Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сила и пари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Free To Trade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Майкъл Ридпат. Борсови игри

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

19.

Беше четвъртък следобед. Гледах по телевизията състезания по атлетика от Осло. Чувствах се страшно потиснат, но не можех да събера сили да угася телевизора. След като видях как състезанията на осемстотин метра бяха спечелени от един испанец, когото бях побеждавал на няколко състезания, отново си зададох въпроса защо се бях отказал от спорта. Бях толкова добър! Защо, по дяволите, се бях захванал с тоя пазар на ценни книжа? А и вече беше безнадеждно късно да се връщам към бягането. Никога повече нямаше да успея да си възвърна старата форма. Онова време бе отминало безвъзвратно. Не ми оставаше нищо друго, освен да си седя на задника и да плача за миналото.

Огледах малкия си апартамент. Бронзовият ми олимпийски медал ми се хилеше присмехулно от лавицата над камината. Господи, какъв хаос! Жилището ми беше толкова малко, че не искаше кой знае какви усилия да го приведа в ред. В ъгъла зад вратата се беше събрала голяма купчина бельо за пране. Би трябвало да я отнеса до пералнята. Не, можеше да почака още няколко дни. Имах още чисти дрехи в гардероба.

Телефонът иззвъня. Сигурно беше някоя от агенциите по наемане на работа. Преди няколко дни ги бях помолил да се откажат повече да ми търсят работа като борсов търговец, като вместо това им казах да търсят свободно място за анализатор на кредити. Бяха ми промърморили нещо в смисъл колко трудно било на пазара за работна ръка тия дни. Очевидно бях слязъл в очите им от най-горните позиции за работа до самото дъно. Оставих телефона да иззвъни поне десет пъти преди да събера сили да се изправя и да вдигна слушалката.

— Ало?

— Ало, Пол, ти ли си? — Гласът на Кати долетя до ушите ми съвсем ясно.

Сърцето ми бързо заби. В помрачената ми душа се прокрадна рязък повей на надежда. Бях проиграл в представите си поне двеста пъти епизода с отхвърлянето; съмнявах се, че ще имам сили да го понеса още веднъж.

— Пол, ти ли си?

Прочистих си гърлото.

— Да. Да, аз съм. Как си, Кати?

Чух гласа ми да звучи сухо и официално. Не исках да е така, но не можех иначе.

— Съжалявам много за случилото се. Сигурно е било ужасно.

— Ами, донякъде.

— Разнасяха се цял куп слухове за причината, поради която си напуснал.

Какво ли се опитваше да постигне? Да бръкне с пръст в раната? Да изтръгне някоя нова клюка? Нямах никакво намерение да й помагам.

— Има си хас.

— Виж, мислех си, че вече мина доста време, откакто се видяхме за последен път — започна нервно тя. — Мисля, че няма да е лошо да наваксаме. — „Да наваксаме, но какво“ — помислих цинично аз. — Имаш ли някаква работа в неделя следобед?

Пулсът ми се учести.

— Не, нямам.

— Добре, хайде да се поразходим малко някъде из провинцията. Знам едно чудесно местенце в Чилтърнс, само на един час път оттук. Искам да кажа, ако искаш. — Гласът й се проточи на края. Сигурно се бе колебала доста, докато се реши да ми позвъни, а аз не я окуражавах.

— Да, ще се радвам много — казах аз, като се опитах да вложа малко ентусиазъм в гласа си; за моя изненада се справих даже много добре.

— Чудесно. Защо не ме вземеш от къщи в два? — Тя ми даде адреса си в Хампстед.

Би било преувеличение да кажа, че депресията отстъпи, но слънцето определено надзърна зад облаците. На следващия ден се справих съвсем добре в интервюто с една японска банка, а по-голямата част от съботата прекарах в методично прелистване на „Файненшъл Таймс“, като търсех обяви за работа и наваксвах новостите във финансите. Разсъдих, че скоро все пак ще си намеря някаква работа и нямаше да е зле да съм запознат с последните новости на пазара. Наистина голям напредък в сравнение с началото на седмицата.

 

 

— Разкажи ми какво се случи, Пол.

