Петко Здравков
Необикновената повест на един съдия (8) (Документална повест за Костадин Велков)

8.

Големият крайдунавски град със своите булеварди, старинни къщи в пищен бароков стил, модерни магазини и човешко многообразие ме възбуждаха по особен начин. Те ме примамваха с шумното оживление на своето ежедневие, със стотици коли, с тези забързани, непознати на мен, непознати и помежду си хора. Аз, селското момче, се почувствах понесен като отронен лист от пълноводния човешки поток, над който се носеше шум, смях и говор. Тогава болките на заздравяващите рани, там където някога започваха моите сръчни и немирни ръце, притихваха напълно.

Понякога измолвах вечер дрехите си, обличаше ме някой от болните и се прокрадвах в града, като се опитвах да надникна в нощния му лик. Оставях се да ме понесе човешкият оживен поток, над който се стелеше изобилна луминесцентна светлина, изпълнен от предчувствието, че ще срещна човешко сърце, което да ме окрили, да ми разкрие посоката към моя нов живот. Вървях и търсех да зърна в хилядите непознати хора някой, който мечтае да се сбъдне някакво желано от него чудо, както за мен изгарящо душата ми бе чудото да имам отново ръце или поне да ми поставят такива протези, за каквито ми говореше сестрата в болницата в Тутракан, които да ми заменят ръцете.

Това трескаво опиянение траеше, докато улиците постепенно обезлюдяваха и оределите минувачи все по-често се заглеждаха в празните ми ръкави, които мрачно се полюшваха при вървежа ми. Някои се извръщаха и в срещналите ни се погледи съзирах не само любопитство, но и човешко състрадание. Особено болезнена тръпка изпитвах, когато това бяха младежи, сплели любовно ръце. Тогава привеждах глава и продължавах да се движа без цел и мисъл. Възвръщаше се болката, а с нея и отрезвяването и в душата ми нахлуваше завист и отчаяние. Колкото повече се вглеждах в ръцете на тези непознати хора, толкова се разгаряше в мен завист. Защо именно на мен трябваше да се случи това? Защо хирургът не ампутира ръцете ми поне до лактите? Тогава аз пак щях да имам ръце, макар и осакатени, но свои ръце, към които би могло да се прикрепят протези, чрез които да се спася от тази унизителна зависимост от другите! Кой можеше да ми даде отговор? Привеждах глава и бавно се връщах в болницата.

Раните ми най-сетне заздравяха окончателно. При изписването от болницата д-р Тодоров ме извика в кабинета си. Тук в присъствието на д-р Обретенов, д-р Стойчев и на сестра Данка ме уведоми, че не е възможно да ме протезират. Ще се наложи да живея без протези. Баща ми слушаше мрачен и неподвижен. Препоръча ми да използвам метода на д-р Стойчев и да пиша и си служа с книгата чрез устата.

По сериозните им лица аз разбрах своята обреченост на тежък инвалид.

Пожелаха ми да не ги забравям, да проявявам мъжество, защото животът се подчинява само на мъжествените хора. Прегърнаха ме подред, разцелуваха ме, сестра Данка дълго ме притиска в майчинските си обятия и аз си тръгнах смутен, развълнуван и мълчалив, съпроводен от баща си. Чувствах, че прекрачвам от миналото в неизвестното бъдеще. За мен нямаше настояще. Винаги трескаво се стремях към бъдещето. И аз, четиринадесетгодишният, потеглих смутен към него…

Там, на брега на мълчаливия могъщ Дунав, детството окончателно се сбогува с мен. Първите дни на село бяха сгрети от радостта, която изпитва всеки човек, когато се върне в родното място, към което го тегли пъпната връв на майката земя. Той обходи местата на детството, пое с цели гърди тишината, спомените и кристалния добруджански въздух. Тихият уют на познатата стая го приласка гостоприемно и нощем галеше с тъмната си тишина жадните му за сън очи. Простата радост на родителите му, сестрите и братята му, че отново се е върнал сред тях, запълни първите дни след завръщането. Но от погледа му не отбягна спотаилото се в очите им нараняващо съчувствие и загриженост.

Минал през изпитанията между ледения полъх на смъртта и огъня на страданието, той се почувства изведнъж възмъжал не за годините си. Сега грижата за мястото му в живота се възправи с цялата си суровост.

