Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сила и пари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Free To Trade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Майкъл Ридпат. Борсови игри

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

8.

Стигнах точно навреме за срещата с Робърт Дени. Кантората на „Дени Кларк“ се намираше на Есекс стрийт, тясна уличка, виеща се към реката откъм Странд. Помещаваха се в едно старо викторианско здание от червени тухли; само малка бронзова табелка издаваше присъствието им. Момичето в приемната, добре натъкмена и наперена блондинка, пое дрехата ми и ме покани да седна. Намерих си едно удобно кожено кресло и потънах в него.

Огледах се. Стените бяха покрити с рафтове, пълни със стари книги в кожени подвързии. Върху една махагонова маса, редом с ваза оранжеви лилии, лежаха броеве на „Кънтри Лайф“, „Фийлд“, „Инвестърс Кроникъл“, „Икономист“ и „Таймс“. Ставаше ясно с каква клиентела работят „Дени Кларк“. Не бях изненадан, че Ъруин Пайпър е прибягнал до услугите им. Леко ме смущаваше мисълта как ли са се чувствали с него, но в крайна сметка щом клиентът плаща добре…

След пет минути енергичната секретарка, с която бях разговарял по телефона, ме въведе в кабинета на мистър Дени. Намираше се на първия етаж и беше просторен и удобен, с изглед към спокойната улица. Тук книгите в кожени подвързии и рафтовете бяха още повече, но с тази разлика, че имаха вид на ползвани от време на време. На стената над голямата заседателна маса висеше портрет на внушителен джентълмен от викторианската епоха, с паче перо в ръка. Явно някой прадядо от фамилията Дени.

Настоящият Дени седеше зад голямото си бюро и довършваше някаква бележка. След няколко секунди вдигна поглед, видя ме, усмихна се и се изправи да ме поздрави. Беше елегантен сивокос мъж, с ръст малко под средния. Макар че наближаваше шейсетте, в държането му нямаше нищо от старческата помпозност, така характерна за възрастните шефове на фирми. Движенията му бяха отривисти, очите пъргави, маниерите уверени. Един компетентен адвокат на върха на кариерата си.

Протегна ми ръка.

— Мистър Мъри, за мен е чест да се запозная с вас.

Леко сконфузен от вниманието, отговорих неловко:

— И аз се радвам да се запозная с вас.

Дени се изсмя с блеснали очи.

— Обичам да гледам атлетика по телевизията и съм ваш горещ почитател. Денят, в който се отказахте, много ме натъжи. Бях сигурен, че ще спечелите златния медал след две години. Съвсем ли скъсахте с атлетиката?

— О, още бягам, но колкото за форма. Вече не се състезавам.

— Срамота. Ще пиете ли чай? Или кафе?

— Чай, моля — отвърнах аз.

Дени повдигна вежди към секретарката си, тя мигновено излезе от кабинета и след миг се появи с поднос, чай, чаши и бисквити. Заехме двете кресла до една ниска масичка. Облегнах се и се отпуснах. Дени беше от онези уверени в себе си мъже, чиято интелигентност и чар могат да отпуснат всекиго. Хареса ми.

Той отпи преценяваща глътка и ме погледна над чашата си.

— Фелисити ми каза, че сте били приятел с Деби Чейтър.

— Да, бях — казах аз. — Или поне работех с нея. Работихме заедно само три месеца, но се разбирахме много добре.

— Става въпрос за „Де Джонг“, нали?

— Да, точно така.

— Сигурен съм, че Деби е била истинска находка за вас — изрече убедено Дени. — Стана ми болно, когато напускаше. Тя беше брилянтен адвокат. — Той явно зърна леката изненада по лицето ми и продължи: — О, да, имаше още за доошлайфане, разбира се. Но винаги беше в състояние да схване същината на проблема забележително бързо за човек с нейния опит. Нищо не можеше да й се изплъзне. Колко жалко, че се отказа от правото. — Той се прокашля и премълча думите, които се канеше да изрече. Това вече нямаше значение. — Какво мога да направя за вас?

— Исках да ви питам за нещо, върху което Деби е работила, преди да умре — започнах аз. — Нещо, което е малко смущаващо. Може и да не се окаже нещо важно, но е възможно и да е.

