Майкъл Ридпат
Борсови игри (6)

6.

Кавендиш Роуд се оказа част от Саут Съркюлар, една от най-задръстените стари артерии на Лондон. Леките коли и камионите едва пъплеха и след смяната на светофара се придвижваха на петдесетина метра, после отново запълзяваха. Вечерният юлски въздух, изпълнен с прах и изгорели газове, пулсираше от рева на форсираните двигатели.

Номер двайсет и пет беше малка къща с тераса, с нищо неразличима сред останалите на улицата. До вратата имаше два звънеца. Натиснах този с имената „Чейтър“ и „Уилсън“. Зумерът звънна и вратата се отвори.

Деби и Фелисити заемаха горния етаж. Беше евтино, но привлекателно обзаведено, недотам подредено, но и без да е хаос. Фелисити се появи на прага в плътно прилепнали сини дънки и раздърпана фланелка с къси ръкави. Червената й коса се сипеше върху раменете. Поведе ме към всекидневната. В стаята имаше диван и няколко големи възглавници по пода. Покани ме да седна на дивана, а тя се сгуши върху една възглавница и каза:

— Извинявай, малко е разхвърляно.

Подадох й кашона, който бях донесъл.

— Благодаря ти — каза тя. — Родителите на Деби ще дойдат в края на седмицата да приберат нещата й. Какво ще кажеш за чаша вино?

Изчезна в кухнята и се върна с бутилка „Мускадет“ и две чаши.

— Значи си живяла с Деби, откакто и двете сте дошли в Лондон? — запитах аз.

— О, не — отвърна тя. — Преди да се преместим тук, живяхме под наем в Ърлс Корт. Там всъщност разполагахме само с една стая. Но преди две години купихме съвместно това жилище. Малко е шумно, но се свиква.

— Сигурно сте били много близки — казах аз.

— Така е — каза Фелисити. — С нея се живееше много лесно и си прекарвахме весело. Но в известен смисъл тя беше много затворена личност. Е, и аз също, като си помисля. Точно затова се разбирахме. Нямахме проблеми помежду си, но уважавахме правото си на уединение.

— Надявам се въпросът ми да не те засегне — казах, — но мисля, че срещнах един човек преди няколко дни. Може да е бил неин приятел. Костелив, около тридесет и пет годишен, сини очи, тъмна коса.

Фелисити се замисли за малко.

— Да, имаше един, който отговаря на описанието ти. Миналата година имаха връзка, но не продължи много. Беше ми страшно неприятен. Спомням си как ме гледаше. — Тя потрепери.

Явно беше човекът от онази нощ.

— Как се казваше?

Тя напрегна лице в усилие да си припомни.

— Не. Съжалявам, не мога да се сетя. Беше се запознала с него чрез работата си или нещо от този род. Гаден тип. В началото беше много чаровен, но после започна да си я върти на пръста. На закуска просто ме беше срам да ги гледам. И Деби изпълняваше всичките му желания! Много странно. Ти я познаваш — не беше от безгласните твари. Но онзи излъчваше някаква злокобна сила. Деби намираше това за очарователно. А мен тръпки ме побиваха.

— Една вечер се прибрах към десет и я заварих в ужасно състояние. Имаше голяма цицина на челото и едното й око беше насинено. Хлипаше тихичко, сякаш беше плакала много.

— Попитах я какво е станало. Тя каза, че… о, как не мога да си спомня името му! Както и да е. Това копеле я беше пребило. Разбрала, че е женен, и му поискала обяснение. Той я ударил няколко пъти и си отишъл.

— Следващите няколко дни този мръсник се скъса да звъни и да идва да я търси. Деби нито веднъж не му се обади, нито го пусна да влезе. Наистина, няколко пъти беше на косъм да клекне, но накрая здравият й разум надделя. И двете бяхме много наплашени. Не исках да имам нищо общо с него. Много ни беше страх да не ни причака отвън и да ни проследи, когато излизаме. Май веднъж тръгнал след нея, но тя се разпищяла и той духнал. След седмица-две спря да звъни и оттогава не сме го виждали.

„Но аз го видях онази нощ на корабчето“ — помислих си. Вече бях убеден, че той е човекът, който я е блъснал в реката. Как обаче да разбера кой е?

