Майкъл Ридпат
Борсови игри (16)

16.

Пътуването ни до Лас Вегас премина повече от луксозно. Ъруин Пайпър бе предоставил частния си самолет за най-важните инвеститори. За моя изненада и аз се оказах сред тях. Джак Салмън и Мадлен Джансен също бяха на борда. Имаше още трима-четирима други инвеститори, представляващи някои от най-големите компании за управление на финансови средства. Кеш и Вайгел също бяха при нас. И Кати.

Кеш беше в стихията си. Самолетът беше оборудван според изискванията на „големите играчи“, които Ъруин искаше да откара до казиното си. Имаше бар с няколко бутилки добре изстудено шампанско. Кеш не губи никакво време и ги грабна, като накара всички ни да си вземем чаши. Само след минути целият самолет жужеше от весели приказки и смях; партито на Кеш беше започнало.

Вайгел с голямо въодушевление се наслаждаваше на колекция порнографски филми, които бе открил на видеокасети, и сега възторжено ги въртеше по портативния телевизор. Кати, която беше настанил плътно до себе си, извърна в отвращение глава към илюминатора.

Аз седях до Мадлен Джансен. Шампанското бързо ни развърза езиците. Мадлен вдигна чашата си.

— Наздраве.

— Наздраве.

Отпихме. Мехурчетата танцуваха покрай устните ми и гъделичкаха носа ми. Пониженото налягане вследствие на височината пенеше шампанското допълнително.

Погледнах през илюминатора безводната аризонска пустиня под нас. В момента прелитахме над верига ниски планини. Пустинята преминаваше в нагънати възвишения, обагрени в кафяво, оранжево, жълто и черно. Скала, камък и сенки, защитаващи от безмилостното слънце. Никъде не се виждаше дори петънце зеленинка. Само една права линия, дело на човешка ръка, разсичаше ландшафта от край до край. Гледана от десет километра височина и от самолет с климатична инсталация на борда, земята под нас изгледаше студена и пуста. Трудно беше да си представим температурите, които властваха долу.

Мадлен хвърли поглед през рамо към мястото, където седеше Кати, и каза:

— Изглеждахте малко притеснен във Финикс.

Бузите ми пламнаха.

— Да, съжалявам много. Бях малко груб, нали? Надявам се да ми простите.

— О, разбира се — засмя се тя.

Бях доста смутен. Очевидно сближаването ми с Кати бе станало достояние на много хора. Но в смеха на Мадлен нямаше никаква злоба или завист.

— Били ли сте преди в Лас Вегас? — запита тя.

— Не, това ще ми е за пръв път. Много съм любопитен да видя как изглежда. А вие?

— Един-два пъти.

— На почивка или като инвеститор?

— Не съм имала случай да ходя там на почивка — отвърна тя. — Но два пъти ми се случи да взема участие при сделки.

— Макулатура?

— Най-вече — каза тя. — Макар че имаме и две дялови инвестиции в казина.

— Наистина ли?

— Да. Всъщност ние притежаваме част от „Таити“.

Най-после! Един човек, който да не прави тайна от това, което притежава компанията му.

— Интересно. Какво мислите за сделката?

Тя ме изгледа развеселена.

— А вие какво мислите?

Размърдах се неловко в креслото си. Тази жена очевидно знаеше много добре какво говори и не исках да се правя на глупак. От друга страна обаче, сделката никога не ми беше харесвала, дори още преди да разбера за съмнителното минало на Пайпър.

— Не познавам много бизнеса с казината, така че може и да сгреша, но се страхувам, че сделката изобщо не ми харесва.

— И защо така? — запита Мадлен. По устните й играеше лека усмивка.

— Не съм убеден, че казината са имунизирани срещу рецесията, особено тези, които са предназначени за семейни празници. При една рецесия малко хора могат да си позволят почивки по такива места, близко е до ума. А във финансовите проекти няма място за свободни маси и стаи.

Тя ме изгледа с явен интерес.

— Продължавайте.

— Е, другото нещо се казва Ъруин Пайпър. Разбира се, той е крупен инвеститор. Но аз придобих впечатлението, че този проект е негов гигантски каприз. Иска да построи най-впечатляващия хотел в света и е готов на всякакви финансови операции, само и само да го пусне в действие. — Въздъхнах. — Работата всъщност е там, че не му вярвам.

Тя ме изгледа твърдо.

— Мисля, че имате право.

— Добре, но тогава защо инвестирате, щом сте съгласна с мен?

— „Амалгамейтид Ветеранс“ инвестира, не аз — изрече тя. — Един от сътрудниците ми предложи тази идея и беше особено настойчив. Много хора напъват здраво за проекта. Това ще бъде едно от най-знаменитите казина в света, а Арт Бъкси е прославен с умението си да пълни залите. Но на мен цялата работа ми мирише. Не мога да посоча нищо конкретно. Просто колегата ми беше много убедителен и накрая склонихме. Пък и сумата не е кой знае каква, само тридесет и пет милиона долара.

— Какво искате да кажете, само тридесет и пет милиона? — удивих се аз. — Та това са страшно много пари за губене.

Мадлен се усмихна.

— Аз управлявам над петдесет милиарда долара. Много е трудно човек да се добере до достатъчно възможности за инвестиране на суми от такъв калибър. Имаме много капиталовложения от порядъка на петдесет милиона всяко или по-дребни проекти като този с „Таити“.

Макар да бях привикнал да боравя със суми от десетки милиони долари, не можех да си представя мащабите на американската застрахователна индустрия. Компании като „Амалгамейтид Ветеранс Лайф“, „Пруденшъл“ и „Етна“ си играеха с ресурси, по-големи от брутните национални продукти на повечето страни в света.

— Каквото и да стане, дори и най-неприятното, това няма да ни събори. Ние осигурихме временно финансиране за строежа на хотела. Емисията от макулатура още ще се пласира на пазара, а ние ще сме си върнали парите, при това с хубава печалба.

