Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (19)

(Документална повест за Костадин Велков)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

19.

Съдебното ежедневие е като ежедневието на хирурга. При хирурга то буди у болния и неговите близки страх, вълнение и надежда, а понякога и ужас. Вълнува се и самият хирург, чието недоглеждане или грешка може да струва един човешки живот. А нима е по-малко вълнението, на подсъдимия и неговите близки, особено при тежките престъпления? Нима е по-малко вълнението на самия съдия, който е изложен на риска да осъди невинен човек, па макар и на леко наказание? Всяка присъда носи безчестие, страдания, злепоставяне, а често и тежки материални последици.

Костадин Велков беше изпитал вече достатъчно и вълненията в хирургическата зала, и вълненията в съдебната зала!…

Съпроводен от тези мисли, които поддържаха винаги нащрек съвестта и чувството му за отговорност, той седна при бюрото си, провери по календарния бележник за кога е насрочено следващото му съдебно заседание. И, кой знае защо, за кой ли път си припомни съдийската клетва.

Особено се вълнуваше, когато след произнасяне на осъдителна присъда трябваше да каже няколко напътствени думи на осъдения. Той се страхуваше да не изглежда студено-високомерен или смешен, злоупотребявайки с правото си на съдник над подсъдимия, който самият закон достатъчно е унижил и смазал душевно, заставяйки го да преживее отново ужаса на извършеното престъпление, коварството или гнева, които са го ръководели в престъпното му заслепение, да преживее неговата пошлост и унижението да бъдеш подсъдим. А да бъдеш подсъдим, значи да бъдеш отделен от редиците на обикновените честни хора и да бъдеш сочен пред обществото със заканителния пръст на закона. При все това колко пъти той се беше идентифицирал със самия закон, забравяйки, че е човек като онзи там подсъдим или ответник. Как често забравят това и неговите колеги, чиито напътствия поради това понякога звучат надменно или фалшиво.

Денят започна като че ли спокойно и безоблачно. Напоследък нямаше тежки дела, които да изискват особено душевно напрежение.

Следващото съдебно заседание бе насрочено за 19 юли 19… г. и в него бяха включени три наказателни дела от общ характер, чийто обем не будеше никаква тревога. Костадин Велков, както винаги, се зае грижливо да ги проучи една седмица по-рано. Когато разтвори дело 139/19… г., той не предполагаше каква съдебна драма се криеше между неговите корици и какви тежки размисли, колко неприятности ще бъде принуден да изпита във връзка с неговото решаване. Щом прочете обаче в обвинителния акт: „Близостта на метална шина с шинната система на трафопоста, намираща се под високо напрежение, довела до образуване на електрическа дъга, която поразила пострадалия…“, изтръпна от връхлетялото го вълнение. Той се замисли.

— Защо именно на мен председателят бе възложил това дело? Нима не се досеща, че тази тежка злополука ще възкреси в душата ми сполетялата ме трагедия?

А може би, защото е намерил, че аз най-компетентно мога да обхвана тежкия случай и да преценя правилно всички подробности по делото при разкриване на истината във връзка с вината? Явно бе, че в делото се спотайваше жестоката тайна, свързана с осакатяването от електрически ток на още един човек. Още една жертва на високото електрическо напрежение.

В душата му като есенни тежки облаци, подгонени от северния вятър, който пищи нощем в комините, нахлуха спомените от преживяното. Той ясно си представи онзи страхотен удар, несравним с нищо, който прониква до последната клетка в тялото, разлива се като огнена лавина по всеки нерв и не само превръща в безжизнени чукани ръцете, но поразява като мълния и мозъка.

Притвори очи и дълго стоя неподвижен, отпуснал се тежко на високото облегало на стола, понесен на мрачните облаци на спомените.

— Не! Каквито и да са били съображенията на председателя на съда, не биваше да ми възлага това дело. Той беше длъжен да се досети какво мъчително възвръщане към миналото щяха да ми причинят обстоятелствата по делото. Нима толкова е лишен от душевна деликатност този човек?

Ами ако въобще не е забелязал какво е по същество извършеното престъпление, а се е ръководел само от квалификацията на деянието според Наказателния кодекс. Толкова по-зле! Като председател той трябва да знае при разпределението на съдебните заседания на кой съдия какви дела може да възложи.