— Не можеш ли да си спомниш нещо друго за него? Къде живее, какво работи, в коя фирма?

— Съжалявам. Това спадаше към нещата, за които се бяхме разбрали да не проявяваме излишно любопитство. Понякога съм виждала някои от приятелите й, но тя рядко говореше за тях. Пък и правех всичко възможно да не му се мяркам пред очите.

— Да не е онзи мъж, за когото ми спомена на погребението? Онзи, който я безпокоил наскоро?

— Не, не. Не беше той. Онзи не беше толкова ужасен. Макар понякога нещо да му прихлопваше дъската. О, сетих се как се казваше. Роб.

Роб! Невероятно! Нито веднъж не бях забелязал нещо по-специално във взаимоотношенията им. Отнасяха се съвсем естествено един към друг. Макар че, като си помислих, в това нямаше нищо изненадващо. Просто е било неминуемо. Роб едва ли би могъл да подмине момиче като Деби ей така.

Фелисити забеляза изненадата ми.

— Разбира се, че го познаваш. Просто не си знаел.

Поклатих глава.

— Е, движеха заедно от момента, в който Деби постъпи на работа в „Де Джонг“. Връзката им продължи само месец или два и Деби скъса с него. Каза, че играта малко загрубявала. Роб го понесе доста тежко в началото, но скоро след това тя ми каза, че вече се разбирали нормално. На работа имам предвид. — Фелисити отпи от чашата си. — И тогава, една седмица преди Деби да… — тя прекъсна за миг — … падне в реката, този юнак се обади по телефона. Беше доста късно, минаваше полунощ. Казал й, че трябва да се съберат отново. Че трябва да се оженят. Деби му каза да не се държи толкова глупаво, но той продължи да звъни всяка нощ. На нея започна да й писва. Каза му да се разкара, но това изобщо не му въздейства.

— Но защо така изведнъж е решил, че иска да се ожени за нея? — запитах аз. — Звучи малко странно.

— Да. Както казах, понякога му прихлопваше дъската. Деби каза, че си бил такъв. Така ли е?

Кимнах. Трябваше да призная, че Деби е имала право.

— Все още не мога да разбера защо Роб е изчакал толкова време с предложението си.

— Бил ревнив. Поне така твърдеше Деби.

— Ревнувал? От кого?

— Не знам. Деби каза, че започнала да проявява интерес към някого от службата, а това не се харесало на Роб. Започнал да я третира като собственост и това вече преляло чашата.

За секунда прехвърлих през главата си всички възможни мъже от фирмата, от които би могла да се заинтересува Деби. Можеше да бъде само един човек. Аз.

Почувствах се много глупаво. Предстоящото ни сближаване е било очевидно за Деби, даже и за Роб. И тъкмо когато дори и моята тъпа глава бе започнала да го проумява, Деби си бе отишла. Завинаги.

Мъката ме сграбчи повторно, много по-силна. С Деби се бях простил и с възможността да разкъсам досегашния си начин на живот, самоналожената си дисциплина, самотата, изнурителния труд, преследването на единствената цел. И тъкмо когато това е било толкова близо до мен и е оставало само да протегна ръка, някой ми го е издърпал от ръцете. Някои костелив с мъртви очи.

Пресуших чашата си на един дъх и се надигнах да си вървя.

— Благодаря ти, че ги донесе — каза Фелисити, кимвайки към кашона. — Ще ги предам на родителите й.

Кашонът ми напомни за разхвърляното бюро на Деби. И за проспектите върху него. Спрях до вратата.

— Не си чувала името Ъруин Пайпър, нали?

— Май ми говори нещо. — Тя се замисли за момент. — Сигурна съм, че „Дени Кларк“ се бяха заели да го защитават преди няколко години. Защо питаш?

— Има връзка с нещо, над което Деби работеше, преди да почине. Бих искал да довърша работата й. Спомняш ли си нещо за случая?

— Не. Не съм се занимавала с него. Но мисля, че Деби работеше по него заедно с някой от колегите.

— Ще ми окажеш голяма помощ — казах аз. — Бих искал да разговарям с човек от твоята фирма. Това ще изясни много неща. — Натиснах дръжката на вратата. — Благодаря ти за почерпката.