— Колко голяма печалба?

— О, трябва да направим 80 процента или някъде там — каза Мадлен. — Не е лошо за инвестиция със срок от година и половина.

Тези 80 процента съответстваха на хвалбите на Джак Салмън, че „Финикс Просперити“ ще удвои капиталовложението си, дори ако вземехме предвид преувеличенията му.

— Защо отивате да видите „Таити“ щом сте уверени, че толкова бързо ще си върнете парите?

Мадлен не ми отговори веднага.

— Не бих искала да ви разубеждавам, но след като вие самият сте достатъчно разубеден, това няма значение. Не съм сигурна, че новата емисия макулатура ще се разпродаде. Мисля, че доста хора ще зададат сериозни въпроси на Пайпър. Ще видим какво ще стане.

Ако инвеститорите знаеха това, което аз знаех за него, определено щеше да му се наложи да отговаря на много сериозни въпроси. А акционерите на „Таити“, от рода на „Амалгамейтид Ветеранс“, нямаше да удвоят парите си, а по-скоро щяха да се разделят с тях.

— Кой още е инвестирал в него?

— Има още една институция, освен самия Ъруин Пайпър — каза тя. — Но нямам право да ви я кажа.

— Случайно да не е една безразсъдно смела кредитно-спестовна банка от Аризона?

— Страхувам се, че не мога да задоволя любопитството ви. Само ще ви кажа, че и тази институция не ми вдъхва никаква увереност, че правим добра инвестиция.

Точно в същия момент от дъното на самолета се разнесе гръмогласният смях на Джак Салмън, провокиран от някаква реплика на Кеш; двамата с Мадлен си разменихме развеселени погледи.

 

 

Комплексът „Таити“ бе в един район на три мили от центъра на Лас Вегас, в който са съсредоточени най-бляскавите казина. Човек не можеше да го сбърка с друг хотел. Висока бяла осмоъгълна сграда, побрала в себе си безчет стаи и апартаменти, до която се стигаше по къса улица с редици палми от двете страни. Над входа се вееха огромни плакати, обявяващи Голямото Откриване.

Още при първите си стъпки в хотела човек оставаше без дъх. Фоайето представляваше огромен атриум, издигащ се поне на трийсет метра. Подът беше накъсан на островчета, свързани с подвижни мостчета. Плискаха се солени вълнички. По островчетата бяха разположени множество кресла, подредени в квадрати или правоъгълници, барове, щандове за бърза закуска и неизбежните игрални автомати. Докато крачех сред това подобие на архипелаг, усетих аромат на тропически цветя и лек солен мирис на море. Наистина всичко навяваше представа за Южните морета. Костенурки и риби в ярки окраски се плъзгаха между островите, а под повърхността на водата напираха коралови рифове. В единия край във водата имаше заграждение: остри триъгълни плавници на акули режеха гладката повърхност. Красавици в полички от трева и венчета от цветя сновяха сред дърветата и разнасяха напитки и дребни монети за игралните автомати.

Качих се да взема душ и да се преоблека. Апартаментът беше за заможни хора, макар и вероятно не от най-луксозните. Но обзавеждането направо ме остави занемял. Пурпурно кадифе и злато навсякъде. Килими, в които краката ми потъваха до глезените. Огромна баня с формата на сърце. А самото легло беше с размерите на средна стая и над него висеше някакво сложно табло за управление. Натиснах внимателно няколко бутона. Леглото започна да вибрира доста смущаващо. Натиснах ги повторно и то застина. Реших повече да не ги пипам, като се надявах да не са ги настроили с таймер.

Излязох на малкия балкон отвън. Точно под мен се намираше просторен плувен басейн с тъмносиня вода. Той също беше нашарен с островчета, а плувците седяха във водата, пиеха и блъскаха игралните автомати.

Гледката на момичетата в бански костюми ме подсети за Кати. Усмихнах се на себе си и влязох в стаята да й позвъня. Никой не вдигна телефона, така че й оставих съобщение да ми се обади, щом се върне.

Излязох да разуча казиното. Въпреки всички старания на Ъруин Пайпър да ме убеди за преобладаващия състав на богатите посетители, по-голямата част от пространството беше посветено на обикновения човек от улицата; замисълът беше да му се помогне да се раздели поне със сто долара на нощ. Имаше няколко доста просторни зали, декорирани с теми от Южните морета, и цели акри площ, заети от рулетки, блек джак и маси със зарове. С изключение на няколко особено гръмогласни любители на зара, останалите посетители играеха в мрачна тишина. Любителите на залаганията плъзгаха мрачно парите си към крупиетата, които сръчно и професионално ги прибираха, като понякога им връщаха по малко.

И накрая следваха игралните автомати. Ред след ред, всеки сграбчил в невидимите си обятия по едно човешко същество, което захранваше своя Молох в хипнотизиран механичен ритъм. Прозорци не се виждаха никъде. Навън можеше да е ден или нощ, машините това не ги интересуваше, и човешките същества послушно изпълняваха каквото им кажат.

Два часа разходка из „Таити“ ми бяха достатъчни: мозъкът ми се превърна в бръмчащ екран, по който припламваха долари, светлини и лица, всички посветени само на една мисъл — печалбата. Обзе ме някаква странна несигурност. Нали бях споменал полушеговито на Пайпър, че залаганията са моята професия. Но адреналинът плъзваше в кръвта ми някак си много по-естествено когато застанех пред примигващите зелени цифри върху екрана на бюрото, отколкото от този безспирен и равнодушен към хорските трагедии поток от пари на Лас Вегас. Но може би хватката на борсовия пазар беше не по-малко безмилостна от тази, която изсмукваше и последните центове на умърлушените и примирени със съдбата си хора пред игралните автомати?

Взех си един сандвич и с мрачно лице се прибрах в стаята си.

