Майкъл Ридпат
Борсови игри (3)

3.

Тап. Тап. Тап. Бях влязъл в ритъм. Краката ми издаваха едва доловим звук при допира си с пътеките на Кенсингтън Гардънс. Втренчих се в езерото в далечината и останах доволен. Не мърдаше. Когато бягах, светът просто се плъзгаше покрай мен. Нямаше никакви подскачания нагоре или надолу. Тялото ми се носеше напред, задвижвано от постоянния ритъм на краката. Всичките видове джогинг или трополене просто са загуба на енергия. А всяка загуба на енергия неизменно води до загуба на скорост.

Бягането е наслада. Не просто от силата на волята, която ви тласка напред, когато цялото ви тяло крещи да спре, а защото е чудесно всеки мускул на тялото ви да се движи както трябва, когато поискате.

Навремето спортните коментатори вдигаха голям шум около стила ми на бягане. Но аз не бях роден бегач. Бях се учил дълги години. Сам. И с помощта на Франк.

Запознах се с Франк, когато бягах в Кеймбридж. Той тренираше атлети на средни разстояния към един клуб в северен Лондон и понякога идваше и в Кеймбридж да обучава студентите. Почти всяка неделя ходех при него, за да ме научи на още нещо.

Определено имах природна дарба. Бях само на единайсет години, когато направо се влюбих в бягането през пресечена местност. Приятелите ми не можеха да проумеят как така ще се вдигна да бягам за тоя що духа през йоркширските хълмове. Тялото ми се наля, след като излязох от пубертета. Мускулите на краката наедряха и наякнаха и бях напипал скоростта, необходима на един бегач на средни разстояния. След като постъпих в Кеймбридж, се заех здраво с атлетиката и влязох в спортния отбор още първата година.

Но в действителност Франк беше човекът, който ме научи как да тичам. Не само с тяло, но и с разум. Притежавах решимостта, която ми бе необходима, а той знаеше как да я канализира. Дълго и упорито обработвахме техниката ми. По време на скоростните тренировки той ме принуждаваше да изцеждам сто процента от краката си, когато тялото ми отпускаше максимум деветдесет. Научи ме също как да бягам на състезания, как да дозирам не само физическата си енергия, но и мисловната.

Всичко това даде резултат. Процесът беше мъчителен и бавен, но с всяка измината година бягах малко по-бързо от предишната. За пръв път бягах за отбора на Британия, след като завърших Кеймбридж. Следващия сезон едва не ме включиха в отбора за Олимпиадата. През следващите шест години скоростта и постоянството ми се подобриха до такава стенен, че си извоювах място в отбора.

Същата година двамата с Франк положихме всички усилия, за да достигна върховата си форма. Банката прояви голямо разбиране, ходех само понякога на работа, и то на половин ден.

Квалификациите минаха успешно. Успях да ги пробягам достатъчно добре, за да се класирам за финала, като в същото време съхраних достатъчно от силите си.

В деня на финала бях готов повече от всякога. Бях на върха. Съзнанието ми беше обзето от една-единствена мисъл. Четирима от другите бегачи бяха пробягвали разстоянието по-добре от мен, но аз щях да ги бия всичките. Планът ми беше прост. Щях да тръгна рязко още от старта и да поведа колоната. Имаше само двама или трима по-добри на финиша от мен. И щях да положа всичко, за да останат зад мен на финалната права.

Започнах според плана, но през първите шестстотин метра по-голямата част от бегачите бяха плътно до мен. И всеки път, когато се мъчех да се отскубна, другите ме настигаха. И когато до финала останаха двеста метра, леко удължих крачката и започнах бавно да се изтеглям напред. Сто и петдесет метра бягах, оставил зад себе си на пет крачки най-добрите бегачи на света. Претъпканият олимпийски стадион ме приветства с неистов рев; бях убеден, че всичките аплодисменти са само за мен. Това бяха най-щастливите ми петнайсет секунди.

И тогава, на петдесет метра от финиша, две зелени фланелки прелетяха покрай мен. Един кениец и един ирландец се бяха устремили към финалната лента. Заповядах на краката си да се движат по-бързо, да правят по-големи крачки, но те не ми се подчиниха. Тълпата бясно аплодираше двамата бегачи само на метър-два пред мен. Струваше ми се, че сякаш бавно се движа назад.

На финиша бях трети и спечелих бронзов медал.

Няколко месеца след това се наслаждавах на вниманието, което ми оказваха средствата за масова информация, колегите, хората, с които се срещах по работа, дори и минувачите. Но дори и еуфорията не можеше да скрие простия факт от мен. Бях загубил. А бях вложил всичко в това състезание, бях посветил цяла година от живота си на тази минута и половина. И бях загубил.

Резултатът беше най-доброто ми лично време. И когато следващия сезон възобнових тренировките и състезанията, резултатите ми бяха далеч от олимпийското ми постижение. Това започна да ме потиска. Започнах да изпитвам усещането, че никога повече няма да подобря олимпийското си време, колкото и старание и енергия да хвърлях.

Имах нужда от свободно време за други неща. За срещи с приятели. Исках работа, която да ме погълне целия. Имах нужда от ново предизвикателство.

И скъсах със спорта.

Очаквах Франк да побеснее. Но той го прие съвсем нормално. В действителност се отнесе с пълно разбиране.

— Прекалено много мъже съм виждал да жертват най-хубавите си години на леката атлетика — каза той. — Върни се в обикновения свят и се заеми с нещо.

Дълбоко в себе си знаех, че той е наясно, също като мен, че съм достигнал върха си, и не иска да губя години от живота си в преследване на златото, което никога нямаше да извоювам.

И аз се предадох. И се върнах в обикновения свят да завоювам нещо ново. Търговията с ценни книжа.

Понесох се към езерото, подминавайки една двойка лъхтящи джогери на средна възраст, които просто крачеха. Един червен сетер се втурна към мен, игнорирайки крясъците на собственика си. Потичахме заедно, после той изведнъж се понесе към някакъв териер, който лаеше по една катеричка под едно дърво, и прескочи една влюбена двойка, която дори не му обърна внимание.

