Майкъл Ридпат
Борсови игри (2)

2.

Влакът рязко спря на гара „Монумент“. Приблизително четвърт от пътниците мълчаливо се надигнаха и се отправиха към вратите. И аз бях сред тях. Прекрачихме на перона, изкачихме няколкото стъпала до билетната бариера и се озовахме сред слънчевия юлски блясък. Тук вече нашата чиновническа компания се раздели, пресрещната от далеч по-голям батальон, маршируващ не в крак през Лондонския мост. Присъединих се към групата, крачеща по Грейсчърч стрийт към сградата с офисите ни в Бишопсгейт. Няколко заблудени индивидуалисти се бореха с насрещния поток в опит да си пробият път към другия край на улицата, но биваха изблъсквани и избутвани за нахалството си. След Големия взрив^[1] тълпата служещи бе започнала все повече и повече да подранява на работа, защото дилърите, търговските агенти и персоналът на централната банка искаха да са сигурни, че няма да бъдат последните, седнали на бюрата си, откъдето се свързваха с Токио, Австралия или Бахрейн.

Но макар тази армия да изглеждаше обединена от една цел — да се добере до работните си места и да прави пари — всеки носеше своя кръст. Някои дни се врязвах като торпила в тълпата, изгарящ от нетърпение да се добера до бюрото си, за да се нахвърля върху проблема, който не ме бе оставял на мира цяла нощ. А друг път едва влачех крака, блъскан отзад, в стремежа си да отложа, макар и за малко, неизбежния сблъсък с лошата позиция от предния ден. Често просто се оставях на течението да ме носи, с все още неразбуден ум, и задържах надвисналите събития до момента, в който се озовавах седнал на бюрото си с чашка кафе в ръка.

Днес обаче бях над всичко това. Бях направил 400 000 долара за изминалите двайсет и четири часа; и кой можеше да каже колко още щях да направя през следващите? Имах суеверното убеждение, че всяка осъществена сделка ще умножава печалбата ми. Добре осъзнавах, че това няма да продължи дълго. Но щях да му се наслаждавам, докато е възможно. Нищо чудно късметът да ми изневереше. Имаше реални шансове сделките да се обърнат срещу мен. И най-сигурните можеха да бъдат провалени от непредвидени обстоятелства. Компютърът ми можеше да си завъди неоткриваеми вируси. Работата ми наподобяваше наркотик с фази на опиянение и депресия. Дали имаше опасност от пристрастяване? Вероятно.

Работата ми определено беше по-интересна, отколкото в голямата американска банка, където бях постъпил след дипломирането си в Кеймбридж. Бях прекарал шест години в отдела за изучаване кредитоспособността на клиентите^[2], занимавайки се с анализ на компаниите, които вземаха заеми от банката. Трябваше да решавам дали компаниите ще са в състояние да върнат парите. Работата беше интересна в интелектуално отношение, но ръководството на банката полагаше всички усилия да я превърне в повече от скучна. Създаваше впечатление за някаква сива фабрика, изпълнена със сиви работници, които имаха седмична норма да анализират определен брой страници. Но въпреки това работата ме устройваше. Ръководството проявяваше извънредно голямо разбиране относно работното ми време. Очевидно считаха, че аз създавам добър имидж на банката. Генералният директор на лондонския филиал беше американец, бивш футболист от колежа и отявлен спортен запалянко. Нямаше нищо против да закъснявам за работа или да подранявам с тръгването. Не бяха стиснати с почивните дни; можех да вземам колкото си искам неплатен отпуск. Целият офис се гордееше с олимпийския си бронзов медалист на осемстотин метра.

Никой от тях не ме разбра, когато се отказах от спорта. Генералният го прие като лична обида. Бил съм в отлична форма, съвсем млад. Нищо не можело да ми попречи да грабна златния медал след четири години. Как съм могъл да го закопая така?

Сивото посивя още повече. Очакваха вече да работя на пълен ден. Еднообразният труд стана още по-непоносим, след като вече нямаше какво да ми служи като отдушник. Изпитвах отчаяна нужда от някакво ново предизвикателство, от противник, когото да победя.