Знаех, че ще ме запита. Вървяхме покрай един тревясал хълм към едно поточе. Стадо черно-бели крави фризийска порода ни загледа от другата страна на ливадата — съвещаваха се дали ще имат енергията да се приближат и да ни разгледат по-отблизо. Накрая решиха, че сме твърде далеч, и приведоха глави към тревата. Предния ден беше валяло и въздухът беше още свеж. Слънчевият ден напомняше повече на пролет, отколкото на септември.

Това беше въпрос, който исках да избегна. Знаех, че съм невинен, макар за останалия свят да бях виновен. С нищо не можех да ги накарам да променят мнението си, така че какъв беше смисълът да отричам? Много по-достойно беше да запазя мълчание, отколкото да хленча на глас, че съм невинен. А Кати беше последният човек на земята, пред когото бих искал да изгубя достойнството си.

През целия път до жилището на Кати в Хампстед бях неспокоен. Бях прекарал през ума си всички възможни поводи за конфликт между нас. Спорът ни за кариерата й, Кеш, неуспехът ми да си намеря друга работа, и сега това. Бях се подготвил за труден следобед.

Но всъщност излезе съвсем друго. Кати съвсем явно беше радостна, че ме вижда. През целия път до Чилтърнс бъбрихме весело. Паркирахме пред една древна саксонска църква, после Кати ме поведе на разходка. Крачехме, заобиколени от типични английски гледки — селце, стара букова гора, фермерски двор; после през малка зелена долинка, която извеждаше до един поток.

Така че когато ме запита, аз й разказах. Тя слушаше внимателно, поглъщаше всичко, и аз й разказах още. Не само как се бях озовал в цялата тази каша, но и за това как се бях чувствал през последните две седмици. Думите излизаха от устата ми съвсем леко. Тя ме слушаше със съчувствие и разбиране. С всяка минута се отпусках все повече и повече. В един момент осъзнах, че селото е останало далеч зад гърба ни и вече вървим покрай потока. Думите ми позволиха да се видя отстрани за последните две седмици. Добих ясна представа за самосъжалението си. Потокът ми от думи секна.

— Прощавай, нещо много се разбъбрих — казах аз. — Имаш наистина голямо търпение.

— Не, всичко е наред — каза тя. — Сега разбирам какво си преживял. — Спусна се до брега на поточето. — Защо не спрем тук? Сигурно сме извървели поне четири мили. Искам да погазя малко.

Кати се събу, нави дънките си и пристъпи в бързия ручей. Ледената вода заля глезените й и тя изписка. Изтегнах се на брега и се отпуснах под топлите лъчи на слънцето. През полупритворените си очи гледах как Кати стъпва по хлъзгавите камъни. Носеше бяла риза и стари дънки. Черната й коса се размяташе при всеки скок от камък на камък. Придвижваше се с някаква особена, котешка пъргавина, която не бях забелязал до този момент. Това страшно ми хареса. Усмихнах се и притворих очи.

Дремех под топлото слънце върху студената трева на брега, когато усетих нещо нежно да ме гъделичка около носа. Кихнах и отворих очи. Кати лежеше до мен и се опитваше да пъхне в носа ми дълга тревичка. Протегнах вяло ръка да я сграбча, но тя се дръпна и се засмя. Лицето й беше само на педя от моето. Големите й кафяви очи блестяха възбудено на слънцето. Устните й постепенно станаха сериозни. Протегнах се и ги привлякох до моите. Целунахме се плахо първия път, но след малко вече я прегръщах силно. Кати изведнъж се дръпна, леко усмихната, отметна коса от лицето си и отново ме целуна, този път вече жадно. И точно в този момент някой изкряска почти над главите ни:

— Бенсън, веднага тук! Веднага идвай, шибано куче!

Разсмяхме се и се пуснахме. Кати се изправи.

— Хайде, остават ни още три мили до колата.

— Окей — въздъхнах аз и станах.

Обратният ни път покрай потока мина в тишина. Едва когато стигнахме другия край на долината, Кати се обади:

— Мъчно ми е за Деби.

Още една трудна тема.

— Не я познавах много отблизо — продължи Кати. — А ти? — Тя ме изгледа въпросително.

Разбрах какво има предвид и се усмихнах.

— Не, не съм бил толкова близък с нея. Но се разбирахме много добре. Харесваше ми.

Изминахме още няколко метра. Кати се обади пак:

— Какво се случи с нея?

— Какво искаш да кажеш?