Още не се бях натичал. Бягах три или четири пъти на седмица и обикновено обикалях около Хайд Парк с най-голямата си възможна бързина. Изпитвах отчаяна нужда от адреналин, от мазохистичната наслада, която носи усещането за пълно изтощение.

Помислих си за вчерашната сделка с шведския заем. Усмихнах се при спомена как бях победил пазара. Или как по-скоро двамата с Хамилтън го бяхме победили. Бях се справил чудесно за начинаещ борсов посредник. За пръв път бях действал в наистина екстремална ситуация и не се бях изложил. Вярно, по едно време се бях уплашил не на шега, но това беше вече минало. Страхът е неотменна част от възбудата. Точно както един бегач трябва да изпита болката, за да вкуси сладостта на прилива от адреналин, така и един борсов посредник трябва да изпита страх.

Мислех си какво ли ще ми каже Хамилтън, когато се върне. Това беше първата ми реална възможност да се изявя и аз не я бях пропуснал. Надявах се да го оцени по достойнство.

Заобиколих едно ято бърборещи арабки, излезли на вечерна разходка в черните си яшмаци и златист грим, и се насочих наляво към изхода на парка. Последните двеста метра до квартирата ми ускорих темпото, отървал се изцяло от всичките си съмнения.

С бурно дишаща гръд и облян в пот измъкнах ключовете от джоба на шортите си. Отключих вратата, прекрачих купчината неотворени рекламни диплянки и се добрах до първия етаж.

Вмъкнах се в квартирата си, протегнах се и се строполих върху дивана. Огледах се; бях прекалено изтощен, за да се помръдна дори. Апартаментчето ми беше малко, но удобно. Спалничка, всекидневна с кухненска ниша и коридор. Поддържах го винаги чисто; нямах друг изход, защото пространството беше минимално. Мебелите бяха простички, евтини и удобни. Върху лавицата над камината бях разположил скромната си колекция от най-скъпите си спортни трофеи и една черно-бяла фотография на мама и татко, облегнати на една каменна стена. Усмихваха ми се със загубеното щастие отпреди двайсет години.

Не беше кой знае колко, но ми харесваше. Уютна бърлога.

Изправих се, стенейки, и замъкнах вцепенените си мускули в банята.

 

 

На следващата сутрин първата ми работа беше да грабна „Уолстрийт Джърнъл“ от бюрото на Карън, където обикновено го оставяха. Изненадах се, че вестникът леко трепери в ръката ми, докато претърсвах колоната с ценни книжа за котировката ДЖИПС.

Ето я. Единайсет долара и четвърт. Цената се бе увеличила с повече от 50 процента. За една нощ! Обърнах се и видях Деби да влиза в борсовия салон с чашка кафе. Веднага видя какво чета и запита:

— Е?

— Единайсет и четвърт — ухилих се аз.

— Не може да бъде! — възкликна Деби и издърпа вестника от ръцете ми. Нададе див крясък и го захвърли във въздуха. Всички се извъртяха към нас.

— Аз съм богата! — изкрещя тя.

— Е, не чак толкова много — казах. — Става въпрос само за някакви си две-три хиляди долара.

— О, няма ли да млъкнеш, мърморко такъв — засмя се тя. — Отивам да взема бутилка шампанско. В хладилника имаме портокалов сок.

Аз имах известни резерви, но Гордън и Роб вече мляскаха с устни. Дори Джеф потриваше ръце в очакване. Той също имаше повод да се радва. През изминалата нощ доларът най-сетне се бе държал според икономическия модел, чийто автор бе той.

След четвърт час Деби се върна, сграбчила кофичка за лед, в която се гушеше бутилка шампанско. Нямах представа откъде бе успяла да я купи толкова рано сутринта. Извадиха чаши и портокалов сок от хладилника и само след минута всички вдигахме тост за здравето на американската компания „Джипсъм“.

— Всяка сутрин трябва да го правим — заяви Роб, съзерцавайки с одобрение мехурчетата в чашата си.

— Нашият шеф и господар ще получи припадък, ако ни види — каза Гордън.

— Не се тревожете — успокои ни Деби. — Трудно ми е да си го представя, че е способен да припадне за каквото и да било. По-скоро ще ни прониже с погледа си кинжал, след което ще ни изнесе кратка лекция: „Де Джонг и Ко“ се гордее с професионализма си, а вие, Робърт, нямате професионално държане — изрече тя превзето и по някакъв начин успя да пресъздаде и шотландския акцент, и нравоучителния тон на Хамилтън.

Роб се изсмя.

— Поне да беше махнала това от бюрото си — каза той и кимна към почти празната бутилка.

— О, той няма да се появи до обяд — заяви уверено Деби.

— О, така ли? — произнесе един спокоен и премерен глас от вратата.

Залата онемя. Джеф мигновено заби нос в разпечатките си, а Роб, Гордън и Карън тихомълком се изнизаха по бюрата си. Все едно че бяхме ученици, заловени в момент на някоя пакост от директора.

Но това беше смешно. Не бяхме ученици, нито пък Хамилтън — директор.

Последва продължителна тишина. Накрая вдигнах чашата си към него.

— Добре дошъл. Наздраве.

Хамилтън само ме изгледа.

Придобила внезапно кураж от поздрава ми, Деби се приближи до него с бутилката и една чаша.

— Защо не пийнеш с нас?

Хамилтън се извърна и се втренчи в нея. Игнорира предложението й и запита:

— Какво празнувате?

— Току-що направих удар! — заяви Деби с блеснали очи.

— Това е хубаво — каза Хамилтън. — Каква сделка сключихте?

Деби се изсмя.

— О, не! Аз направих удар, а не „Де Джонг“. Вчера купих няколко акции, а те да вземат да поскъпнат с петдесет процента.