— Има ли връзка със смъртта й?

— О, не, сигурен съм, че няма — изрекох бързо аз.

— Но мислите, че е възможно? — Дени се облегна в креслото си, заслушан в думите ми и в това как ги изричах. В позата му имаше нещо, което ме окуражи да продължа.

— Е, възможно е да си въобразявам, но мисля, че може да има връзка. Още не знам със сигурност. Затова съм дошъл при вас.

— Разбирам — каза Дени. — Продължавайте.

— Има връзка с един американец на име Ъруин Пайпър. Фелисити каза, че вие сте движили случая, в който бил замесен. Деби е работила върху него заедно с вас.

— Пайпър беше наш клиент. Мисля, че двамата с Деби се занимавахме с него — каза Дени.

— Разглеждах една нова емисия облигации за едно казино в Америка — продължих аз. — Собственикът е Ъруин Пайпър. Помолих Деби да провери информационния меморандум. След като почина, аз самият се заех с документацията. Открих няколко отбелязани от нея пасажи. По-специално един параграф, разясняващ, че лиценз за организиране на хазартни игри не може да се дава на лице с криминално минало.

Дени слушаше с неотслабващо внимание.

— Има ли Пайпър криминално досие? — запитах аз.

— Доколкото на мен ми е известно, не — отвърна Дени.

— Можете ли да ми разкажете нещо за случая с Пайпър, върху който сте работили двамата с Деби? — запитах аз.

Дени замълча за момент, размишлявайки.

— Малко ми е трудно. Пайпър беше мой клиент. Не бих искал да навреждам на репутацията му или да разкривам която и да е от частните му сделки.

— Но вие трябва да ми помогнете — изрекох аз твърдо. — Сега не му е времето за юридически тънкости.

— Законът трябва да се уважава по всяко време, млади човече — изрече поучително Дени. Но след миг се усмихна. — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна. По-голямата част от случая получи широка обществена огласка. Няма да скрия почти нищо от вас.

— Ъруин Пайпър беше закупил едно голямо имение в Съри, казваше се Блейдънъм Хол, съвместно с партньор — застроител на поземлени участъци. Преобразиха къщата и я кръстиха „Клиника Блейдънъм Хол“. На външен вид представляваше скъпо болнично заведение за бизнесмениджъри от висшия ешелон. Пациентите никога не надхвърляха дузина. Представете си здравословна ферма, осигуряваща отдих и релаксация на пренапрегнати бизнесмени. Излишно е да споменавам, че беше много скъпа. Разбира се, като болнично заведение, то беше надеждно изолирано от външния свят.

— Е, след година или две полицията направи хайка на имението и арестува мениджъра и голям брой от женския състав. Впоследствие клиентът ми и партньорът му бяха обвинени в съдържание на публичен дом. По време на съдебния процес обаче това обвинение не беше доказано. Случаят се оказа смесица от взаимно противоречащи си твърдения и недопустими доказателства.

— Благодарение на вашите усилия — прекъснах го аз.

Дени се усмихна.

— Е, ние тук нямаме навик да кривим закона, така че препоръчах случая на фирма, която беше известна с това. Но реших, че ще е най-добре да следя внимателно развоя на случая, и успях да се натъкна на няколко доста смущаващи противоречия, които обвинението бе пропуснало да забележи. Трябва да призная обаче, че някои от тях първа забеляза Деби.

— И Пайпър беше освободен?

— Да, оправдаха го — отвърна Дени. — Продаде имението. Мисля, че сега е хотел. И то много добър.

— А полицията оказа ли се права? Беше ли това публичен дом?

Дени се поколеба.

— Доказателствата, дадени от полицията, го твърдяха, но не бяха приети от съда.

— Значи е било публичен дом — заключих аз. — Знаеше ли Пайпър какво е ставало там?

— Той прекарваше много малко време в Англия. Ако съдът беше доказал, че е било публичен дом, аз щях да докажа, че клиентът ми не е знаел нищо.

Това ме смути. Гъвкавостта на Дени ме принуди да му задам въпроса директно.

— Мошеник ли е Пайпър?