— Нали твърдяха, че се е самоубила, но това не може да е вярно. А нещастен случай пък е изключено.

— Хм — казах аз.

— Ти знаеш какво се е случило в действителност, нали? — запита Кати.

Кимнах.

— Ще ми разкажеш ли?

Поех дълбоко въздух. Внезапно ми се прииска да й разкажа всичко. Ама страшно много.

— Да.

Вървяхме по стръмния склон на хълма. Изчаках да стигнем билото и спрях. Хвърлих поглед към ручея, който кротко ромолеше през малката долина. Спокоен и мирен английски кът.

— Убиха я.

— Така и предполагах — изрече спокойно Кати. — Знаеш ли кой го е направил?

— Не. Отначало си мислех, че е Джо Финли, но той на два пъти отрече. Повярвах му.

— О! А защо са я убили?

— Мисля, че знам.

Разказах й всичко, което бях открил: за несъществуващата гаранция на „Хоншу Банк“ към „Тремънт Капитал“; за това, как бях разбрал, че Деби е открила измамата преди мен. Разказах й за разследванията ми в Ню Йорк, за сблъсъка ми с Джо в Сентръл Парк, за кредитно-спестовната банка „Финикс Просперити“ и за нейната инвестиция в „Таити“.

Кати ме слушаше с широко разтворени очи.

— По какъв начин са свързани всички тези компании?

— „Тремънт Капитал“ емитира облигации на стойност четиридесет милиона долара с фалшива гаранция от „Хоншу Банк“. След това Кеш продава двайсет милиона от тях на „Де Джонг“; заради тази фалшива гаранция Хамилтън не проверява подробно документацията. После Кеш продава останалите двайсет милиона на „Харцвайгер Банк“ в Швейцария. Хер Дитвайлер без съмнение е бил подкупен по някакъв начин, за да извърши покупката. По всичко изглежда, че и Кеш е затънал до гушата в тая измама. Нали двамата с Вайгел са стари дружки… Четиридесетте милиона, събрани от частната сделка, са използвани за закупуване на основния пакет на „Финикс Просперити“, или „Машината за пари на Чичо Сам“. Посредством този допълнителен капитал „Финикс Просперити“ успява да вземе назаем големи суми с правителствена гаранция. Тя на свой ред възнамерява да инвестира тези пари в голям брой предприятия с висок риск и висок доход. Едно от първите й предприятия е закупуването на двайсет процента от хотела „Таити“ на Ъруин Пайпър. — Спрях да си поема дъх. — Дотук добре. Обаче след тази стъпка нещата нещо се закучват. Първо, Грег Шофман заподозира нещо. Звъни в „Хоншу Банк“ и открива, че такава гаранция просто няма. Не знам какво още може да е разбрал или как са усетили, че ги е разкрил. Но е бил убит, вероятно от Вайгел, като после тялото му беше открито близо до къщата на Вайгел. Следващият подред е Деби Чейтър, която също заподозира нещо. Убиват и нея.

— Значи знаеш кой стои зад всичко това?

— Не знам. Но който и да е, той ще е сред акционерите на „Тремънт Капитал“. Сигурен съм, че и Вайгел е един от тях. И…

— И какво?

— Ами, никак няма да се учудя, ако е замесен и Кеш.

— Някой друг още?

— Може и да има. Просто не знам.

— А кой е убил Деби?

— Трудно е да се отговори. Знаем, че не е Вайгел, защото дневникът му показва, че по това време е бил в Ню Йорк. Както вече ти казах, Джо отрече категорично да има нещо общо със смъртта й, и аз съм склонен да му вярвам. Може да е бил Кеш, а може някой съвсем непознат.

— Някой като Ъруин Пайпър?

— Не, не мисля, че е бил той. В Лас Вегас директно го обвиних, но той беше искрено изненадан, че Деби е мъртва.

— Тогава кой може да е бил?

Вдигнах поглед към лицето й.

— Трябва да е Кеш. Не може да не е знаел какво е продал на Хамилтън. Той също така е единственият, който има връзка с „Финикс Просперити“. А двамата с Вайгел са приятели доста отдавна.

Тя свъси чело. И двамата замълчахме под впечатлението на това, което бях изрекъл. Продължихме напред.