 

 

Представлението се оказа пиеса в две действия. Пайпър изглеждаше безгрижен, но внушаващ доверие в консервативния си светлосив костюм. Арт Бъкси, шоуменът, демонстрираше призванието си. Голям ден и за двамата. Трябваше да измъкнат от публиката 200 милиона долара.

Пайпър разгря тълпата. С разумен и убедителен глас и с много абстрактни термини той представи какви блестящи финансови възможности предлагал „Таити“. Жонглираше ловко с числа, стратегии и анализи на конкурентните предприятия. Човек се убеждаваше, че „Таити“ е в сигурни ръце, без да изпита особено отегчение от речта. Въпреки сдържаността на публиката Пайпър успя с представянето си да ни предаде по някакъв начин и част от собствените си представи за проекта. Висок и представителен, с хубав загар, облечен елегантно, но сдържано, с език, който повече подхождаше на заседание на Харвардския клуб, отколкото на казино, той вдъхваше на хората необходимата сигурност. Въпреки някои шушукания, „Таити“ явно представляваше стабилна и солидна инвестиция: в противен случай би ли се захванал човек като Ъруин Пайпър с това дело?

После дойде редът на Арт Бъкси. Той беше дребен мъж с мургаво лице, дълга оредяла коса и изобилие от ентусиазъм. И една секунда не можеше да остане спокоен, а когато го постигнеше, това се оказваше мелодраматична пауза, която ни осигуряваше време, за да попият мозъците ни важността на онова, което току-що беше изрекъл. Агресивният му дразнещ маниер наелектризира аудиторията след спокойния и разсъдителен Пайпър, но само след минута енергичният му чар омагьоса всички ни. Продажбите били неговото призвание, а „Таити“ — любовта на живота му. Използва всичките си умения. Разказа ни за детството си; пред очите ни изникна образът на професионален картоиграч мошеник с родители професионални картоиграчи мошеници. Орисията му на беден човек от народа, забогатял чрез комар, пресметливо съдържаше дебело втъкани нишки от Американската мечта. После ни заля с проектите си как да се управлява казиното. Как да се пречи на крупиетата да крадат пари, как да се подреждат масите за игра на карти, как да се използват бази данни за анализ на ударите на големите играчи и коя схема за промоция е най-ефективна. Всички бяхме като омагьосани. Повечето присъстващи бяха завербувани за каузата завинаги.

После ни поведоха да ни покажат комплекса. Гледани през очите на Бъкси, самотата и отчаянието на голямото казино изчезнаха като ответи от вятър. Виждахме само блясъка, лукса, изумителните технологични ефекти. Отведе ни до поверителните зали, където залагаха големите играчи, тънещи сред електроника, власт и пари. Докато се връщахме обратно в залата за конференции, откъдето бяхме започнали похода си, усещах, че мнозинството е готово безрезервно да подпише чековете си.

— Има ли някакви въпроси?

Последва тишина. Никой не желаеше да задава трудни въпроси за миналото на мистър Пайпър. Никакви коварни запитвания за процента на постъпленията от игралните автомати спрямо масите за игра, за поверителните апартаменти, където залагаха големите играчи, или за заплащането на специалистите, осигуряващи въртенето на цялата тази мелница за пари. Дори най-циничният инвеститор беше под вълшебството на най-голямото казино на земята. Поне засега.

Бях обмислил много добре как да постъпя в този момент.

Изправих се.

Веждите на Пайпър леко се извиха в едва забележима гримаса.

— Да?

— Имам два въпроса към мистър Пайпър. — Публиката ме гледаше без особен интерес, макар че английският ми акцент прозвуча малко екзотично сред бляскавите превъплъщения на Лас Вегас. Погледът на мистър Пайпър се втвърди. — Първо, комисията по хазарта в Невада разгледала ли е внимателно предишните ви инвестиции? — Публиката леко се раздвижи. Пайпър застина. — Второ, как бихте коментирали една ваша инвестиция в клиника за лечение на стреса у ръководните кадри в Британия?

Седнах. Реакцията на присъстващите беше смесена. Някои лица ясно изразяваха неодобрението си — аз бях един от онези досадници, които винаги ще намерят начин да развалят празника с тъпите си и оскърбителни въпроси към тези велики мъже и тяхното велико казино. Неколцина обаче, в това число и Мадлен Джансен, се изпънаха на столовете си и взеха трескаво да драскат в бележниците си.

Пайпър се изправи. Беше самото въплъщение на вежливостта и увереността.

— С удоволствие ще отговоря на въпросите. Първо, комисията по хазарта в Невада прилага изключително гъсто сито към всички кандидати за игрален лиценз. Второ, портфейлът ми от инвестиции е изключително голям. Мисля, че преди няколко години той включваше и няколко недвижими имущества в Англия, но не мога да знам всички факти наизуст. Има ли други въпроси?

Той огледа с бърз поглед аудиторията.

Това беше един изключително опасен момент за Пайпър. Досега слушателите му го бяха слушали със зяпнали уста. Но той не бе успял да отговори удовлетворително на въпросите ми. И ако някой го притиснеше за повече подробности, можеха да плъзнат и мълвите. Аз обаче нямах намерение да го настъпвам повече. Бях постигнал целта си. Той знаеше, че на мен са ми известни машинациите му, и знаеше също така, че ще ги разкажа на когото трябва. Погледнах към Мадлен. Тя отвори уста сякаш да зададе въпрос, но се забави. Пайпър вече приключваше събранието. Тя събра документите си със замислено изражение и хвърли поглед към мен, опитвайки се да улови очите ми. Аз обаче внимателно избегнах погледа й.

След половин час, докато си пиех кафето в атриума, до масата ми дотърча едно пиколо.

— Моля да ме извините, сър, но мистър Пайпър би желал да ви види. Той е в апартамента си.

„Не губи време“ — помислих си аз, оставих чашата на масата и последвах момчето до асансьора.