— След всичко, което научих през време на този процес, никога повече не бих се ангажирал с него като мой клиент — отговори Дени. Това беше най-недвусмисленото му твърдение до този момент.

— Ако информацията за този процес беше представена на комисията по хазарта в Невада, щеше ли Пайпър да загуби лиценза си? — попитах аз.

Дени събра връхчетата на пръстите си и се потупа по брадичката.

— Трудно е да се каже. Имам съвсем бегла представа за законодателството на щата Невада. Пайпър излезе оправдан от делото, така че не би могъл автоматически да бъде лишен от лиценза. Всичко щеше да зависи от това до каква степен е бил дискредитиран този човек според комисията и как биха интерпретирали случая нейните членове. Очевидно е обаче, че това не би подпомогнало кандидата.

Изправих се.

— Благодаря ви, мистър Дени. Бяхте много отзивчив.

— О, няма защо. За мен беше удоволствие.

Стиснахме си ръцете и аз тръгнах към вратата.

Преди обаче да стигна до нея, Дени се обади съвсем приятелски:

— Пол, щях да забравя.

Обърнах се.

— Не знам какво имаше предвид, когато каза, че този случай може да има връзка със смъртта на Деби — продължи той. — Но аз имам представа как действа Пайпър. Той е много опасен, колкото и благодушен да изглежда. Аз обичах Деби. И страшно ми е мъчно, че тя почина. Имаш ли нужда от помощ, обади ми се.

— Благодаря ти — казах аз.

— И се пази — изрече той на изпроводяк.

 

 

Вечерта валеше, но това не ме спря да си направя кроса. В топлата августовска вечер дъждът ме охлаждаше, просмуквайки се през фланелката и гащетата ми. Прибрах се прогизнал целият и уморен, но освежен.

След малко обаче ефектът на ендорфините отшумя и пръстът ми отново запулсира. Внимателно развих превръзката и огледах раната. Беше дълбока, но тъй като ножът беше много остър, разрезът бе много тънък и вече бе започнал да зараства. Влязох в банята, преди да ме е пипнала настинката, потопих се във ваната и се отпуснах.

Телефонът иззвъня. Изругах полугласно, но не се помръднах. Телефонът обаче не искаше да спре. Неохотно се надигнах от ваната и зашляпах към спалнята.

— Да?

— Казах ти да не ми се пречкаш из краката. — Капките гореща вода по тялото ми в миг се превърнаха в ледени кристалчета. Безизразният глас принадлежеше на Джо Финли.

Трескаво затърсих нужните ми думи. Той имаше право. Беше ме предупредил да не се намесвам. И защо го бях направил, за бога?

— Откъде взе номера ми? — Успях да измисля само това.

— А ти откъде взе моя?

Добър въпрос. Кеш едва ли би отказал да му го даде, още повече след като ми беше дал неговия. И в такъв случай той най-вероятно беше взел и адреса ми. Кожата ми в миг се вледени. Вдигнах хавлията от леглото и се наметнах.

— Казах ти да не ми се бъркаш — повтори Джо. — За последните двайсет и четири часа на главата ми се изсипаха две купчини полицаи. Първо ми се изтърси някаква полицейска курва, която взе да ми задава въпроси за взаимоотношенията ми със Сали. Остана с пръст в устата, разбира се. Сали няма да посмее да гъкне. Защото много добре знае какво ще я сполети. — Заплашителните му думи се редяха в отегчена монотонност. — После пък ми се изтърси някакъв педераст детектив, който взе да ми задава въпроси за оная курва, дето пукна. Е, и той не стигна доникъде. Но това вече ми вдигна кръвното. Страшно много ми вдигна кръвното. Голям късметлия си, че пръстът ти остана на теб. Но следващия път ще загубиш нещо доста по-едро от пръст, ако продължиш да ми се бъркаш. Разбираш ме, нали?

Изпитах истински страх. Защо се бяха набъркал в тая история с него? Защото мислех, че той е убил Деби, ето защо, отговорих си сам. Е, след като от полицията вече го бяха посетили, значи можех да оставя всичко в ръцете им.

— Разбирам те — казах аз.