— Знам, че ще ти прозвучи много странно — каза Кати, — но не мисля, че Кеш може да се забърка в нещо толкова сериозно. Хлъзгав е като гол охлюв и винаги гледа да ти бръкне колкото може по-дълбоко в джоба. Но той си има собствени морални принципи, които никога не би престъпил.

— Какво искаш да кажеш? — възкликнах аз. — Та той е един от най-гадните хора, които познавам!

— В повечето случаи е такъв — каза тя. — Но аз работя с него вече година и не мисля, че е толкова лош. Не вярвам, че е способен да убие човек.

— Какво ще кажеш за онзи шибан бизнес с американската компания „Джипсъм“? Според теб тази сделка може ли да се нарече честна?

— О, не ти ли казах? Разследването свали всички обвинения от Кеш по случая. Джо се оказал човекът, търгувал с вътрешнофирмена информация. Облигациите на „Джипсъм“ са се водели на него и той е закупил купища акции чрез подставени лица.

— Настина ли? Това е изненада. Бях сигурен, че Кеш непременно е знаел за предстоящото поглъщане на „Джипсъм“. — Размислих над тази нова информация и се опитах да я свържа с това, което вече знаех. Направо не можех да си представя Кеш като агент с принципи по продажбите на облигации.

— Явно са разследвали и всички останали, замесени в случая — каза Кати.

— Имаш предвид мен ли?

— За теб не съм чула. Но предполагам, че и ти си бил в списъка на заподозрените. В петък вечер при нас идва полицай, който разпитва за теб.

— Полицай ли? Сигурна ли си? Да не е бил човек от Асоциацията по ценните книжа? — А си бях мислил, че сделката, която Хамилтън беше сключил с Асоциацията, беше те повече да не ме преследват, ако „Де Джонг“ се съгласяха да ме уволнят.

— Да, сигурна съм. Казва се Пауел. Инспектор Пауел. Задаваше много въпроси за теб и Деби.

Сега вече ставаше наистина странно. Та нали инспекторът ми беше казал, че е приключил следствието по смъртта на Деби? От къде на къде ще разпитва за мен? Много странно.

Продължавахме да вървим напред. Селцето, където бях паркирал колата си, вече се виждаше; на стотина метра от него върху един малък хълм се издигаше четвъртитата сграда на църквата. „Тук сигурно е имало езическо капище, преди да дойде християнството“ — помислих си разсеяно аз.

— А сега какво ще правим? — запита Кати.

— С кое?

— Със смъртта на Деби. С „Тремънт Капитал“. С „Финикс Просперити“.

— Нищо.

— Нищо?

— Защо да съм длъжен да правя нещо? Какъв смисъл изобщо има? — троснах се аз.

— Дрън-дрън — каза тя. Изгледах я, а тя повтори сърдито: — Дрън-дрън.

— Какво имаш предвид?

— Време е да се стегнеш, Пол. Знам добре какво се е стоварило на главата ти. Но някой или някои са откраднали четиридесет милиона долара и са убили двама души, за да го прикрият. Ако ти вдигнеш ръце, това означава те да се измъкнат живи и здрави. Няма да позволиш това да се случи, нали?

Беше разгневена. Очите й пламтяха като факли, бузите й горяха. Но аз имах чувството, че повече се ядосва на решението ми, отколкото на мен. Повдигнах рамене.

— Абсолютно права си.

Тя се усмихна и ме хвана за ръката.

— Добре. Ще ти помогна. Какво ще предприемем като начало?

— Мисля, че трябва да поговоря с Хамилтън, но просто не мога да си представя как ще ида при него с цялата тази гадост около „Джипсъм“, легнала на плещите ми.

— Разбирам какво имаш предвид — произнесе Кати. Внезапно една мисъл я стресна. — Щом са снели всички обвинения от Кеш, тогава не би ли трябвало да оправдаят и теб? Имам предвид, че ако той не е злоупотребил с вътрешнофирмена информация, тогава как би могъл да ти я предаде?

Втренчих се в нея. Беше напълно права. Надеждата отново стопли сърцето ми.

— Позволи ми да поговоря с Кеш за теб. Сигурна съм, че ще ме разбере и ще помогне.

— Не мисля, че това е добра идея — казах аз.

— Виж, аз съм напълно сигурна, че той няма нищо общо с убийството на никого, да не говорим за Деби Чейтър. Нека да поговоря с него.

— Добре — отстъпих аз. — Но не споменавай нищо за работата с „Тремънт Капитал“.

