Майкъл Ридпат
Борсови игри (18)

18.

Студеният утринен въздух се врязваше в дробовете ми с всяко вдишване. Мускулите на прасците ми се гърчеха и протестираха срещу каменистата пътека. Бях забравил какво е да бягаш по стръмен хълм. Следвах маршрута, по който бях тичал всеки ден като дете. Четири мили по най-стръмните склонове на областта. Билото беше само на двеста метра, но напредвах страшно бавно. Беше ми толкова трудно, та чак се чудех как ли съм се справял на дванайсет години.

Разпознавах всеки камък покрай пътеката, всеки неин завой. Заедно със спомена за детските ми тренировки се върнаха и болките от онези дни. Съзнателно се мъчех да ги извикам с онова ежедневно предизвикателство срещу стръмните пътеки и студения вятър. Не ставаше въпрос само да прогоня онази, другата болка от загубата на баща си, макар че точно тогава бе започнало всичко. Бях станал неин пленник, трябваше да концентрирам разума и тялото си, за да надмогна болката и скръбта. Така давах воля на собствените си желания и прищевки, това ми позволяваше да се потопявам за няколко часа в собствения си свят всеки ден, свят, в който тялото и стенещите ми мускули заемаха централното място, а сцената бяха веднъж славните, а друг път ужасните хълмове.

Всеки ден беше една трудно извоювана битка, всеки ден — една заслужена победа.

Накрая изкачих хълма и подкарах в лек тръс по хребета, разделящ Бартуейт от Хелмби. Тичах с дълги крачки, избягвайки по-острите камъни и храстите от пирен, които изобилстваха по тази стара овча пътека и дебнеха да изкълчат или счупят крака или глезена ми. Ято диви кокошки внезапно изпърпори от един храст и полетя ниско над земята, докато се изгуби от погледа ми. Мъглата бе започнала да се вдига от дъното на долината около Бартуейт и вече ясно виждах сребърната ивица на реката да хвърля отблясъци в ранната светлина на утрото, преди да свърне рязко зад високия пурпурен хълм. Хвърлих поглед през рамо към кафяво-пурпурната пустош, през която бях тичал. Вече се отдалечавах от нея и се приближавах към стройно подредените зелени парцели, разпрострели се на дъното на долината, и към сивите каменни постройки на селото. Оттам вече долитаха първите сутрешни признаци на живот: някъде боботеше трактор, кучета известяваха с лай стопаните си, че са гладни. Прибрах се при мама със здраво натъртени пети, но освежен и с взето решение.

Не се надявах, че ще успея да накарам лорд Мейбълторп да размисли. Дори да успеех да се преборя с него юридически, накрая той пак щеше да принуди майка ми да се изсели от къщата. Не исках да мисля какво щеше да означава това за крайно разклатената й психика. Но имаше един изход — да купя къщата. Това щеше да осигури на двама ни с мама спокойствието, че до края на живота си тя е осигурена с покрив над главата.

Проблемът беше само там, че нямаше откъде да взема петдесет хиляди лири. Вярно, с помощта на десетте хиляди лири — всичките ми спестявания, най-вече под формата на ценните книжа на „Джипсъм“, можех да си позволя да взема назаем още двайсет хиляди, и то ако ипотекирам квартирата си. Но как да купя къщата само за трийсет хиляди?

„Преглътни гордостта си и го помоли“ — посъветвах се сам. Позвъних в Хелмби Хол и си уредих среща. Прие ме в същия кабинет, както и предишния ден. Направих предложението си да купя къщата за тридесет хиляди лири. Извиних се за язвителните думи, с които се бях сбогувал с него при предишната ни среща, но този път лорд Мейбълторп беше настроен доста по-миролюбиво; може би някои от забележките ми бяха подействали.

— Тридесет и пет хиляди — каза той. — И нито пени по-малко.

— Окей, тридесет и пет хиляди — повторих аз и протегнах ръка. Все се надявах да измъкна отнякъде останалите пари. Той разтърси вяло десницата ми. Мисля, че пред очите и на двама ни беше примерът на здравото приятелство, съществувало между бащите ни; и двамата се почувствахме засрамени, че бяхме оскърбили паметта им. Разделихме се хладно, но не студено.