Няколко секунди погледът на Хамилтън остана прикован върху Деби. После той проговори със спокоен и уравновесен глас, в който нямаше дори и следа от гняв:

— Изчакай ме малко да си оправя нещата и заповядай в залата за конференции.

Деби повдигна рамене и остави чашата си върху бюрото, после и двамата напуснаха борсовия салон.

— Уф — изпъшка Роб. — Добре че не съм на нейно място.

След десет минути Деби се върна. Втренчи се в някаква точка върху бюрото и закрачи като сомнамбул към него, без да се оглежда. Бузите й бяха леко поруменели, а устните — плътно стиснати. Нямаше и следа от сълзи, но изглеждаше така, сякаш се страхуваше, че ако отпусне само един мускул на лицето си, и щяха да рукнат. Седна, заби поглед в екрана на компютъра и яростно започна да пресмята разни доходи по облигации.

Хамилтън влезе в салона и мълчаливо се насочи към бюрото си. Извади няколко листа от купчината с входящата документация и ги зачете. Напрежението беше нарушено от Роб, който отговори по телефона на някакъв брокер с малко преувеличен възторг.

След около половин час Хамилтън дойде при мен и седна на един стол до бюрото ми. Деби съвсем преднамерено не го забеляза — натискаше яростно клавишите на калкулатора си. Макар че работех с Хамилтън повече от половин година, всеки път, когато разговаряхме, изпитвах известна нервност. Трудно беше да се води нормален разговор с него — той слушаше толкова съсредоточено, че през цялото време бях на тръни да не изтърся някаква глупост.

Прелисти разпечатките с позициите, представящи всички сделки, които бяхме сключили през неговото отсъствие.

— Не те очаквахме толкова рано — проговорих аз, за да наруша тишината.

Хамилтън леко се усмихна.

— Да, хванах един по-ранен полет.

— Как мина?

— Добре. Много добре. „Де Джонг“ започва да се налага в Япония. Има една застрахователна компания, „Фуджи Лайф“, на която много се надявам. Дават известни надежди, че могат да ни предоставят средства за управление, а направят ли го, ще разполагаме с действително големи пари.

— Чудесно. — Това беше добра новина. Мощта на една фирма за управление на средства от рода на „Де Джонг“ е пропорционално зависима от обема на фондовете, с които разполага. Един нов крупен инвеститор наистина би могъл да ни направи хубава реклама.

— Как се справяхте тук? — запита Хамилтън, проследявайки с показалец таблиците с позициите.

— Позабавлявахме се малко с една нова емисия, но ти впрочем го знаеш.

— А, да. Как върви сега шведският заем?

— Бавно, но сигурно се движи нагоре. — Опитах се потуля гордостта в гласа си.

— Добре, но не бързай да продаваш. Има да се вдига още много.

— Окей.

— И бъди нащрек за всякакви други нови емисии. След тоя успех на шведите, хората ще търсят да купят каквото и да е с позиция дълга като тяхната, стига само цената да е сносна. Я почакай, какви са тия два милиона „Джипсъм“ от САЩ, дето сме купили? Повече от година се мъча да продам позицията ни.

Направих малка пауза, разочарован и леко ядосан. Никакво „браво“. Нито усмивка дори. Внезапно осъзнах с какво нетърпение бях очаквал завръщането на Хамилтън и неговото одобрение — мислех, че го заслужавам. Какъв глупак съм бил! В света на Хамилтън поемането на рискове и успехът на начинанията се считаха за нещо напълно нормално.

Опитах се да потисна негодуванието в гласа си и описах възторжената оферта, която ни беше предложил Кеш за нашите облигации, и как бях решил да не продавам. След това обясних на Хамилтън защо бях решил да закупя още облигации.

— Хм — каза той. — И как се търгуват сега?

— Все още се търсят на цената, на която ги закупих, 82 — обясних аз. — Но акциите се покачиха до единайсет и четвърт. Облигациите скоро ще ги последват.

— Да, Деби ми спомена, че сте купили и малко акции за себе си. — Хамилтън ме изгледа с твърд поглед. — Внимавай много, Пол. Следващия път може и да нямаш толкова късмет. И когато се случи, гледай поне да не е разоряващо.

Усетих лицето ми да пламва. Бях изкарал добри пари от шведската емисия и беше почти сигурно, че ще изкарам и още от „Джипсъм“. Заслужавах поне едно благодаря, за бога! Та Хамилтън беше последният човек на земята, който би укорил някого за това, че е рискувал.

— Благодаря ти — промърморих. — Няма да го забравя.

— Добре — каза Хамилтън. — А сега ми кажи имаш ли още нещо за тази седмица?

— Всъщност да — отвърнах аз. — Кеш ще дойде днес следобед с партньорката си. Ще се опитат да ни пробутат нова сделка.

— Повече никакви сделки — каза Хамилтън.

Трябваше и сам да се досетя, че тази е достатъчна за седмицата, но възразих:

— Не, тази е различна. Това е една стара емисия от макулатура^[1]. Става въпрос за „Таити“, нов хотел в Лас Вегас. Сделката е рискована, защото почти всички разходи по построяването на казиното са финансирани чрез вземане на заем. Но доходът е 14 процента.

— А, това е нещо друго. Мисля, че можем да рискуваме. В тая сделка има хляб за теб.

Искрено се надявах да е така. Макулатурата, или „облигациите с висок доход“, както понякога ги наричат за по-учтиво, можеше да донесе висока печалба. Но можеше и да бъде пълна съсипия. „Високият доход“ идва от купона с висок лихвен процент, който се изплаща по тези облигации. А името „макулатура“ — от високия риск и евентуалните последици. Обикновено такива облигации се емитират от компании, обременени с тежки дългове. Ако всичко върви добре, всички са доволни — инвестиращите в макулатура получават купона с висок лихвен процент, а собствениците на компанията правят цели състояния от често пъти съвсем дребни начални капиталовложения. Но ако работите се закучат, компанията не е в състояние да заработи достатъчно налични пари, за да посрещне разходите по изплащането на лихвените проценти, и обявява банкрут, оставяйки притежателите на макулатури и собствениците си с куп хартии, годни само за кошчето за отпадъци. Оцеляват само тези компании, които владеят тайната на успешното инвестиране. И тук вече беше моментът, в който опитът ми на кредитен анализатор можеше да влезе в действие. Хамилтън искаше да почне да купува макулатури и специално си беше наел човек с кредитни умения, който да му помага в тази работа. Гледах с надежда към първия си шанс да демонстрирам уменията си, макар да си нямах представа от казина, и се отнасях с повече от подозрение към новата сделка на „Блуумфийлд Уайс“.