И когато във „Файненшъл Таймс“ зърнах една обява, че се търси младши борсов посредник, съчиних една работна автобиография и я изпратих на адреса. Обявата гласеше, че една малка фирма за управление на фондове, „Де Джонг и Ко“, търси човек с добър опит в работата с кредити, когото да обучат да управлява портфейли^[3]. След още две седмици сиво ежедневие получих отговора им. Искаха да се срещнат с мен! Хората, с които се запознах по време на интервютата, ми харесаха. Видяха ми се блестящи и дружелюбни, хора, от които бих могъл да науча много.

Особено бях впечатлен от човека, под чието ръководство щях да работя, Хамилтън Маккензи. Беше слаб, строен шотландец със среден ръст, гонеше четиридесетте. Преждевременно посивялата му коса изглеждаше винаги току-що подстригана, а брадата му беше късо и прилежно оформена. Сините му очи изглеждаха хладни и безучастни до момента, в който ги втренчеше в някого. Тогава сякаш се превръщаха в чифт бургии, които се забиваха дълбоко в мозъка ти, изваждаха всичко наяве и го преценяваха безпогрешно. Хамилтън наистина имаше вид на човек, чийто разум непрестанно щрака, преценява и пресмята. Отначало това малко ме изплаши и ми подейства доста сковаващо. Но той се оказа превъзходен учител. Виждаше нещата ясно и умееше да ги обяснява по същия начин. Често ме караше да се чувствам като идиот, че не съм успял да стигна до неговите заключения, но винаги отделяше време да ми обясни как самият той е стигнал до тях. Критиката му, макар и рязка, винаги беше конструктивна и той беше твърдо решен да ме обучи на всичко, което знаеше за управлението на портфейлите.

А знаеше много. Имаше репутацията на вдъхновен привърженик на рисковете. Голяма част от съвременните теории за управление на портфейли специално подчертават безнадеждността на опитите за преборване на динамични пазари и много мениджъри на портфейли се придържат към следването или изпреварването на реакцията на пазара. За Хамилтън всичко това беше повече от нелепо. Според него институциите, които доверяваха на „Де Джонг“ да им управлява парите, плащаха таксата си за идеите. Той смяташе за свой дълг да увеличава максимално парите на клиентите по всички възможни начини. Това означаваше да поема рискове, големи рискове. Но не рискуваше безразсъдно. По-скоро изчакваше появата на съблазнителни възможности, анализираше всички рискове, избягваше или се подсигуряваше срещу колкото е възможно повече, и чак когато беше сигурен, че шансът е на негова страна, действаше. Клиентите на „Де Джонг и Ко“ бяха доволни от резултатите и му доверяваха още пари.

Фирмата беше основана от Джордж де Джонг преди двадесет години. Първоначално бе управлявала авоарите на известни благотворителни тръстове. За осемте години, откакто Хамилтън бе постъпил на работа, бе привлякла клиенти отвъд океана, особено от Япония, с което бе събрала финансови средства за управление, възлизащи на два милиарда лири стерлинги. През последните пет години мистър Де Джонг, който наближаваше шейсетте, беше започнал да идва на работа само три пъти седмично, но все още контролираше нещата изцяло и си докарваше изключително висок доход. Средствата се инвестираха в облигации с широк спектър от валути, чието управление беше оставено изключително в ръцете на Хамилтън. Под неговото ръководство работеха шестима души, в това число и аз.

Джеф Ричардс беше най-старшият с две десетилетия опит в инвестирането в ценни книжа. Работата му беше да преценява накъде ще тръгнат валутните курсове^[4] и лихвените проценти^[5] и да преструктурира по съответния начин портфейлите си. С благия си характер и академичния подход към пазарите, той почти винаги имаше успех. В тази дейност му помагаше Роб Грийнхалф, който освен това отговаряше и за управлението на позициите в недоларови облигации. Беше приблизително на моята възраст и с двегодишен стаж във фирмата. Имахме си също така и един чартист^[6], Гордън Хърли. Той използваше техническия анализ на старите цени, за да прогнозира бъдещите. На мен това ми изглеждаше почти като гледане на кафе, но в повечето случаи Хърли наистина познаваше.