— Няма.

Селцето вече беше съвсем близо. Мярнах една кръчма.

— Стига вече за това. Жаден съм. Да пийнем по нещо.

Седнахме пред кръчмата от шестнадесети век и убивахме времето си над две питиета, докато слънцето се скри зад гористите хълмове. Беше вълшебна вечер и никой от двама ни не искаше тя да свършва. И тъй като кръчмата имаше и зала за хранене, останахме да вечеряме домашен пудинг, пълнен с пържола и бъбреци.

— Да си мяркала Роб, откакто се върнахме от Америка? — попитах аз.

— Да, мярнах го — отвърна ми тя без особен ентусиазъм.

— Какво има? Да не те е притеснявал пак?

— Да — каза тя, без да вдига поглед от чинията си.

Зачаках да продължи. Но тя не го направи. Това ме заинтригува. Но повече ме разтревожи. Трудно можех да забравя изпълнените със змийска отрова думи, изсъскани от него в Лас Вегас.

— Какво е направил?

— Ами, няколко пъти се сблъсках с него по работа. А напоследък е започнал да се навърта около сградата на „Блуумфийлд Уайс“ и ме следи всеки път, когато се прибирам у дома. Всеки път иска да разговаряме и винаги е много груб.

— Какво казва?

— О, твърди, че съм лекомислена и леконравна. Казва, че съм го предала. Казва ми, че съм от ония жени, дето много обичат да дразнят мъжете. И дрънка много неприятни неща за теб.

Въздъхнах.

— Това не ме изненадва особено.

— Каза ми, че си имал интимна връзка с Деби. — Тя ме изгледа въпросително.

— Не е вярно. Вече ти казах. Просто работехме заедно и станахме добри приятели.

— Роб твърди, че сте имали някаква много романтична вечеря на едно корабче, точно преди тя да умре. — Кати видя смаяното ми изражение и се усмихна успокояващо. — Не се тревожи. Аз ти вярвам. Така или иначе, не ми влиза в работата да ти държа сметка за приятелките.

Махнах с ръка.

— Не става въпрос за това.

Замислих се как ли е могъл да ни види на корабчето. Когато си тръгвахме онази вечер, той остана в офиса. Трябва да ни е проследил.

— Че защо ще го прави?

— Страхувам се, че ти не си първата жена, с която той се държи по такъв начин. Навремето е излизал с Деби. Тя го разкарала, но съквартирантката на Деби твърди, че Роб буквално до последния ден не я оставял на мира. Предлагал й да се оженят, но тя му отказала.

— Почакай малко! Щом Роб ви е видял двамата с Деби точно преди тя да бъде убита, значи може да е зърнал и убиеца — изрече Кати. После видя лицето ми. — Не мислиш, че го е направил той, нали?

Въздъхнах пак.

— Страхувам се, че е възможно и да е той. Имаш вече представа как изглежда, когато излезе от кожата си. И не му минава бързо. Трябва да ти призная, че когато ми каза, че щял да убие и двама ни с теб, почти му повярвах.

Кати потрепери. Беше видимо уплашена. Довършихме си вечерята в мълчание. Накрая наруших тишината.

— Е, така или иначе, не можем да направим нищо. Хайде да си поръчаме още една бутилка вино и да сменим темата.

Така и направихме. Цяла вечер си бъбрихме, като прескачахме от глупост на глупост. Изслушвахме се и избухвахме в смях след всяка несвързана история. Накрая кръчмарят взе да се върти около нас; огледахме се и видяхме, че кръчмата се е опразнила. И двамата станахме неохотно от масата. Очите ми се спряха на някаква табела.

— Я виж, тук осигурявали спане със закуска.

Кати ме изгледа и се ухили.

— Така ли?

Намериха ни свободна стая с таван от гредоред, напукани дъбови греди и малко прозорче, от което в светлината на пълната луна се виждаха църквата и хълмът. Не запалихме лампите, а се съблякохме под отблясъка на луната, бавно и внимателно. Кати пристъпи към мен със затворени очи и положи глава на рамото ми. Нежно я притиснах към себе си. Всеки допир на телата ни изпращаше остра тръпка през плътта и на двама ни. Бавно изпитвахме наслаждението на прегръдката, докато опознавахме взаимно телата си. Дланите ми се плъзнаха по гръбнака й до изящната извивка на задника й.