Апартаментът на Пайпър се намираше на най-горния етаж на хотела. Беше пълната противоположност на общата атмосфера на комплекса. Нямаше никакви разкошни плюшени покривки и драперии, нито огледала със златни рамки. Вместо тях имаше мебели от викторианска Англия: един крехък диван, шест стола с прави облегалки и бродирани покривала, малко писалище, две-три силно полирани ниски масички и огромен килим предимно в светлосин нюанс, гарниран със сложни древни персийски или индийски мотиви. Всичко това изглеждаше малко не на място пред големия прозорец, заемащ цялата стена, който откриваше просторен изглед към бялата сграда на съседното казино, а зад него — към прашните сиви и кафяви, накичени с неонови реклами сгради на Лас Вегас. В далечината се жълтееше пустинята.

Пайпър беше сам в стаята. Предложи ми да седна. Настаних се на разкошния викториански диван, а той седна в едно от махагоновите кресла с дълбоки облегалки. Всичката му цивилизована патина беше изчезнала. Пайпър беше извън себе си от гняв.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш тук? — излая той. — Аз не съм ти някой скапан агент по продажбите, който можеш да разиграваш както си искаш. Аз имам власт в този град. Имам пари, имам и адвокати. И ако само още веднъж споменеш Блейдънъм Хол, или само да подхвърлиш за него, ще те дам на съда. Така ще те осъдя, че и прапраправнуците ти да ти изплащат дълговете, докато свят светува.

Разгневеният Пайпър представляваше внушителна гледка. За момент ме накара да се свия в защита. Сигурно бях направил грешка да разсърдя такъв лъв. Моментът обаче бързо отмина.

— Мисля, че това ще ви заинтересува — произнесох аз, разгъвайки вестника, който носех под мишница. Беше копие на един брой на „Сън“ отпреди няколко години. На страница втора, точно срещу „Бъбривата Белинда Разголва Всичко“ се мъдреше заглавието „Градските Тарикати Знаят Как Да Се Измъкнат“. Под него имаше снимка на Блейдънъм Хол и статия за това, как „Мистър Ъруин Пайпър подпомага полицията в разследването“. Следваха тлъсти инсинуации за известни бизнесмени, активни участници в сексуални оргии.

Пайпър позеленя целият.

— Ако само посмееш да покажеш това на когото и да било, ще хвърля адвокатите си върху теб още на секундата. Ако до този момент не съм те удушил със собствените си ръце.

Парадоксално, но видът на обезумелия Пайпър ми помогна да запазя спокойствие. Един действително могъщ човек никога не би изпаднал в неговото състояние.

— Под „адвокати“ сигурно имаш предвид и Деби Чейтър, нали?

— Ха! Тя ли ти издрънка всичко това? Оная жаба Дени и той ще го отнесе!

— Тя вече не работи в „Дени Кларк“.

— Пет пари не давам къде работи. След като е посмяла да наруши тайната на взаимоотношенията адвокат — клиент, толкова по-зле за нея.

— Тя е мъртва — казах аз. — Убиха я.

Това го отрезви за момент.

— Сигурно го е заслужила — излая той. — Не ме удивлява, че някой си е изцапал ръцете с нея.

— Ти ли беше? — запитах аз.

— Не ставай смешен. И да не си посмял да повториш някъде тази клевета.

— Знаеш ли кой я е убил?

— Разбира се, че не. Та аз едва си я спомням. Не съм я виждал от години.

Повярвах му. Той беше повече от уплашен пред възможността да вдигна шум за Блейдънъм Хол, но не даваше и пет пари за казаното от мен за Деби, въпреки гнева си.

— Познаваш ли кредитно-спестовната банка „Финикс Просперити“? — запитах го аз.

— Чувал съм за нея — отвърна той, видимо отново изненадан.

— Вярно ли е, че тази институция е инвестирала в „Таити“?

— Тази информация не подлежи на обсъждане.

— Знаеш ли, че парите, които е вложила „Финикс Просперити“ в „Таити“, са придобити с измама?

Наистина чуваше това за пръв път. Намръщи се, очевидно не знаеше как да реагира на думите ми. С голямо усилие се съвзе. След малко проговори с доста по-спокоен тон:

— Не се поддавам на лъжи или шантаж, Мъри. Любезно те моля да си тръгнеш, и ако чуя още веднъж да повториш това някъде, знаеш много добре какво ще последва.

Не си тръгнах. Изправих се от деликатния диван и се приближих до гигантския прозорец. Бяхме много високо над земята. Затъмнените стъкла поглъщаха шума, фалшивия блясък и жегата на Лас Вегас. Градът се мержелееше под краката ни съвсем безобиден.

Обърнах се към Пайпър.

— Нямам намерение да те шантажирам. Просто съм загрижен. Загрижен от мисълта, че една моя колежка беше убита само преди месец. Загрижен, че фирмата, в която работя, беше завлечена с милиони долари, които сега са инвестирани в казиното ти. Сигурен съм, че от тези вести би се загрижил и всеки почтен бизнесмен, такъв като теб. В края на краищата, тия истории са много опасни за репутацията на един бизнесмен. Може да се наложи да прибягна в бъдеще до помощта ти, за да разнищя кой стои зад всичко това. Сигурен съм, че с удоволствие ще ми помогнеш. А междувременно се ангажирам да не споменавам на никого за Блейдънъм Хол. — Усмихнах му се и тръгнах към вратата. Точно преди да изляза се обърнах и му протегнах ръка. Той не я пое. Повдигнах рамене и затворих вратата след себе си.

Пайпър имаше персонален, много бърз асансьор, който ме откара до първия етаж. Почувствах се окрилен след сблъсъка си с него. Бях го притиснал в ъгъла, откъдето нямаше къде да мърда. Взех друг асансьор и се прибрах в стаята си да обмисля какво ще правя по-нататък.