Моята работа беше да следя доларовата част от портфейла, която представляваше повече от половината ни фондове. Това беше в ресора на Хамилтън и идеята беше след време аз и Деби, чийто стаж беше още по-малък и от моя, да поемем неговата роля. В настоящия момент Деби се занимаваше предимно с управлението на фирмата и правната документация, както и с някои от по-неотговорните борсови дейности. Всички ползвахме услугите на нашата секретарка Карън — едно спокойно, но много оправно момиче на двадесет години.

От шест месеща бях част от този екип, който страшно ми харесваше.

Продължих по Бишопсгейт, докато стигнах Колониалната банка — висока черна сграда, покрита със стъкло. Тъй като щастието й бе изневерило, тя вече нямаше нужда от толкова много работни помещения и даваше под наем горните етажи. „Де Джонг“ заемаше двайсетия, само на два под покрива. Пристъпих от асансьора в покритата с плюш и полиран махагон приемна, пълна със скъпи книги в кожени подвързии и гравюри от осемнайсети век, изобразяващи стари търговски маршрути и изящни чайни клипери^[7] с вдигнати платна. Стаята създаваше впечатление за тежест и авторитет, за богатство, спечелено преди столетие от финансистите на търговска империя чрез консервативни решения за инвестиции, вземани в спокойна обстановка. В действителност фирмата съществуваше едва от двадесет години и парите на клиентите й всеки ден се рискуваха на пазара за ценни книжа от Хамилтън и екипа му зад вратите от дъбово дърво.

Минах през тях и влязох в борсовия салон на „Де Джонг и Ко“. Той беше много по-малък от салоните на инвестиционните банки или брокерските къщи, търгуващи ценни книжа двадесет и четири часа в денонощието. Като една относително малка инвестиционна институция, „Де Джонг“ нямаше много хора. Макар че фирмата беше с по-големи активи от останалите инвестиционни компании, тя не търгуваше денонощно. Ние купувахме или продавахме облигации само когато имахме ясен поглед върху пазара.

Но въпреки това, дори и в по-спокойните си моменти, салонът излъчваше атмосфера на стаено напрежение, което за мен беше възбуждащо. Тук се решаваше съдбата на два милиарда лири. Постъпваше информация от цял свят — или по телефона, или чрез компютърните мрежи, или по традиционната поща. Тя се анализираше, обсъждаше, разчленяваше и после се сглобяваше. Вземаше се решение да се купят дадени ценни книжа, да се продадат други или просто да не се предприема нищо. В резултат на всяко решение биваха прехвърляни милиони лири. Сполучехме ли в преценката си, клиентите ни добавяха към богатството си десетки или стотици хиляди лири стерлинги. Но сгрешахме ли… отговорността се стоварваше върху нас.

Салонът имаше две външни стени, всъщност прозорци от дебело стъкло. Гледаха на югоизток и на югозапад. От двадесетия етаж погледът на човек се плъзгаше над лондонското Сити към ниските възвишения оттатък Ъпминстър на изток, отвъд източения шпил на „Кристъл Палас“ на юг и кулите на Мидълсекс на запад. Вътрешните стени бяха голи, с изключение на задължителните часовници, показващи часа в Токио, Франкфурт, Лондон и Ню Йорк, и една голяма бяла дъска, покрита с драсканици от син тебешир — сметки за сделка, приключена още преди месеци.

В залата имаше осем бюра, оборудвани с всичко необходимо за движението на парите по целия свят — терминали за връзка с Ройтер и Телерейт, които осигуряваха най-новата информация за цените, новостите и пазарите, персонални компютри за анализ на портфейли и данните за историческите цени, сложна система от телефони с пулт и дузина линии със светлинни индикатори, които мигаха при повикване, дори големи кошчета за отпадъци, които всеки ден поглъщаха купчината пристигнала по пощата хартия, съдържаща изследвания и проучвания.

