Майкъл Ридпат
Борсови игри (12)

12.

Първото нещо, което направих на следващата сутрин, беше да отменя всичките си ангажименти за деня. Казах, че е възникнала неотложна работа. Исках да тръгна по следите на онова, което бях научил предния ден.

Много ме вълнуваха две неща. Първо, какво се е случило с Шофман, и второ, дали мога да науча още нещо за начина, по който Вайгел е оформил сделката с „Тремънт Капитал“.

Почнах от първия въпрос. Обадих се на информацията да разбера номера на най-близкия до „Блуумфийлд Уайс“ полицейски участък. Предполагах, че това е било първото място, където са съобщили за изчезването на Шофман. Избрах номера от телефона в хотелската ми стая.

Два пъти ме прехвърляха на други инстанции, докато накрая се свързах с една жена с приятен глас, която ми каза, че за изчезването било съобщено именно на тях, но с разследването на случая се заел друг участък, който се намирал на Западна 110 улица, съвсем близо до квартирата на Шофман. Благодарих й, излязох от хотела и взех такси до горен Уест Сайд.

За щастие в участъка цареше спокойствие. А за мой допълнителен късмет дежурният сержант се оказа от рядката порода ревностни англофили, пръснати по цяла Америка.

— Абе вие да не сте англичанин? — запита ме той в отговор на моето приветствие.

— Да — отвърнах аз.

— Добре дошли в Ню Йорк. Харесва ли ви?

— О, чудесен е. Всеки път идвам с удоволствие.

— Значи сте от Англия, а? Майка ми беше англичанка. Войнишка съпруга. В Англия къде живеете?

— В Лондон.

— Сериозно? И майка ми е оттам. Може би познавате семейството й. Казват се Робинсън.

— Знаете ли, в Лондон има доста семейства с тази фамилия — казах аз.

— Да, имате право. Преди две години им ходих на гости. Изкарахме си много славно. Та с какво мога да ви помогна?

Колегата му беше едър и червендалест и на табелката му пишеше, че се казва Мърфи. Следеше разговора ни леко намръщен.

— Опитвам се да открия нещо за един стар приятел от университета. Казва се Грег Шофман. Докладвали са в участъка ви за изчезването му преди четири месеца и много бих искал да знам какво е станало с него.

— Разбира се. Почакайте само за момент да видя дали ще намеря материалите по случая.

След пет минути полицаят се върна с една много тънка папка.

— Нямаме кой знае колко за него. На двайсети април са се обадили, че е изчезнал. Досега не сме открили никаква следа. Нито тялото му, нито празния му портфейл, нито шофьорската му книжка. Кредитните му карти не са били използвани. Разследването е прекратено.

— Възможно ли е човек да изчезне ей така, без да остави никаква следа?

— Тук е Ню Йорк. Всеки ден имаме по шест убийства. Разбира се, повечето трупове ги откриваме, но не всички.

— Къде е бил видян за последен път? И къде точно е живял?

Полицаят ме изгледа с присвити очи.

— Нали казахте, че сте били стари приятели.

— Да, но не знам адреса му. Имам номера му в службата и оттам ми казаха, че е изчезнал. Бях направо потресен. Много искам да разбера какво се е случило.

Лицето на полицая се отпусна. Даде ми адреса — само на квартал от участъка. После каза:

— Вижте, господине. Няма да откриете нищо, колкото и упорито да търсите. Виждал съм една дузина случаи като вашия. Няма да стигнете доникъде, освен ако тялото на жертвата или личните вещи не бъдат открити и предадени на полицията. Вярно е, че ако личният ни състав беше по-голям, а убийствата — по-малко на брой, можеше да отделим време за този случай, но ме съмнява много дали повече ще се занимаваме с него.

Размислих върху чутото. Полицаят вероятно имаше право. Въздъхнах и му благодарих за отзивчивостта.

— О, няма защо. Беше ми приятно да ви помогна. Пийнете една английска бира и за мен, когато се върнете.

Уверих го, че няма да забравя, и си тръгнах, като си мислех какъв късмет извадих да попадна на такова услужливо нюйоркско ченге. Намръщената физиономия на ирландския му колега ме изпроводи чак до стълбите на полицейския участък.

Изминах двете пресечки до сградата, където бе живял Шофман. Намираше се в един от онези гранични райони, откъдето по-авантюристично настроените младежи правят набезите си в порутените квартали на Харлем. Изящни здания от кафяв пясъчник, построени към края на деветнадесети век и обновени през втората половина на двадесетия, триеха рамене със запуснати сгради и строителни складове. Един корейски магазин за плодове и зеленчуци бе заел ъгъла на улицата — спретнат и чист, готов да продава стоката си на прибиращите се от работа служители. В този утринен час улиците бяха почти празни. Самотен стар негър креташе по тротоара и си мърмореше нещо под носа.

За един англичанин е невъзможно да разбере начина, по който реално функционира такъв район. След диетата от телевизионни криминални серии и сензационни вестникарски истории за мен беше прекалено изкушаващо да погледна на Ню Йорк като на бойно поле между бели юнаци и черни дегенерати. Шофман бе живял точно на огневата линия. Действителното положение на нещата вероятно е безкрайно по-сложно от това, но на мен, костюмирания англичанин, крачещ из предградията на прочутия Харлем, не ми беше трудно да приема, че Шофман може да е станал жертва на тази война.

Фоайето на блока беше добре обзаведено и чисто, зад едно бюро седеше портиер — страж на прохода към асансьорите. Запитах го за Шофман, като си послужих с вече добре огладената версия, че съм негов приятел от Англия.

Да, спомнял си мистър Шофман. Да, той бил дежурен вечерта на двадесети април. Не, не бил виждал мистър Шофман да се прибира, колегата му, който го сменил в полунощ, също. Да, разбира се, че го помни, дори го търсил да му предаде един пакет. Не, пакетът не представлявал нищо особено, просто няколко книги. Не, не можел да ми покаже апартамента му, там вече живеел друг наемател.

Тръгнах си обезсърчен и победен, спрях едно такси и се върнах в хотела.

Влязох в стаята си и се проснах на леглото. Втренчих се в тавана и се замислих.