Отначало помисли да помоли да му се възложи друго съдебно заседание и му се спестят излишните вълнения и изпитания на съвестта. Но после реши:

— Добре! Ще приема предизвикателството. Съдията е длъжен да издържа на всички изпитания. Личните му вълнения си остават само за негова сметка…

Обвинителният акт бе изготвен от заместник окръжния прокурор, който беше негов добър приятел. Знаеше, че този прокурор, преди да оформи своето решение по следственото дело, което му е възложено, подлагаше на сериозен анализ доказателствата, събрани при предварителното следствие, и всеки извод на съдебния следовател. Направи му впечатление обаче, че обвинителният акт бе съставен доста схематично някак си пресилено. Като се зачете в делото, Велков установи, че имаше и нещо друго, което явно ще постави на сериозно изпитание не само формирането на неговото вътрешно убеждение, но и вътрешното убеждение на съдебните заседатели.

Преписката за станалата злополука в завод „Добруджа“ била изпратена в прокуратурата от началника на Окръжна държавна инспекция по труда.

Окръжният прокурор я прекратил. Съдията Велков дълго се взира в резолюцията, написана по стара традиция с червено мастило:

Прекратявам. От заключението на техническата експертиза е видно, че вина за настъпилия резултат има пострадалото лице. Поведението на другите две лица е несъставомерно, тъй като те не са допринесли за настъпване на резултата. Ето защо прекратявам производството. Да се уведоми пострадалият.

Окръжният прокурор от дълги години заемаше този пост и се проявяваше като опитен и взискателен юрист. Щом той е прекратил производството, как се е стигнало до наказателно дело?

Случаят все повече интригуваше младия съдия. Оказа се, че пострадалият обжалвал тази резолюция и от Главна прокуратура предписали да се образува предварително следствие и се изясни има ли данни за извършено престъпление по чл. 134, алинея 1, т. 1 от Наказателния кодекс. А този текст гласи:

Който причини другиму тежка или средна телесна повреда поради незнание или поради немарливо изпълнение на занятие или на друга правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, се наказва: с лишаване от свобода до три години при тежки телесни повреди…

Значи резолюцията на окръжния прокурор се е оказала необоснована? Но ето че следователят, който провел предварителното следствие, го внесъл в прокуратурата със „заключение за прекратяване“. Окръжният прокурор възприел това заключение и с постановление отново прекратил предварителното производство. Пострадалият обжалвал и това постановление и от Главна прокуратура отменили постановлението на окръжната прокуратура и предписали делото да се внесе в съда, като се привлече като обвиняем ръководителят на групата, който наблюдавал извършването на ремонта в трафопоста, при който пострадалият получил тежките поражения.

— Защо се е получил този конфликт между окръжната и Главната прокуратура?… Това още повече усложняваше случая и изискваше не само основно да се познава делото, но и да се провери обосноваността на експертизата и разпоредбите, с които се урежда безопасността на труда при боравене с инсталации под високо напрежение.

Със свито сърце Костя прелисти следственото дело и се спря над „История на заболяването“, изготвена в болницата за бърза помощ „Пирогов“ в столицата. В графата за самоличност се сочеше, че пострадалият Руси Д. Рахнев е само на 26 години, по професия електротехник, а в графата „диагноза“ — това жестоко „Електрокуцио“, в резултат на което дясната китка била ампутирана, тъй като се явила пълзяща гангрена в умъртвената тъкан, а на лявата китка пръстите атрофирани, получил увреждане и на лявото стъпало. Били извършени няколко операции, борба с гангрената, няколко кожни пластики и страх пред дебнещата край леглото смърт и накрая — инвалид за цял живот! Събрат по участ, макар и в по-лека степен. Как до болка му е познато всичко това!

Как е станало нещастието? Защо окръжната прокуратура се е противила така последователно да възбуди наказателно преследване?

В заключението на техническата експертиза главният инспектор при Окръжната държавна инспекция по труда пише лаконично, че електрозлополуката в завод „Добруджа“ е станала вследствие неспазване на правилата за безопасността на труда от пострадалия „и недостатъчния надзор от страна на главния енергетик на завода Кирил Иванов и изпълнителя по сменяване на електрошините Г. Неделчев…“

Привлеченият под наказателна отговорност през цялото предварително следствие е отричал всякаква вина при съпричиняване на престъпния резултат.