Едно от бюрата беше по-голямо от другите, сравнително по-малко затрупано с хартия и разположено леко встрани от останалите. В момента беше пусто. Това беше мястото, от което Хамилтън контролираше салона и изработваше следващата си победна стратегия над пазара. Достатъчно близо да не пропуска нищо и достатъчно далеч, за да контролира всичко.

Беше осем и пет и аз бях последният влязъл в залата тази сутрин, тъй като смятах, че ми се полага с пълно право. Залата беше по-пълна и по-оживена, отколкото предния ден. Роб се беше върнал от отпуск, а Гордън от семинара си. И двамата говореха по телефона. Гласът на Роб беше повишен до степен, предвещаваща проблеми. Джеф се беше залепил за компютъра си — предната вечер го бях оставил точно в същото положение.

— Добро утро — казах аз, докато минавах покрай него.

В отговор той само изломоти нещо.

Добрах се до работното си място и завъртях комплекта превключватели, разположени над и под бюрото ми. Машините замъркаха и оживяваха.

— Добро утро, надут самодоволнико. Благодаря ти за почерпката снощи — обади се Деби.

— Как не ти омръзна — казах аз. — Все някога трябва да му провърви малко на човек.

Отворих куфарчето си и хвърлих върху бюрото материалите, които бях преглеждал предната нощ.

— Само не ми казвай, че тия неща наистина ти доставят удоволствие — произнесе Деби и посочи една брошура с фирмения знак на „Блуумфийлд Уайс“. После заобиколи бюрото ми и я вдигна. — „Най-променливото нещо. Или как информацията се разпада с течение на времето“. От Джордж Фойхтвангер, доктор на науките. Това ми звучи като върха на глупостта. — Тя отвори брошурата на страница, покрита с дълги уравнения, всяко едно пояснено с чудовищни изречения. — Е, добре, умнико, я ми кажи какво означава това? — Деби заби пръст в една особено дълга върволица от цифри и гръцки букви.

— Означава: „Добро утро, Пол, да ти донеса ли чашка кафе?“ — казах аз.

— А това означава: „Иди си го налей сам, мързеливо копеле такова“ — каза тя, сочейки следващото уравнение. Захвърли изследването върху бюрото ми и се отправи към автомата за кафе.

Деби ми харесваше. Бяхме колеги само от два месеца, но дори в такъв кратък срок успяхме да се сработим. Тя си мислеше, че съм прекалено отдаден на работата си, а аз — че тя не е достатъчно отдадена на нейната. Но пък умееше да интерпретира незначителните колебания на пазара за облигации в трайна перспектива. Беше страшно забавна и човек просто не можеше да остане сериозен в компанията й.

Беше на двайсет и пет, дребничка, със светлокестенява коса, вързана на конска опашка. Килограмите й бяха мъничко над нормата, но пък това й придаваше мекота, която привличаше. Широката усмивка никога не слизаше от устните й, а искрящите й светлокафяви очи и за миг не се спираха на едно място.

По образование беше юрист. След две години скука в някаква второстепенна адвокатска кантора й дошло до гуша от правото и постъпила на работа в „Де Джонг и Ко“. Но и тук не успяла да се отскубне напълно, защото прекарала първите години в нашия „заден“ офис, посвещавайки се на юридическата организация на нашите фондове и на съблюдаването на потока от нови предписания и наредби, целящи да уверят обществото, че не се облажаваме дори и с едно пени от парите на клиентите си. Накрая бе успяла да убеди Хамилтън да я вземе като младши борсов посредник. Макар и да създаваше впечатлението, че не върши почти нищо, възприемаше бързо.

Разбираше се добре с всички от фирмата. Дори Джеф Ричардс не можеше да устои на закачките й. Единствено Хамилтън, изглежда, изпитваше противоречиви чувства към нея. За него пълното себеотдаване беше закон.