Гласът на Джо се понижи с една октава, но това само усили заплахата в думите му.

— Слушай ме добре, Мъри, не искам повече да чувам нищо за оная курва. И ако те хвана още веднъж да се навърташ около жена ми или да говориш с когото и да било за нея, ще те убия.

Бях уплашен, но проклет да бъдех, ако му дадях да го разбере. Твърдо реших да не му позволявам да ме сплаши.

— Отнасяш ли се както трябва към нея, никой няма да те притеснява — казах аз. — Заплахите ти няма да помогнат. — И затворих.

Избърсах се и позвъних на Пауел на домашния номер, който ми беше дал. Бях любопитен да узная какво беше казал Джо за Деби.

— Пауел слуша. — Гласът му прозвуча грубо и раздразнено.

— Обажда се Пол Мъри.

— Слушам ви, мистър Мъри.

— Току-що ми се обади Джо Финли. Каза, че сте разговаряли с него.

— Да, така е. Днес го разпитвахме.

— Какво стана?

— Нищо. Той твърди, че взел такси с двама души, с които бил пил непрекъснато до момента, в който си били тръгнали от корабчето. И двамата потвърдиха думите му. Никой от тях не каза да са виждали Деби, след като са се разделили с вас.

— Това не е вярно. Открихте ли шофьора на таксито? — запротестирах аз.

Пауел шумно въздъхна.

— Не, мистър Мъри, не сме го открили. Това е невъзможно, без да вдигнем голям шум по медиите. Мисля, че можем да отпишем Финли, освен ако не мислите, че и тримата са извършителите.

— Не можете да направите това! Видяхте го, нали? Сигурен съм, че той я е убил. Проверихте ли какви са били взаимоотношенията му с нея?

— Разговаряхме с Фелисити Уилсън. Очевидно е, че този Финли е мръсен тип, но за съжаление отсъстват каквито и да било доказателства, уличаващи го в убийството на Деби Чейтър. Всъщност няма никакви доказателства, че тя е била убита. А ако е била, то вие сте последният човек, видял я жива.

— Предполагам, не мислите, че аз съм я убил, нали?

— Не, мистър Мъри, не мисля, че вие сте я убили — изрече Пауел със зле потискано нетърпение. — Моето лично мнение е, че тя се е самоубила, макар и за това да няма доказателства. Разследването на причините за смъртта й ще се проведе утре и няма да се изненадам, ако съдът върне случая като недоказан. Не обичат да класифицират случаите като самоубийства, освен ако нямат сигурни доказателства, защото това причинява излишна мъка на близките на жертвата. А сега, благодаря ви за помощта, която ми оказахте при разследването на този случай, мистър Мъри, и ви желая лека нощ.

— Лека нощ — отвърнах аз и затворих телефона.

Значи Джо се беше измъкнал по някакъв начин. Направо не беше за вярване. Изобщо не можех да го повярвам.

Обърнах една голяма порция уиски и се опитах да заспя. Приспивната песничка „Трите слепи мишлета“ звучеше в ушите ми, докато се унасях. Сънувах някаква кльощава фермерка, която размахваше нож.

 

 

В събота сутринта Кеш дойде да ме вземе от къщи. Беше облечен изцяло в дрехи като за Хенли: блейзър, бели панталони и крещяща вратовръзка на райета в пурпур, злато и сребро. Караше сив „Астън Мартин“, модел 1960 година. Не съм експерт по класическите спортни коли, но, изглежда, беше същият модел, който кара Джеймс Бонд във филмите. Не можех да скрия възхищението си. Пред очите ми изплуваха уредите за управление на картечниците и креслото катапулт от екрана.

Кеш видя реакцията ми и се ухили.

— Харесва ли ти? — запита ме той. — Луд съм на тема стари коли. Имам един стар мерцедес и два ягуара в Щатите. Умирам да карам мерцедеса през летните уикенди със свален гюрук.

— Старият сив Лондон сигурно много те е изненадал — казах аз.

— О, да. Но тук ми харесва. Да ти кажа, на човек му трябва малко време, за да привикне с европейците, особено с британците.

— Какво имаш предвид?