— О, няма защо. Толкова е хубаво да имаш гости. Ще се радвам, ако се сещаш от време на време за мен.

Сбогувах се и тръгнах.

 

 

Прибрах се с малко размътена глава. Виното имаше дял за това, но останалото се дължеше на вихрушката информация, която ме беше връхлетяла тия дни. Последните дни от живота на Деби далеч не бяха безметежни. Сблъсъкът й с Хамилтън, тревогите й за Пайпър и проекта „Таити“, и за капак един Роб, който я преследва с предложение за брак.

Всичко това се примеси с кълбото от чувства към Деби, заплело се в душата ми. Едва след смъртта й започнах да я виждам такава, каквато е била в действителност. Какво ли не бих дал да можех да споделя с нея всичко, което бях открил. Имахме толкова много да си кажем. Само това копеле да не беше я убило. Вече бях напълно убеден, че той е виновен за смъртта й.

Навлякох спортния си екип и потеглих към парка. Виното в стомаха ми се бунтуваше, но аз твърдо бях решил да се самонакажа. Тичах, колкото ми държаха силите, докато болката ме сграбчи, и после продължих. Когато се добрах до квартирата си, едва се държах на крака. Имах сили единствено да взема един душ и да си легна.

На следващата сутрин имаше няколко неща, които исках да свърша, но нямах никаква възможност. Трябваше да поемам телефонните разговори и на Деби. Пазарите бяха неспокойни. Японците продаваха, защото доларът отслабваше спрямо йената, но през нощта някой от големите клечки в Щатите беше измислил поредната програма чудо. В тая ситуация пазарът предлагаше много възможности за хората с бързи реакции, но аз не бях в състояние да се концентрирам и ги изтървах всичките.

Вдигнах очи към бюрото на Роб. Беше се втренчил в екрана си и хапеше устни. Една от позициите му се изплъзваше. Телефонът пред него примига и ръката му се стрелна да вдигне слушалката. Слуша няколко секунди, озъби се и затвори. Тази сутрин не беше в добро настроение.

Опитах се да си припомня някакви признаци за нещо между него и Деби, но нищо не ми дойде на ума. Нито погледи, хвърляни крадешком, нито опити за взаимно избягване, никакви неловки мълчания. Винаги бяха дружелюбни един към друг. До ушите ми не беше стигала никаква клюка, но нали основният източник на слухове във фирмата беше Деби. Чудех се кой ли още е знаел.

Изправих се и се насочих към автомата за кафе.

— Искаш ли една чаша? — запитах Карън, докато минавах покрай бюрото й.

— О, да. Сметана, без захар.

След минута се върнах с две чаши и й подадох едната. Приседнах на бюрото й. Тя ме изгледа изненадана. Не бях от хората, които обичат да се отбиват на приказка.

— Вчера чух нещо много странно — започнах аз спокойно.

— О, така ли? — запита Карън с внезапен интерес.

— Става въпрос за Деби. И за Роб.

Карън повдигна вежди.

— О, това ли било? Ти не знаеше ли? Вярно, това беше доста преди да дойдеш при нас. Сигурно има две години оттогава.

— Дори не ми беше идвало на ум.

— Не продължи дълго. Опитаха се да го запазят в тайна, но всички научиха. Е, всичко това е минало. Бедният Роб, сигурно е съсипан от смъртта й.

— Да, бедното момче — произнесох аз и си тръгнах към бюрото. Човек наистина можеше да го съжали. Толкова объркан беше.

Докато се мъчех да се съсредоточа върху пазара, се обади Фелисити.

— Открих кой се е занимавал със случая Пайпър — каза тя. — Робърт Дени, моят старши колега.

— О — казах аз. — Дали ще може да ми отдели някоя минута, как мислиш?

— Не се тревожи — успокои ме Фелисити. — Той е добър човек, и е разбран. Много обичаше Деби. Страшно се разстрои, когато тя напусна. Споменах му, че може да поискаш среща с него, и той каза, че трябва само да се обадиш на секретарката му.

Благодарих й и веднага последвах съвета й. Секретарката на мистър Дени се оказа много приветлива и дружелюбна. Четвъртък в три часа.