Кати вдигна глава. Тъмните й очи бяха по-големи от всякога в лунните сенки.

— Хайде да си лягаме — прошепна тя.

 

 

Хвърлих поглед през прозореца и отпих чай от фината чашка; ранното вечерно слънце блестеше в стъклата на автомобилите, които пъплеха по улицата под квартирата ми. Денят беше минал много добре.

Беше много напрегнат ден и животът ми като че ли бавно започваше да се връща към старото си русло.

Сутринта бяхме станали в пет и половина, за да мога да откарам Кати навреме в Лондон да се преоблече и да отиде на работа. Направих първата си тренировка от две седмици насам — не беше нещо сериозно, само лек джогинг, за да възстановя кръвообращението. Звънях на трудовите агенции и ги притеснявах. Подадох документи в няколко от фирмите, които бях видял да обявяват свободни работни места миналата седмица, и за пръв път се обадих на няколко стари връзки в банковия бизнес, за които имаше вероятност да ми помогнат. Успеех ли да оправя репутацията си с Асоциацията по ценните книжа, бъдещето ми определено ставаше светло.

Приятните ми размишления бяха прекъснати от зумера на домофона. Погледнах надолу и видях една полицейска кола, паркирана точно пред блока ми.

Натиснах бутона.

— Да?

— Полиция. Може ли са се качим?

Какво ли искаха? Спомних как Кати каза, че Пауел разпитвал за мен.

— Разбира се.

Натиснах бутона за външната врата, след което отворих и вратата на апартамента. Двамата униформени полицаи се качиха пеша и ме помолиха да ги придружа до участъка.

Помислих за момент, но не видях в това нищо лошо. Пък и бях любопитен да разбера какво ли е открил Пауел.

Качих се в колата им и потеглихме към полицейския участък — някъде около Ковънт Гардън. Опитах се да ги разговоря, но без много успех. И двамата се правеха, че не чуват. Това не беше добре.

Въведоха ме в участъка, а после в една стая за разпити, обзаведена само с една маса, четири стола и шкаф с отделения за документи. Седнах на един от столовете, отказах предложения ми чай и прекарах половин час в четене и препрочитане на ярко оцветените плакати по стените, призоваващи всички негодници, седящи на мястото ми, да заключват колите си и да не откъсват очи от ръчния си багаж.

Почувствах се виновен. Не знаех още в какво, но чувството определено не искаше да ме напусне.

Накрая вратата се отвори и Пауел влезе, последван от Джоунс. Сега беше на своя територия и се чувстваше много по-самоуверено, отколкото на срещата ни в „Де Джонг“. Седна срещу мен. Джоунс придърпа един стол, постави го до стената и седна с бележник в ръка.

Пауел се приведе напред и се втренчи в мен със стоманен поглед; не го отдели от лицето ми цяла минута. Започвах да изпитвам безпокойство. Това по никакъв начин не улесняваше нещата. Но и аз съумях да запазя външно спокойствие, с кръстосани крака и ръце, сплетени върху коленете.

— Да имате да ми кажете нещо, Мъри? — запита Пауел бързо и високо.

— За какво по-точно? — отвърнах аз, като се мъчех гласът ми да звучи непринудено. Беше малко нелепо да се преструвам, че съм свикнал да кисна в полицейските участъци всеки понеделник вечерта. Бях изнервен и Пауел го знаеше.

— Става въпрос за убийството на Деби Чейтър.

— Убийство ли? Доколкото си спомням, вашето заключение беше, че това е било нещастен случай или самоубийство.

Пауел обаче не обичаше да му се споменава за по-ранните му погрешни версии.

— Сега вече знаем, че е убийство.

— Нали точно това ви твърдях и аз през цялото време — казах аз.

Пауел се приведе още повече срещу мен.

— Не се прави на умник, момче. Аз знам, че е убийство, и ти знаеш, че е убийство. И двамата знаем кой го е направил, нали така?

„О, господи — помислих си, — той е решил, че аз съм убиецът.“ Изгледах го с празен поглед.

— А сега ми разкажете пак всичко за онази вечер — изрече Пауел.