След десетина минути телефонът иззвъня. Беше Томи.

— Открих някои неща, които могат да те заинтересуват — започна той.

Мигновено превключих на проблема с „Тремънт Капитал“.

— Давай.

— Така. Първо ти ме беше помолил да разбера за придобиването на „Финикс Просперити“. Предположих, че Вайгел непременно ще е замесен в това, така че помолих Джейн да прерови папките му. Искаш ли подробности?

— Да, моля те.

— Започва с някаква кореспонденция от Хауърд Фейбър, собственикът и главният мениджър на „Финикс Просперити“. В нея се казва, че той предвижда лоша година и че по всяка вероятност има само две възможности — или да обяви фалит, или да разпродаде фирмата. Това е с дата отпреди две години. Три месеца по-късно Вайгел пише в отговор на Фейбър, че е намерил купувач. И що да видиш! Оказа се нашият стар познайник „Тремънт Капитал“. Има цял куп писма, документиращи сделката. „Тремънт“ е вложил четиридесет милиона долара, като получава насреща 90 процента от компанията. Хауърд Фейбър остава главен мениджър, но някакъв образ на име Джак Салмън бил назначен за служител — посредник. Работата му се състояла в това да бъде посредник на главния акционер, „Тремънт Капитал“.

— Много интересно.

— Да. И знаеш ли кое е другото интересно в случая?

— Кажи.

— „Блуумфийлд Уайс“ са взели такса за консултация само двайсет и пет хиляди долара. Аз просто не мога да си представя тази компания да свърши някаква работа за по-малко от един процент от сделката, което в нашия случай възлиза на четиристотин хиляди долара.

— Предполагам, че Вайгел не е искал да се оскубе прекалено много — казах аз. — Иди говори после за конфликт на интереси. Страхотно! Браво, Томи. Откри ли още нещо?

— Аз не. Но полицията успя. Успяха накрая да открият тялото на Шофман в една гора в Монтклеър, Ню Джърси.

— Установили ли са как е бил убит, или кой го е направил?

— Не. Беше достатъчно трудно да го идентифицират след толкова време. Още работят върху случая, но не са големи оптимисти.

— Проклятие. Така се надявах да изскочи нещо, което да свърже смъртта му с цялата тая мръсотия.

— Нещичко наистина изскочи.

— Не думай?

— Дик Вайгел живее в Монтклеър.

— Наистина ли? — възкликнах аз. Не бях много изненадан. — Окей, Томи. Страшно съм ти задължен за всичко, което направи за мен. Можеш ли да изпратиш копия от документите, които си открил, в офиса ми в Лондон?

— Разбира се — отвърна той. — Ще бъде истинско удоволствие. Извести ме, ако и ти откриеш нещо.

— Непременно. Още веднъж страшно ти благодаря — казах аз и затворих.

Всичко си идваше на мястото. Бях събрал почти всичката информация, от която се нуждаех, за да сглобя цялата картина. Взех няколко листа хартия и следващите два часа прекарах като нарисувах максимално пълната схема на „Тремънт Капитал“, финансирането на „Таити“ и разните хора, замесени в случая. След като свърших, все още имаше един ключов въпрос, на който не бях успял да си отговоря. Защо беше загинала Деби?

Бях убеден, че е била убита. Бях почти сигурен, че следите водят към „Тремънт Капитал“. Вайгел изглеждаше най-вероятният кандидат — намереният труп на Шофман близо до къщата му в Монтклеър подсказваше, че е имал пълната възможност да го направи.

Но от бележника му ставаше ясно, че е бил в Ню Йорк в нощта на убийството на Деби. Пък и бях видял Джо, а не Вайгел, точно преди тя да загине. Можеше ли да има някаква връзка между Вайгел и Джо? Не разполагах с никаква информация, но беше напълно възможно Кеш да е замесил и Джо. Не изпитвах никакви съмнения, че Кеш е затънал до гуша в случая. В края на краищата, не беше ли той човекът, продал на Хамилтън облигациите на „Тремънт Капитал“?

Колкото до мотива, предполагах, че Кеш по някакъв начин е разбрал, че Деби е разкрила машинацията с „Тремънт Капитал“, и е решила да говори с Де Джонг за нея. Трябвало е да й запушат устата.

И въпреки това… пак не бях убеден. Джо до края беше останал непреклонен, че няма нищо общо с убийството на Деби, и аз му вярвах. Какъв хаос!

Трябваше да предприема нещо. Свързах се с Хамилтън. Гласът му долиташе съвсем ясно по телефона.

— Имаш ли нещо за мен, момчето ми?

— Мисля, че разнищих целия случай, или почти целия — изрекох аз, като се стараех да приглуша гордите нотки в гласа си.

— Казвай. — Хамилтън не можеше да скрие нетърпението си.

— Абсолютно сигурен съм, че Вайгел и Кеш са в дъното на целия случай. Вайгел е създал структурата на „Тремънт Капитал“, а Кеш ти я е продал.

— Звучи правдоподобно — каза Хамилтън. — Знаем със сигурност, че „Тремънт Капитал“ е събрала капитала с помощта на фалшива гаранция, но ти откри ли къде са отишли парите?

— Мисля, че знам.

— Не ми вади душата, казвай.

— „Машината за пари на Чичо Сам“ представлява кредитно-спестовна банка, или по-точно кредитно-спестовна банка „Финикс Просперити“. „Тремънт Капитал“ купува 90 процента от компанията с парите, събрани от частната сделка. Те използват „Финикс Просперити“, за да направят серия инвестиции с висок риск, финансирани от депозити, гарантирани от правителството. Една от тези инвестиции е хотел „Таити“ на Ъруин Пайпър.

— И той ли е забъркан с „Тремънт“?

— Не знам — казах аз. — Не съм сигурен кой притежава самата „Тремънт Капитал“. Предполагам, че Кеш и Вайгел са акционери, вероятно и Пайпър.