За насрочване на делото профорганизацията при завода е била уведомена, за да може да участва в наказателното производство със свой представител. С протокол от 12 юли профорганизацията уведомява окръжния съд, че са избрали партийния секретар при завода Денка Чернева за обществен защитник на подсъдимия Кирил Иванов.

На Костя направи впечатление, че първият от изказалите се на събранието между другото заявил: „На нас е възложено да изберем защитник по делото… Нещастието на Руси Рахнев е много голямо, но ние трябва обективно да погледнем дали е необходимо да отрежем и ръцете на главния енергетик Кирил Иванов?“ В същия дух бяха се изказали още трима.

— Кой е „възложил“ на профорганизацията да избере „защитник“? Това не е вярно! Съгласно чл. 7 от Наказателнопроцесуалния кодекс в наказателното производство участват представители на обществеността като обществени обвинители или обществени защитници. В този смисъл именно е била уведомена и профорганизацията в завода, в която е членувал подсъдимият. Защо не са се насочили към обществен обвинител? Дали наистина са били обективни? Техният другар, без каквито и да било обективни причини, е изваден за цял живот от строя на трудовите хора! Или защото подсъдимият е главен енергетик? Или в резултат на една колкото жестока, толкова и антиобществена пресметливост: Рахнев е пострадал наистина много тежко, но има ли смисъл да се осъди главният енергетик? Това ще възстанови ли ръцете на пострадалия? Нима тези хора не са почувствали, че проявената към него „хуманност“ е по същество морална жестокост по отношение на пострадалия? Костадин Велков си спомни в този момент думите на римския философ Сенека: „Щадейки престъпника, се вреди на честните хора!“, а Р. Ролан е казал за подобно отношение: „Жалостта към палача се превръща в жестокост по отношение на жертвата“. Вярно е, тук нямаше умишлено престъпление, но нима немарливостта, която убива или осакатява, е по-малко обществено опасна?

Ами ако наистина нещастието е станало изключително по вина на пострадалия? Костя знаеше, че не му е позволено като съдия предварително да формира убеждението си, нито да проявява излишно съчувствие. Той трябва да бъде докрай безпристрастен арбитър между подсъдимия и закона, между истината и неизвестността. Съдията няма право да „дарява“ права по закона. Той е длъжен само да го тълкува и прилага правилно, защото той е „говорещ закон“! А колко трудно е да се пребориш с нахлулите в душата ти чувства и съмнения, да ги подчиниш на увереността и на обективността, наричана хилядолетия закон! Съдията никога не присъства при извършване на престъплението. Той се докосва до него само в минало време чрез доказателствените средства и съдебните доказателства, проверени в съдебното следствие. От тях като археолог, парче по парче, той трябва да възстанови в цялост разтрошения на парчета съд, изваян от глина и мисъл, преседял в тайната на морските дълбини, съдържащи в себе си престъплението, без да позволи да изтече дори капчица от неговата истинност.

Прелистваше страниците на делото и на бележника му се появяваха все нови „защо?“, „защо?“…

На 19 юли 19… г. той се яви съвсем подготвен за съдебното заседание. Беше включил в състава най-опитните съдебни заседатели. Разгледа най-напред другите две дела. Делото на главния енергетик остави последно. Искаше да осигури както достатъчно време, така и спокойна атмосфера, за да може по убедителен начин да установи истината дали е извършено престъпление по непредпазливост, или е налице трудова злополука, станала по вина само на пострадалия.

Оказа се, че пострадалият се намира още на лечение в болница и е възпрепятстван да се яви по делото като свидетел — най-важният свидетел. Това смути съдията Велков. Той искаше подсъдимият да даде своите обяснения в присъствие на пострадалия, като ги противопостави един на друг. По настояване на прокурора и защитата обаче той се видя принуден да даде ход на делото в отсъствие на пострадалия, тъй като законът дава възможност да се прочетат неговите показания, дадени в предварителното следствие.

