Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сила и пари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Free To Trade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Майкъл Ридпат. Борсови игри

Английска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. — Добавяне

7.

Гневът ми обаче не искаше да стихне и на следващия ден. Бях видял това копеле малко преди смъртта на Деби. Явно той беше приятелят на Деби, побойникът, за когото беше споменала Фелисити. Същият, който я е въртял на малкия си пръст и който я е пребил, когато му поискала сметка защо е скрил от нея, че е женен.

Колкото повече прекарвах през ума си събитията от предния ден, толкова повече гневът ми се усилваше. Как можах да си тръгна, без да го ударя поне веднъж! Реших да наобиколя къщата му още тази вечер и да разбера какво в действителност се е случило. Съзнавах, че е глупаво и неразумно, но нищо не можеше да ме спре.

Поисках от Кеш адреса му. Отначало се опъваше, но накрая склони. Изчаках до седем, за да съм по-сигурен, че се е прибрал, и тръгнах към посочения адрес в Уандсуърт.

Джо живееше на една задънена улица, оградена от големи червени викториански къщи, обител на банкери от средна ръка в края на миналия век.

Изминалият ден беше много горещ и въздухът продължаваше да е задушен. На уличката цареше пълен покой. Къщите не бяха в добро състояние — прозорците бяха зацапани и мътни, някои счупени, от вратите и первазите се лющеше боя. Повечето сгради бяха преустроени в квартири за самотници или неомъжени двойки, които всеки ден пътуваха до работните си места в Сити. Внезапно нещо дребно и гъвкаво се стрелна между кофите за боклук. Какво ли беше? Котка? Урбанизирана лисица?

Обзе ме някаква смътна несигурност. Нямах представа как ще реагира Джо, когато ме види. Единственото, което знаех за него, беше, че е непредсказуем и понякога склонен към насилие. Думите, с които щях да го нападна, цял ден ми се бяха въртели из ума. Но сега изведнъж загубиха силата си. Спрях насред притихналата улица. Пред погледа ми изплува образът на Деби — беше се облегнала на стола си с последния брой на „Мейл“, разперен пред нея върху бюрото, очите й блестяха, широката й усмивка закачливо ме дразнеше. Гневът отново забушува в гърдите ми.

Закрачих решително по улицата. Къщата на Джо се намираше в дъното. Висока, тясна, червена, с две миниатюрни викторианско-готически кулички. Стигнах до края на уличката и се скрих сред блестящите тъмнозелени листа на гъстите рододендронови храсти.

Дочух приглушен бебешки плач. Вероятно идваше от задната част на къщата. Натиснах звънеца. Никой не се обади. Бебето обаче явно чу, защото поднови рева си с нова сила. Дрезгав и сърдит, плачът му режеше спотаената тишина.

Джо ли беше оставил детето си да реве само? Възможно, но къде беше тогава съпругата му? Минах през лехите пред къщата и стигнах до прозореца. Пред погледа ми се откри голяма кухня. По целия кухненски плот бяха пръснати остатъци от полуготова храна. На пода се търкаляха парчета кълцан кромид, имаше и един кухненски нож. Някакво месо съскаше на тигана върху газовата печка и пръскаше мазнина върху пламъка.

Придвижих се до следващия прозорец. На един диван във всекидневната хлипаше някаква жена. Беше заровила лице в коленете си, раменете й се разтърсваха от плач.

Почуках на прозореца. Жената дори не ме чу. Отново почуках, този път доста по-силно. Стъклото издрънча. Тя вдигна глава. Видях изпито лице, залято от сълзи, и провиснали влажни кичури светлокестенява коса. Очите й се напрегнаха да видят кой чука, после тя пак скри лице в шепите си.

Видях, че на отсрещната стена има врата към някаква вътрешна градина. Заобиколих къщата и се прехвърлих през оградата.

Застанах на вратата на стаята, вечерното слънце струеше над раменете ми. Виждах само чифт обути в сандали крака. Бебето бе замлъкнало за момент, без съмнение в очакване на повече родителско присъствие. Ясно чувах дълбоките равномерни хлипове на жената. Леко се изкашлях.

— Ало?

Никакъв отговор. Беше ме чула, но продължаваше да се прави, че ме няма.

Заобиколих дивана, докоснах я леко по рамото и попитах:

— Добре ли сте?

Тя вдигна глава и седна. Ръцете й все още стискаха коленете. Пое няколко пъти дълбоко дъх и плачът секна.

— Кой сте вие, по дяволите?

Имаше изпито, но хубаво лице, макар и малко бледо. Лице, многократно браздено от сълзи. Сега те струяха по бузите й на тънки ручейчета — от червените подпухнали очи до треперещите устни. Люлееше се напред-назад; едната й ръка стискаше другия лакът, с втората притискаше ребрата си. Явно много я болеше.

— Казвам се Пол Мъри. Да ви донеса ли чаша чай?

Тя ме изгледа със съмнение, на косъм да ме изпрати по дяволите. След малко обаче кимна безволево.

Отидох в кухнята, отместих тигана и включих електрическия чайник. Бебето беше притихнало. Сигурно най-после бе заспало. Изчаках в кухнята, докато водата кипне. От всекидневната не долиташе никакъв звук.

Намерих пакетче чай, пуснах го в една каничка, залях го с кипналата вода, добавих малко мляко от хладилника, измъкнах пакетчето и тръгнах с чая при жената. Спрях, подадох й го и попитах:

— Захар?

Тя ме изгледа със замъглен поглед — очевидно не проумяваше думите ми — после протегна ръка. Лицето й се сгърчи.

— Ранена ли сте?

Тя не отговори, само се преви над чая.

Изчаках няколко секунди.