По всичко изглеждаше, че трябва да се откажа от търсенето на отговора на първия въпрос. Оставаше ми още само един ден в Ню Йорк. Бях сигурен, че полицаят имаше право. Шансовете ми да открия какво се бе случило с Шофман бяха практически нулеви. Но все още бях сигурен, че толкова скорошното изчезване след телефонния му разговор с „Хоншу Банк“ не е случайност. Някой беше разбрал, че Шофман е открил измамата с „Тремънт Капитал“, и сега той беше мъртъв.

Оставаше ми обаче вторият въпрос. Как беше оформил Вайгел сделката с „Тремънт Капитал“? С кого беше имал вземане-даване? Къде бяха парите, събрани от частната сделка?

Някъде трябваше да има документация по сделката. Хамилтън скоро щеше да се зарови за някакви следи от нея в Кюрасао. Но в „Блуумфийлд Уайс“ също трябваше да има комплект документи. Библиотекарката в Лондон беше повече от категорична, че нямат такова нещо в каталога си. Разбира се, съществуваше възможността документацията да е изхвърлена. Но, от друга страна пък, шел-компанията още съществуваше и изплащаше лихвени проценти. Значи имаше голяма вероятност Вайгел да крие някои от документите за сделката в поверителните си папки. Но как можех да се добера до тях?

Обадих се на Лойд Харбин.

— Здравей, обажда се Пол Мъри. Искам да ти благодаря, загдето вчера ме разведе из фирмата.

Положих добросъвестни усилия гласът ми да звучи искрено.

— О, моля ти се, няма нищо — изрече Лойд с глас, с който се разкарват нежеланите натрапници, когато имаш страшно много неотложна работа.

— Дали би могъл да ми дадеш домашния номер на Томи Мастърсън? — помолих аз.

— Знаеш ли, Томи Мастърсън вече не работи при нас.

— Знам, но ще ти бъда много задължен, ако ми помогнеш. Разбираш ли, дадох му писалката си, а той нямаше възможност да ми я върне. Подарък ми е и ми е много скъпа.

— Съжалявам, Пол. Просто не мога да ти дам никаква информация за бивши наши служители.

Трябваше да се сетя, че при Лойд Харбин сантименталният подход не минава. Реших да му заговоря на единствения език, от който разбираше.

— Лойд, слушай ме много внимателно. „Де Джонг“ скоро възнамерява да почне работа по програма за изкупуване на макулатура. Възлиза на двеста милиона долара общо. — Това беше лъжа, но не давах пет пари. — Можем да ги закупим или от „Блуумфийлд Уайс“, или от „Харисън Брадърс“. Избирай.

Номерът мина безотказно.

— Хайде, не се впрягай, не прави прибързани неща. Ей сега ще ти го намеря. — След половин минута вдигна слушалката. — 3442–6607.

— Благодаря ти. Истинско удоволствие е да се работи с теб — изкривих си душата аз.

Хванах Томи в апартамента му и го попитах дали ще има нещо напротив да обядваме заедно. Уговорихме се да се срещнем в един италиански ресторант, „Кафе Алфредо“, близо до квартирата му в Гринич Вилидж.

Между Томи с работа и Томи безработния нямаше никаква очебийна разлика. Той беше все така радушен и излъчваше същото дружелюбие.

— Съжалявам много за онова, което стана вчера — казах аз, като деликатно пропуснах грубите думи „изхвърлиха те от работа“.

— Благодаря — отвърна той. — Наистина ме изненадаха.

— Изумен съм от начина, по който постъпиха с теб. Така ли правят всеки път? Закарват те в някакъв празен офис и не ти дават възможност дори да си прибереш личните вещи от бюрото?

— Така — каза той. — Макар че обикновено ти понамекват малко по-отрано какво ти готвят.

— Защо го направиха? — попитах аз.

— Просто Лойд не ме харесва — отвърна Томи. — Подходът ми не съответствал на принципите на „Блуумфийлд Уайс“. Освен това съм бил подронвал авторитета му. Абе, не обичат независимите личности. Не харесват хората, които наричат нещата с истинските им имена, например „одиране на кожа“ вместо „уникална възможност за инвестиране“. Но без мен ще продават по-малко облигации и ще имат по-малки печалби. Това е все пак някакво удовлетворение.

— Сигурно си ядосан — казах аз.

— О, нищо подобно. Май е за добро. Ще трябва да си потърся по-добра работа някъде другаде, някъде, където се отнасят с хората човешки. Мога дори да се върна в Калифорния и да си гледам кефа.

Все пак не успяваше да скрие горчивината в гласа си. Това ми беше добре дошло.

— Мога ли да те помоля за един съвет? — запитах го аз.

— Разбира се.

— Моята фирма е собственик на една от онези „уникални възможности за инвестиране“ за които ти спомена. В действителност тя е толкова уникална, че съм почти убеден, че е незаконна. Но не мога да направя нищо, докато не събера сигурни доказателства.

— Каква е била сделката?

— Частна сделка, осъществена преди осемнадесет месеца на име „Тремънт Капитал“. Сделката е структурирана от Дик Вайгел.

— Никога не съм чувал за нея. Съжалявам, но не мога да ти дам никакъв съвет.

— Нямам нужда от съвет по самата сделка — казах аз. — Трябва ми съдействие, за да се добера до папките на Вайгел.

Вгледах се в Томи със страх, че може да съм отишъл прекалено далеч.

Той издържа погледа ми, но каза:

— Не мога да го направя. Ами ако научат, че съм ти помогнал?

— Не могат да те уволнят два пъти.

— Вярно. — Той се усмихна. — Но ако ме пипнат, адвокатите им ще ме разнищят.

— Съжалявам, Томи — казах аз. — Нямах право да те моля за помощ. Забрави, че изобщо сме разговаряли на тази тема.

Замълчахме. След малко Томи се отпусна и отново се усмихна.

— По дяволите, защо пък не? Не им дължа нищо, а пък, както изглежда, те са ми длъжници, и то доста големи. Става.

— Чудесно!

— Отделът на Вайгел е от пет-шест души. Всички работят в една стая, но той се е отделил със завеса. За по-сигурно.

Съвсем типично за Вайгел. Егото му имаше нужда от пространство за работа колкото за шестима.