Това обстоятелство някак си одързости подсъдимия. Той даде своите подробни обяснения пред съда с някакъв високомерен тон, като се опитваше да докаже, че е изпълнил всичко, което е зависело от него, за да обезопаси предприетата работа по сменяването на електрошините в трафопоста съгласно действащия правилник. За всичко обвиняваше пострадалия, който бил опитен работник, но проявил самонадеяност. Неговият тон обаче не можеше да се възприеме в ущърб на истината. Подсъдимият има право и да мълчи.

Като председател на състава, Костадин Велков му задаваше спокойно въпроси, стремейки се да го насочи да обясни защо все пак, като е ръководел лично работата съгласно издадения от него самия наряд, се е отлъчил в най-напрегнатия момент от работното място! Високото напрежение е било прекъснато известно време и тогава пострадалият е работел уверено, но впоследствие високото напрежение е било превключено отново. Знаел ли е това пострадалият и от какво е личало? Не счита ли, че като се отлъчи, макар и за момент, е лишил групата от ръководство и предпазен надзор, с което е допуснал непозволени манипулации от пострадалия, като не го е възпрял да се покачи в клетката с високо напрежение и да допре държащата шина до шинната система на трафопоста, която в този момент се е намирала под високо напрежение.

Подсъдимият продължаваше да твърди, че пострадалият е знаел, че високото напрежение е било превключено, и въпреки това самоволно се покачил в клетката, за да изпробва приготвената нова шина, когато той се бил отдалечил само за момент „да затвори външната врата, за да не става течение“. И той, и другият участник в работната група, единственият свидетел-очевидец Г. Неделчев, продължаваха да твърдят, че пострадалият е знаел за превключване на високото напрежение и е предприел внезапно действия, които предизвикали електрическа дъга, от която е бил поразен, преди да успеят да го възпрепятстват. Последният именно веднага съобразил и изключил шалтера, с което преустановил високото електрическо напрежение и предотвратил настъпването на по-тежки последици, като веднага с подсъдимия се притекли на помощ на пострадалия, отворили му насила устата, като поставили между зъбите му един ключ, издърпали му езика и му направили изкуствено дишане.

Друг свидетел-очевидец освен пострадалия нямаше. Останалите свидетели установяваха странични обстоятелства и обяснения, дадени пред тях от подсъдимия и свидетеля Неделчев.

Вещото лице по делото установи, че електрическото напрежение в момента на злополуката е било 1000 киловолтампера, като подкрепи изцяло и даденото писмено заключение. Между другото заяви: „Мисля, че в случая подсъдимият няма вина, защото той е можел и да не присъства при извършване на работата“. Обясненията за това обаче звучаха неубедително, защото самият подсъдим е счел, че е необходим, затова е включил и своето участие в издадения от самия него наряд, както задължава правилникът.

Вещото лице-медик, от своя страна, обясни, че пострадалият е постъпил в болница с изгаряния от трета степен на двата горни крайника и на единия долен… Загубил е китката на дясната ръка вследствие протичане на електрически ток. Получил е обгаряния, които са били дълбоки, и се е наложило ампутация на китката. Лявата ръка се движи в горната част, но в пръстите не се движи и това увреждане е също „постоянно“ по смисъла на закона. Получил е също така увреждане и на лявото стъпало. Болният още се намирал на лечение в „Пирогов“.

Оставаха неизяснени някои важни моменти, затова бе необходимо да се разпита подробно и непосредствено пострадалият в присъствието на подсъдимия. Освен това прокурорът поиска, за да се установи взети ли са били всички необходими мерки за охраната на труда, пострадалият да изясни откъде е минал и се е покачил в килията с шинната система. Във връзка с това направи искане да се отложи делото. Същото поиска и защитникът на пострадалия, който бе предявил граждански иск.

Съдът отложи делото. На следващото заседание пострадалият действително се яви. Беше мъчително да се гледа бледото му, измъчено лице, вкаменено от преживените страдания, и двете му бинтовани ръце, едната от които беше вече по-къса, защото липсваше ампутираната китка.

В това заседание беше изслушано отново заключението на вещото лице-техник, за да го чуе и пострадалият. В заключението обаче се появиха противоречия със заключението, дадено в предварителното следствие. Тези противоречия трябваше да се изяснят. По тази причина съдът реши да се назначи нова експертиза от три вещи лица.