— Е, значи ще чакам да ме държиш в течение за курса им — каза Хамилтън, стана и се върна на бюрото си.

Деби промърмори нещо под носа си. Прозвуча ми много близко до „Копеле!“.

— Извинявай, каза ли нещо? — запитах я аз.

Тя вдигна поглед за секунда — лицето й още беше напрегнато от усилието да се владее.

— Нищо. — И пак се приведе ядосано над калкулатора си.

Погледнах часовника си. Беше дванайсет без петнайсет.

— Виж, вече е време за обяд. Защо не излезем да хапнем по някой сандвич?

— Много е рано — тросна се тя.

— О, хайде — подканих я упорито аз.

Деби с въздишка захвърли молива върху бюрото си.

— Добре, тръгваме.

Подминахме с презрение обичайната италианска закусвалня на улицата и отидохме в „Бърли“ на Муургейт. Стиснали баснословно скъпите сандвичи с пуйка и авокадо, закрачихме към Финсбъри Съркъс.

Денят беше вълшебен. Слънцето сияеше, лек ветрец развяваше роклите на секретарките, които вървяха към ливадата по средата на Съркъс, за да съчетаят обяда си със слънчева баня. Намерихме едно местенце с трева, което гледаше към поляната за кегли — там играеха млади мъже с яркосини ризи на райета и червени презрамки. До слуха ни долитаха тихите лениви разговори на обядващите служители, пръснали по ливадата бледи крайници и лица, обърнати към юлското слънце.

Дъвчехме сандвичите си и мълчаливо наблюдавахме хората край нас.

— Е? — обадих се аз.

— Какво „е“?

— Няма ли да ми кажеш за какво става дума?

Тя не ми отговори. Опря се на лакти. Повдигна лице към небето и притвори очи. После ме погледна.

— Мисля, че трябва да му бия шута на всичко. — Гласът й бе уморен. — Хамилтън е прав. Не ставам за тази работа.

— Дрън-дрън — казах аз. — Ти схващаш страшно бързо. Просто си родена за това.

— Родена дилетантка, според Хамилтън. Имала съм погрешен начин на мислене. Борсовите посредници като мен били много опасни. Безгрижни. Губели много пари. Нямало да имам бъдеще, освен ако не си променя начина на мислене. Само че знаеш ли какво? Не ме е грижа. Проклета да съм, ако се превърна в облаган с годишен данък шотландски робот, за да мога да заработвам още половин процент за клиентите на „Де Джонг“. Но при теб всичко е наред. Той те обича. Ти си отдаден на работата си. Слънцето изгрява от задника ти. Но това не е за мен. Съжалявам.

Тя извърна глава, за да не зърна сълзата, отронила се по бузата й.

— Огледай се — казах аз и кимнах към множеството полегнали по поляната хора. — Да не би да смяташ всички тези хора за неудачници? Сити не гъмжи от хора като Хамилтън или дори от такива като мен. Има стотици мъже и жени, които обичат да се посмеят и да прекарат обедната си почивка на слънце, хора, на които работата им върви, и не се оплакват.

Деби ме изгледа със съмнение.

— Виж — продължих, — ти винаги схващаш много бързо, винаги си свършваш работата, точна си в 99 процента от случаите — какво повече можеш да искаш?

Хванах ръцете й.

— У теб има нещо, което ние, останалите, не притежаваме. Хората обичат да работят с теб. Правят ти комплименти. Прощават ти неща, които на други не биха простили. Правят ти услуги. Не подценявай тези неща, те са много важни за нашия бизнес.

— Значи не бива да се омъжвам и да имам две деца, и да ям сладолед пред „Нейбърс“ всеки ден? Мисля, че ще ме бива много. Особено със сладоледа.

— Можеш, ако решиш, но ще е срамота — казах аз.

— Е, може да стане така, че някой да реши вместо мен — каза Деби. — Следващия месец си отивам, освен ако не „поумнея“.

— Хамилтън ли ти го каза?

— Хамилтън ми го каза. Проклета да съм, ако стана друг човек само заради него.

Подпря брадичка на коленете си и се загледа в една маргаритка.

— Какво каза за покупката на акциите на „Джипсъм“?

— Не беше много щастлив — отвърнах. — Не ми каза направо, че съм сбъркал. Каза само, че трябва да съм предпазлив. Сега като си помисля, не знам дали имаше предвид акциите, които купих за моя сметка, или облигациите, които купих за фирмата. Но и в двата случая е малко странно да критикува когото и да било за поемане на рискове.

— Той ти харесва, нали? — запита Деби.

— Ами, да, май ми харесва.

— Защо?

— Всъщност не знам. Не е от топлите и отзивчиви личности, нали така? Но е честен. И професионалист. И вероятно е най-добрият мениджър на фондове в Сити.

Една двойка се надигна от дървената пейка срещу нас; местата им бързо бяха заети от двама млади банкери. По зелената морава имаше десетки като тях.

— Съмнявам се дали изобщо има втори като него в Сити — продължих аз. — Истинска чест е да работиш с такъв човек. Бях изумен първия път, когато го видях как действа. Винаги вижда нещата от ъгли, за които никой не се сеща. Умее да те вписва в мисловния си процес и те прави съучастник във всяка брилянтна сделка, на която е автор. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

Деби кимна.

— Да, мисля, че разбирам какво имаш предвид. — Тя се вгледа отблизо в лицето ми. — Защо ходиш на работа всеки ден?