— Познавам много добре секретарката му, Джийн. Чудесна жена е, но не може да понася просташките му номера. Всеки миг може да му бие шута. Мисля, че можем да разчитаме на нея, особено когато разбере какво ме е сполетяло. Ще ни каже кога онзи тъпанар го няма. Отиваме при нея и тя ще ни въведе в офиса му, сякаш имаме среща с него. Проста работа.

— Добре — казах аз. — Но как ще влезем? Не ти ли взеха пропуска?

— Е, взеха ми го, но Джийн все ще измисли нещо.

— Не е необходимо да идваш — казах аз. — Ще се оправя и сам.

— О, необходимо е. Джийн не може да те пусне в кабинета на Вайгел без мен.

— Да нямате нещо с нея? — засмях се аз.

— Нищо, уверявам те — засмя се Томи.

Приключихме с обяда, платих и тръгнахме към апартамента на Томи, за да й позвъни оттам. Трябваше да се вмъкна в офиса още същия следобед.

Жилището на Томи беше на втория етаж в една стара сграда от кафяв пясъчник на Бароу стрийт. Качихме се по стълбите. Пред вратата Томи спря и каза колебливо:

— При мен е отседнал един приятел. Гари. Работи нощна смяна, така че сигурно е тук.

Отвори вратата. Влязохме в един малък коридор, после в обзаведена с вкус всекидневна. На пода имаше скъп персийски килим, на стената — още един. По другите стени висяха привлекателни произведения на абстрактната живопис. Гари се беше разположил в един удобен кожен фотьойл. Поздрави ни още като влязохме.

Беше с големи мустаци, ниско подстригана коса и тесни, плътно прилепнали светлосини джинси — униформата на нюйоркския гей. Значи затова Томи се беше изсмял, когато му подхвърлих за връзка със секретарката на Вайгел. Отново го изгледах. Нищо във външния му вид не намекваше за сексуалните му предпочитания.

Той улови погледа ми.

— Е, гей съм. Това изненадва ли те?

— Малко — отвърнах аз. — Но ще привикна. — Не можах да сдържа неволния си кикот.

— Защо се смееш? — запита ме той с внезапно подозрение.

— Мислех си каква физиономия ще направи Лойд Харбин, ако разбере.

Томи се усмихна.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Но трябва да ти кажа, че преди няколко месеца го зърнах в един бар на Кристофър стрийт в доста странна компания. Ще пиеш ли кафе?

Свари кафето и после позвъни на секретарката на Вайгел. Докато разговаряше по телефона, аз си бъбрех с Гари.

След няколко минути Томи затвори.

— Вайгел е излязъл и няма да го има близо час. Трябва да побързаме, ако искаме да открием нещо преди да се е върнал. Само ме изчакайте за минута, докато се преоблека.

След малко Томи излезе от спалнята, издокаран в костюм. Оставих чашката на масата, сбогувах се с Гари и двамата с Томи излязохме. Хванахме такси и потеглихме към Уолстрийт.

Спряхме пред огромното черно здание, надвиснало над улицата. Качихме се с асансьора до приемната на четиридесет и шестия етаж, където се намираше корпоративното финансиране.

— Томи Мастърсън и Джеймс Смит имат среща с мистър Вайгел — каза Томи на дежурната.

Тя го изгледа и запита:

— Нали работите при нас, мистър Мастърсън? Нали сте от борсовия салон?

Томи я дари с лъчезарната си усмивка и отвърна:

— Работех. Съвсем доскоро.

Момичето разлисти бележника си.

— Е, щом имате среща, всичко е наред. — Натисна няколко бутона на телефона си. — Джийн? Гостите на мистър Вайгел са в приемната. — Постави слушалката върху телефона. — Моля изчакайте, господа.

След миг в приемната цъфна Джийн. Беше висока жена с кръгли очила тип „Джон Ленън“ и дълга кестенява коса, разпусната по гърба. Носеше широка блуза и дълга пола. Изглеждаше съвсем като хипи, доколкото човек може да изглежда хипи на Уолстрийт, а това не се среща место. С нищо не показа, че познава Томи. Преведе ни през няколко коридора, докато се доберем до офиса. На една много малка площ бяха наблъскани шест бюра. Пет бяха заети от мъже, които не вдигаха глави от работа. Шестото беше на стража пред стъклен кабинет, заемащ другата половина на стаята. Стените отвътре бяха покрити с непрозрачни завеси.

— Мистър Вайгел ще отсъства половин час — каза Джийн. — Съжалявам много, че се е получило такова разминаване. Просто не мога да си го обясня. Бихте ли изчакали, или ще дойдете по-късно?

— Бихме почакали, ако е удобно — каза Томи.

— Защо не влезете в кабинета на мистър Вайгел, докато се върне? — предложи Джийн.

Щом се озовахме вътре, Томи се ухили широко. Джийн му се усмихна в отговор, излезе и затвори вратата.

Офисът беше просторен, с голямо бюро, две кресла, диван, и масичка за кафе. Стаята гъмжеше от „надгробни камъни“ — реклами от предишни сделки, покрити с прозрачна пластмаса. Вайгел бе осъществил много сделки и държеше всички да го знаят. На стената имаше две фотографии в рамки: на едната Вайгел се ръкуваше с Лий Якока, а на другата — с кмета Ед Кох. Портретът на Кох би направил чест на всеки китайски ресторант в Ню Йорк.

Една от стените беше цялата в дървени шкафове с чекмеджета. Две от отделенията бяха с надпис „приключени сделки“. Опитах се да ги отворя. Бяха заключени.

Томи излезе до Джийн под претекст, че му се пие кафе, и се върна с връзка ключове. Отворихме чекмеджетата.

Папките вътре бяха подредени по азбучен ред. Бързо ги прехвърлих до буквата Т. Нямаше никаква „Тремънт Капитал“. Проклятие! Върнах се обратно на някои от вече прелистените папки. Забелязах, че много от заглавията очевидно бяха кодови думи.

— Какво ще правим сега? — запита Томи.

— Не ни остава нищо друго, освен да преровим всяка папка поотделно — отвърнах аз.

— Но те са поне сто. Може да ни отнеме цял час! А имаме само двайсет минути.

— Нямаме избор. Започвам от А, а ти тръгваш отзад напред.