Съдебното следствие ставаше все по-напрегнато. Безспорната истина продължаваше да се изплъзва, а всяко съмнение трябваше да бъде отстранено, иначе то би следвало да бъде тълкувано в полза на обвиняемия. Това е принцип, който е внедрен от векове в наказателното право като една от гаранциите да не бъдат осъждани невинни хора…

Делото отново бе отложено.

Вещите лица представиха писмена „техническа експертиза“. В своето заключение те заявиха: „Вина за станалата злополука е Руси Рахнев има единствено пострадалият. Същият самоволно и без да предупреди никого, се е покачил и доближил на опасно разстояние тоководещите шини под напрежение.“ Но това бяха факти, а вещите лица не са били на мястото на злополуката!

Експертизата бе изложена съвсем схематично на две страници. Тя се занимаваше преди всичко с въпроса за вината на подсъдимия и съвината на пострадалия, което е от изключителна компетентност на съда. Не се анализираше подробно установената фактическа обстановка и обстоятелствата дали според техническите данни пострадалият е могъл да узнае, че електрическият ток е бил отново включен. Не анализираха действията на подсъдимия от гледна точка на техническите изисквания на правилника, а се позоваваха на предположението, че щом дрелката (електросвределът) е бил в помещението на трафопоста и щом едната шина, с която пострадалият се е покачил да измери, е имала дупка, значи, че тя е била пробита в негово присъствие. Следователно той е знаел, че електричеството отново е включено. Но дали това беше така? С тази шина ли той се е опитал да измери дали отрязаните шини съответстват по дължина? Какво е бил длъжен да направи подсъдимият в създалата се обстановка? Има ли нарушение на правилника и наряда от гледна точка на техническите изисквания за безопасност на труда и пр.

Въпреки тези неясности окръжният прокурор, който участваше в съдебното заседание, се позова изключително на заключението на вещите лица. Неговата реч бе съвсем кратка. В заключение той заяви: „Обвинението, формулирано в обвинителния акт, не се потвърди, поради това не го поддържам. Вещите лица са категорични, няма основание да не им се вярва. Подсъдимият няма вина за злополуката и аз моля да издадете оправдателна присъда.“

В същия смисъл пледира и юрисконсултът, представляващ завода като ответник по предявения от пострадалия граждански иск. Той настоя искът да бъде отхвърлен.

Кратък и самоуверен бе и защитникът на подсъдимия. Общественият защитник не се яви. Защо ли?

В последната си дума подсъдимият заяви само: „Нямам никаква вина и моля да бъда оправдан“.

Съдът се оттегли на съвещание. Повечето от присъстващите заобиколиха подсъдимия. Явно бе, че му съчувстват. Пострадалият седеше бледен и самотен, положил бинтованите си ръце на коленете, и тихичко разговаряше с адвоката си и угрижената си жена. Разпитан като свидетел, той разказа подробно как са работили и как е станало нещастието. Твърдеше, че токът е бил превключен в негово отсъствие и той не е знаел това. Той знаеше, че има известна съвина за случилото се нещастие, защото е било необходимо за личната си безопасност да провери отново дали случайно не е включен в негово отсъствие токът, но когато човек е улисан в работа, може ли да съобразява всичко. Нали за това там е главният енергетик — да наблюдава и осигурява безопасността на работата? Защо не го предупреди? Защо не го предупреди и другият техник, че са превключили тока в негово отсъствие, за да не се покачва в сферата на изолираната килия? Сега всички твърдяха, че подсъдимият няма вина? Справедливо ли е това?…

След един час съдът се върна в залата, за да произнесе присъдата по делото. Старшият съдебен заседател носеше делото. Той го постави пред председателя и го отвори. Председателят беше спокоен, но леко пребледнял. Изгледа смълчалата се публика, станала на крака и притаила дъх, след това погледна към прокурора и тихо, но уверено прочете присъдата:

— Окръжният съд в гр. Силистра, в този си състав, като разгледа наказателно дело №139 и като прецени всички доказателства и обяснения на страните, речите на прокурора и юрисконсулта, и защитата и взе предвид изтъкнатите от тях съображения, присъди:

Той отново огледа залата и спря поглед на изправения спокоен и самоуверен подсъдим, след което продължи:

— Признава подсъдимия Кирил Г. Иванов — следваше самоличността на подсъдимия — … за… виновен. — Присъстващите в залата трепнаха и се спогледаха. — Председателят продължи: — в това, че на 18 август миналата година в гр. Силистра, поради немарливо изпълнение на занятието си като главен енергетик при завод „Добруджа“ по непредпазливост е причинил тежка телесна повреда на Руси Д. Рахнев от същия град, поради което и на основание чл. 134, алинея 1, точка 1 във връзка с чл. 55 от Наказателния кодекс го осъжда да изтърпи шест месеца поправителен труд…

Осъжда подсъдимия Кирил Г. Иванов и завод „Добруджа“ солидарно да заплатят на пострадалия Руси Д. Рахнев неимуществени вреди в размер на две хиляди лева…

Следваха съответните подробности.

Подсъдимият слушаше смръщен и пребледнял.

Като прочете присъдата, председателят резюмира накратко съображенията на съда за постановяване на осъдителна присъда. Този път той се отказа от всякакви назидателни слова. Разбираше, че това е излишно, и заяви кратко:

— Обявявам съдебното заседание за закрито.

Съдиите се оттеглиха бавно и спокойно през съвещателната стая с чувството на изпълнен дълг.

Прокурорът, видимо изненадан, с неприятен израз на лицето прибра книжата си и законите и без да поглежда някого, прекоси през навалицата залата.

* * *

В последните дни на декември се проведе поредната среща на съдиите и прокурорите от окръга. Костя отиде на съвещанието със свито сърце. След осъдителната присъда срещу главния енергетик някои колеги от прокуратурата се стараеха да не го забелязват и отбягваха да го поздравяват. Той разбираше, че тази осъдителна присъда е неприятна за прокуратурата като техен неуспех. Но нима това следваше да охлади техните лични отношения? Съдебната истина се ражда винаги при сблъсъка на няколко тези. Затова имаше и Върховен съд! Случваше се и по протест на прокуратурата да бъдат отменявани присъди. Това се възприемаше болезнено от всеки съдия, който е бил докладчик по делото или председател на състава, но то не даваше основание на никой съдия да гради личните си отношения към представителите на прокуратурата на тази основа.

Неговото смущение произтичаше и от обстоятелството, че дори някои от неговите колеги от съда изказаха учудващо недоумение, че е постановил осъдителна присъда, въпреки че прокурорът не е поддържал обвинението. Това им изглеждаше неуместно предизвикателство.

Костя се измъчваше. Нима бе осъдил невинен човек? Във формирането на съдийското му убеждение не беше ли изиграло роля прекомерното му съчувствие към пострадалия като негов събрат по участ? Но то липсваше при съдебните заседатели, които също бяха единодушни по отношение наличието на вина! Защо прокурорът се отказа да поддържа обвинението? Навярно затова, че искаше да бъде последователен, тъй като беше прекратил още в началото производството. Не беше ли това неволен израз на чувството за прокурорска непогрешимост, оформило се в резултат на дългогодишните успехи?

След съвещанието си тръгнаха на групи и както се случва в такива случаи, разговорите и споровете продължиха. Тогава един от младите прокурори подхвърли с горчивина:

— За съжаление някои от колегите в съда невинаги укрепват единодушието и взаимния ни престиж. Това създава известно напрежение в съвместната ни трудна работа. — И погледна предизвикателно Костадин Велков.

— Навярно имаш предвид мен?

— И теб, и някои други колеги.

— А все пак не можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

— Например ти, другарю Велков. По едно дело за автомобилна злополука, при която загинал един човек, окръжният прокурор е пледирал да се наложи наказание, което да се изтърпи ефективно, а ти си осъдил подсъдимия условно. И, обратно, по делото за електрозлополука в завод „Добруджа“, въпреки че окръжният прокурор не е поддържал обвинението — ти си осъдил подсъдимия.

За миг се възцари тягостно мълчание. И тогава един от съдиите, който вървеше в групата, подхвърли тихо:

— В прокурорските среди се говори, че Велков е постановил осъдителна присъда, поддавайки се на прекомерното си съчувствие към пострадалия като към събрат по участ.

Сякаш му удариха плесница. Нима все още го отделяха от себе си като не съвсем пълноценен човек?

Всички се смълчаха смутени. Почувстваха, че това бе не само недопустимо, но дори и жестоко.