Хвърлих поглед към брошурата на бюрото. Деби случайно бе улучила точно онова място в нея, където вече окончателно бях изтървал нишката на съжденията на доктор Фойхтвангер. Предната нощ си бях блъскал главата час и половина и накрая вдигнах ръце. Макар че статията нямаше пряко отношение към нашата работа, имах голямо желание да науча колкото е възможно повече за пазара на облигации. Знанията за пазара на облигации, които човек може да усвои от книгите, са крайно ограничени, но въпреки това страшно исках да ги овладея. Колкото и да беше сложна или забъркана статията, щях да изцедя от нея всичко, което знаеха другите борсови посредници и управители на финанси.

Деби се върна с две пластмасови чашки, пълни с гъсто черно кафе. Връчи ми едната, седна на бюрото си и разгърна раздела на „Файненшъл Таймс“ с прегледа на телевизионните програми. До края на деня щеше да изчете и „Файненшъл Таймс“, и „Таймс“, и „Мейл“.

Една от линиите ни замига. Беше Кеш.

— Брей, момчета, вие от „Де Джонг“ наистина сте родени с късмет — започна той. — Вчера ви осигурих най-сладката търговийка, която може да си представи човек. Днес пък ви вадя от калта.

— И каква е тази кал? — полюбопитствах аз, леко разтревожен. Не знаех, че може да сме загазили. Прекарах през ума си най-различни сделки с ценни книжа, за да разбера какво има предвид.

— Имам оферта за вашите „Джипсъм“ — заяви Кеш почти триумфално. — Предлагам цена 80 за всичките ви облигации.

— Задръж малко — казах аз. Не бях наясно какво има предвид. После обаче, преравяйки купчината хартии върху бюрото си, измъкнах необходимия портфейл. В един от нестандартните пакети^[8] акции фигурираше „Американска компания «Джипсъм», 9% 1995“. Датата на покупката беше отпреди три години, а цената — 96.

Затиснах слушалката с ръка, облегнах се на стола и извиках:

— Хей, Джеф!

Той вдигна поглед от компютъра си, малко раздразнен, че преча на анализите му.

— Да?

— Знаеш ли нещо за половин милион долара от американската „Джипсъм“? Изглежда, че сме ги закупили преди три години.

Джеф за момент сбърчи чело.

— Да, мисля, че се сещам какво имаш предвид. Не са сред най-добрите позиции на Хамилтън. Мисля, че ги закупи близко до номинала. Тогава компанията беше загазила и за последен път се появиха на борсата на цена шейсет.

— Предлагат ми 80 — казах аз.

— Значи приемаш.

Обмислих го за момент. Щом Кеш така изведнъж предлагаше 80 за облигация, търгувана за 60, значи явно знаеше нещо, което не ми беше известно.

— Има ли нещо, което трябва да знам за „Джипсъм“? — запитах Кеш.

— Нищо, поне доколкото на мен ми е известно. Миналата година Хамилтън се скъса да ми иска добра цена за тази позиция. Е, накрая клекнах. Ще остане доволен, щом разбере.

Това е стара тактика, прилагана от търговците спрямо младите управители на портфейли, когато шефовете им отсъстват. Казваш на младока какво щял да направи шефът му в подобна ситуация и го убеждаваш, че е по-рисковано да не направи дадена сделка с ценни книжа, отколкото да я направи. Аз самият се бях хващал на тази въдица един или два пъти през първите ми месеци. Хамилтън ми беше изнесъл цяла лекция за това как винаги трябва да се осланям на собствената си преценка и никога да не вярвам на другите, които се мъчат да ме убедят за възгледите на шефа ми.

— Хм — казах. — Ще ми трябва малко време да обмисля нещата. Ще ти се обадя.

— Добре, но го направи тази вечер. Утре може да свалят офертата — каза Кеш.

— Окей. Ще ти се обяда днес следобед — казах аз и затворих.

Трябваше ми още информация за „Джипсъм“. Станах от бюрото и се запътих към библиотеката в дъното на борсовата зала.