Мама много се зарадва, когато й разказах. Настоя да остана още няколко дни и аз склоних. След изнурителното напрежение на последните няколко седмици принудителното бездействие и смяната на средата ми дойдоха много добре. Успях, макар и не за дълго, да прогоня изцяло от съзнанието си тревогата за бъдещето ми в „Де Джонг“. Имаше достатъчно време да се тревожа. По-трудно ми беше обаче с Кати. Чудех се дали щеше да й се понрави Бартуейт. Каква идиотска мисъл! Имаше ли повод, който да ми дава основание да си мечтая за подобно нещо? Мислено се наругах с всички ругатни, загдето бях съсипал началото на нещо, което обещаваше да избуи в многообещаваща връзка.

Оставаше ми и проблемът да намеря отнякъде двайсет и пет хиляди лири. Все трябваше да изплуват отнейде. След година или две в света на пазара на облигации заплатата ми щеше да нарасне бързо и изплащането на заема нямаше да представлява проблем. Всичко това беше възможно, разбира се, ако разследването на Комисията по ценните книжа завършеше в моя полза.

 

 

Седяхме в залата за конференции на „Де Джонг“, същата, в която ме беше пекъл на шиш господин Бериман от Асоциацията по цените книжа. Върху махагоновата масичка лежеше магнитофон. А от другата страна на масичката седеше Хамилтън.

Страховете ми се бяха разбудили с нова сила, когато ми бе позвънил с молбата да се срещнем в единайсет сутринта в понеделник. Ако разследването беше доказало невинността ми, щеше да ме извика на работа да докладвам в седем и половина както обикновено.

Изражението му беше гробовно. Единственото, което каза, беше:

— Добре ли мина седмицата? — И без дори да даде вид, че е чул отговора ми, добави: — Чуй тези записи.

Застинах. Опитах се да прекарам през паметта си всички разговори, които бях водил през последните два месеца, като се мъчех да преценя кои биха ме злепоставили. Направо не можех да си представя какво ли може да са записали, след като не бях извършил нищо незаконно.

Звукът беше усилен максимално. Гласът на Кеш избумтя:

— Да не си променил мнението си за облигациите на „Джипсъм“?

— Не, не съм — произнесе моят глас. Винаги е странно да слушаш гласа си от магнетофонна лента. Изобщо не приличаше на моя глас, беше леко извисен, а тонът ми се стори малко по-силен, отколкото бях предполагал. Лентата продължаваше да се върти. — Но искам да те помоля за нещо. — Пак бях аз.

— Давай. — Кеш.

— Как може човек да си купи ценни книжа от нюйоркската фондова борса?

— О, много лесно. Мога да ти открия сметка тук. Всичко, което трябва да направиш, е да позвъниш на Мириам Уол от нашия отдел за частни лица. Дай ми пет минути и аз ще я подготвя.

Хамилтън изключи магнитофона. Известно време и двамата мълчахме.

Накрая аз наруших тишината.

— Това не доказва нищо — казах, и в същия миг си прехапах езика. Прозвуча така, сякаш някой виновен се мъчи да се оправдае.

Лекото свъсване на Хамилтън ми показа, че същата мисъл му бе минала и на него.

— Това действително не доказва нищо конкретно — каза той. — Но в контекста на онова, което от Асоциацията се опитват да изградят срещу Кеш, не изглежда никак добре. На тях им звучи така, сякаш Кеш ти казва да купиш ценни книжа за твоя собствена сметка в една компания, за която той разполага с вътрешнофирмена информация. Класически начин да подкупваш клиентите, които работят с теб. Точно така звучи.

— Ами! Съвсем не беше така — запротестирах аз.

— Акциите, за които става дума, бяха на американската компания „Джипсъм“, нали така?

— Да.

— И Кеш ти помогна да си откриеш сметка?

— Да, така беше. Но той се опитваше да ми помогне като на клиент. — Прекъснах, опитвайки се да събера мислите си. Почувствах се притиснат в ъгъла, а не можех да намеря никакъв изход. Накрая повторих пак истината. — Двамата с Деби решихме да си купим акции, като се облягахме на анализа на компанията, който бях направил и според който най-вероятният изход беше предстоящото поглъщане. Никой от двама ни не беше купувал акции на американски компании до този момент, а Кеш беше най-удобният човек, до когото можехме да се допитаме за подробностите. Това е.

