Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (15)

(Документална повест за Костадин Велков)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

15.

В дългите и откровени разговори с неговата самотна приятелка се докосваха неведнаж до закона и съда, до доброто и злото. Размишляваха за произхода на човешкия егоизъм, за новия смисъл на живота, за гражданската позиция на обикновения човек. В тези откровения тя неведнъж го връщаше към спомените му от гимназията. Искаше й се да надникне в дългите ученически делници на безръкия гимназист Костадин Велков и преодоляното от него изпитание през четирите години до завършване на гимназията, без да повтаря някой клас или прекъсва образованието си.

— Да прекъсна учението си? — недоумяваше той.

— Но нали ти е било много трудно? Годишно у нас напускат училище няколко десетки хиляди ученици, защото им е било трудно, а не по някакви социални причини.

— Беше ми трудно наистина, понякога отчайващо трудно, но аз имах пред себе си изкристализирана цел в живота! Бях се докоснал до неговия велик смисъл. По това време бях окончателно преодолял мисълта за самоубийство. В гимназията гледах вече на самоубийството като на подло бягство и измяна на великото чудо, наречено Живот! Казват, че самоубиецът се подигравал със силата на живота и свеждал до нула най-силния човешки инстинкт, който предпазва човека от смъртта. Струва ми се, че аз бях преодолял този инстинкт, но останах да живея съзнателно. А как да живея и към какво да се стремя, се научих от любимите ми писатели. Максим Горки казва, че има „само две форми на живот: гниене и горене. Страхливите и алчните избират първата, храбрите и щедрите втората. На всеки, който обича красотата, е ясно къде е величественото.“

В редките си откровения Костя не се стесняваше да говори и за свои неудачи. Веднъж например им било зададено по руски език да научат наизуст някакво стихотворение. Започнал да го учи, но му се видяло дълго и трудно и го изоставил. За зла участ на другия ден учителят го изпитал. Писал му двойка, като му подхвърлил мрачно:

— Ти повече от другите трябва да бъдеш старателен!

Той не разбрал защо, но му станало мъчно. Горчилката, която изпитал, почувствал като заслужена и не можел да си прости.

Следващия час по руски език, въпреки че имали друг урок, за голямо изумление на класа учителят отново изпитал Костя и поискал да рецитира стихотворението. Всички в класа били смутени и поглеждали мрачно към учителя:

— Бива ли такава безсърдечна настойчивост! — изстенал някой от задните чинове.

Костя станал обаче с грейнало лице и с чувство на облекчение издекламирал възторжено звучното стихотворение. Всички изръкопляскали, развълнувани от изненада, а някой се засмял: „Този Костя! Застреля ни всички, заедно с учителя.“ — Изненадан бил напълно и учителят. Засмял се доволен:

— Не очаквах! Признавам си, не очаквах. Исках само да напомня, че държа всеки пропуск да бъде поправен. Отличен! — И му писал шестица. Не за тази шестица научил Костя стихотворението, а за да се накаже за безволието си, да укрепи самочувствието си. Той сам не допускал, че учителят ще го изпита още на следващия час, но искал да бъде добросъвестен пред себе си…

— Така аз непрестанно калявах стоманата на своята воля.

— А какво е воля? — поиска да узнае приятелката му неговото схващане.

— Какво е воля? Според мен това е да подчиниш времето, което ти е отредено, на ясно осъзнатата цел… Волята от своя страна ражда търпението. Те са неделими! Чрез тях съм заставял съдбата да отстъпва неведнъж.

Може би и за това ме обичаха учителите. Те бяха свикнали с мен и ме третираха в своята взискателност наравно с другите ученици.

Класен ръководител от 8 до 10 клас ни беше Дочо Дочев, който ни преподаваше математика. Сега е преподавател във Висшия институт. Сериозен и сърдечен като човек, той се отнасяше с любов към своята наука и преподавателска дейност. Прие ме сдържано, но отзивчиво и сърдечно. Отначало ме изпитваше чрез друг ученик, на когото аз трябваше да диктувам решаването на задачата, а той само изписваше това на черната дъска, но впоследствие за по-голяма обективност ме вдигаше от мястото да поправям грешките на изпитваните. Неговите оценки винаги бяха възприемани от всички като безпристрастни и точни.