После позвъних на Кеш. Имах да разговарям за доста неща с него. Като например какво му е известно за разследването относно покупките на акции на американската компания „Джипсъм“? За кого е работил, когато предлагаше цена за нашите облигации на „Джипсъм“? И дали можеше да ме осветли за миналото на Ъруин Пайпър?

— „Блуумфийлд Уайс“, доставчици на добри облигации за дребното дворянство — обади се той.

— Здравей, тук е Пол. Мога ли да ти задам няколко въпроса?

— Разбира се, давай.

— Не, това не е за телефон. Мисля по-добре да се срещнем някъде за обяд или да глътнем нещо.

Кеш усети, че съм сериозен, и след кратка пауза отвърна:

— Тази седмица съм много зает. Не може ли да почака до срещата ни в Хенли в събота?

— Не, искам да се видя с теб колкото е възможно по-скоро. Да кажем днес или най-късно утре — настоях аз.

Кеш въздъхна.

— Окей, окей. Какво ще кажеш тази вечер да се срещнеш с Ъруин в хотела му? После ще дойда при вас и ще идем да пийнем нейде. Бива ли?

— Бива — казах аз. — До довечера.

 

 

Ъруин Пайпър беше отседнал в „Стафорд“ — малък, но елегантен хотел близо до Сейнт Джеймс. Бяхме се уговорили да се срещнем в седем. Подраних няколко минути и отидох в бара. Залата беше меко осветена, стените бяха покрити с дървена ламперия, а креслата — тапицирани със зелена кожа. Постигаше се ефект за топлота, комфорт и мода. Барът беше пуст, ако не се броеше една възрастна американска двойка, която си допиваше мартинито в един ъгъл. Внезапно ми се допи бира и бях на косъм да си поръчам една светла, но това едва ли беше подходящо за такова място, така че помолих бармана за малцово уиски. Той ми показа менюто с внушителен избор от напитки, като най-евтиното беше „Гленливит“, а най-скъпото — „Арманяк“, реколта 1809 година. Не разполагах с осемдесет и девет лири за чаша „Арманяк“ и се задоволих с порция „Нокандо“. Отпих внимателно от светлозлатистата течност и зачаках Пайпър.

— Мистър Мъри? — попита ме един висок мъж, облечен в скъп костюм.

Не бях видял кога е влязъл.

Не му личеше, че притежава казино. Дрехите му без съмнение не бяха конфекция и вероятно бяха закупени в радиус четвърт миля от хотела. Но никой англичанин не би ги носил като него. Спортното сако, грубите шотландски обувки и зелената вратовръзка на фазани бяха „небрежно-елегантни“. Пайпър беше три пръста по-висок от мен, със стоманеносива коса, сресана назад, и челюст на филмова звезда. След него се носеше благоуханен шлейф на скъп афтършейв.

— Да, аз съм Пол Мъри. — Слязох от столчето и протегнах ръка.

— Добър вечер, Пол. Аз съм Ъруин Пайпър. Радвам се да се запозная с вас. — Стиснахме си ръцете. — Хайде да седнем там. — Той ме поведе към ъгъла, възможно по-далече от американската двойка. Повика сервитьора и поръча уиски и сода.

— Отдавна ли сте в Лондон? — запитах го аз.

— От седмица — отвърна Пайпър. — Планирам да дойда и другия месец. Отивам да бия диви кокошки в Шотландия.

Дойде ми наум как аз биех диви кокошки из тресавищата на Йоркшир за пет лири на ден и бутилка бира, но реших, че е по-добре да не му го споменавам. Най-спешният ми проблем беше как да го разпитам така, че да открия някакви пролуки към уязвимото му минало. Евентуалният му опит да ме сплаши не би дал резултат, защото щях да му отговоря в същия тон. Трудността произтичаше от това, че той излъчваше смес от чар и властност, които правеха неудобните въпроси още по-неудобни.

— Благодаря ви много за времето, което решихте да ми отделите — започнах аз. — Дали бихте могли да започнете с опита си от работата с казината?

Веждите на Пайпър се събраха в знак на леко неодобрение.

— Не бих казал, че имам опит с казината. Разбира се, в хотелите, които строя, има казина, но те са основно места за забавление, а не хазарт. — Гласът му беше спокоен, интонацията — почти английска. Звучеше ми като гласовете на богаташите от американските филми отпреди войната. На съотечествениците му сигурно би прозвучал разгневено.