Хамилтън дълго не откъсна погледа си от мен. „Няма по-добър познавач на човешките характери от Хамилтън — помислих си аз. — Той ще разбере, че аз съм искрен.“

Обаче не се оказа така.

— Изглежда ми много странно, че си се заловил с такова нещо — започна той. — За съжаление от Асоциацията са убедени, че ти и другите сте се възползвали от вътрешнофирмена информация. Ти си прав, че записът не доказва нищо конкретно. Следствията, занимаващи се с този тип дейност, обикновено струват много скъпо и по правило често завършват с неуспех. Но какъвто и да е изходът от делото, той винаги съсипва съдбата на хората, замесени в случая, без значение дали са виновни, или не. — Той прекъсна и се втренчи в масата пред него. — Длъжен съм също така да мисля и за интересите на фирмата. За Асоциацията не би представлявало никакъв проблем да даде гласност на случая, дори и да ни глоби. Едва ли е необходимо да ти напомням за ефекта, който би имала тази стъпка върху институциите, които ни доверяват парите си. Както знаеш много добре, на косъм сме да измъкнем половин милиард от една японска компания, което ще има огромен ефект върху фирмата ни. Не мога да позволя тези преговори да бъдат провалени. — Той отново вдигна поглед към мен. — Така че съм решил следното. При дадените обстоятелства това е най-добрият изход за всички замесени в случая. Днес ще приема оставката ти. Ще продължиш да работиш още два месеца, докато изтече срокът на предупреждението ти за уволнение. Това време ще ти е достатъчно да си намериш подходяща работа където и да е. Можеш да идваш на работа, ако искаш, но при никакви обстоятелства нямаш право да търгуваш от името на фирмата. Никой извън персонала на борсовия салон няма да знае истинската причина за напускането ти.

— Съжалявам много — добави той, — но това е най-доброто за всички, особено за теб.

Значи това беше. Чудесен изход, позволяващ на „Де Джонг“ да продължи с търговската си дейност, все едно че нищо не се е случило. И бях безсилен да променя каквото и да било. Човек трудно можеше да го преглътне.

— Какво ще стане, ако не подам оставка?

— По-добре не ме питай — каза Хамилтън.

За момент ме прониза силното желание да се опълча, да му откажа, да настоявам за пълно разследване. Но нямаше никакъв смисъл. Щяха да ме разпънат на кръст. Така поне имах възможност да си намеря друга работа.

Не казах нищо; бях забил поглед в масата. Усещах как бузите ми постепенно поаленяват. Гневът и срамът ме сграбчиха, в добавка ме обзе и дълбоко отчаяние. Отворих уста да кажа нещо, но не можах. Задишах дълбоко. Контролирай се, заповядах си аз. По-късно ще подредиш всичко. Не казвай нищо, не се унижавай. Само запази присъствие на духа и си иди.

— Добре — произнесох дрезгаво.

Станах, обърнах гръб на Хамилтън и излязох. Имах няколко неща, които трябваше да прибера от бюрото си. Бележникът с телефонни номера, някои дреболии. Влязох в борсовия салон. Залата мигом замря. Усетих погледите на всички, приковани в мен. Сякаш се врязвах в атмосфера, сгъстена от неприязън. Не погледнах никого. Стегнах се и тръгнах към бюрото си. Бузите ми още пламтяха. Никой не пророни и дума. Прибрах бележника и другите си неща, сложих ги в куфарчето и излязох. Един господ само знаеше какво си мислеха. Но не ме беше грижа.

Спрях едно такси точно пред сградата. Закара ме много бързо. Когато отворих вратата на апартамента си, вече бях успял да поукротя някои от емоциите, разбушували се в душата ми. Класифицирах ги и ги разместих където трябва — по този начин щях да ги овладея.

Първо гневът. Гневът от това, че ме бяха обвинили така несправедливо, без да ми дадат никаква възможност да се защитя. Бяха приели, че съм виновен, защото така беше изгодно на всички. Изпитах гняв към Хамилтън, загдето им беше позволил да ме унижат по такъв начин. Не можеше ли поне той да направи нещо, за да ме защити? Та той беше единственият човек, който реално би могъл да намери изход в тази безизходица. Но той беше поставил интересите на фирмата преди мен. Въобразявах си, че означавам малко повече за него. Но след като размислих, проумях, че той по обичайния си начин бе съпоставил всички „за“ и „против“ битката и бе стигнал до извода, че това е по-добрата алтернатива. Не вървеше да крещя „Не е честно!“.

