резултатът не би настъпил…

Наложеното на подсъдимия наказание е неоправдано снизходително. Съдът не е дооценил високата обществена опасност на деянието. В тази насока обаче липсва протест от прокуратурата, поради което допуснатото нарушение не може да се поправи… Правилно съдът не е приложил условното осъждане, тъй като самият подсъдим не е осъзнал вината си и няма самокритично отношение към престъплението…“

Костов. О-хо! Другарю прокурор, излиза, че не само подсъдимият е действително виновен, но неоправдано меко е бил осъден и трябва да благодари на прокуратурата за това!

Костя. Моля те, прокуроре, утре съобщи решението на Върховния съд в прокуратурата, за да се преустановят всякакви нелепи разговори. И нека твоят млад колега от районната прокуратура запомни, че съдебната етика за мен е не по-малко свидна от тази на прокурорските органи. Кажи още на младия си колега, че по НОХД 248/19… г. за автотранспортна злополука, по която вашият шеф подаде протест срещу условното осъждане, че условната присъда е била потвърдена от Върховния съд. Съжалявам, но не аз, а други трябва да се чувстват неловко. Нека не забравяме, че строгостта е най-голямата хуманност, както казва Макаренко, която може да се прояви към човека. Съжалявам само, че не можах да бъда достатъчно строг, както изтъква и Върховният съд. Ние все още сме роби на снизходителността, която е сестра на равнодушието…

Наближаваше полунощ. Оставихме с най-сърдечни пожелания нашия развълнуван домакин, който беше преживял едно мъчително изпитание на своята съдийска съвест, и си тръгнахме.

* * *

Сладостна мъка заседна в душата на развълнувания съдия. Излизаше, че понякога истината е толкова проста, че не вярват в нея, а решенията на съдията винаги трябва да са израз на истина, общопризната от всички. И все така ли ще трябва да воюва за нея?

Истината е скромна като светлината — казва един велик човек, — но как да се отстранят съмненията, възникнали в правораздаването, които често като тежки облаци я засенчват, за да блесне светлината на съдебната истина, задължителна за всички? Защото само истината и правдата според стария философ Паскал дават сигурност, само те дават покой и щастие на човека!

Тишината звънтеше спотаено в цялото притихнало жилище. По-рано в такива случаи Костя лежеше дълго с отворени очи, търсейки пътищата към човешката душа, към човешкото извисяване, към преодоляване на междучовешкото пространство. Сега, като се спря пред вратата на спалнята, усети как в душата му припламна някаква непозната досега топлина на щастие и нова отговорност.

В стаята се стелеше полумрак. Светеше само нощната лампа до леглото. Жена му, мургава и слабичка, беше притворила кротко очи и спеше присвита. По лицето й бе изписана някаква странна, непозната му досега леко притихнала щастлива усмивка. До нея лежеше разтвореният учебник по педагогическа психология. Той взе книгата и я постави тихо на шкафчето до леглото, после протегна крак и придърпа сръчно и предпазливо одеялото и зави спящата.

В полумрака до леглото се очертаваше детското креватче, скътало в своето пространство един новозараждащ се тайнствен свят. Той пристъпи към него, забравил всичко друго, изпълнен с онази неповторима изконна обич, наричана просто — бащинство.

София 1977–1978 г.

Край