— Да си изкарвам хляба.

— Това не е всичко, нали?

Помислих за момент.

— Не. Искам да се науча как да търгувам с ценни книжа. Искам да се науча да търгувам по-добре от всеки друг в бранша.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш с това „защо“? Не е ли очевидно?

— Не, не съвсем.

— Сигурно си права. — Подпрях се на лакти и примижах срещу силното слънце. — Нещо непрекъснато ме тласка напред, не ми дава покой. Откак се помня, все съм си такъв. Когато бягах, исках винаги да съм пръв. Не втори или трети, а най-добрият. Такъв навик не изчезва от само себе си.

— Завиждам на хора като теб. Откъде идва целият ти хъс?

— О, не знам — казах. Но не беше вярно. Имаше причина за онези горчиви часове на самоналожена болка, която бях изживял като подрастващ, за онази целеустременост, на която Деби така завиждаше и която ме беше откъснала от безгрижните наслади на простия живот, воден от „нормалните“ хора. Но за нищо на света нямаше да кажа на Деби или на когото да било другиго в „Де Джонг“ коя е тя.

Деби ме гледаше напрегнато. После лицето й разцъфна в широка усмивка.

— Ти си ненормален. Не, ти си куку! Трябва незабавно да отидеш при психиатър, за да не свършиш като Хамилтън Марк II. Ти си човек с проблеми в начина на мислене. — Тя се изправи и изтърси полепналите тревички от роклята си. — Така или иначе трябва да се върна в офиса да си лакирам ноктите, а ти трябва да се включиш в битката на страната на своя господар. Да тръгваме.

Върнахме се в салона в малко по-добро настроение. Никаква депресия не беше в състояние да държи дълго Деби в прегръдките си.

 

 

Спрях до автомата за кафе да попълня запасите си от кофеин. Докато черната течност се стичаше в пластмасовата чашка, до мен се приближи Роб.

— Видя ли Ройтер?

— Не — казах аз с внезапно възбудено любопитство.

— Ами тогава погледни го. — И ми се ухили. Май имаше нещо лошо.

Върнах се на бюрото си и погледнах. На екрана течеше съобщение, че Конгресът обсъжда промяна в договора за двойното данъчно облагане на САЩ с Нидерландските Антилски острови — един истински данъчен рай и убежище за фирми, емитиращи облигации. IBM, „Дженеръл Електрик“ и AT&T бяха емитирали облигации чрез филиалите си на Антилските острови, също както и повечето от не толкова известните получатели на заеми.

Въздъхнах. Налагаше се да анализираме тези промени в данъчното облагане. Някой трябваше да прерови проспекта на всеки емитент от Нидерландските Антили в нашия портфейл. Къртовска работа.

— Деби? Току-що възникна една много интересна ситуация…

Деби ме прекъсна. С юридическото си образование и времето, което беше прекарала в административния отдел на „Де Джонг“, тя притежаваше уникална квалификация, и го знаеше.

— Знам какво искаш. Да прочета всеки проспект за Нидерландските Антили от дядо Адам до днес.

— Е, всъщност…

— Не отричай. Какво ли не правя за тази фирма! Галфони като теб гребат пари с лопати от тъпи сделки, а за мен остава най-долната работа.

Но пък изглеждаше в добро настроение, когато тръгна да дири проспектите.

Роб ме последва до бюрото и седна върху него с чаша кафе в ръка. Ухили се след отдалечаващата се Деби и започна да прелиства безцелно някои от изследванията, които бяха натрупал. Скучна работа. И той си имаше собствена купчина, която трябваше да преравя, стига да му дойдеше настроение за това.

— С какво мога да ти помогна? — запитах аз.

— О, няма нищо. Просто гледах — каза Роб, но след миг продължи: — Как е работата?

— Нищо съществено. Дреболии. А при теб?

— И при мен. Имаш ли някаква интересна работа днес?

— Както всеки ден. — Нямах намерение да му давам отчет.

Тишина. Роб прелисти още няколко страници и се изкашля леко.

— Не спомена ли, че днес чакаш Кеш Калахан с партньорката му?

Ето каква била работата значи.

— Да — отвърнах аз.

— Да не би да става дума за Кати Лейзънби?

— Май така се казваше. Защо питаш? — погледнах го аз с усмивка. Не беше трудно да отгатна. Роб изпитваше неуморна страст към жените. Но не обичайната страст, която изпитват повечето млади мъже. При него не ставаше въпрос само за физическо влечение. Роб беше перманентно влюбен. Колкото по-недостижим беше обектът на любовта му, толкова по-добре. В действителност всеки път, когато другата страна вече бе готова да му отвърне с взаимност, желанието му изстиваше и той скоро си намираше друг обект. Едва се бе съвзел след историята с Клер Дюамел. След като накрая бе успял да я убеди да вечеря с него, бе изгорял в пламъците на ревността, разпалени от непрекъснатите й разкази за приятеля й от Париж. Казала му, че Гастон е всичко за нея. И две седмици Роб беше неутешим.

Пренасяше енергията и ентусиазма си в области далеч от любовния му живот. Беше много емоционален борсов посредник. Имаше „нюх“ за пазара. Претендираше, че гледните му точки се базират на логиката, но това си беше чисто рационализиране от негова страна. Беше или лудо влюбен в пазара, или го ненавиждаше люто. Разбира се, беше невъзможно да сгреши, и когато сбъркаше, целият свят му беше крив. Все пак, подобно на Гордън, нашия „чартист“, Роб в по-голямата част от случаите познаваше, а това беше най-важното.

На пръв поглед човек трудно би казал, че е терзан от такива силни чувства. Беше съвсем обикновен — светлокестенява, почти руса коса, топчесто лице, възнисък. Но в прямотата, с която изразяваше чувствата си, имаше определен чар. Жените го намираха за „сладък“ и, изглежда, той ги привличаше, поне в началото. За последните няколко месеца аз също бях започнал да се привързвам към него. Имаше ли успех, всички го разбираха, но изневереше ли му късметът, беше по-добре човек да е по-надалеч от него. Срам ме е да призная, но често романтичните му свади ме развеселяваха — той беше неуморен в това отношение.