После идваше мъката. Бях започнал да се чувствам уютно в „Де Джонг“. Учех се как да търгувам и да извличам удоволствие от търговията. И въпреки че накрая Хамилтън ме бе изоставил, аз бях научил много от него. Но имах още много да овладявам — и сега едва ли можех да намеря учител от неговия ранг. Добре че поне времето в „Де Джонг“ ме бе убедило, че ме бива да търгувам, и ми бе показало, че имам значителен потенциал. Просто трябваше да продължа някъде другаде с някой друг.

Но какво щеше да стане, ако не успеех да си намеря работа? При тази мисъл ме обзе внезапна паника. Какво щеше да стане, ако никога повече нямах възможността да търгувам? Дори не исках да мисля за тази възможност. А отчаяно се нуждаех от добре платена работа, за да изкарам парите, нужни ми да купя къщата на мама. Невъзможно беше да събера двайсет и пет хиляди лири, без да работя. Един господ знае какво щеше да стане с нея, ако лорд Мейбълторп я изхвърли на улицата. Вече виждах презрителното изражение на сестра ми Линда, когато разбереше, че не съм успял да предотвратя това.

Паниката обаче бързо стихна. Хората непрекъснато губеха работата си. Но ако ги биваше, всеки път си намираха нова.

Аз съм упорит индивидуалист. Нямаше да зарежа търговията с ценни книжа само защото веднъж ужасно не ми е провървяло. Човек си кове сам съдбата. Разбира се, понякога всичко се опълчва срещу него, но ако човек упорства достатъчно, накрая събитията заработват в негова полза. Ключът към всичко е да не се предаваш; когато работата се закучи, просто работи още по-усърдно.

Измъкнах лист хартия и скицирах план на действията как да си намеря друга работа. Отделих два часа, за да изгладя трудовата си автобиография. Дотук добре. Посредническите агенции нямаха нищо против всеки нов клиент и аз си помислих, че автобиографията ми не изглежда никак лоша.

Проблемите започнаха на следващата сутрин. Бях решил, че ще е добре да почна с агентите по продажбите, с които общувах всеки ден. Те ме познаваха и имаха представа за деловите ми качества. След внимателно обмисляне първо позвъних на Дейвид Барат. Той работеше много отдавна в бранша и имаше много връзки. Все щеше да измисли нещо.

Набрах „Харисън Брадърс“. Обади се един от колегите му. Каза, че Дейвид в момента бил зает, но след малко щял да се върне. Оставих номера си и зачаках. Минаха два часа, без никой да се обади. Опитах отново.

Този път телефона вдигна Дейвид.

— Здравей, Дейвид, Пол се обажда — започнах аз.

След кратка пауза Дейвид каза:

— А, Пол. Откъде звъниш?

— От къщи. Значи си чул?

— Да, чух. — Отново кратка пауза. — Намери ли нещо?

— Още не. Всъщност едва сега започвам. Точно затова ти звъня. Не знаеш ли случайно някой, който търси човек като мен?

— Страхувам се, че не. Работният пазар в момента е доста замрял — каза Дейвид. — Виж, трябва да приключваме. Един клиент ме чака на другия телефон.

— Само още нещо… — изрекох бързо аз.

— Да?

— Дали би могъл да ми отделиш половин час? Искам да се консултирам с теб какво да правя. Ти познаваш пазара много по-добре от мен и…

— Знаеш ли, в момента не разполагам с никакво свободно време.

— Когато ти е удобно — настоях аз, усещайки как отчаянието се промъква в гласа ми. — На закуска или след работа, мога да дойда и до фирмата ви.

— Пол, мисля, че не съм в състояние да ти помогна. — Гласът му прозвуча учтиво, но твърдо. Много твърдо.

— Разбрах — изрекох аз отпаднало. — Няма да те безпокоя повече. — Затворих.

Нищо не можех да проумея. Дейвид винаги е бил услужлив. А сега отказът му да ми помогне придобиваше особено значение. За миг си помислих дали всъщност не бях сгрешил с преценката си за него. Може би е съвсем различен с бившите си клиенти, за разлика от настоящите. Но това съвсем не му приличаше.