„Библиотека“ всъщност е твърде претенциозно име за едно тясно килерче. А и книги почти нямаше. Стените бяха покрити с шкафове чак до тавана, насред стаичката имаше компютър, свързан със сървър за всевъзможни бази данни. Алисън, нашата библиотекарка на непълен работен ден, отсъстваше, но аз знаех как да се оправя сред привидния хаос от безброй източници на информация. След двайсет минути държах в ръцете си проспекта^[9] за облигациите на „Джипсъм“ с които разполагахме, и доклади от борсови посредници за компанията. Също така разпечатах на принтера сметките за последните пет години и сводките от пресата за изминалата година.

Върнах се на бюрото си нарамил куп хартия.

Деби вдигна очи от „Таймс“.

— Още не съм замръзнала. Не е необходимо да кладеш огън.

— Искам само да разбера дали около тази компания изобщо става нещо — заявих аз.

— Типично за теб — каза Деби. — Всеки друг би се задоволил с последната сводка за цените и после би продал облигациите.

Усмихнах се. Деби вероятно беше права. Но тя също така знаеше, че аз няма да се успокоя, докато не се ориентирам в сметките за последните пет години и не прочета всички сводки от пресата и всички анализи за състоянието на компанията, които мога да намеря.

Прекарах следващите три часа над материалите, като прекъснах само за четвърт час да хапна един сандвич в кафето през улицата.

Докато четях, пред очите ми започна да се оформя картина за една компания, започнала с товари с посредствено качество и за последните две години стигнала дъното. Не беше само по вина на компанията. Нейният главен продукт, строителният картон, бе паднал драстично като търсене на пазара поради острия спад в строителството на жилища. Председателят й и 30-процентен собственик, Нат Морисън, не бе успял да окаже никаква помощ на компанията. Беше затънал в тежки дългове, за да построи фабрики, които сега работеха на половин мощност. Беше изгонил цял куп изпълнителни директори заради „различия“ в начина на управление на компанията. Печалбите бяха започнали да се превръщат в загуби и цените на акциите и облигациите на „Джипсъм“ бяха паднали рязко. На пазара за ценни книжа се беше прокраднала мисълта, че има голяма вероятност компанията да ритне канчето.

Около нея се бяха увъртали много мераклии — предимно едри конгломерати — с надеждата да изкупят на безценица модерните й фабрики в подготовка за възхода на икономиката, който все някога трябваше да настъпи. Но Морисън не искаше да се разделя с председателския си стол. А никой купувач със здрав разсъдък не би купил компанията в комплект с председателя й Нат Морисън. И тъй като неговото съгласие беше от съдбоносно значение за успеха на всяко поглъщане^[10], а той не го даваше, позицията на компанията продължаваше да се влошава.

След малко, ровейки се из вестникарските репортажи, се натъкнах на заглавие с дата само отпреди месец. „Кралят на строителния картон загива при хеликоптерна катастрофа“. „Кралят на строителния картон“ беше може би малко висока титла за Нат Морисън, но имаха предвид точно него. Беше загинал в хеликоптера си, докато инспектирал една от фабриките. Прочетох много внимателно репортажите от следващите няколко дни. Не беше изненада, че цената на акциите бе скочила с десет процента след новината за смъртта му. Очевидно беше оставил парите си под попечителство. Синът му, преуспяващ чикагски адвокат, абсолютно безразличен към проблемите на строителния картон, беше единият от двамата попечители заедно с президента на една местна банка.

Станах от затрупаното си с хартия бюро и отидох до прозореца. Кантората ни беше с вълшебен изглед към Лондон. Загледах се в сребристата ивица на Темза: прорязваше високите черни и сиви здания на Сити, минаваше покрай катедралата „Свети Павел“ и сградата на Парламента и продължаваше пътя си към тумбестата буца на електроцентралата Батърсий. Защо Кеш предлагаше толкова висока цена за облигациите? Кой ли беше крайният купувач? И защо?