Роб се престори, че не забелязва изражението ми.

— Макулатурата винаги ме е привличала. Струва ми се, че срещата ще е интересна. Имаш ли нещо против, ако присъствам?

— Не, разбира се, че не — засмях се аз. — Тя е в три часа. Имаме достатъчно време да отскочим до магазина за цветя на ъгъла.

Роб се понамръщи, но не успя да прикрие разливащата се по лицето му усмивка. Очаквах тази среща с надежда. От една страна бях обзет от силното желание отново да се заровя в кредитните анализи, а, от друга, изпитвах любопитство да видя жената, възбудила толкова голям интерес у Роб.

 

 

Пристигнаха точно в три. Трудно е човек да си представи две толкова различаващи се личности. Кеш вървеше отпред: промуши късото си, почти кръгло туловище през вратата на залата за конференции и изръмжа приветствия с дрезгавия си бруклински акцент. Кеш Калахан всъщност се казваше Чарлз Калахан и си беше изградил солидна репутация в Ню Йорк. И я бе доизградил, след като се бе преместил в Лондон. Беше „главният двигател“ в „Блуумфийлд Уайс“, което означаваше, че беше продал повече облигации, отколкото всеки друг от стотината търговски агенти във фирмата. Прякорът „Кеш“^[2] бе получил заради големите суми, които изкарваше и които после очевидно прахосваше. Беше неистово влюбен в живота. Изпълваше с присъствието си всяка стая, в която влезеше. Чувството му за хумор и гърленият му кикот привличаха хората. Караше те да се чувстваш като негов пръв приятел, а това беше голяма чест — да бъдеш приятел на човек с толкова много приятели, които очевидно не са толкова важни за него, колкото ти. И на човек страшно му се искаше да направи нещо много приятно за Кеш, да му покаже, че цени необикновено високо дружбата му. И правеше бизнес с него.

Нямаше човек, който да не чувства магнетичното му привличане, дори и аз. Какво ли не правех, за да надвия това чувство. Не му вярвах. Едно, защото малките му сини свински очички изглеждаха отчуждени на мили от широката му усмивка и снежнобелите зъби. Докато се смееше с хората около себе си, тия упорити очички се стрелкаха навсякъде, и той претегляше всеки събеседник, дебнеше и най-малката възможност да продаде нещичко — каквото и да е. Друго, защото няколко пъти го бях заподозрял, че се мъчи да ме прекара. Без съмнение номерата му минаваха при другите клиенти, както нямаше съмнение и че те пак се връщат да правят бизнес с него.

И зад тази струя чиста енергия вървеше Кати. Беше висока и крачеше с малко неловка, ъгловата походка. Тъмната й коса беше плътно прибрана и вързана на тила. Беше облечена в бяла блуза от креп и очевидно скъп син костюм; носеше деликатни обици от ситни бисери. Фигурата й беше създадена да носи елегантни дрехи — стройна, дори слаба. Но най ме впечатлиха очите й — големи и кафяви, те внимателно избягваха всякакъв контакт с присъстващите. Чак сега разбрах какво искаше да каже Роб. Кати беше смесица от недосегаема красота и уязвимост и това го бе поразило дълбоко.

Още не бяхме седнали и Кеш започна:

— Пол, запознай се с новата ми колежка Кати Лейзънби. Кати, това е Пол Мъри, един от нашите най-добри клиенти. — Той ми се ухили широко. — Роб, ти се познаваш с дамата, нали?

Кати ни възнагради с пестелива усмивка, която едва се плъзна по ъгълчетата на устата й. Кимнах й, а Роб се усмихна глупаво и избърбори нещо неразбрано.

— Не са много клиентите ни, способни мигновено да оценят добрите случаи като този с шведския заем и да имат куража да се възползват от него, както направи Пол — продължи Кеш.

— Дори лудите глави понякога успяват — казах аз. — Нали имаше още един клиент, онзи американец, който купи петдесет милиона. Сигурно е изкарал доста пари. Чудя се кой ли може да е?

— О, това е в една малка спестовно-кредитна институция от Финикс, Аризона — отвърна Кати. Имаше чист, гърлен, леко надменен глас, зад който прозираше скъпоплатено обучение. Падам си по такива гласове, нейният буквално ме удари по главата със сексапила си. — Често поема такива рискове. Всъщност е много добър в бранша.

Кеш не успя да скрие неодобрението си. На клиентите не се полага да знаят какво правят другите клиенти. На теория това се нарича запазване тайните на клиента. На практика това според мен се прави, за да не се допусне да се съюзят и да се нахвърлят върху инвестиционната банка в някой опасен момент. Кати бе демонстрирала неопитност, нарушавайки това правило.

Тя забеляза неодобрението на Кеш и поруменя.

— Сигурна съм, че това ще си остане само между нас — добави тя, хвърляйки поглед напред, макар и не точно към мен.

— Ама разбира се — казах аз.

Усмивката на Кеш се завърна. Той се прокашля и продължи:

— Както знаете, тук сме да си поговорим за новата емисия високодоходни облигации, които възнамеряваме да пуснем за хотел „Таити“. Кати ще ви запознае с подробностите по сделката. Но преди да започне, искам да ви кажа, че ние в „Блуумфийлд Уайс“ считаме тази сделка за нещо действително голямо. Ще бъде неколкократно надзаписана^[3] и ще стане истинско показно. Чудесни пари за всички умни момчета, които загряват бързо.

Зачудих се дали изобщо има сделка на Кеш, която да не спада към „показните“, и казах:

— Продължавай, моля те.

— Сигурно се чудите какво ли може да бъде по-рисковано от инвестирането в едно казино — започна Кати. — И сигурно сте чували за „човека, който разори банката в Монте Карло“. Защо ви е да финансирате операция, която може да банкрутира при първия появил се късметлия?