— Но печелите парите си от хазарта, не е ли така?

— Да, така е. — Пайпър разпери пръсти и огледа маникюра си. — Но аз лично не движа този ресор. Само организирам нещата и наемам най-добрите от бранша.

Навлезе в заучената си тирада и ускори темпото. Започна да отброява на пръсти.

— Наел съм най-добрия шоумен от игралния бизнес, Арт Бъкси. Имам един доктор на математическите науки от Принстън, който прави така, че шансовете за печалба да бъдат винаги, как да се изразя, правилно балансирани. Наех мениджъра на един от най-добрите хотели в Женева и разполагам с един гений в софтуерната индустрия, които може да създаде най-напредналата потребителска база данни в бранша.

— Тогава каква е вашата роля във всичко това?

— Аз им вдъхвам живот. Уреждам финансовата страна. Грижа се постъпленията да нарастват. — Пайпър се усмихна. — Арт движи по-голямата част от ежедневните проблеми. Той е дясната ми ръка.

— Значи вас не ви интересува самия хотел?

— О, не, погрешно сте ме разбрали — каза той. — Исках да построя най-големия хотел в света. И „Таити“ е наистина най-големият. Може да не отговаря напълно на вкусовете ми — той хвърли одобрителен поглед на интериора на бара, — но хората ще се стичат там, повярвайте ми.

— Инвестирали ли сте в казина, искам да кажа хотели, в миналото?

— В един-два.

— Бихте ли дали няколко подробности?

— Страхувам се, че не мога. Това бяха частни капиталовложения. — Пайпър улови загриженото ми изражение. — Всичко беше декларирано пред комисията по хазарта, ако това ви тревожи — заяви той малко оскърбено и ме изгледа въпросително.

— О, не, сигурен съм, че там не би имало проблеми — казах аз и се проклех още на мига. Пайпър ме беше предизвикал да оспоря почтеността му, а аз като последния глупак бях пропуснал възможността.

Той се облегна на стола си и се усмихна.

— Вие се занимавате и с ред по-пасивни инвестиции, нали? — запитах аз. — Не е ли малко рисковано? — Имах предвид арбитражистите^[1] от Уолстрийт, които още при първия признак за поглъщане се нахвърлят върху ценните книжа на фирмата с надеждата да направят големия удар.

Не беше изненадващо, че думите ми не му се понравиха.

— Аз имам голям портфейл и го управлявам агресивно — каза той. — Видя ли някъде ценни книжа със стратегическа стойност, които пазарът не е забелязал, не се забавям с покупката.

— Печеливша ли е стратегията ви?

— Сгреших един или два пъти, но в останалите случаи работи превъзходно — каза Пайпър.

— Бихте ли назовали някой от последните си успехи?

Той се усмихна съжалително.

— Не обсъждам индивидуални капиталовложения. Хората научават прекалено много за играта. Като на покер — играчът се отказва, но не сваля картите си.

Бях се озовал в задънена улица. Пайпър можеше да си разиграва ролята на богат американски джентълмен цяла нощ. А и кой знае, можеше наистина да се окаже честен американски бизнесмен. Реших да изстрелям и последния си куршум.

— Е, благодаря ви много, мистър Пайпър. Бяхте много отзивчив — изкривих си душата аз. — Само един последен въпрос преди тръгване. Имали ли сте някога работа с Дебора Чейтър?

Пайпър изглеждаше искрено озадачен.

— Не, не си спомням.

— А с „Дени Кларк“? — Изгледах го с твърд поглед, който не му се понрави. Явно не обичаше да го разпитват.

— Не, нито с „Дени Кларк“. Не ги познавам. Мисля, че приключихме.

Изправихме се и аз тръгнах към изхода.

Преди обаче да стигна дотам, квадратната фигура на Кеш запълни вратата. Спокойната атмосфера изчезна още щом той дрезгаво изкрещя:

— Пол! Здрасти! Здравей и ти, Ъруин! Как сте? Приключихте ли?

Не казах нищо. Просто спрях. С Кеш влезе още един човек.

Познах го веднага.