Разказах му всичко по възможно най-подробния начин, но Пауел искаше още подробности. Размърдах се неудобно на стола, когато ме запита за връщането ми с метрото от станция „Темпъл“. Спомнях си само, че мислите ми бяха заети единствено с Деби; това ми беше пред очите. Но не можех да си спомня нито точния час, когато се бях качил на метрото, нито кога бях слязъл на Глостър Роуд, нито пък за края на вечерта.

Пауел долови объркването ми и когато свърших, произнесе само една дума:

— Глупости.

Изгледах го.

Той се изправи и закрачи из малката стая.

— А сега ме чуй какво знам аз. Жертвата и ти сте напуснали корабчето заедно. Някакви пияници се блъскат във вас. И двамата тръгвате към метро „Ембанкмент“. Тъмно е, вали силно и видимостта е много лоша. След като се уверяваш, че никой не ви вижда, сграбчваш жертвата и я блъсваш в реката.

Преглътнах с усилие. Защо, по дяволите, се чувствах толкова виновен? Та това е смешно. Би трябвало да съм извън кожата си. Но всичко, което съумях да изтръгна от себе си, беше само едно:

— Не.

С две бързи крачки Пауел се изправи пред мен. Не ме докосна, но приближи лицето си само на сантиметри от моето. Усещах дъха на лук от устата му, виждах съвсем отблизо следите от многобройни пъпки по кожата му.

— Знам какво се е случило, Мъри, защото разполагам със свидетел, който е видял всичко.

Свидетел? Това вече ми намирисваше на шантаж. Внезапно се стегнах. Мозъкът ми изведнъж се проясни.

— Кой е този свидетел?

— Не мога да кажа.

— Защо не можете?

— Виж, Мъри, няма значение кой е. Имам показания дадени под клетва.

— От човек, който ме познава?

— Казах ти, че не мога да ти кажа.

Роб! Това беше само Роб. Нямаше кой друг да е. Кати ми беше споменала, че ме бил видял с Деби да отивам на корабчето онази вечер. Какво, по дяволите, може да е съобщил на полицията?

— Е, ще признаваш ли? Вече знаем, че ти си го извършил. — Пауел отново закрачи из стаята. — За всички ни ще е по-добре, ако си признаеш. Няма смисъл да го усукваш. Както ти казах, имаме свидетел. Имаме и доказателство.

Проклет да бъдех, ако се оставех да ме сплашва повече. Кимнах към Джоунс, който драскаше бясно в бележника си.

— Накарай го да напечата на машина това, което вече казах, и ще го подпиша. Докато не дойде адвокат, няма да чуете повече и думичка от мен.

Запазих мълчание през следващите пет минути, в които Пауел опитваше различни подходи, за да ме подтикне да си отворя устата. Накрая се предаде.

— Упорито копеле си, Мъри. Но не се тревожи. Много скоро пак ще се срещнем.

Оставиха ме сам, докато ми напечатат показанията. Прочетох ги много внимателно, подписах ги и напуснах полицейския участък. Усетих, че коленете ми треперят. Бях в много опасно положение. Знаех добре, че Пауел се опитва да ме сплаши, за да изтърся някаква глупост. Очевидно още не беше събрал достатъчно доказателства, за да ме арестува, но нямаше никакво съмнение, че съм в опасност. Пауел едва ли би си създал главоболието да разрови случая, освен ако не беше убеден, че ще спечели.

Тревожеше ме и самият Пауел. Бях се убедил, че е от хората, които много бързо менят мненията си. Беше корав и нетърпелив и не можех да бъда сигурен, че ще прояви някакви особени скрупули, докато набира доказателствата си. Той просто ме беше нарочил за виновен и нямаше да се спре пред нищо, докато не ми хлопне прангите.

А нямаше съмнение, че за това го бива.

Убийство! Обвинението за търговия с вътрешнофирмена информация изглеждаше като детско прегрешение в сравнение с убийството. И то на кого? На Деби! Господи, нямаше ли край всичко това?

Телефонирах на Дени веднага щом се прибрах. За щастие го хванах, защото този ден бил останал да поработи до късно. Съветът му беше ясен. Да се отнасям с най-голямо внимание към подозренията на Пауел. Все пак беше малко вероятно Пауел да разполага с доказателства, за да ме тикне зад решетките. Ако още веднъж се опиташе да ме сплаши, щях да откажа да говоря, докато не дойде Дени. А дотогава ми оставаше само да чакам и да гледам какво ще стане.