Директор на гимназията през цялото време беше Васил Дойков — кандидат на географските науки. Той беше влюбен в своята наука, на която се бе отдал изцяло, като продължаваше с жар и преподавателската си професия. Беше овладял фотографията. Имаше стотици диапозитиви, с които илюстрираше увлекателно уроците си. А неговият строг бащински тон, обективност и подход му бяха създали безспорен авторитет и уважение както от учениците, така и от учителите. Викаше ме в кабинета си и разговаряше с мен за науката, за живота, за хората и обществените отношения. Затова се интересуваше от приятелите ми, от личния ми живот и живота в класа.

Нашият клас една година се изяви като първенец в гимназията и по този случай бяхме наградени с безплатна екскурзия из страната. Директорът оглави екскурзията, като ме убеди и аз да се включа в нея. През цялото време ме обслужваше като баща. Със своите обширни познания той разкри пред нас не само географската биография на местата, през които минавахме, и природните красоти и забележителности, но и етнографския, икономическия и културния облик на селищата.

Образът на такива учители остава за цял живот в душата на човека като еталон на гражданско и човешко поведение, затова с признателност си спомняме за тях. На Дойков дължа включването си в активна обществена дейност още през първите години в гимназията.

В IX клас ме избраха за секретар на комсомолската организация на учениците, които членуваха в гимназията. Същата година ме привлякоха и за сътрудник към градския комитет на комсомола и ми възложиха да отговарям за културно-просветната работа на комсомолските организации в три техникума. Аз познавах добре психологията на селската младеж, сега ми се удаде възможността да се запозная и с психологията на градската младеж. Навсякъде ме посрещаха с интерес, мнозина ме оглеждаха любопитно, а други дори с пренебрежение. Това широко общуване ми даде възможност да си изработя правилно, сърдечно отношение с хората, като държа сметка за техните слабости и избягвам конфликтите. Хората, особено младежите, трябва да се убеждават, а не да се заставят да се подчиняват на готово формулирани схващания. Младостта е неспокойна, нетърпелива и критично-любознателна, защото казват, че „младостта — това е надигаща се вълна. Отзад е вятърът, отпред — скалите“.

В края на учебната година по предложение на Градския комитет бях награден от ЦК на ДКМС с пишеща машина. Това бе за мен най-свидният подарък, за който съм мечтал, и вдъхновяваща почит. На следващата година бях награден с магнетофон, а на третата — с часовник.

Е, то се знае, случваше се понякога в отношенията ми с някои учители да възникне напрежение. Спомням си такъв случай. В 10 клас учителката ни по география, въпреки че ме ценеше като един от най-активните ученици по нейния предмет, ми писа за годината петица. Аз обичах географията. Учейки уроците си, винаги пътувах мислено из пътищата на родината или по широкия свят. Превръщах уроците в свое лично откритие и изпитвах радостта на пътешественика и изследователя. Смятах, че заслужавам отлична бележка. Предложих на учителката да ме изпита върху целия изучен материал през годината, но тя отказа, понеже бележките били вече внесени.

Тогава подадох молба до отдел „Народна просвета“ при градския народен съвет. Молбата ми бе уважена, но понеже годината беше приключена, трябваше да се явя пред комисията, която провеждаше зрелостните изпити. Зададоха ми два основни въпроса, на които отговорих изчерпателно. След това ми зададоха много допълнителни въпроси из целия изучен материал. Накрая учителите се засмяха:

— Е, това е вече друго нещо! Наистина заслужаваш шестица. — И ми писаха отличен.

В 11 клас през втория срок се получи нещо подобно по руски език. Учителката ме изпита в края на срока и заяви, че ще ми пише пет. Останах недоволен. Обичах руския език и го изучавах старателно. Учителката обаче упорстваше. Не се стърпях и й казах, че ще отнеса въпроса отново до отдела.

Учениците от класа бяха на моя страна, както става в такива случаи, но струва ми се, че това не беше само някакво стихийно противопоставяне на учителя, както става понякога, а спонтанна реакция срещу несправедливостта. Между нас имаше вече зрели хора, с оформен мироглед и гражданско съзнание. Детинщини, капризи и нечестните постъпки не се търпяха. Общественото мнение беше сурово, а уважението към учителите сериозно.

На учителката й стана много неприятно. Тя помълча, но после започна да ми задава нови въпроси. Отначало се посмутих от този обрат, но после отговарях все по-уверено. Учителката се усмихна, но продължи да ми задава въпроси, въпреки че бе ударил звънецът. Накрая заяви с облекчение:

— Наистина те подцених. Какво ще кажете, ученици? Струва ми се, че наистина заслужава шестица.