След смъртта на стария Морисън поглъщането ставаше напълно възможно, особено щом нещата се поемаха от адвокат и банкер, които можеха да преценят съвсем трезво финансовата изгода от продажбата на семейната фирма. Предположих, че ако „Джипсъм“ бъде погълната от някоя по-стабилна компания, облигациите ще повишат цената си. Но поглъщането не беше съвсем сигурно и компанията междувременно можеше съвсем безпрепятствено да банкрутира. Ако на някой борсов играч му хрумнеше да заложи на поглъщане, би било по-разумно да закупи ценните книжа, чиято цена впоследствие можеше лесно да се удвои. Колкото и да беше силна компанията, придобиваща активите на тази фирма, облигациите винаги щяха да бъдат погасявани на цена 100, което представляваше точно 25 процентна печалба при цена 80, която предлагаше Кеш.

Така че кой искаше да закупи облигациите на „Джипсъм“? Може би компанията изкупуваше обратно своите собствени облигации? Не, „Джипсъм“ не разполагаха с необходимото количество свободни пари.

Наблюдавах как една баржа преминава под моста „Блакфрайърс“.

Ама разбира се! Имаше само един логически купувач! Някои хора възнамеряваха да погълнат „Джипсъм“. Но преди намеренията им да станат известни на пазара за ценни книжа, те щяха да съберат колкото може повече облигации на „Джипсъм“ на колкото е възможно по-ниска цена. На пазара имаше в обръщение ценни книжа на „Джипсъм“ на стойност 100 милиона долара. Ако можеха да ги изкупят на средна цена 80, тогава 25 процентната печалба след погасяването им щеше да възлиза на 20 милиона — доста значителна сума. Колкото повече мислех, толкова повече нарастваше увереността ми, че това е най-логичното обяснение. На работа!

Върнах се на бюрото си и се обадих на Дейвид Барат.

— Тук „Харисън Брадърс“ — каза той.

— Дейвид, да си чувал нещо за емисия на американската компания „Джипсъм“?

Дейвид имаше отлична памет и знаеше наизуст подробностите за повечето от съществуващите облигации.

— Разбира се, че съм чувал — каза той. — Деветте процента от 1995 година. Последния път, когато ги видях, се търгуваха на 65. Но това беше преди шест месеца.

— Можеш ли да ми запазиш пет милиона?

— Няма да е много лесно — каза Дейвид. — Емисията почти не се търгува. Ще видя какво мога да направя.

Затворих телефона. Деби, както обикновено, беше чула целия разговор.

— Мислех, че от теб се очакваше да продаваш тези акции, а не да купуваш от тях. Хамилтън ще припадне.

Обясних й какво бях открил за „Джипсъм“ и заключенията, до които бях стигнал.

— Ако съм прав, и ако облигациите се изкупуват от хора, които възнамеряват да погълнат компанията, значи ще ги търгуват плътно до номинала им. Успея ли да купя нещичко на 80, това означава 20-процентна печалба.

Деби слушаше внимателно.

— Изглежда наистина добре. Но продължавам да съм убедена, че Хамилтън ще сипе гръмове и мълнии.

Трепнах. Тя можеше да се окаже нрава. Технически не бях упълномощен да увеличавам зависимостта^[11] на „Де Джонг“ от която и да е компания, която не разполагаше с оценка за кредитоспособност от най-висш клас ААА или АА^[12] без изричното разрешение на Хамилтън. Но добре знаех, че това, което вършех, имаше смисъл.

Пултът отново замига. Беше Кеш.

— Реши ли се вече за „Джипсъм“?

— Още не. Дай ми още половин час.

— Окей. Но офертата ми няма да е валидна цяла вечност. Само половин час и нито секунда повече. — И той затвори. Беше напрегнат малко повече от обикновено. Нямаше и следа от обичайното му умилкване.

Изминаха двадесет и пет минути преди Дейвид да ми позвъни.

— Нещо става. Извън борсата се предлага цена купува на 80 за тия облигации, един господ знае защо. Ти в течение ли си, Пол?

— Не съм много сигурен, но мога да предположа — казах аз.

— Е?

— Съжалявам, Дейвид, не мога да ти кажа. Намери ли ми облигации?

— Само два милиона. Предлагаме ги на 82.

„Харисън Брадърс“ вероятно използваха случая да се пооблажат малко от цената, но не му беше времето да се заяждам за дреболии.