— Когато се запознаваш с тях, всички ти се струват недружелюбни. Чувстваш се така, сякаш нарушаваш някакво социално табу само с поздрава си. Но щом ги опознаеш, виждаш, че са добри момчета. Не се обиждаш, нали?

— О, никак даже. Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. Хората тук са много внимателни, когато имат работа с непознати.

Не беше трудно да си представя какво изпитват най-сдържаните клиенти на Кеш в момента на запознанството си с него и как после постепенно изпадат под магичния му чар.

— Хайде, хайде! Първо ти хвърлят пясък в очите колко внимателни и консервативни са. Сякаш покупката на един съкровищен бон е най-голямата авантюра в живота им. Но с малко придумване ела ги виж как се блъскат за тия облигации. Тук съм само от година, но направих няколко много благи сделки.

Спряхме на един светофар. Той прекъсна речта си и се концентрира, за да се измъкнем колкото можем по-бързо от задръстването. Поршето на съседната лента остана като гръмнато от нахалството му. Запровира се ловко между колите и продължи:

— Някои от тия момчета тук в Лондон просто не знаят какво представлява продажбата на облигации. Мислят си, че ако натъпчат джобовете си с един милион долара от поредната емисия на някой швейцарски гном[1], значи продават акции. Абсолютна гола вода са. Да продаваш облигации означава да движиш големи обеми пари по целия свят. Това означава да караш едната част от света да финансира другата. Разбираш ли какво искам да кажа?

Кимнах и се свих боязливо в седалката, докато профучавахме през забранената зона на пътя, за да заобиколим едно голямо задръстване.

Кеш не даваше пет пари за разярените клаксони, с които ни възнаграждаваха гневните шофьори.

— Ще ти разкажа нещичко за това, какво означава да въртиш пари. Веднъж имах един юнак в Бостън, който искаше да вложи петстотин милиона долара в еврооблигации. Така че ние пуснахме три нови емисии и му дадохме половината от всяка. Три месеца по-късно притежаваме петстотин милиона ипотекирани облигации, от които не можем да се отървем. И при това са от най-висш клас кредитоспособност. И така, аз помагам на този момък от Бостън да проумее, че той изобщо няма нужда от еврооблигации, а от ипотеки. И той си продава еврооблигациите и купува нашите ипотекирани облигации… Фирмата си разреши един от проблемите. Неприятното обаче е, че сега ни висят еврооблигации на стойност петстотин милиона, които никой не ще да купи. И аз изчаквам една седмица. Търговецът вече започва да превърта, не може да си продаде еврооблигациите. Пак вдигат тройно кредитите по покупките. И аз решавам да се обадя на един друг мой приятел от една калифорнийска застрахователна фирма, който разполага с един милиард долара в брой и иска да ги инвестира, но не знае в какво. Оказва се, че аз съвсем случайно имам под ръка идеалното му капиталовложение. — Кеш бурно се разсмя. — Искаш ли да ти кажа защо ми казват Кеш? Чувал ли си поговорката „Парицата е царица?“ Е, аз съм царят на парите. Аз ги контролирам. Тия управители на портфейли може да си мислят, че контролират парите от техните фондове. Но се лъжат, защото аз ги контролирам. Хората като мен движат парите по системата, а аз съм най-добрият. И при всяко движение нещо полепва и по пръстите ми. Имаш ли някаква представа на колко може да възлезе една комисиона от продажбата на ценни книжа на стойност петстотин милиона долара с най-висш клас на кредитоспособност? Опитай се да си представиш.

Опитах се да си представя. Различните търговски къщи прилагаха различни формули, но и по най-скромните ми изчисления това възлизаше на почти милион. Сега вече започваше да ми става ясно защо Кеш си позволяваше толкова скъпи играчки.

— Но аз виждам, момчето ми, че ти не си като другите — продължи той. — Ти не се страхуваш да поемаш рискове. Винаги си готов да заложиш големи пари, изскочи ли възможност. Сигурен съм, че двамата с теб ще направим хубав бизнес.

До мен седеше човек, който наистина беше в центъра на пазара за облигации. Това беше светът, заради който бях изоставил моята стара банка. Нямаше начин да не стана един от крупните играчи на пазара. Двамата с Кеш щяхме да сме в състояние да прецакаме когото си искаме от конкурентите.