— Драги колега — обърна се Велков с треперещ глас към младия прокурор, с когото бяха почти връстници, — мислиш ли, че така, с лека ръка, само от съчувствие към пострадалия, съм осъдил невинен човек? Вярно е, че аз повече от всеки друг разбирам какви страдания е преживял пострадалият и какво го очаква в живота. Не скривам, че дълбоко ме вълнува неговата участ, но вие пропускате да подчертаете, че ме вълнуваше и участта на подсъдимия, затова му наложихме минимално наказание. Вие забравяте, че аз не съм законодател или философ, а съдия и съм длъжен да приложа справедливо закона. Прилагайки закона, аз нямам право да бъда безчувствен, защото, както казва Анатол Франс, „щом не се раздава с чувство, правдата се превръща в жестока неправда“. Прокурорът поддържал своя теза? Но нали формирането на вътрешното убеждение у съдията става по същия начин, както и у прокурора? Това формиране се подчинява на едни и същи обективни психологически закономерности, на едни и същи строги изисквания на закона. Да ти ги припомня ли? Според Наказателнопроцесуалния кодекс съдът и органите на предварителното производство вземат решенията си „по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона“. Аз постъпих именно така и дойдох до извода, намерил отражение в присъдата. До същия извод дойдоха и съдебните заседатели. Защо окръжният прокурор достигна до противен извод, не зная, а чий извод е по-правилен, ще каже Върховният съд.

— Аз смятам — намеси се в разговора приятелят на Велков — заместник окръжният прокурор, — че Върховният съд ще отмени присъдата ти, което ще означава, че си осъдил невинен човек, а Сенека е казал, че осъждането на невинен „е осъждане на самите съдии“.

Костя знаеше, че неговият приятел имаше слабост да се позовава на древни мъдрости и остроумия, затова му се усмихна предизвикателно:

— Щом ще се позоваваме на древни мислители, бих могъл да ти противопоставя друга тяхна мъдрост, която според мен и сега би трябвало да бъде златно правило за всеки съдия. Така например старият римски философ Епиктет е казал, че ако ти искаш да бъдеш безпристрастен съдия, „гледай не на обвинителя, а в самото дело“. Аз слушам обвинителя внимателно, но преди всичко се вглеждам в делото. В него именно се съдържа истината, само в него! И после на теб ти се иска Върховният съд да ми отмени присъдата, защото нали ти си изготвил постановлението за прекратяване на предварителното следствие, което обаче е било отменено от Главна прокуратура.

— Добре, да изчакаме решението на Върховния съд!

— Не ни остава друг избор!

Заваля дребен студен декемврийски дъжд. Северният вятър се усилваше. Разгорещените юристи започнаха да се ежат от студ и скоро се пръснаха. Костя се отдели и остана сам. В душата му се бе утаила незаслужена горчилка. Не му се прибираше у дома. Наблизо бе крайдунавската градина и той свърна в нея. Влажната дъждовна и студена нощ бе прогонила всички. Стигна бавно до парапета на брега и се вгледа в тъмните безшумни води на Дунав, които проблясваха тук и там с някоя слаба вълна. Беше тъмно, влажно и тайнствено. Обърна гръб на реката и тръгна замислен. Не усещаше дребния декемврийски дъжд, който полепваше по почернелите клони и се оцеждаше на едри капки.

Балтонът му натежа от попития дъжд, който лепнеше заедно с мъглата по покривите, клоните и дрехите. Отправи се по безлюдната улица към дома.

Опита се да мисли за нещо по-практично, за да се освободи от натрапчивите нерадостни мисли. Дали да вземе да натопи пране в пералнята? Обикновено вечер натопяваше прането в пералнята, посипваше го с перилен препарат, сутрин, докато се бръснеше, пускаше пералнята и го изпираше. Или да вземе да прегледа дали не му липсват копчета на ризите. Обичаше да шие копчета. Това дори го забавляваше. Научил се бе в Института по възстановителна хирургия. Там под ръководството на терапевта Манчева дори избродира една възглавница. Тя го научи как се шие на прав бод, зад игла, рибена кост и пр. Сега често откриваше грешки в бродериите на жените на някои негови приятели и им се смееше. Те го гледаха и се чудеха. Защо ли не вземе, че да си избродира една хубава възглавница за дивана.