— Чакай малко. Искам да видя дали няма да позная някои от кодовите думи — каза Томи.

Докато прелиствах втората папка — беше поглъщането на компания за козметични продукти с кодово наименование „Адонис“ — Томи прошепна:

— Открих я!

И ми протегна една папка с името „Мюзикхол“.

— Как успя? — ахнах аз.

— „Тремънт Капитал“ ми напомни за Тремънт авеню в Бронкс. Там имаше един мюзикхол, навремето беше много популярен.

— Браво! — казах аз и сграбчих папката. Не бих свързал думата „Тремънт“ с Бронкс. Интересно.

Разположих всички документи от папката върху масата и започнах да ги преглеждам един по един. Имаше проектодоговори и накрая окончателната версия на проспекта, който бях разглеждал в Лондон. Имаше и кореспонденция с адвокатската фирма „Ван Крееф, Хеерлен“, в която се обсъждаха подробно голям брой юридически детайли. Едно писмо настояваше за запазването в пълна анонимност на действителните собственици на „Тремънт Капитал“. Разбира се, имената им ги нямаше никъде.

После открих едно писмо с фирмения знак на „Харцвайгер Банк“. Беше от Ханс Дитвайлер. То потвърждаваше номерата на сметките за изплащането на фондовете, събрани от „Тремънт Капитал“ от оферирането на облигациите им.

Проклятие. Ако парите, които „Де Джонг“ беше платила за частната сделка, бяха отишли в Швейцария, това на практика означаваше да се простим с тях.

Продължих да ровя. И след секунди го открих. Беше надраскано върху парче жълта хартия от бележник. Най-отгоре беше изписана думата „СТРУКТУРА“. Под нея имаше серия правоъгълничета. Пълната схема на това грандиозно мошеничество.

Взех лист хартия от бюрото на Вайгел и започнах да копирам диаграмата. Почукване на вратата ме прекъсна. Беше Джийн.

— Момчета, трябва да побързате. Дик може да дойде всяка минута.

Бързо довърших диаграмата, внимателно събрах папката с надпис „Мюзикхол“ и я върнах в шкафа. Двамата с Томи огледахме кабинета, за да се уверим, че го оставяме в същия вид, в който го заварихме. Погледът ми падна върху дневника за срещи на Вайгел на бюрото му. Бързо го прелистих на страницата със седмицата, в която беше убита Деби. Беше изпълнена със срещи, но всички бяха в Ню Йорк. Не се споменаваше нищо за отложени ангажименти или полети до Лондон.

— Хайде — подкани ме Томи и аз го последвах. С видимо раздразнен вид той се спря пред бюрото на Джийн и произнесе: — Кажете на Дик, че сме го чакали. Мистър Смит има друга среща и вече закъсняваме. Предайте му да ми се обади, ако обичате.

— Не мога да си представя какво може да го е задържало — възкликна Джийн. — Съжалявам много, че ви се наложи да го чакате толкова дълго. Сигурна съм, че всяка минута ще пристигне.

— Не можем да си позволим повече да си губим времето. Довиждане.

И след тези думи двамата с Томи се изнизахме от отдела на Вайгел. Действията ни привлякоха един-два раздразнени погледа от хората, които работеха във външния офис. Достатъчно, за да изглежда правдоподобно, и недостатъчно, за да се запомни.

Стори ни се цяла вечност, докато чакахме асансьора. Накрая пристигна. Беше претъпкан с японски бизнесмени, клиенти на „Блуумфийлд Уайс“. Изпълниха някакъв много сложен ритуал под формата на танц кой пръв да излезе от кабината. Зад тях се показа ниската фигура на Дик Вайгел, който се мъчеше да ги избута навън. Зърнах го преди да ме е видял.

— Томи, бързо! Пожарният изход! — прошепнах аз.

Томи мигновено се стрелна към стълбището. Не можах да го последвам, защото мелето от японците ме сграбчи и не искаше да ме пусне. Вайгел ме видя.

— Пол, какво те води насам? — запита ме той подозрително.

— О, бях в зданието и си помислих, че няма да е зле да се отбия, за да проуча някои от коментарите, които ти направи вчера на обяд — казах аз. — Сториха ми се много интересни.

— А, добре — каза той със замислено изражение, очевидно преценявайки дали може да ми повярва.

Японците го гледаха с очакване. Аз нервно се прокашлях и казах:

— Е, като гледам, сега не е най-подходящият момент. Но ако отиваш на конференцията във Финикс, може би там ще имаме повече време да си поговорим.

Съзнавах, че не съм много убедителен. Погледът на Вайгел се втвърди. Отвърнах му със същото. Усещаше, че нещо не е наред. Не знаеше точно какво е и това го дразнеше. Поколеба се, но гостите му го чакаха.

— Довиждане — промърмори той под носа си.

Влязох в асансьора и шумно си поех дъх, докато вратите се затваряха след мен. Сърцето ми биеше лудо, кръвта шумеше в ушите ми. Горещо се молех Джийн да отбие настойчивите въпроси на Вайгел. Но поне диаграмата беше в джоба ми.

Събрах се с Томи във фоайето. Беше във възторг от извършеното.

— Уф, за малко да ни спипа — рече той с блеснали очи. — Само зърнах голия му череп и духнах. Говори ли с него? Усети ли нещо?

— Не знам — отвърнах аз и потреперих целият. — Каква дребна гадина!

Томи се изсмя.

— Как можеш да говориш така за най-финия мъж на „Блуумфийлд Уайс“!

— Надявам се Джийн да се измъкне невредима — казах аз.

— Не се безпокой. Най-лошото, което може да й се случи, е Вайгел да я изгони от работа, а тя така или иначе е решила да напусне. Така че до какво се добрахме? Успешно ли завършихме мисията?

— Напълно — казах аз и се потупах по джоба. — Мисля, че тази диаграма ще ни разкаже много.

— Добре, тогава да идем някъде и да я разгледаме.

— Виж, съжалявам много, но не мисля, че мога да ти я покажа.

— Защо да не можеш, по дяволите? — разгорещи се изведнъж Томи. — Значи имам право да рискувам да бъда изгонен два пъти за една и съща седмица, а нямам правото да знам? Хайде, ще пийнем някъде кафе и ще ми разкажеш всичко, което знаеш по случая.