От другата страна на телефона последва мълчание. Буквално чувах как му щрака мозъкът.

— Е, вече всичко се изяснява — обади се накрая той. — Свършил си отлична работа! Браво, момчето ми. А сега трябва всички да си поблъскаме мозъка колективно, за да открием как да си върнем парите.

— Няма ли вече да отидем в полицията?

— Не и когато сме толкова близо до откриването на парите. Веднага щом си ги върнем, моментално хукваш при тях, но не и преди това, чуваш ли ме?

Чух го. И се зарадвах много. Сега вече бях повече от сигурен, че двамата с Хамилтън ще съумеем да си върнем двайсетте милиона.

— Ще се обадя на Руди Гиър. Искам да видя докъде е стигнал в Кюрасао. С тази информация вече сме в състояние да разнищим „Тремънт Капитал“ в Нидерландските Антили. Скоро трябва пак да заминавам за там.

— Има едно нещо, което не разбирам.

— Кое?

Разказах на Хамилтън за въпросите, които още си задавах за смъртта на Деби.

— Да, разбирам какво имаш предвид — изрече той замислено. — Има още доста неща, до които трябва да се доберем. Но може би ключът към смъртта на Деби се крие зад отмъкнатите ни пари.

— Окей — казах аз. — Сега какво?

Хамилтън беше пределно ясен.

— Свързвам се с Руди Гиър. Отивам пак в Кюрасао. И продължавам да мисля.

— А аз?

— Не се тревожи, момчето ми, ти свърши работа повече от достатъчно. Подреди си основните неща върху лист хартия и ми ги изпрати по факса. После вече се забавлявай, и ще се видим в офиса в понеделник.

Докато затварях телефона ми хрумна, че Хамилтън сигурно е особено доволен от мен, щом ми каза да се забавлявам и да не мисля за друго. Честно казано, и аз бях доволен от себе си. Нямаше съмнение, че бях успял силно да го впечатля.

Надрасках набързо откритията си върху два листа хартия и слязох долу до бизнес центъра, за да изпратя факса. Не беше за чудене, че „Таити“ просто гъмжеше от всякакви компютри, всевъзможни фотокопирни машини и факс апарати; по всяко време на денонощието имаше две дежурни секретарки, готови да печатат материали на гостите на хотела. Любезно отказах услугите им и настоях да изпратя сам факса до Хамилтън.

Отне ми само две минути. Върнах се обратно при асансьорите, пробивайки си път през гъмжилото красавици в полички от плетени треви, които работеха в хотела, и професионалните комарджии. Кати чакаше в една от кабините.

— Здрасти — казах аз, като успях да се вмъкна при нея миг преди вратите да се затворят. — Снощи чу ли съобщението ми? Искаш ли да поразгледаме града по-късно?

Тя захапа долната си устна и заби поглед в пода на асансьора.

— Сега не, предпочитам привечер.

— Окей, окей. Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Не, не мога. Обещах да ям с Кеш и Дик. А, ето го и етажа ми. — И тя излезе от асансьора, без дори да ме погледне.

Навъсих се. Какво беше всичко това? И откога умираше от щастие да се храни заедно с онази „отровна жаба“? Странно. Слязох пеша до стаята си с някакво неясно безпокойство в душата.

Колкото повече си мислех за станалото, толкова повече започвах да изпитвам увереност, че държането й беше преднамерено грубо. Тя беше решила да ме избягва и да ме залъгва, ако много упорствам. Нямаше друго обяснение. Не можех да си затворя очите пред това явно заключение.

Но защо?

Излегнах се по гръб върху леглото и се втренчих в тавана. Нямах и най-малката представа. Не можех да си спомня нищо казано от мен, което би могло да я отблъсне. Лежах озадачен и леко паникьосан. Загубех ли я, бях загубен. Усмихнах се невесело на мрачния каламбур.

Проклет да бъдех, ако я оставех да се измъкне със серията банални извинения колко била заета и как не можела да намери време. Имах правото да науча действителната причина, която се криеше зад всичко това.

Набрах номера на стаята й. Телефонът й прозвъня пет пъти. Никакъв отговор. Макар и да беше ясно, че я няма в стаята, оставих го да звъни още няколко минути, просто за всеки случай.

Накрая затворих. Скочих от леглото и закрачих бързо из стаята. Трябваше да открия какво е станало. Бях длъжен да го направя.

Реших да се поразходя около хотела. Може би щях да я зърна, но дори и да нямах късмет, поне нямаше да се измъчвам в стаята си.

Във фоайето не я открих. Прегледах всички барове и кафета, обходих всички палмови горички, островчета и игрални автомати. Крачех бавно, за да не би случайно да я пропусна.

Колко глупаво от моя страна. Нямах и представа къде може да е. Сигурно беше отишла в центъра на града или беше отскочила до някое от другите казина. Накрая се отказах да я търся повече в хотела и излязох в градините отвън. Торф, храсти и палми бяха засадени върху голата допреди два месеца строителна площадка и навсякъде денонощно работеха градински пръскачки. Листата на дърветата и храстите бяха тъмнозелени, напръскани тук-там с петна от пурпур. Всичко изглеждаше съвсем неестествено за пустинния климат.

Половин час се разхождах из градините и после реших да се върна в хотела. Във фоайето се озъртах наляво и надясно с надеждата да я зърна. И чудото стана. Тя тъкмо прекосяваше огромния атриум на излизане от хотела. Забързах след нея. Успях да я настигна върху едно от мостчетата, което свързваше два съседни острова.

— Здравей пак — произнесох аз.

— Здравей — отвърна тя и ускори крачка.

— Искам да говоря с теб.

— Знаеш ли, точно сега нямам време. Бързам много. Може би по-късно.

Изпреварих я и й препречих пътя.

— Виж — казах, — трябва да говоря с теб. И ще го направя на всяка цена, когато и да е. Така че по-добре да приключим сега. Иначе няма да се отървеш от мен. Става ли?