— Няма начин! — подхвърли някой…

При подобни спомени Костя се усмихваше:

— Какво да се прави? Неизбежни ученически изпитания, но според мен ученическият колектив е много чувствителен към въпросите на справедливостта и несправедливостта. Той реагира яростно, когато някой се домогва по непозволен начин да получи по-висока оценка от тази, която заслужава. Поне така беше в нашия клас. Винаги ми се е струвало, че всеки от нас живее уединено на острова на собственото си съзнание и си изгражда своя представа за света, но всяко събитие в колектива подхвърля на безпощадна проверка тази представа.

— Все пак ти завърши гимназия?

— То се разбира, щом съм съдия! — засмя се сърдечно Костя. — Но защо „все пак“? Завърших без всякаква авария.

— Заставил си съдбата да отстъпи от жестоката си позиция?

Този път Костя беше по-приказлив по отношение на себе си. Той се засмя хитровато, като примижа с очи:

— Колко пъти съм я заставял да отстъпва! Ти например можеш ли да хванеш яйце с пръстите на краката си?

Погледна го учудена:

— Невъзможно!

— Пък аз често си варя или пържа яйца.

— Не ги ли смачкваш между пръстите си?

— А ти така ли мачкаш яйцата, като ги вземеш с ръка? — засмя се той от сърце.

Да, той не само бе заставил мрачната си съдба да отстъпи, но си правеше и шеги с нея. И защо не! Всичко е въпрос на тренировка, на стоманена воля и… на целеустременост.

Приятелката му го наблюдаваше.

Костя помълча известно време и после продължи съсредоточено, потъвайки изцяло в миналото си:

— Винаги ще си спомням деня, когато получих зрелостното си свидетелство. Тогава не се уреждаха тържества при връчване на свидетелствата. Всеки отиваше в канцеларията и си го получаваше. Щом ни казаха, че са готови, забързах развълнуван и неспокоен към гимназията. Моето зрелостно свидетелство го нямаше в канцеларията. Лошо предчувствие изведнъж попари радостта ми. Баща ми, който ме придружаваше, ме изгледа смутен.

През това време влезе един от учителите:

— О, Костя, честито! — и ме прегърна сърдечно — Само че твоето свидетелство е при директора.

Дъхът ми спря. Защо ли го е задържал? Пак ли някакво премеждие?

Директорът ни прие приветливо и ни покани да седнем. Той беше необичайно развълнуван:

— Много се радвам за тебе, Костя! Ти не само завърши успешно средното си образование, но издържа и едно необикновено изпитание в живота си. Твоят пример помогна на много наши ученици да укрепят самочувствието си и волята си. Ние те сочехме за пример в класовете, без да знаеш това. Гордеехме се през цялото време с теб. Ти не позволи на отчаянието да те смачка, както е смачкало мнозина слабоволни хора… Никога не ще забравя деня, в който написа на това същото бюро с краката си продиктувано от мен заявление до отдела. Такива неща не се забравят! Ако някога някой от нас те е огорчил несправедливо, вярвай ми, това е станало несъзнателно. На много хора сме дали възможност да получат образование и преодолеят пропуснатите в ученическите години възможности. Наши бивши ученици са вече научни работници. Но за нас ти ще останеш най-свидният ученик! Това не е само мое мнение, но и мнението на всички учители.

Тук той стана, станах и аз.

— От свое име и от името на всичките ми колеги ти връчвам лично зрелостното свидетелство и ти пожелавам успех и щастие в живота, каквито ти напълно заслужаваш. На добър час, моето момче! Сега те очаква университетът. — И той ме прегърна и ме разцелува.

След това честити и на баща ми, комуто предаде свидетелството.

Бях безкрайно щастлив и развълнуван. Едва успях да намеря няколко сериозни думи да изразя своята признателност.

Погледнах баща си. Той също беше станал. Държеше благоговейно зрелостното свидетелство, сякаш не вярваше, че е мое, и се взираше в развълнувания директор.

— Къде възнамеряваш сега да кандидатстваш?

— В Юридическия факултет — отговорих аз решително.

— Юриспруденция? Много добре! Техническите науки не са по твоите възможности, макар че си добър математик. Трябва да се отдадеш на хуманитарните науки. — Да, можеш да станеш добър юрист! След това се обърна към баща ми:

— Поздравявам и теб, приятелю, с успеха на сина. Непременно го прати да учи в университета. Ще се гордееш някога с него!