С трепет потърсих друг агент но продажбите. Резултатът беше същият. Учтиви, но безучастни. С третия се получи още по-зле. Чух го как каза на колегата си, който вдигна слушалката: „Кажи му, че ме няма. И ако позвъни пак, кажи му, че не съм в салона“.

Седях на стола, втренчен в телефона. Работата започваше да придобива някакъв злокобен оттенък. На кого още можех да се обадя? Кеш не влизаше в сметката. Изведнъж се сетих за Кати. Но не знаех дали ще мога да понеса същия вежлив отказ, както и от останалите.

Клер! Със сигурност можех да разчитам на нея.

Позвъних й. Още щом чу гласа ми, тя сведе своя до шепот.

— Пол, вярно ли е това, което говорят за теб?

— Не знам какво говорят.

— Че са те хванали да търгуваш с вътрешнофирмена информация.

Най-после се намери човек да изрази на глас това, което другите мислеха.

— Не, не е вярно. Или поне в действителност не е било търгуване с вътрешнофирмена информация. Вярно е обаче, че такова е мнението на Асоциацията по ценните книжа. Затова и подадох оставка.

— Подал си оставка? Всички твърдят, че са ти били шута!

— Принудиха ме да си я подам — изрекох аз и почти засякох. Беше безсмислено да отричам повече. Всеки, с когото разговарях, вече бе приел, че съм виновен. Накрая спокойно произнесох: — Не съм направил нищо противозаконно.

— Знам — каза Клер.

Някаква слаба искрица надежда и облекчение заблещука в мен.

— Знаеш? Откъде?

Клер се изсмя.

— Та ти си последният човек на света, способен да се забърка в злоупотреба с вътрешнофирмена информация. Ти си най-прямият човек, когото познавам. Прекалено сериозен, макар и прекалено скучен.

— Не споря — казах с леко повдигнат дух.

Клер сниши глас до заговорнически шепот.

— Кажи ми какво се случи.

Разказах й всичко за покупката си на акции от „Джипсъм“ и защо го бях направил. Когато стигнах до ролята на Кеш, тя ме прекъсна.

— Този червей! Трябваше да се сетя, че и той има пръст в тази работа. Господи! И на това нищожество още му разрешават да търгува!

Имаше право. Нали се беше подразбрало, че Кеш също е под разследване. Може би и неговите дни в „Блуумфийлд Уайс“ бяха преброени. Това все пак беше някаква утеха. После обаче, като размислих по-трезво, стигнах до извода, че ако има някой, способен да се измъкне сух от водата, това е само той.

Разказах й за реакцията на Дейвид Барат и на останалите при молбите ми за помощ.

— Хм, не съм много изненадана — отвърна тя. — Всички говорят за твоя случай. Станал си известен, макар и не по най-добрия начин. Обсъждат те дори и хора, които не те познават. Мога да те уверя, че в скоро време трудно ще се намери човек, който да ти даде работа.

Сгърчих се под този удар. Това беше много жестоко, дори и за нея, и тя го разбра.

— Съжалявам, Пол. Не исках да го кажа — изрече бързо тя. — Само след месец-два цялата работа ще отшуми. Все ще си намериш някъде място. — Премълчах. — Пол? Пол, чуваш ли ме?

Изломотих довиждане и затворих.

Значи това беше истината. Гледаше ме право в очите. Нямах никакъв шанс да си намеря работа на пазара за облигации. Нито сега. Нито след време. Вероятно никога. Толкова просто и толкова ясно.

Това беше истината, която бях разбрал още след първото си обаждане до Дейвид Барат, но не бях имал смелостта да я погледна право в очите и я бях скътал дълбоко в съзнанието си. Бях повярвал, че силата на волята ми ще е достатъчна, за да си намеря работа. Но силата на волята ми не можеше да принуди хората да забравят, че ми се носи славата на финансов престъпник, майстор на незаконната търговия с вътрешнофирмена информация.