— Е, когато сте от страната на заведението, вашите печалби вече не зависят от късмета ви, а се явяват сигурен процент. В крайна сметка, пропорцията от общите залагания, печелена от казиното, е забележително постоянна. Всяка игра си има своя процент печалба за заведението. Игралните автомати са голямо оборотен бизнес за долните слоеве на обществото. Най-големите печалби носят големите играчи, първите хиляда комарджии на света, които залагат и губят огромни суми.

— Така че тайната на управлението на едно казино с голяма печалба е да се привличат всички големи играчи да прекарват цялото си време във вашето казино. „Таити“ е построен с този замисъл. Това ще бъде най-възхитителният луксозен хотел и игрален комплекс в Лас Вегас. Представлява миниатюрно подобие на южно море — има палми, лагуни и специално регулирани климатични инсталации, което усилва ефекта още повече.

Тя връчи на двама ни с Роб по една лъскава диплянка с ярки фотографии на макети на новото казино. Сградата действително беше внушителна. Двете й най-отличителни черти бяха една висока бяла кула и голям остъклен атриум, изпълнен с дървета и вода. Забелязах, че Роб почти не обърна внимание на рекламния материал, но пък за сметка на това не можеше да откъсне очи от Кати.

— Доброто месторазположение е от изключителна важност, за да може казиното да привлича колкото може повече хора — продължи тя, връчвайки ни карти на Лас Вегас. — Хотел „Таити“ се намира в центъра, между „Сандс“ и „Двореца на Цезар“. Това са две от най-популярните казина в Лас Вегас и ние очакваме множество любопитни посетители да разгледат забележителностите на „Таити“.

— Казиното разполага с две хиляди и петстотин хотелски стаи, включително дванайсет луксозни апартамента, които ще бъдат безплатно на разположение на най-големите комарджии в света. Има паркинг за четири хиляди коли и зала за забавления с хиляда места, където знаменити артисти ще изнасят представления всяка нощ. Целта на всичко това не е да се правят пари, а повече за привличане на хората към масите.

— Целият комплекс ще струва триста милиона долара. Сега е в процес на завършване и ще отвори в началото на септември. Ако обичате, разгледайте тези финансови прогнози. — Кати ни подаде два документа. — Както виждате, паричният поток от казиното се очаква да бъде два пъти по-голям от разходите по изплащането на процентите през първата година. Виждате също, че за следващите години този коефициент нараства, тъй като казиното става още по-печелившо.

— Новите облигации ще имат купон от 14 процента и срок на погасяване десет години. Те ще бъдат осигурени с една първа ипотека върху казиното, така че ако то не печели достатъчно, за да си изплаща дълга, вие ще станете собственици на една изключително привлекателна недвижима собственост… Има ли някакви въпроси? — Високомерието в гласа й нарасна с една нота и прозвуча като изстреляно предизвикателство.

Близо минута никой не проговори. През това време аз бързо прегледах числата пред мен. Сделката изглеждаше многообещаваща, но имаше още много неща, които исках да разбера.

— Трябва да призная, че не познавам много добре бизнеса с казина — казах аз. — А и освен това се налага да проведа още много изследвания. Но като начало имам два въпроса. Първо, какво ще се случи с тези вълшебни прогнози, ако възникне рецесия?

— Добре е известно, че този бизнес не страда по време на рецесия — каза Кати. — В действителност коефициентът на трудова заетост дори нарасна по време на рецесията в началото на осемдесетте години. Причината за това е, че с настъпването на кризата хората почват да играят още повече. — Тя ме изгледа, предизвиквайки ме да й възразя.

Погледнах я твърдо и доста дълго, но не произнесох нищо. Не обичам да се отнасят покровителствено към мен, колкото и красива да е покровителстващата личност. Нямах намерение да й позволявам да ме обърква.

— Разбирам, това може да бъде обяснение — казах аз. — Но през последните години всичко, което беше правено в Лас Вегас, не беше ли насочено към поощряването на семейните посещения?

— Да. Всъщност, освен привличането на богати комарджии „Таити“ е създаден да бъде един от най-привлекателните обекти за семейни посещения през следващото десетилетие.

— Подрастващите все някъде трябва да се научат да играят покер — изсмя се Кеш.

— Разбирам — казах аз. — Но нали семейният уикенд обикновено е първото нещо, което се отрязва при тежки ситуации?

— Вероятно.

— В такъв случай няма ли да намалеят хората, посещаващи Лас Вегас, по време на криза, а оттам да паднат рязко и печалбите?

Последва кратка тишина. Кати нервно запрелиства книжата пред себе си.

— Както забелязахте, вие сте нов в тоя бизнес. Аналитиците са единодушни, че ефектът от една рецесия върху хазартната индустрия ще бъде пренебрежимо малък. Добре е известно, че по време на Голямата депресия през трийсетте години залаганията в действителност са се увеличили.

Тя се заплиташе в собствените си обяснения, но беше ясно, че не може да обори твърдението ми, така че минах нататък.

— Имам втори въпрос. Винаги, когато давате пари назаем, без значение в какъв бизнес, е важно да познавате хората, поне малко. Кой притежава „Таити“?

На този въпрос Кати отговори бързо. Почувства се на сигурна почва.

— Ъруин Пайпър. Добре известен инвеститор от Уолстрийт. Почти никога не губи. Покупката му на „Мъртън Електроникс“ преди десет години беше един от големите удари на осемдесетте; за три години умножи четирикратно парите си. Също така има пръст в голям брой проекти, свързани с развлекателната индустрия в миналото, и е направил големи пари от тях. Заслужава си да го подкрепи човек, повярвайте ми.

— Разбирам. — Зададох следващия въпрос. — Но Лас Вегас има репутацията на място, където царува организираната престъпност. Как мога да разбера дали този човек е чист?