— Бих го направил, но…

— Какво?

— Знам, че може да ти прозвучи нелепо, но не искам да те излагам на опасност.

Томи ме хвана за лакътя и се вгледа отблизо в очите ми.

— Имаш право, това наистина звучи нелепо. Виж, ако наистина си в опасност, може би аз мога да ти помогна. Това не е хубаво. Ти ме въвлече в това мероприятие. А аз мога да живея с риска. Хайде да пийнем по едно кафе.

— Добре, предавам се.

Намерихме едно гръцко кафене, поръчахме си две чашки и аз започнах:

— Преди около година „Блуумфийлд Уайс“ продали на „Де Джонг“ двайсет милиона долара от една частна сделка за компания „Тремънт Капитал“ АД. „Тремънт“ била гарантирана от „Хоншу Банк“. Открихме обаче, че такава гаранция никога не е съществувала. Нито „Хоншу Банк“, нито самата „Блуумфийлд Уайс“ имат регистрирано някъде такова нещо. Единствената обезпеченост, която имаме за нашата инвестиция, е една шел-компания.

— Лошо — каза Томи.

— Но това, което е още по-лошо, е, че двама от тримата души, открили измамата, вече са мъртви.

— Охо! — възкликна Томи. — Случайно единият да е Грег Шофман?

— Да — отвърнах аз. — Другият е едно момиче, Деби Чейтър. Работеше при нас в Лондон.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не. Деби падна в Темза и се удави. Мисля, че някой й е помогнал. Кой, не знам, но ще го открия.

— Кой стои зад „Тремънт Капитал“? — попита Томи.

— Мога само да предполагам — казах аз.

— Кой ви продаде облигациите?

— Кеш Калахан.

— А Дик Вайгел я е структурирал?

— Съвсем точно — казах аз.

— Господи! — възкликна Томи. — Е, тая змия Вайгел не ме изненадва. Но Кеш? Мога да си го представя да лъже хората, но да престъпва закона? Какъв боклук! — Томи изгълта кафето си на един дъх. — Значи Шофман и вашата Деби са мъртви? Кой е третият? — Той се замисли и след малко подсвирна. — Това си ти! Пол, трябва много да внимаваш!

— Знам — казах аз. — Сега виждаш защо не исках ти да бъдеш четвъртият, който знае за сделката.

Той се изсмя.

— Не се тревожи за това. Те не знаят, че на мен ми е известно. Аз съм в безопасност. А какво стана с парите?

— Не знам — отвърнах аз. — Точно затова исках да хвърля едно око в папките на Вайгел. Хайде пак да разгледаме диаграмата.

Извадих листа от джоба си и го разгънах върху масата.

Съдържаше серия правоъгълници, един под друг. Съединяваха ги стрелки, всички насочени надолу. Те показваха потока на паричните средства в сделката.

В първия правоъгълник пишеше „2 инвеститора“. Очевидно това бяха „Де Джонг“ и „Харцвайгер Банк“.

Една стрелка със знака $ и числото 40 милиона сочеше надолу към следващия правоъгълник с надпис „Превозно средство със специално предназначение“, което представляваше „Тремънт Капитал“. Това бяха 40 милиона, събрани от „Тремънт“ посредством частната сделка.

Следващият правоъгълник съдържаше думите „Сметка в швейцарската банка“. Това трябваше да е сметката, спомената в писмото на Дитвайлер.

После идваше един доста озадачаващ правоъгълник „Машината за пари на Чичо Сам“. Нямах представа какво може да означава това. Под него следваше серия правоъгълници, маркирани като „капиталовложения с висока възвръщаемост“. Покрай стрелките бяха изписани числата „$150 до 200 милиона“. Сега вече ми ставаше ясна мощността на машината за пари на Чичо Сам. Подаваш й 40 милиона и получаваш от 150 до 200 милиона. Настина машина за пари.

Под диаграмата имаше няколко забележки, които обясняваха нещата малко по-нататък.

„Инвестиции чрез продажби 8–10 годишни. Продай или разруши машината за пари. Вземай печалбите от Превозното средство със специално предназначение в дивиденти^[1]. Оценявани дивиденти 50 милиона долара. Облигациите се изплащат, ако е възможно.“

— Разбираш ли нещо? — запита ме Томи.

Размишлявах няколко минути.

— Не знам какво точно означава „Машината за пари на Чичо Сам“, но останалото горе-долу ми е ясно. Четиридесетте милиона долара, събрани от „Тремънт Капитал“ посредством частната сделка, се влагат по сметка в швейцарска банка. Оттам се използват за покупка или може би за изграждане на мистериозната машина за пари. Така парите по някакъв начин се завъртат в двеста милиона долара. После се влагат в инвестиции с висока възвръщаемост. След 8–10 години тези инвестиции се продават. Получените по този начин постъпления, които очевидно са много големи, се стичат обратно в „Тремънт Капитал“. Четиридесетте милиона долара после се изплащат. Всички печалби от инвестициите над разходите по изплащането на процентите по частната сделка се изплащат от „Тремънт Капитал“ под формата на дивиденти. Вайгел ги оценява към петдесет милиона долара. И така, той със съучастниците си взема назаем четиридесет милиона долара, използва тези пари да генерира още петдесет милиона печалба за себе си и после връща първоначалните четиридесет милиона обратно, без никой да разбере нищо.

— Защо го правят? — запита Томи. — Нали могат просто да си задържат и тези пари?

— Тук вече се проявява хитростта им. Като връщат парите на клиентите си, никой не може да ги заподозре в нищо нередно. Могат да си живеят спокойно живота и вероятно да опитат отново същия номер, след като вече имат на ръка и собствен капитал. Ако обаче се полакомят и не изплатят четиридесетте милиона на хората, които са завлекли, тогава може да има и разследване и животът им може да се стъжни.

— Двайсет милиона са измъкнали от „Де Джонг“. А другите двайсет?

— От „Харцвайгер Банк“ в Цюрих — отвърнах аз. — Разговарях с някой си хер Дитвайлер от банката. Преструваше се, че никога не е правил такава сделка. Трябва да са му подхвърлили някое кокалче за съучастието. Това обяснява защо използват сметки в „Харцвайгер Банк“. Хер Дитвайлер може да бди над фондовете.