— Благодаря. Ще го пратя, добро ми е момчето! Нека се изучи. Благодаря за хубавите думи, където ги казахте за него. То ние, родителите… това е нашата радост и мъка — радостта и мъката на децата…

Напуснах с необяснима тъга вечерната гимназия, където получих средното си образование. Може би защото получих не само знания, но и толкова преживявания, които формират възгледите на човека за живота и света. Там се научих да мисля, да изтърпявам на огъня на неприятните размисли, да отделям дребнавото, пошлото от значителното, величавото, скрито в скромната черупка на обикновените неща в живота…

Вървях забързан из познатите улици на големия крайдунавски град, където някога самотен търсех в потока от непознати хора своята пътека към големия живот. Багажът ми в общежитието беше събран в един куфар и малък денк. Сбогувах се с директора на общежитието, който също ме изпрати с бащински пожелания. Старата санитарка, леля Иванка, която четири години ме беше обслужвала като майка, се разплака на раздяла.

Добри, моят нещастен съквартирант, с когото така дружно живеехме и който се отнасяше със страхопочитание към моите учебни занимания, сега проявяваше странна тревога.

Огледах за последен път малката стая, в която намерих убежище. Два железни бели кревата с по едно нощно шкафче до тях, малък гардероб, печка и едно старо огледало с дървена, почерняла от времето рамка на стената между креватите. Това бе цялата мебелировка.

Нашият старчески дом щеше да остане за мене само тежък спомен в пътя ми към пълноводния, радостен живот. Кимнах, печално усмихнат, на изпращащите ме обитатели и санитарки и тръгнах след баща ми и Добри към пристанището, понесъл в душата си смесеното чувство на признателност и избавление от тази тягостна атмосфера.

Днес може би завинаги напусках и Русе. В този чудно хубав крайдунавски град, запазил очарованието на миналото с чудната си барокова архитектура и урбанистично оформление, град с вековни културни традиции, се бях лекувал, тук познах, макар и за кратко, за първи път парливата и разтърсваща тръпка на любовта. Тук получих средното си образование и пътния лист за живота. Беше ми радостно и много тъжно едновременно.

Добри ни изпрати до парахода. На пристанището ме прегърна, както бе видял да прави директорът на нашия дом, и се разцелувахме. По лицето му се търкулнаха сълзи. Това бяха сълзите на непонятна мъка. Той стоя на кея, докато го изгубих от погледа си, като махаше с ръка.

Параходът се носеше уверено в спускащата се нощ на изток към Силистра, а на мен ми се струваше, че ме отнася към неизвестността на някакво вълнуващо бъдеще. Корпусът на белия дунавски красавец се тресеше от мощните дизелови мотори, а ми се струваше, че вибрира под ударите на неспокойното ми щастливо сърце.

Баща ми ме покани на вечеря в корабния ресторант. Той се бе разчувствал от щастие:

— Да си пийнем, синко! Така ми е радостно! От седем години това ми е първият радостен ден. Хеле, като слушах директора днес как говореше за теб!… Ела, ела…

Не ми се ядеше, а за пиене въобще не пиех. Оставих старият да се почерпи и наприкаже с възрастния счетоводител, който бе седнал на нашата маса, и излязох на палубата. Хладното нощно течение беше прогонило всички пътници в ресторанта и салоните на парахода. Седнах на бялата пейка при носа на кораба. Тук въздушното течение се чувстваше още по-силно и заедно с влагата ме лъхна мирисът на риба и върбалак. На небето се показаха първите летни звезди. Аз седях самотен и впивах поглед в тъмнината, която тежко се плъзгаше по проблясващата могъща древна река, отнесла във вековете тайните на милиони хора и сякаш скътала и тайните на моя бъдещ живот. Напрягах взор и се мъчех да съзра там, в далечината, където се прегръщаха тъмнината и водата, разгадката на онова, което ме очакваше. Но… в този час аз бях само на 23 години! В куфара лежеше моето зрелостно свидетелство, което ми откриваше толкова примамливи хоризонти, че изведнъж ми стана особено весело. Тежкият и безбрежен теменужен мрак сякаш се стопи и аз почувствах неговата доброжелателна ласка по лицето си и запях. Отдавна не бях пял. Запях сега от сърце. Наоколо нямаше никой. Бях сам с успеха си, сам със своята тревожна младост. Бях радостен и горд, неспокоен и щастлив и продължавах да пея!…