— Притежанието на казино не прави автоматически собственика му мошеник — изсумтя навъсено Кати. — Вярно е, че през петдесетте и шейсетте години в Лас Вегас имаше случаи на организирана престъпност, но в наше време Комисията по хазарта в Невада води много строг отчет на хората, преди да им издаде разрешителни да притежават или управляват казино. Ако някой кандидат някога е бил замесен или дори заподозрян за участие в престъпна дейност, комисията няма да издаде разрешително. Мога да ви уверя, че Ъруин Пайпър е чист.

— Както и да е, но аз се чувствам много неудобно да давам пари назаем на човек, на когото не съм виждал дори и очите.

— Вижте, ако резултатите от разследванията на Комисията по хазарта в Невада ви изглеждат недостатъчно убедителни, значи никога няма да бъдете доволен — изръмжа Кати.

Това започваше да ми досажда. В края на краищата, аз бях клиентът. И аз нямаше да закупя тези облигации, докато не се запознаех както трябва със собственика, казиното му и хазартната индустрия.

Кеш го усети. В „Блуумфийлд Уайс“ не се ставаше агент по продажбите току-така, само с едно голо упорство. Новите емисии макулатура носят най-високите комисиони за продажбите и той беше готов на всичко, само и само да продаде, дори и шансът за успех да беше наполовина.

— Виж, Пол. Ако отговорим на въпросите ти изчерпателно и задоволително, ще купиш ли тези облигации?

— Е, ще ми потрябва известно време за обмисляне. Но има голяма вероятност — казах аз.

— Окей. Нека тогава да предложа две неща. Първо, Ъруин Пайпър минава през Лондон след две седмици. Аз се познавам с него. Той е чудесно момче. Мога да ти уредя среща. Да пийнем по нещо. Става ли?

— Наистина би помогнало много. Благодаря ти.

— Окей, утре ще ти се обадя да ти кажа подробностите. Другото нещо, което искам да спомена, е нашата годишна конференция за облигациите с висок доход. Ще се състои във Финикс в началото на септември. Ще има възможност да посетим „Таити“ в Лас Вегас в края на конференцията. Ще имаш и възможността да видиш управленския кадър на голям брой други компании, които емитират облигации с висок доход. Искаш ли да дойдеш? Ще се повеселим добре. Двамата с Кати сме там.

— Е, благодаря ти много — казах аз. — Първо трябва да го съгласувам с Хамилтън, но ми звучи примамливо. Предполагам, че ще мога да зърна данните за спестовно-кредитната банка, за която спомена Кати.

Сините свински очички на Кеш за момент се втренчиха изпитателно в моите. После той се изкашля смутено и заби поглед в сплетените си ръце.

— Съжалявам, пазим тайната на клиента. Разбирам — казах аз, макар в момента да не ми беше много ясно.

С това срещата завърши.

Щом вратите на асансьора се затвориха подир Кеш и Кати, Роб се извърна към мен.

— Уха! Не е ли страхотна? Краката й направо ми взеха акъла!

Нямах намерение да оспорвам краката. Но можех да споря за момичето.

— Тя е твоя, Роб. И колко е напориста само! До нея Кеш изглежда като малко пухкаво котенце.

— Ти просто не я хареса, защото се държеше напористо — каза Роб. — Тя очевидно си знае работата, красива и интелигентна. Сигурен съм, че ме гледаше през цялото време на срещата. Мисля да й завъртя един телефон и да я питам какви са й плановете за довечера.

— Ти не си наред. Тя ще те изяде жив — казах аз, макар и да знаех, че няма никаква полза. Станеше ли въпрос за жени, Роб направо си губеше ума, пък и вероятно не би имал нищо против да бъде изяден жив.

Когато се върнахме в офиса, Хамилтън ме повика при себе и попита:

— Как мина?

— Не лошо — казах аз. — Трябва да пообработя сделката още малко, но е възможно накрая да се убедя. — Разказах му някои подробности от дискусията. — Определено си струва да се запознаем със собственика. Кеш също така ме покани във Финикс на тяхната конференция, посветена на облигациите с висок доход. Каза, че щели да присъстват представителите на много компании, които емитират макулатура. Какво мислиш? — Хамилтън ни държеше изкъсо за разноските и се страхувах, че може да откаже.

Но се оказа, че бях сбъркал.

— Трябва да отидеш. Искам скоро да започнем покупки на макулатура и задачата ни ще се облекчи много, ако чуеш и видиш управителите. Можеш да научиш нещичко и от другите инвеститори. Допълнителната информация никога не е излишна.

— Чудесно — казах аз. Идеята за пътуването до Аризона ме запали много, макар и да не бях сигурен дали ще мога да устоя на сърдечността на Кеш и лекциите на Кати.

— Докато си отвъд океана, няма да е зле да се отбиеш и в Ню Йорк. Винаги си струва човек да погледне какво става там.

— Ще го направя. Благодаря ти много.

Бях отскачал до Ню Йорк, но никога не бях посещавал инвестиционните банки там. Борсовите им салони бяха жива легенда, центърът на световните финансови пазари.

Върнах се на бюрото си и отворих документацията за „Таити“. Нямаше да е лошо някой да ми помогне.

— Деби?

— Да?

— Имаш ли желание да дадеш едно рамо?

— Не.

— Ще ми направиш ли една огромна услуга?

— Не.

— Виж това и ми кажи какво мислиш за него. — Подхвърлих й проспекта за „Таити“. — Аз ще направя сметките, а ти огледай задълженията по договора.

— О, страшно съм ти задължена — изрече тя, обгръщайки с жест купищата проспекти, които я заобикаляха. — Ще му отделя петнайсет минути преди лягане и още толкова след ставане.

Колкото и да се оплакваше, знаех, че ще си свърши работата добре. И макар че щеше да отрече възмутено, но ентусиазмът, с който се захвана, беше повече от очевиден.

— О, между другото — каза тя, — видя ли, че цената на акциите на „Джипсъм“ скочи до тринайсет долара. Не е лошо, а?

— Хич даже — усмихнах се аз.

Хубаво, че поне малката ни лична инвестиция вървеше на добре.