Кати ме изгледа навъсено. Кимна.

— Окей.

Бяхме застанали на едно островче с няколко стола и масичка. Седнахме.

— Държа само да си изясня няколко неща — казах аз. — През последните няколко дни ми се стори, че започвам да те опознавам. И то добре. И колкото повече те опознавах, толкова повече ми се нравеше това, което виждах. Двамата с теб си подхождаме. Знам това и мисля, че и ти го знаеш. Така че нека се изясним.

Кати гледаше право пред себе си.

— Да си изясним какво?

— Да си изясним какво не е наред. Да си изясним защо ме избягваш тази сутрин. Защо не искаш да разговаряме в момента.

Кати леко поруменя.

— Не се опитвам да те избягвам. Просто трябваше да свърша една неотложна работа, това е всичко. — Тя видя изражението ми. Аз чаках. Накрая тя въздъхна. — Прав си. Заслужаваш обяснение.

Отмести погледа си и се втренчи в една палма.

— Започнах да се чувствам добре, когато съм близо до теб. С теб е много приятно. И когато не си до мен, все се озъртам дали не си някъде наблизо.

Усмихнах й се. Тя все още избягваше погледа ми.

— И аз се чувствам по същия начин — казах. — Така че къде е проблемът?

— На идване насам в самолета седях до Вайгел. Разговаряхме. За теб. — Тя сплете и разплете няколко пъти пръсти, все така без да ме гледа. — Той ми каза, че виждал, че нещо става между нас двамата. Каза, че това не му харесвало. Каза ми, че било непрофесионално и щяло да навреди на кариерата ми.

Гневът ми внезапно се разбушува.

— Вайгел ме ненавижда и ти знаеш това много добре. Какво значение има за теб какво мисли той?

Кати продължи по-тихо.

— Каза ми, че ако продължавам така, ще ме изхвърли.

Избухнах.

— Това е лудост. Той не може да те изхвърли.

— О, разбира се, че може. Двамата с Кеш са стари дружки, или си забравил? Каза, че щял да говори с Кеш, за да предотврати бъдещи срещи между нас. Каза, че ръководството на фирмата имало сериозни резерви за моята по-нататъшна работа при тях, и само една лоша дума от него или Кеш щяла да бъда достатъчна да ми бият шута.

— Блъфира.

Кати гневно се извърна към мен.

— Не, не блъфира. Ти си съвсем прав, той изобщо не те обича. В действителност те мрази до смърт. И е готов на всичко, за да осъществи плановете си.

— Но след всичко, което се случи между вас, и онова, което ти наговори, ти можеш да направиш така, че да го изхвърлят.

Кати въздъхна дълбоко.

— Човек трябва да е луд, за да дава под съд служител на „Блуумфийлд Уайс“ за сексуална принуда. Дори да спечеля делото, аз съм свършена.

— Е, тогава да се шибат. В края на краищата ти се повдига от тях! Самата ти го каза. Зарежи ги и толкова.

Веднага разбрах, че не трябваше да й говоря по този начин.

— Лесно ти е да го кажеш — погледна ме тя. — Става дума за моята кариера, не за твоята. Знаеш колко е трудно на жените в този бранш. Хората не се отнасят към нас с необходимата сериозност. Хора като Вайгел те считат за марионетка, чиято главна роля е да прелъстява клиентите си в полза на фирмата. Е, не искам да опровергавам Вайгел. Вложила съм страшно много в тази работа. Толкова съм се блъскала, за да постигна нещо, и нямам намерение да го зарязвам с лека ръка.

— Добре де, съжалявам — казах аз. — Но ти трябва да нагласиш работата към живота си, а не обратното.

— О, да, разбирам. Според теб излиза, че в мига, в който видя някой мъж и се влюбя в него, трябва да подам оставка и да заровя глава в кухнята и пералнята. — Гласът на Кати беше изпълнен с остър сарказъм.

— Нямах това предвид — запротестирах бурно аз.

— Да-да! И какво точно имаше предвид?

Спорът ни беше безсмислен. Вайгел изнудваше Кати да стои настрана от мен, а ние спорехме на тема правото на жената да избира кариерата си. Опитах се да намеря нужните думи, за да й отговоря, но не успях.

— Виж, мислех си, че те харесвам, но като погледна… та аз изобщо не те познавам — продължи тя. — Нямам намерение да излагам на опасност постигнатото от мен до този момент. Това е. — И с тия думи тя сложи точка на разговора ни, стана и тръгна бързо назад към асансьорите.

Останах на пейката, изпълнен с гняв. Бях напрегнат до скъсване. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от напрежение, ръцете ми се тресяха. Това копеле Вайгел! Колкото повече откривах степента, до която беше затънал в случая с „Тремънт Капитал“, толкова повече се отвращавах от него. По всяка вероятност той беше убил Шофман. Нищо чудно да имаше пръст и в убийството на Деби. Беше се изгаврил с Кати по възможно най-мръсния начин. Принуждаваше я да ме зареже. Отвращението ми прерасна в омраза. Щях да го размажа. И мокро петно нямаше да оставя от него.

Хвана ме яд и на Кати. Момичето, в което постепенно се бях влюбил, изведнъж отново се бе превърнало в онази студена и арогантна служителка на „Блуумфийлд Уайс“, която бях видял при запознаването ни. Но може би пък бях несправедлив към нея? Не беше ли малко лекомислено от моя страна да очаквам, че Кати ще рискува работата си заради мен? Лошото беше там, че не можех да погледна на нещата отстрани. Бях свалил бронята, зад която криех чувствата си, за пръв път през живота си, а Кати и Вайгел ме бяха настъпили право по оголените ми нерви.

Замъкнах се до един бар и си поръчах бира. По план този следобед трябваше да посетим още две казина, емитиращи макулатура. Реших да ги пропусна.