Този път имах добра възможност да го огледам. Метър и осемдесет, слаб, с тясно лице. Дълбоки бръчки покрай носа и устата. Въпреки слабата фигура раменете му бяха широки и костюмът висеше като на закачалка върху атлетичното му тяло. Изглеждаше стегнат. И силен. Но очите му — воднистосини — не гледаха наникъде. Никакво изражение. Никакво любопитство. Бялото преминаваше в жълто около ирисите, пресечено с няколко тънко очертани жилчици.

Познавах тези очи.

— Ъруин, ти се познаваш с Джо — продължи Кеш. — Джо Финли, Пол Мъри. Запознайте се, момчета. Джо търгува нашия пакет щатски корпорации.

Не казах нищо, само неохотно стиснах подадената ми ръка. Джо също не произнесе нищо. Гледаше ме, но и без най-малък признак, че ме познава. Без никакъв признак за каквото и да било.

— Как изкарахте без нас? — запита Кеш. — Надявам се, че си доволен, Пол, нали?

Насилих се да отговоря.

— Да, благодаря ти. Много полезна среща. Благодаря ви много за времето, което ми отделихте, мистър Пайпър.

Потисканото до този момент раздразнение на Пайпър не издържа добродушната закачка на Кеш.

— Няма нищо. Надявам се да разберете, мистър Мъри, че „Таити“ е изключителна възможност за инвестиция.

— Без майтап — каза Кеш. — А и Пол не е човек да изтърве такова нещо. Хайде да тръгваме, нощта е наша.

Разделихме се с Пайпър във фоайето на хотела. Щом излязохме, Кеш изтича на улицата за такси. Джо спря да запали цигара. Забеляза погледа ми и неохотно ми протегна пакета. Поклатих глава. Мълчахме — аз неловко — докато Кеш хвана такси.

— В „Биариц“ — извика той на шофьора.

— Какво е това? — попитах аз, докато се качвахме.

— Бар, в който сервират шампанско — каза той. — Ще ти хареса. Събрали са се цял куп борсови посредници от „Блуумфийлд Уайс“. Тъкмо да ги опознаеш.

„Никога не се срещай с борсовите посредници — беше един от скрижалите на Хамилтън. — Остави на агентите по продажбите да се пазарят с тях. Колкото по-малко те знаят, толкова по-малко ще могат да се възползват от теб.“ Но аз се зарадвах на възможността да открия нещо за Джо.

На близкия светофар шофьорът се обърна, изгледа Джо и го попита:

— Не можеш ли да четеш?

Цялото купе беше облепено с надписи „Пушенето забранено!“ Джо опъна дълбоко от цигарата си и издуха всичкия пушек от дробовете си в лицето му, немигащият му взор не трепна. Таксиметровият шофьор беше едър мъж и явно започваше да се ядосва.

— Глух ли си бе? Или не можеш да четеш?

Никакъв отговор.

— Джо, би ли угасил цигарата, ако обичаш? — помоли го Кеш със спокоен тон.

Никаква реакция.

Светофарът светна зелено и шофьорът се обърна напред да потегли.

— Ако не накарате този педераст да угаси цигарата, търсете си друго такси.

Джо бавно извади цигарата от устата си. Усетих как Кеш леко се отпуска. Но Джо вдигна цигарата, усмихна се с мъртвешката си физиономия, приведе се напред и заби огънчето в дебелия врат на шофьора.

— Ебах ти мамата! — изрева шофьорът, зави рязко към тротоара и спря.

Джо мигновено отвори вратата си и се изниза. Спря в движение друго такси и скочи вътре. Двамата с Кеш бързо го последвахме, а шофьорът остана да псува, колкото му глас държи, хванал се за врата.

— Какво му е на колегата? — полюбопитства новият шофьор.

— Абе не е наред — усмихна се Джо.

Пътят ни до „Биариц“ мина в тишина. Барът ни посрещна препълнен и задимен. Подът представляваше шахматна мозайка на черни и бели квадрати, металните части бяха хромирани, мебелировката — в стил „арт деко“. Кеш ни проправи път до една маса, около която бяха насядали половин дузина търговци на еврооблигации. Занятието им се познаваше от пръв поглед. Бяха всякакви разновидности — едри и дребни, стари и млади. Но всички бяха нащрек. Очите им непрестанно се стрелкаха, смехът им стихваше само след секунди. Повечето бяха преждевременно посивели. Лица на млади мъже със старчески бръчки.