— Окей. Значи така успяват да изкарат пари от замъкнатите четиридесет милиона. А каква е тая „машина за пари на Чичо Сам“?

Поклатих глава.

— Не знам. Очевидно това е ключът към целия случай. Не знам какво означава, по дяволите!

— Може би е някаква правителствена агенция? — предположи Томи.

— Може би — казах аз. — Но досега не ми е известен случай някой да е забогатял като доверява пари на правителствени агенции.

— Чичо Сам може би е кодово название за армията — каза Томи. — Много хора правят пари по този начин. Контракти за отбранителната промишленост и така нататък.

— Възможно е — отвърнах аз.

Няколко минути си блъскахме главите над възможностите, без да дойдем до някакво задоволително решение.

— И така, как мога да ти помогна? — запита Томи.

— Сигурен ли си, че имаш такова желание? Вече знаеш какво се случи на Деби Чейтър и Грег Шофман.

— Слушай, аз съм без работа и трябва да правя нещо. А това е далеч по-интересно от продажбата на облигации. А и колкото по-дълбоко им го навра на онези от „Блуумфийлд Уайс“, толкова по-добре.

— Можеш да помогнеш, като се опиташ да разучиш още за Грег Шофман — казах аз и му разправих за опитите си да открия още подробности за изчезването му. — Бих искал да разбера кой може да го е убил. И нещо също така важно — много искам да разбера до какво се е бил добрал преди да загине. Може да е изровил някаква ценна информация, която да ни послужи срещу Кеш и Вайгел. Аз бих се заел с това, но не съм за дълго в Ню Йорк. Натъкнеш ли се на нещо, веднага ми се обади на конференцията във Финикс.

Томи обеща да направи каквото може, платихме си кафето и станахме.

Томи ми хареса. За миг се притесних, че съм го въвлякъл без да има нужда, в голяма беда, като му разказах за случая. Не, това беше глупаво. Аз знаех повече от него. А не ме заплашваше никаква видима опасност.

 

 

Върнах се в хотелската си стая потен и сгорещен. Червената лампичка на телефона светеше. Засилих се направо в банята под душа и се оставих на студената вода да ме охлади. Почувствах се по-добре. Отидох до телефона и се обадих до рецепцията за съобщенията. Хамилтън пристигал утре в Ню Йорк. Искал да се срещнем на обяд в един луксозен италиански ресторант в горен Ийст Сайд. Идваше тъкмо навреме. В главата ми всичко се беше объркало. Но бях сигурен, че след разговора всичко ще си дойде на мястото.

Следващият ден ми беше последният в Ню Йорк преди отлитането за Финикс. По програма сутринта имах да се запозная с две инвестиционни банки. В едната от тях настойчив дребен човечец на име Кетеринг настояваше да ми изнесе лекция за възможностите, които предлагал южноамериканският дълг, макар че не проявявах никакъв интерес. Заля ме със смес от упреци и мъмрене. Успя да ме накара да се почувствам глупак, загдето не съм съгласен с мнението му за финансовите чудеса на този континент. Така се нервирах, че едва се сдържах да не му изтърся истината право в очите.

Съсипан от утринната програма, реших да отида от банката до ресторанта пеша. Имах нужда от въздух, дори и това да беше нюйоркската нажежена атмосфера, която съумяваше да бъде едновременно и прашна, и влажна. Шляех се бавно по улиците без да бързам, и разглеждах града.

Крачех по една пуста странична улица с високи сгради от двете страни. Приличаше на каньон. Дочух някаква ефирна, тайнствена музика. Групичка ниски квадратни мъже, облечени в нещо като шалове и до един с бомбета, се бяха скупчили около няколко черги и свиреха на акустични инструменти и комплект примитивни барабани. Лицата им бяха мургави и обветрени, с високи загрубели скули. Улицата беше съвсем пуста, с изключение на мен и тях. Спрях се да послушам. Музиката излъчваше магията на остри и стръмни планински върхове, на пикиращи лешояди, древната самота на платата на Андите. Не знам колко време стоях така, омагьосан от звуците. По едно време те спряха и едва тогава доловиха присъствието ми; заусмихваха се срамежливо. Купих си една касета с техни записи — бяха ги изложили на тротоара. Корицата представляваше снимка на групата — всички с много сериозни изражения, и надпис „Лас Инкас“. Продължих по тротоара, а в ушите ми не секваше омаята на високите Анди. Само след минута стигнах до оглушителния шум на Трето авеню.

Ресторантът беше светъл и просторен. Прозорците по покрива и металните масички създаваха непринудена италианска атмосфера. Скъпите и шикозни костюми на посетителите обаче не оставяха и място за съмнение за какво заведение става дума: за скъп ресторант в центъра на Ню Йорк, бързащ да се наслади на мимолетното си съществуване.

Зърнах Хамилтън, заровен в куп хартии. Изглеждаше съвсем не на място сред останалите тежки клиенти по масите. Погледна часовника си, докато издърпвах стол да седна, и леко се намръщи. Хвърлих поглед на моя: 12:33. Три минути закъснение. Кой друг, освен Хамилтън можеше да го направи на въпрос?

Усмихна се и ми направи жест да седна. Натъпка документите си в куфарчето и запита:

— Как намираш Ню Йорк?

— О, харесва ми — казах аз. — Толкова е… неочакван.

Разказах му за перуанската група, която бях срещнал по пътя към ресторанта.

Хамилтън ме изгледа малко озадачено и каза:

— Да, разбирам. — И после изведнъж добави с режещ глас: — Но разгледа и няколко инвестиционни банки, нали?

Почувствах се малко глупаво, както при почти всяка наша среща. Разбира се, че той не се интересуваше от впечатленията ми от града, а от това какво става на Уолстрийт.

Разказах му за най-интересните неща, които бяха чул. Той ме разпита подробно за един-два разговора, на които бях станал свидетел и на които не бях придал никакво значение. Извади ми душата с въпроси за неща, за които бях пропуснал да попитам, за да разбере кой какво купува. Самочувствието ми постепенно взе да се топи — проумях, че според стандартите на Хамилтън съм свършил една крайно недостатъчна и повърхностна работа.