И изведнъж някаква пелена падна от очите ми. Кеш сигурно замайваше всичките си клиенти по този начин. Не че си кривеше душата. Репутацията му беше прочута. Не можех обаче да не си задам въпроса дали когато разкарва бостънския си клиент с мерцедеса не говори за клиентите си в Лондон по същия гнусен начин.

— Още ли поддържаш връзка с американските си колеги?

— Чувам се редовно само с един човек. Поддържам с него това, което вие наричате „специални взаимоотношения“. Но стига да реша да възобновя връзката си с когото и да е от тях, достатъчно е само да вдигна телефона. Хората не ме забравят току-така.

Движехме се по наклонения път към М4. Натоварването беше голямо, но без задръствания. Кеш се прехвърли във външната лента и си проправи път сред колите насреща ни, като мигаше с мощните си фарове, за да ги отклонява.

— Как влезе в бизнеса? — запитах го аз.

— Срещнах един човек в един бар. И двамата произлизахме от една и съща част на Бронкс, само дето не го бях виждал до този момент. Изкарахме си чудесно и се напихме като моряци. Единствената ни разлика беше, че аз бях на двайсет години и в дънки, докато той беше петдесетгодишен и в скъп костюм. Беше прекарал много лош ден. Изказах съчувствието си. Попита ме какво работя. Казах му, че си вадя хляба в една железария. Попита ме дали не бих искал да поработя известно време в неговия магазин. И аз приех. Започнах да работя в стаята за сортиране на пощата и оттам стигнах дотук. И през цялото време съм си скъсвал задника от работа.

— Как беше тогава в Бронкс? Не беше ли опасно?

— Разбира се, че беше, но само за хора от други квартали. Всеки се чувстваше сигурен в квартала си. Бяхме много единни, всеки те защитава, ако изпаднеш в беда. Сега, разбира се, е друго, с всичката тая дрога по улиците. И преди имаше насилие, но винаги беше мотивирано. А сега всеки може да те пречука, без самият той да знае защо го прави. Направо ми се повдига.

Изгледах го и видях как челюстите му се свиха, а лицето му взе да придобива ален цвят. Беше разгневен.

— Някои от най-великите хора на света живеят в моя квартал — продължи Кеш. — Но цялата страна се прави, че не съществуваме. Аз никога няма да забравя какво направи за мен онзи мъж в бара. Казах ли ти, че си купих бар?

— Не.

— Да, купих си свой собствен бар. Едно чудесно местенце точно до нас. Наложи се обаче да го затворя преди няколко години. С тая дрога по улиците бизнесът се превръщаше в чисто безумие. Но аз изпратих трийсет момчета на Уолстрийт. Някои от тях вече се справят забележително добре.

Кеш ме изгледа и се усмихна. Нямаше съмнение, че се гордееше с това, което беше постигнал, и също така с факта, че беше подпомогнал и други хора да се осъществят. Помислих си също, че има пълното право да се гордее.

 

 

Хенли оправда страховете ми. Денят беше съвсем типичен за през юли. Шибащ вятър и проливен, почти постоянен дъжд. Намеренията да гледаме състезанията по гребане бяха напълно забравени. Стотина души, служители на „Блуумфийлд Уайс“ и техни клиенти, се бяха напъхали в голямата палатка, тъпчеха се със студена сьомга и се наливаха с шампанско. Въздухът беше влажен и неприятен, пронизващ дробовете. Дъждът барабанеше по брезентовото покривало на палатката, сервитьорите дрънчаха с подносите си, петдесет души говореха едновременно и целият този шум се размесваше с истеричния смях, провокиран от шампанското. Наистина ден за разпускане.

Зърнах високата фигура на Кати, заобиколена от група японци. Тя ме забеляза, извини се и се насочи към мен сред шумната тълпа. Ето ни и нас.

— Надявам се, че се веселиш.

Избъбрих нещо в смисъл колко добре било, че „Блуумфийлд Уайс“ са се нагърбили да организират такова хубаво празненство.

Тя ме изгледа и се разсмя.