На масата вече стърчаха три изпразнени бутилки „Болинджър“. Процесът на разпускане беше в пълен ход. Кеш ме представи на всички. Улових един-два подозрителни погледа. Борсовите посредници са точно толкова недоверчиви към клиентите си, колкото и клиентите им към тях. Но всички вече бяха в добро настроение и едва ли щяха да се оставят моята личност да им го развали. Радушно отвърнаха на поздрава на Кеш. Джо беше възнаграден с кимване.

За щастие не ме оставиха сам сред вълците. Кеш ме настани на единия край на масата и седна плътно до мен. Бях му дълбоко благодарен за проявената грижа. Търговците продължиха да се надвикват над масата, а аз се приведох към Кеш.

— Често ли пиеш с тези момчета?

— От време на време — каза той. — Нашата работа е такава, че се налага да угаждаме и на борсовите посредници, и на клиентите.

Отпих от шампанското си и попитах:

— Какво беше онова с таксито?

— Джо си е Джо — каза Кеш след солидна глътка. — Той е куку. Абсолютно. Най-добре е да не му се изпречваш, когато изпадне в такова състояние.

— Мога да си представя — казах аз. — Но на работното си място не е такъв, нали?

— Доколкото знам, още не е наранил никого на работа. Освен себе си, ако не го броим.

— Какво искаш да кажеш?

— Веднъж имаше дълга позиция еврооблигации: двайсет милиона със срок на падеж десет години. Беше загазил доста, но пазарът бавно пълзеше нагоре. Прекара час или повече, без да отделя поглед от екрана на Телерейт, в очакване пазарът да достигне нивото му на собственост, за да може да се измъкне без загуба. И тогава екранът застина. Нещо беше станало с терминалната връзка. Не свалях поглед от него. Не извика, не изпсува, нищо такова. Лицето му беше абсолютно безизразно. Просто се изправи и заби юмрук в екрана. Поряза се много лошо. Вдигна телефона и продаде позицията си на загуба, после излезе. Ръката му кървеше, но той дори не го забеляза… Казват, че е служил в армията. Въздушнодесантните части със специално предназначение, така се говори — продължи Кеш. — И един ден застрелял едно шестнайсетгодишно невъоръжено момче в Северна Ирландия. Нямало достатъчно доказателства, които да го уличават, че го е направил преднамерено. Но скоро след това напуснал армията.

— Как попадна при вас в „Блуумфийлд Уайс“?

— О, нае го един бивш морски пехотинец от Щатите, който си мислеше, че е открил сродна душа. Работи с нас вече четири или пет години.

— Добър ли е?

— Бива го. Даже много. Най-добрият на Уолстрийт. Никой не го обича, но всеки се съобразява с него. Умът му сече като бръснач и има добър нюх към ценните книжа. Но аз го държа настрани от клиентите.

— И от мен?

— Да, съжалявам за това. — Кеш надигна чашата си и се приведе към мен. — И така, ти каза, че искаш да разговаряме за нещо много важно. Какво има?

Разказах му за разговора ми с Боуен, служителя по фирмена етика към „Блуумфийлд Уайс“.

Кеш слушаше внимателно и когато свърших, подсвирна.

— Трябва да внимаваш. Тоя Боуен е много досадно копеле. Няма лесно да се откаже.

— Какво знаеш за всичко това, Кеш?

— Ами нищо — каза той с невинния глас на гимназист, заловен с кутия цигари в джоба.

— О, хайде, все нещо трябва да ти е известно — започнах да го убеждавам аз. — За кого купуваше всички онези облигации? Не беше за ГСК, нали? Трябва да са били някои други.

— Стига, Пол. Знаеш много добре, че не мога да ти кажа.

— Дрън-дрън. Разбира се, че можеш. Работата е много сериозна, Кеш. Знаеш ли кой купи акциите на „Джипсъм“ преди да бъде обявено поглъщането й?

— Господи, Пол, наистина искам да ти помогна — произнесе Кеш все така невинно. — Но нали знаеш как е. Нямам и представа за ръста на цените. Не знам дори за кого ги купуваме. Друг агент по продажбите говори с другата страна.