През цялото време, докато траеше този разпит, изнервеният сервитьор се навърташе около масата в опит да привлече вниманието на Хамилтън. Накрая ловко използва удалата му се възможност, пъхна за миг менюто под носа ни и изтръгна поръчка и от двама ни. Хамилтън се задоволи със салата „Цезар“, която лично на мен ми се стори малко спартанска при изобилието, което предлагаше екзотичното меню. Неохотно се отказах от предястието и след бърз оглед си избрах някакво сложно месно блюдо. Хамилтън поръча голяма бутилка минерална вода. Хвърлих завистлив поглед към съседната маса, където едно семейство с явно наслаждение поглъщаше обяда си, заливайки го с втора бутилка „Монтраше“. Какъв беше смисълът да посетим такъв изискан ресторант и да свършим надве-натри с кочан маруля и няколко чаши минерална вода? Е, добре, добре…

— Как вървят другите ти разследвания? — запита Хамилтън.

Разказах му всичко, което бях открил до този момент: как Вайгел изведнъж бе станал крайно уклончив за ролята си в първоначалната сделка, за Шофман и изчезването му и за диаграмата, която бях успял да отмъкна от офиса на Вайгел.

Хамилтън слушаше напрегнато всяка моя дума. Свърших и го погледнах да видя реакцията му. Той мълча доста дълго, като бавно разтриваше брадата си. После се усмихна.

— Хубава работа си свършил, Пол. Много интересна. Много, много интересна.

След лошото ми представяне в началото на разговора ни сега изпитах удоволствие.

— Имаш ли някаква идея какво може да представлява тази „Машина за пари на Чичо Сам“? — запитах аз.

— А ти какво мислиш?

През последното денонощие си бях блъскал доста главата над тази загадка, но не бях стигнал доникъде.

— Може би е някаква правителствена оръжейна агенция? Някакъв компютър? Някаква крупна измама с държавни ценни книжа? — предположих аз съвсем напосоки, като дебнех реакцията му. Той не се впечатли много, така че си признах: — Не знам. А ти какво мислиш?

— Няма как да разберем — каза Хамилтън. — Не разполагаме с кой знае колко информация, но като начало и това е достатъчно. Добра работа си свършил. — Той заби вилицата си в салатата. — Но според мен имаш право. Ако разкрием какво се крие зад тая машина, ще можем да си върнем парите.

— Как мина на Нидерландските Антили? — попитах аз.

— Не беше много лесно, защото не исках да стряскам „Ван Крееф, Хеерлен“. Руди Гиър върши много добра работа. Легендата ми беше, че последните реформи в данъчното облагане са ни принудили да разгледаме възможностите да поискаме промяна за мястото, където се изплащат полиците на „Тремънт Капитал“. И поради тази причина Гиър трябваше да прерови цялата документация.

— Успя ли да открие нещо?

— Получи се нещо интересно. „Ван Крееф, Хеерлен“ претендират, че са виждали гаранцията на „Хоншу Банк“. Но когато Гиър ги помоли да я представят, казаха, че не могат да я открият в папките си. Такова нещо е немислимо за която и да било адвокатска фирма и точно затова Гиър мисли, че не лъжат.

— А ти какво мислиш? — запитах аз.

— Не знам. Според мен най-вероятното обяснение е, че гаранцията е била фалшификация, която по някакъв начин е била измъкната от папките на „Крееф, Хеерлен“. Вероятно от някой от адвокатите им, които е забъркан в тази история. Ситуацията е много сложна, защото не можем да вдигнем голям шум, ако искаме да се доберем до онзи, който притежава „Тремънт Капитал“.

— Наистина интересно — отбелязах аз. — Нещо друго?

— Има шанс да измъкнем съдебен ордер, с който да принудим ревизорите на „Тремънт Капитал“ да ни покажат копие от сметките си. Надявам се това да ни помогне да разберем къде са отишли парите ни. Съдебният ордер ще го издадат не по рано от началото на идната седмица, след което другата страна ще разполага с двуседмичен срок за отговор според закона. Не мога да направя нищо, докато не ми се обади Гиър и докато не получа сметките им.

— И какво ще правим сега? — запитах аз. — Мислиш ли, че това е достатъчно, за да отидем в полицията?

Хамилтън се приведе напред, ледените му сини очи се забиха като свредели в моите.

— Трябва да си върнем парите — каза той. Гласът му беше спокоен, а тонът — равен, но от него лъхаше абсолютна решимост. — Нали си спомняш какво ти казах за онзи разговор, който проведох в Токио? Сега вече съм убеден, че наистина ще получим парите. Бяха повече от ясни — петстотин милиона долара. Това направо ще преобрази „Де Джонг“. — Той отпи от минералната си вода, без да откъсва очи от мен. — Ако само чуят, че са ни завлекли с двайсет милиона, доверието в нас ще се изпари и никой повече няма да ни довери и грош. Дори това да е станало не по наша вина.

„Но е по наша вина — помислих си аз. — И то твоя.“ Хамилтън бе проявил непростима небрежност при проверката на документацията. Наистина много рядка грешка за него, но аз нямах намерение да му го натяквам.

— Но ако отидем при властите, те няма ли да ни помогнат да си върнем парите?

Хамилтън поклати глава.

— Първата и единствена задача на полицията е да залови престъпника, а не да върне откраднатото. Точно затова повечето случаи на измама в Сити никога не стигат до полицията и не излизат наяве. Успееш ли сам да си решиш проблема, вероятността да си върнеш загубеното е много по-голяма.

Лека усмивка изкриви устните му. Присмиваше се на наивността ми.

— Добре — казах аз, но знаех, че не е добре. — Какво ще правим от тук нататък?

— Дотук се представяш много добре. Продължавай да ровиш, задавай въпроси. На конференцията в Аризона ще има много хора от „Блуумфийлд Уайс“. Виж какво можеш да научиш там. Особено наблегни на тази „машина за пари“. Аз ще направя каквото мога в Лондон и ще чакам да ми се обадят от Кюрасао. — Хамилтън улови загриженото ми изражение. — Не се тревожи, ще си намерим парите.

Отмести настрана десерта, по който направо ми изтичаха лигите, и плати сметката. Пред ресторанта всеки си пое по пътя. Аз хванах едно такси до центъра, където се намираше седалището на „Харисън Брадърс“.