Стори ми се много иронично, че такова просто прегрешение като това, което ми приписваха, предизвиква толкова презрение от хора, чийто живот се е сраснал с лъжата и измамата, които най-безсрамно мамят клиентите и работодателите си, дори и приятелите си. Но злоупотребата с вътрешнофирмена информация наистина беше нещо различно. Беше страшно заразна. Голямата чума, предизвикана от този бацил и завършила с предявяването на иск за щети спрямо главния организатор на пазара за макулатура, Майкъл Милкен, бе плъзнала по Уолстрийт, заразявайки един инвестиционен банкер от друг, докато накрая в Ню Йорк не бе останала фирма, незаразена в някаква степен. Лечението беше много просто. Още при първата й проява всеки заразен участник в играта трябваше да бъде изолиран и отрязан от останалите. Това се бе случило с мен.

Последиците бяха много тежки. Търговията с ценни книжа беше единственото нещо на света, с което исках да се занимавам. Амбицията ми беше да го правя най-добре от всички. Само допреди седмица мечтата ми изглеждаше толкова близка, толкова реална — само още няколко години упорит труд. И сега, сбогом.

Сигурно има хора, които си изживяват безметежно живота, без да знаят дори какво е това цел. Но не и аз. Поставех ли си за цел да постигна нещо, отдавах му се изцяло. Посвещавах му живота си. Разбира се, когато накрая бях проумял, че от мен няма да стане най-бързият бегач в света на осемстотин метра, ударът беше тежък, но аз не можех да отрека на себе си, че бях постигнал много, приближавайки се съвсем близо до осъществяването на мечтите си. Но да се отрека от търговията с ценни книжа… не, това беше повече, отколкото можех да понеса.

Следващите две седмици бяха най-кошмарните в живота ми от години. Продължавах да изпращам писма на всяка обява и дори отидох на две интервюта, но без никакво желание. Беше ми ясно, че това е загубена кауза.

Депресията ме сграбчи страшно бързо в прегръдките си. Дълбока и черна депресия, в каквато не бях изпадал до този момент. В душата ми царуваше пълен смут. И най-простата работа изискваше огромни усилия от моя страна. След няколко дни спрях и да бягам, залъгвайки се с мисълта, че малко почивка няма да ми навреди. Опитах се да чета книги, но не можех да се съсредоточавам. Прекарвах повечето си време в леглото, взирайки се в тавана. Излизах на продължителни безцелни разходки из Лондон. Но шумът на колите, изгорелите газове и жегите ме уморяваха още повече. За един човек, тласкан от волята си цял живот, сривът й наистина е смразяващ.

Изпаднах в кошмарна изолация. До този момент самотата ми не ми бе причинявала някакви особени проблеми, но сега направо жадувах да имам до себе си човек, с когото да разменя няколко приказки, дори и най-глупавите. Някой, който да сложи живота ми в ред. Но кой? Беше изключено да звъня на колегите си. Нямах смелостта да споделя истината за сполетялото ме нещастие с когото и да било от предишните ми приятели и познати. Трябваше да го направя, но не го сторих. А последният човек на земята, на чиито плещи бих стоварил този непосилен товар, беше майка ми. Бях наясно, че съвсем скоро щеше да ми се наложи да говоря с адвокатите за покупката на къщата. Откъде щях да намеря пари? След като пътеките ми към търговията с ценни книжа бяха отрязани, ставаше невъзможно да си намеря добре платена работа.

Игнорирах проблема, или поне се опитах да го направя. Но колкото повече се мъчех да го прогоня, толкова по-упорито той се връщаше в съзнанието ми. Нямах право да изоставя майка си без дом, а бях абсолютно безсилен да направя за нея каквото и да било.

В дългите периоди на самота често ме спохождаха мисли за Кати. Всеки път, когато ми се искаше до мен да има някой, на когото да изплача мъката си, този някой винаги биваше тя. Спомнях си колко леко и непринудено се бяхме сближили в Америка, съчувствието и интереса й към мен. Изпитвах огромна нужда някой пак да се интересува от мен.

И точно тогава тя ме беше отблъснала. Обвиненията й, че съм съсипвал кариерата й, недодяланите ми молби да излезе на вечеря с мен. Тя без съмнение беше чула какво съм направил, по-точно какво се говори, че съм направил. Сигурно е благодарила на Бога, че се е измъкнала, без да се замесва с мен, и сигурно е сипала страшни клетви срещу себе си, че изобщо й е минала такава мисъл през главата. Връзката й с човек, обвинен в злоупотреба с вътрешнофирмена информация, едва ли би й помогнала за напредъка й по пътя нагоре.