Предадох се. Кеш беше професионален лъжец. Лъжеше всеки ден и му плащаха, за да го прави. Ясно ми беше, че няма да се предаде. Нямах представа дали просто крие самоличността на купувача на облигациите на „Джипсъм“, или зад това се крие и още нещо.

Замълчахме и загледахме хората на масата. Вече се бяха отпуснали. Разговорите се бяха прехвърлили върху жените и клюките из канторите.

Джо несигурно се изправи и дойде да седне до нас. Непосредствената му близост ме изнервяше, макар че исках да поговоря с него. Беше непредсказуем и опасен.

— Разпускаш ли? — запита ме той, втренчил мъртвия си поглед в лицето ми. Беше пиян, но речта му не беше завалена, а само преднамерено забавена.

— О, много ми е приятно да се срещна лице в лице с противника си — рекох аз. Не можах да измисля нищо друго.

Джо бавно отпи от чашата си с шампанско, без да откъсва очите си от мен. „О, господи — помислих си аз, — позна ме.“

Кеш се намеси, за да разсее напрежението.

— Пол бяга на Олимпиадата — каза той. — Не си ли спомняш? Пол Мъри. Бягането на осемстотин метра. Спечели бронзов медал.

— А, така ли? — каза Джо, без да откъсва поглед от мен. — Позната физиономия. Аз също много обичам да бягам. Поддържаш ли формата?

— Не съвсем — отговорих. — Още бягам по малко, но повече за удоволствие, отколкото за форма.

— Някой ден трябва да се състезаваме — каза той безизразно.

Не знаех как реагирам. Очите на Джо не се бяха отделили от моите, откакто беше седнал до нас. Това ме смущаваше много. Може и да беше примигнал веднъж или дваж, но не бях успял да го забележа.

Озърнах се в опит да се отърва от погледа му, но не успях.

— Значи работиш за „Де Джонг“? — запита той.

— Да.

— Хамилтън Маккензи е голям мръсник, а?

Изсмях се, опитвайки се да го обърна на шега.

— Може и да има вид на такъв, но в действителност е много добър ръководител. И е отличен управител на портфейли.

— Не, не е. Той е дребен черноборсаджия. И мръсник.

Нямаше какво да отговоря.

— Онази курва Деби работеше при вас, нали?

Премълчах. Джо продължи:

— Чух, че паднала в реката преди няколко дни. Колко трагично. — Той произнесе думите си с провлачено безразличие, което им придаде неприятна ирония.

Престорих се, че не съм я доловил.

— Да — казах аз. — Ужасна трагедия.

— Ебал ли си я?

— Не, разбира се, че не съм. — С огромно усилие потиснах гнева си и за пръв път издържах погледа му. Гледах го втренчено.

— Не си ли? Чудна работа, всички останали са й отпаряли гьона — произнесе той с тънка усмивка. — Голяма работа беше тая Деби. Ебеше й се, та две не виждаше. И аз няколко пъти й го отпорих. Боклук. — Усмивката му стана по-широка.

На масата настъпи тишина. Всички очи се впериха в мен. Добре съзнавах, че ме предизвиква. Но гневът ми беше по-силен от благоразумието.

Бавно се изправих. Той само ме изгледа, без да престава да се усмихва.

— Хей, Пол, остави — задърпа ме Кеш. — Нали каза, че искаш да си ходиш рано тази вечер. Хайде да си вземем такси.

Беше прав. Оставих се да ме изтика от бара.

— Пол, слушай, последното нещо на света, от което имаш нужда, е да се сбиеш с тоя тип — изрече на скоропоговорка Кеш, докато се качвахме в таксито. — Погледни нещата от този ъгъл. Той те предизвикваше, но не му стана играта.

— Боклук — казах аз. — Тоя човек е боклук.

Гневът не ми даваше покой. Прекарах през ума си всички неща, които щях да направя с него в „Биариц“, ако Кеш не ме беше спрял, после попитах:

— Вярно ли е това, което каза за него и Деби?

— Да ти кажа право, не знам. Мисля, че се срещаха няколко седмици преди година или повече. Но тя бързо го разкара. Може би затова е толкова злобен. — Кеш ме докосна по ръката. — Слушай, забрави какво ти е казал. Тя беше добро дете.

— Да — казах аз, докато таксито спираше пред квартирата ми. — Да.