Следобедът се влачеше унило. Бях уморен и изнервен; трудно се концентрирах. Всеки път едно и също. Всеки разговор с Хамилтън ме оставяше буквално разбит. Чувствах се много напрегнат, макар че при други условия с облекчение бих оставил на Хамилтън да вземе решението. Сега обаче ме разяждаха коварни съмнения, че и той не е безпогрешен, а впечатленията ми от разговора бяха, че нещо не е във форма.

С голямо облекчение посрещнах края на работното време. В осем вечерта трябваше да се срещна за вечеря с един агент по продажбите на държавни ценни книжа от „Харисън Брадърс“. Оставаха още три часа до срещата, така че реших да се върна в хотела. Отидох на станция „Фултън“ и хванах „Лексингтън Лайн Експрес“ на север. На „Гранд Сентрал“ се прехвърлих на местната линия.

Часът беше пиков и влакът беше претъпкан. Първите дни на септември в Ню Йорк са все още много горещи и много влажни. За мой късмет бях случил на един от малкото влакове без климатична инсталация. Потта течеше като река по гръбнака ми; ризата ми прогизна, дори панталоните залепнаха за краката ми. Вратовръзката ми имаше вид сякаш я бях давал на къдрене.

В един момент влакът спря и цяла вечност не искаше да потегли. Пътниците се бяха наблъскали като сардели. Всички бяха на ръба на избухването. Мърмореха и псуваха шибаната система на метрото. Но дори и при тези условия всеки съблюдаваше златното правило на нюйоркското метро — никога, при никакви обстоятелства да не се вглежда в очите на съседите си. Човекът до теб може да е замаян наркоман, изнасилвач, масов убиец, свидетел на Йехова — това няма значение.

Вгледах се в рекламите. От стената се хилеше бедният Уолтър Хенсън, архитект, известен на цял Ню Йорк с оплакванията си от хемороиди. Под заглавието „Las Cucarachas entran pero no pueden salir“^[2] орди едри и тлъсти черни хлебарки пълзяха в мотел „Роуч“^[3].

Влакът рязко потегли. Взорът ми разсеяно се плъзна из вагона. И изведнъж дъхът ми секна.

В дъното на вагона стоеше Джо.

Гледаше ме с безизразния си поглед. Макар да се бях втренчил в него, не даде и най-малък признак, че ме е познал. Опитах се да прогоня тревогата от лицето си, но бях сигурен, че е видял паниката в изражението ми.

Откъснах поглед от него и се загледах на другата страна. Откакто се бяхме засекли в трапезарията на „Блуумфийлд Уайс“, не се бяхме сблъсквали повече, за мое голямо облекчение. Но сега той беше тук, в един вагон с мен. Чисто съвпадение. Не можеше да бъде другояче.

Опитах се да се промъкна полека в противоположния край на вагона. Бях много невнимателен и настъпих неволно крака на един мъж с блага физиономия и елегантен костюм, който четеше „Уолстрийт Джърнъл“.

— Какво правиш бе, мръсен педал? — изрева той. — По дяволите, веднага си махай педалския крак или ще ти размажа педалската физиономия!

Изгледах разпенения мъж, без в действителност да го виждам. Промуших се покрай него.

— Педал — изръмжа той след мен.

Зарадвах се на кавгата. Джо не можеше да ми стори нищо в такъв претъпкан вагон, а когато стигнехме до Шейсет и осма улица, около нас все още би трябвало да има доста хора.

Бях прав. Стотици служители се изсипаха от входа на метрото, запътени към домовете си. Залепих се за една група шумни млади банкери, които вървяха в посока към хотела ми. Хвърлих поглед през рамо. Джо не се откъсваше от нас.

На Парк авеню избързах пред групата и извървях останалото разстояние до хотела по най-бързия възможен начин. Спрях за миг пред входа, обърнах се и зърнах фигурата на Джо — стоеше на ъгъла.

Помолих дежурния на рецепцията никой да не ме безпокои. Той ме изгледа с малко странен поглед, но обеща да изпълни молбата ми. Качих се в стаята си, завъртях всички възможни ключалки и резета по вратата и се проснах върху леглото.

Фактът, че Джо ме преследва, можеше да има само едно обяснение. Искаше да си разчисти сметките с мен. Може би полицията отново го беше навестила в къщата му. Или въпреки предпазливостта си бях обезпокоил някои хора с въпросите си около Грег Шофман и „Тремънт Капитал“. Но защо пък това ще го тревожи? Или пък още го беше яд, че не ми е отрязал пръста?

Крачех в тясната спалня, а Джо не ми излизаше от ума. След десетина минути се поуспокоих. Сигурно беше чиста случайност, че се беше озовал в един вагон с мен. Вероятно ме беше проследил от любопитство; за него едва ли имаше по-голямо удоволствие от това да изплаши човек до смърт. Е, трябваше да призная, че беше успял.

Колебах се доста дали да отменя вечерята си с човека от „Харисън Брадърс“. Накрая реших, че ще е най-безопасно, ако пътувам с такси до мястото на срещата и оттам на връщане пак с такси. Джо не можеше да ми направи нищо посред бял ден извън хотела. И към седем и половина, след като се изкъпах и си смених ризата, слязох във фоайето.

Около входа се бе събрала група хора, чакащи такси. Портиерът беше застанал на средата на улицата и надуваше свирката колкото му сила държи. Но никъде не се мяркаха свободни таксита. Още беше светло, макар слънцето да бе надвиснало тежко и тъмнооранжево над Сентръл Парк. Огледах улицата и в двете посоки. Нямаше и следа от Джо. Определено не беше и във фоайето на хотела.

След десетина минути портиерът успя да улови такси, но преди мен чакаха още няколко души. Джо не се виждаше никъде. Реших да тръгна пеш към Пето авеню с надеждата да хвана кола там.

Почти се бях добрал до авенюто, когато дочух зад гърба си тихи стъпки. Усетих как нещо ме боцна през ризата в ребрата. Стреснах се и изпънах гръб. Бавно извих глава.

Зад мен стоеше Джо, облечен като бегач в тъмен анцуг. Държеше любимия си инструмент. Нож.