Само след две минути си довърших бирата и си поръчах втора. Гневът ми бавно започна да изстива. Огледах огромния атриум и всевъзможните образи, които щъкаха насам-натам — някои страшно забързани, а други просто така. Един от тях ми се стори познат. Малко остана да се задавя с бирата, като видях кой се приближава към мен. Роб! Какво правеше тук, за бога? Той трябваше да е в офиса или поне на неговата конференция в Хаунслоу.

После забелязах големия жълт букет, който държеше. О, не! Вече знаех защо е тук. За да изпълни драматичния жест, за който ми беше говорил онази вечер в „Глостър Армс“.

Крачеше решително. Доближи ме, но не намали крачка. Само се ухили.

— Затвори си устата, Пол, човек не знае какви насекоми се въдят по тия краища — посъветва ме той и ме подмина.

Проумях, че челюстта ми наистина е провиснала. Затворих плътно уста и го проследих как се вмъква в един асансьор.

Облегнах се на бара в очакване да се върне. Какво ли щеше да му каже? След разговора ни тя не би могла да отвърне на авансите му, нали така? Или… Мисълта ме изпълни с вледеняващ ужас. Бях длъжен да призная, че това наистина беше драматичен жест. Но Кати беше чувствително момиче. Не би се уловила толкова евтино, нали така?

Десет агонизиращи минути не откъсвах поглед от площадката с асансьорите. Накрая съзрях Роб да се измъква от една кабина. Видя ме и тръгна към мен. Лицето му беше абсолютно безстрастно. Не можех да разбера какво чувство го владее в момента. Очевидно съвсем съзнателно потискаше емоциите си.

Доближи ме и застана мълчаливо пред мен. „Продумай нещо, идиот такъв!“ — прииска ми се да изкрещя. Трябваше да знам какво се е разиграло между двамата.

Вместо това само попитах:

— Как е, Роб?

— Ти, лайно такова! — каза той. Изрече го бавно и преднамерено, без да откъсва поглед от очите ми.

— Защо? — запитах аз. — Какво съм направил? — Едва долових гласа си, толкова слаб и изнемощял прозвуча.

— Ти, мръсно лайно такова — повтори той. — Запознавам се с момичето, с което искам да прекарам дните до края на живота си. Летя шест хиляди мили да й го кажа. И какво намирам? Моят приятел вече ме е изпреварил.

— Тя ми разказа всичко за теб — продължи той с горчивина. — А най-мръсното нещо е, че си знаел как ще се почувствам. Преструваше се, че тя не ти харесва, за да ме заблудиш, а през цялото време си си точел зъбите за нея. — Очите му се изпълниха със сълзи.

— Роб, работата е съвсем друга… — започнах аз.

— Ходи се шибай! — изсъска Роб. — Няма да го забравя. Няма да се измъкнеш така. Нито пък тя. Ще я убия. Ще убия и теб.

И си тръгна разбушуван, като бутна купчина кокосови орехи и ритна една гумена патица във водата.

Изгълтах остатъка от бирата си и си поръчах още една. Какво право имаше Роб да се отнася така с мен? Та той беше тотално за лудницата, ако си мислеше, че Кати ще се съгласи да има нещо с него. Тя му беше казала същото, което и по-рано. А и при това не бях направил нищо лошо. Не бях тръгнал преднамерено след нея. И когато му бях казал, че не ми харесва, бях напълно откровен. Всичко случило се между нас беше станало след това. Нямах никаква вина.

Никога до този момент не бях виждал Роб разгневен. А сега беше, и то много. Заплахите му да убие мен и Кати бяха съвсем искрени. Потреперих. При Роб гневът не отминаваше така бързо, както при повечето хора. Той беше наранен, и то дълбоко. Почувствах се много зле. Трябваше да се сдържа. Бях длъжен да проумея, че Роб няма да се зарадва на развитието на нещата между мен и Кати.

Постепенно започнах да изпитвам съжаление към него. Бедното момче! Билетът до Лас Вегас сигурно му е струвал цяло състояние. И след всичко това да те посрещнат по такъв начин! Но за Роб такова отношение не беше нещо ново, напротив. Този път обаче между него и момичето беше застанал негов приятел.

Размислих дали не е по-добре да го намеря и да му се извиня. Не, нямаше смисъл да го правя, поне засега. Нямаше да повярва и думичка от това, което му кажех. В действителност дори можеше да ме намрази още повече. Може би беше най-разумно да го избягвам и да се надявам, че след време нещата ще се притъпят.

Добре че поне Кати му беше отказала. Той спомена, че му била разказала всичко за мен. Но какво точно можеше да му е казала? Трябва да му е признала, че между нас се е зародила някаква връзка. Може би е решила, че страховете й от „непрофесионализъм“ са безпочвени? Може би е почувствала вина, че се е поддала на заплахите на Вайгел. Трябваше да разбера на всяка цена.

Върнах се в стаята си и набрах номера й. Чух гласа й в слушалката.

— Ало?

— Аз съм — казах. — Чудя се дали си блъскаш главата над разговора ни. Поканата ми за вечеря е още в сила.

— Какво ви става на всички в „Де Джонг“? — запита гневно тя. — Сякаш някакъв бръмбар ви е влязъл в главите. Не, нямам никакво желание да излизам с теб тази вечер. Искам да ме оставите на мира, мен, живота ми и работата ми. Ясно ли е?

— Добре де, добре — казах аз и затворих.

Вечерта мина отвратително. През цялото време се тормозех с мисли за Кати. Нещо беше станало с разума ми — бях загубил способността да разсъждавам ясно.

Поръчах си пържола и бутилка „Цинфандел“ по стайното обслужване. Изядох пържолата, изпих виното и си легнах. Не знам колко време съм прекарал буден. Накрая замътеният ми от алкохола и разбъркани мисли мозък се предаде и аз се унесох в сън.