— Отвратително, нали? Направо не знам защо го правим. Макар че винаги ще има хора, които търсят само повод да се налеят в събота сутринта. Но няма къде да мърдам. Как успя да се наканиш?

До този момент не я бях виждал да се смее. Смехът й беше радостен и искрен и изобщо не приличаше на пиянския кикот около нас. Помислих, че едва ли ще е разумно да я посвещавам в подробностите на молбата на Роб, и вместо това казах:

— Нали знаеш колко настойчив е Кеш.

— Знам — усмихна се тя. — Нали по цял ден работя с него.

— Сигурно е голям майтап — казах аз.

Кати направи гримаса и после ми се усмихна над ръба на чашата си с шампанско.

— Няма да коментирам.

— И така, кой е този американски клиент, с който Кеш поддържа „специални взаимоотношения“? Да не е онази спестовно-кредитна банка в Аризона, която купи еврооблигации за петдесет милиона долара от шведския заем?

Усмивката на Кати се стопи. Бях престъпил невидимата граница.

— Сега наистина не мога да коментирам. — Властната дилърка отново се бе появила. — Не мога да обсъждам един клиент пред друг.

Кеш здравата я беше подковал. Любопитството ми щеше да остане незадоволено.

Смирено се опитах да потърся по-неутрални теми за разговор, но внезапно някой ме дръпна за лакътя. Беше Роб.

— Здравей, Пол — каза той. После погледна Кати. — Здравей.

— Здрасти — отвърна тя студено.

— Как си?

— Добре.

— Защо не се обаждаш, когато те търся по телефона?

— О, не знаех, че си звънял — отвърна тя.

— Снощи ти звънях четири пъти, а предната вечер — шест. Разговарях със съквартирантката ти. Не може да не ти е предала. Не получи ли цветята ми с бележката?

— Ами, тя е доста разсеяна — изрече Кати и се огледа отчаяно.

— Е, добре, както и да е. Какво ще правиш довечера? Защо не хапнем някъде?

Кати зърна някого в другия край на палатката и заяви:

— Съжалявам много, но видях клиент, с когото имам много важен разговор.

И забърза натам.

— Знаеш ли, имам чувството, че ме избягва — изрече Роб озадачено.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Наистина ли мислиш така?

— Но ти не разбираш. И аз не мога да разбера. Тя е чудесна жена. Три пъти сме излизали заедно. Тя не е като другите момичета, които познавам. Има някакво много особено чувство между нас. Сигурен съм.

— Не си й правил предложение, нали? — Това беше най-честата причина за бягството на приятелките му, но аз си помислих, че предложение за женитба на третата среща би било нещо прекалено прибързано, дори и за Роб.

— Е, не сме стигнали още дотам — отвърна той. Можех да се закълна обаче, че от своя страна Роб беше стигнал до края. — Но много точно й обясних какво е тя за мен.

— Роб, казвал съм ти го и преди, карай малко по-полека — казах аз раздразнено. — Това е третото момиче, което прогонваш по този начин.

— Четвъртото — каза Роб.

Обикновено успявах да го успокоя. Но изминалата седмица не беше от най-приятните в живота ми, времето беше отвратително и нямах желание да остана дори още четвърт час.

Знаех, че Кеш няма да бърза особено да се прибира, а и едва ли бих имал сили да изтърпя поредната му порция доброжелателство на връщане. Измъкнах се от палатката, хванах един автобус до гарата и после влака за Лондон. Погледът ми се плъзгаше по залятата от дъжд равнина на Темза, а пред очите ми беше Кати. За миг само ми се бе сторило, че в палатката я бях зърнал в почти човешки облик, и това, на което бях станал свидетел, ми беше харесало. Може би в края на краищата Роб не беше толкова слабоумен.

Бележки

[1] Швейцарски гноми (Gnomes of Zurich) — финансисти от Централна Европа, особено швейцарски, много от които притежават банки в Цюрих; понякога биват държани отговорни за използване на политическа намеса, която използват тайно при трудни международни финансови ситуации, такива като внезапни бягства на капитал от един пазарен център на друг. Това представлява специфичен износ на капитал зад граница, предизвикан от резките изменения на конюнктурата на валутния пазар.