Мълвата за неговото връщане още до вечерта обходи цялото село и предизвика много разговори. Всички близки и познати се извървяха да го видят. И той забеляза, че едни идваха да изразят радостта си, че е оцелял, но други идваха просто от любопитство — да видят момчето без ръце. Някои дори с просташка тъпота заразпитваха как ще живее по-нататък, кой ще го облича и храни, като няма ръце. Трети обсъждаха със селската суровост в негово присъствие бъдещето му и предлагаха своите съвети:

— Какво пък, нали е жив и здрав, ще го назначат пазач из кооперативното стопанство и ще си изкарва хляба момчето…

— Може да се наеме да пасе овцете от личното стопанство на кооператорите.

Хора всякакви… След няколко дни всеки потъна в своята радост, в своята грижа и своите мисли. За него забравиха. Но той разбра, че всички го отделиха от себе си, от своята среда на физически пълноценни хора, завинаги!… Родителите му сведоха глави и мрачна сянка легна на измъчените им лица, обгорели от зимните ветрища…

По това време строителните скели из цялата страна се множаха и растяха с дни. Строяха се фабрики, заводи. Димитровград роди първия АТЗ и се превърна в първия център на химическата индустрия. Фабричните комини и електрически далекопроводи изменяха постепенно стария пейзаж.

Костя следеше с широко отворени очи промените, които като неспокойни морски вълни подравяха брега на стария живот, и така му се искаше с целия си младежки жар да се втурне в общия кипеж, но липсващите ръце и сковаващата го безпомощност го потискаха и той се чувстваше все повече никому ненужен и в тежест на близките си. Без да усети как, той започна да потъва в самотата и отчуждението. Започна да отбягва и другарите си, а и те, като не се досещаха за мрачните му размисли и отчаянието, което все по-силно го притискаше, започнаха да се държат неловко с него и да го отбягват. Това го принуди да напусне съвсем училището, където посещаваше VII клас като частен ученик.

Самотата и безделието се блъскаха като порой в бреговете на нарастващата младежка енергия и неудържима жажда за изява, които с настъпващата пролет още повече се разгаряха. Затова, когато председателят на стопанството намина една вечер у тях и го покани да стане пазач на кооперативната овощна градина, той се изненада и смути. Все пак можеше да бъде и той полезен в нещо. Така едва 15-годишен постъпи на работа. Отначало това повиши самочувствието му и той се зае старателно да изпълнява длъжността си на пазач.

Овощната градина бе голяма и младежът я обикаляше замислен или почиваше, седнал под някоя череша, загледан в небесната синева. Беше тихо и спокойно наоколо, но нерадостните мисли за бъдещето отново се върнаха при него. Нима така до старини ще прекара под покрива на съжалението? Та нали Николай Островски е казал: „Най-скъпото за човека е животът. Той му се дава само веднъж и затова трябва да го изживее така, че да не му е мъчително болно за безцелно пропилените години…“ А да останеш само някакъв си пазач с недовършено основно образование, нима това не е безцелно пропиляване на годините? И то в такова време, когато всеки гори в нови стремежи!…

Един ден завари в горния край на градината изоставена крава, която пасеше и тъпчеше тревата, а тази трева се косеше от стопанството и бе забранено да се пуска добитък в градината, който повреждаше и овощните дръвчета. Това бе първото нарушение, което откри. Той позна кравата. Беше на техни роднини. Отначало се поколеба дали да я закара в общинския капан, или просто да я откара в обора на роднините, но накрая надделя дългът. Когато привечер се прибираше у дома, роднините, които бяха глобени за допуснатото нарушение, го видяха и се нахвърлиха срещу него:

— Я се виж бе! Половин човек си, а пък си се заел да оправяш селските работи!

Наоколо имаше и други кооператори, но те, вместо да се застъпят за него, го гледаха мрачно и той се почувства унижен и противен на хората. Защо? Не беше ли прав? Или го мразеха само защото е без ръце? Върна се към градината и остана там до късно.

Когато започнаха да зреят черешите, селските дечурлига се нахвърлиха на тях като врабци. Той гонеше едни в долния край на градината, а през това време други се промъкваха в горния край. По цял ден ги пъдеше, а те се смееха и му подвикваха оскърбителни закачки.

Все повече горчилка се утаяваше в душата му и все повече безизходицата пред него се сгъстяваше като непрогледен мрак в ноемврийска вечер. Завистта като киселина започваше да разяжда неговата доброта и обичта му към хората. И често през безсънните нощи горчиви сълзи оросяваха страните му и нямаше кой да ги изтрие.

В душата му се надигаше бунтът на отчаянието и Високата канара отново започна да го мами със самотните си зъбери.