— Вземам ги — казах аз.

— Купуваш облигации на американската компания „Джипсъм“ на стойност два милиона долара с девет процента печалба и година на изплащане 1995 на цена 82 — каза Дейвид. — Благодаря ти за сделката.

— И аз ти благодаря — казах аз. — Ако случиш на още, обади ми се.

— Ще ти се обадя — обеща Дейвид. — Макар че едва ли ще имам такъв случай. Наложи ми се да изтръскам цяла Швейцария за тия два милиона. Някой е обрал до шушка всички налични облигации. Всички, с които разговарях, са ги продали вчера или завчера.

Засега бях успял да натрупам облигации на стойност 2 милиона. Това ми осигуряваше хубава печалба. Спомних си, че бях обещал да се обадя на Кеш.

— Е? — запита той.

— Съжалявам, Кеш. Благодаря ти за офертата, но мисля, че ще е по-добре да ги запазя.

— Хей, Пол, приятелю. Помисли си добре. Хамилтън ще ти се ядоса страшно когато разбере, че не си се възползвал от офертата ми.

„И когато научи, че съм купил още два милиона“ — помислих си.

— Съжалявам, Кеш, но не сме в състояние да ти помогнем.

Линията замлъкна за момент. След малко гласът му отново прозвуча, разочаровано, но приятелски.

— Ти решаваш. Само не забравяй за главоболията, които си създадох, за да те отърва от една лоша позиция. Ще ти се обадя по-късно.

Докато затварях телефона, се възхитих от способността на Кеш да те накара да се чувстваш виновен дори и когато иска да ти одере кожата.

— Купи ли нещичко? — запита Деби.

— Само два милиона — отвърнах аз.

— Не е лошо. Май ще изкараш добри пари. — Тя се облегна на стола си. — Ух, как не можем и ние да си купим от тия облигации! Толкова ще е гот.

— Разбира се, че можеш — казах аз. — Трябва само да изтеглиш две милиончета от сметката си в Строителното дружество^[13].

— Бихме могли да се опитаме да закупим по-малко количество. Един нестандартен пакет например — каза тя.

— Ще бъде ли етично?

— Не знам.

— Е, би трябвало да знаеш, в края на краищата ти си служителят по надзора^[14] — казах аз. Всяка компания, занимаваща се с управление на фондове, си назначава такъв служител, за да се осигури срещу използване на вътрешна информация за незаконна търговия^[15] на ценни книжа и конфликти на интереси^[16].

Бяха я назначили на този пост заради юридическото й образование.

— Е, сигурно е тъй… Но като си помисля, това почти си е конфликт на интереси.

— Какъв срам! Иначе не е лоша идея.

— Разбира се, че можем да си купим — погледна ме Деби. — Като нищо ще скочат, ако компанията бъде погълната.

— Защо не? — казах. — На мен ми се струва блестяща идея. — Имах десет хиляди фунта в Строителното общество. Помислих си, че акциите на „Джипсъм“ ще са добро капиталовложение за половината сума. — Но как, по дяволите, се закупуват американски акции?

Двамата с Деби започнахме да умуваме над проблема. Изведнъж тя бурно се разсмя.

— Направо ще се скъсам от смях! Та ние имаме десет телефонни линии с най-големите борсови посредници в света. Поне един от тях трябва да знае как става.

Свързах се Кеш.

— Да не си променил мнението си за „Джипсъм“? — запита той.

— Не, не съм — отвърнах аз. — Но искам да те помоля за една услуга.

— Давай — каза Кеш, може би с малко по-слаб ентусиазъм от обикновено.

— Как може човек да си купи ценни книжа от нюйоркската фондова борса?

— О, много лесно. Мога да ти открия сметка тук. Всичко, което трябва да направиш, е да позвъниш на Мириам Уол от нашия отдел за частни лица. Дай ми пет минути и аз ще я подготвя.

След десет минути двамата с Деби бяхме горди собственици на хиляда акции на американската компания „Джипсъм“, закупени на цена 7 долара за акция.