— Да повикам ли лекар?

Тя поклати глава.

— Сигурна ли сте? Може да имате счупено ребро.

Протегнах ръка към телефона до бюрото.

— Не. — Гласът й изведнъж прозвуча ясно. — Не — повтори тя, този път шепнешком. — Моля ви.

Отказах се и седнах. Помъчих се да попитам колкото е възможно по-меко:

— Как се казвате?

— Сали. Сали Финли.

— Джо ли ви би?

Тя не отговори, но раменете й се разтресоха и от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка.

Докоснах я по рамото. Усетих как се отпусна малко при допира ми.

— Къде отиде?

Тя избърса носа си с опакото на ръката.

— До магазина. За бира. Обича да пие, след като… — Тя изхлипа и млъкна.

Почувствах се излишен. Махнах ръката си от рамото й.

— Остани — каза тя умолително и ме погледна. Опита се да се усмихне, но долната й устна трепереше прекалено силно.

И аз останах така, без да продумам, с ръка, легнала върху рамото й, в очакване на Джо.

Исках да се махна. Здравият смисъл ми крещеше незабавно да си обирам крушите. Но не можех просто така да си тръгна и да оставя Сали на Джо. Бях длъжен да остана и да го изчакам. А си нямах и най-малката представа какво да направя, когато се върне.

И ние зачакахме: Сали, притиснала ръката ми върху рамото си, решена да не ме пусне, и аз — и двамата заслушани в тиктакането на часовника в коридора и цвърченето на птиците в градината.

Тъкмо щях да се дръпна от нея и да си тръгна, когато дочух забързани стъпки по пътеката пред къщата. Последва кратка пауза. В ключалката на входната врата задрънча ключ. Пантите изскърцаха, вратата се отвори и после се затръшна. В коридора се чуха леки стъпки.

Стоях и чаках. Сали се напрегна под ръката ми и застина абсолютно неподвижна.

Той се изненада, но само за миг. Очите му се плъзнаха от лицето ми към лицето на Сали и после застинаха върху мен. Студени, неподвижни, безжизнени очи.

Ръката на Сали се изплъзна от моята, а очите й се забиха в пода.

Джо закачи тънката си усмивка.

— Май имаме гости. Какво ще кажеш за една бира? Почакай само да пъхна тия в хладилника.

Махна ми с пакета от шест кутии и изчезна в кухнята.

Двамата със Сали зачакахме застинали.

Само след миг той изскочи от вратата с нож в ръка. Онзи, който бях видял на пода. Не беше голям, но отдалеч си личеше, че е остър като бръснач. По острието още имаше полепнал кромид.

— Защо не си легнеш, скъпа? Изглеждаш ми уморена.

Сали се изправи разтреперана, хвърли ми поглед, изпълнен със страх и жалост, и се измъкна от стаята. Чух я бързо да се качва по стълбите.

Джо държеше нож и едва ли щеше да се поколебае да го използва. Не се заблуждавах, че бих могъл да защитя жена му, а и не беше моментът да поставям подобни въпроси.

Запази спокойствие и се измъквай!

Джо блокираше пътя ми към градината. Надзърнах над рамото му. Само три крачки ме деляха от коридора. Направих две, но Джо усети погледа ми. Спрях миг преди да се нанижа на ножа му.

Той бавно размахваше острието пред мен и ме изтласкваше постепенно към ъгъла. Слънцето струеше в стаята и обагряше лицето му в жълто. Очите му се присвиха, зениците му заприличаха на черни главички на топлийки. Ножът се превърна в сребриста ивица.

Бесният вечерен концерт на косовете в градината гръмна в ушите ми. Внезапно усетих колко мокра и тясна е бялата ми памучна риза под сакото. Някакъв рафт с книги се бе врязал отзад в краката ми. Очите ми не се отделяха от ножа.

Хвърли се към ръката му! Ножът е твърде малък, за да ти причини сериозна рана, нали така? Събори го и бягай. Бързо!

Костеливата му фигура беше съвършено балансирана и той леко се полюшваше на пети. Дясната му ръка държеше ножа, без да го стиска. Беше отпуснат, но готов да реагира и на най-малкото движение. Знаеше как да се бие с нож.

Погледнах в очите му. Предизвикваше ме. Искаше да се нахвърля отгоре му.

Отпуснах ръце.

— Пусни ме да си ходя — изрекох с най-вразумителния глас, на който бях способен. — Няма да кажа на никого за Сали.

— Повдига ми се от теб, Мъри — изсъска Джо. — Защо си дошъл?

— За да говоря с теб за смъртта на Деби — казах аз.

— Защо трябва да имам нещо общо с това?

— Бях с нея на корабчето, когато ти я ощипа. През нощта, когато тя загина.

Джо се изхили.

— Сега се сетих откъде те познавам. Значи си мислиш, че аз съм я убил, така ли? Е, щом толкова държиш да научиш, питай ме. — Той се усмихваше. Със задоволство.

Не казах нищо.

— Какво има? Да не би да те е страх, че ако съм пречукал тоя боклук, мога да пречукам и теб? Може би си прав. Хайде. Питай ме. Питай ме! — изкрещя той.

Бях уплашен. Здравата уплашен. Но съобразих, че ще е по-разумно, ако се опитам да го разсея. Преглътнах с усилие.

— Ти ли я уби?

— Прощавай, не разбрах какво ме питаш. Какво каза?

Внезапно събрах сили.

— Ти ли уби Деби?

Той се усмихна. Продължително. Изпитваше истинско удоволствие.

— Може би. — И се изхили. — Но нека да си поговорим за теб. Не ми харесваш, Мъри. Никак не ми харесваш. Не ми харесва, че си пъхаш носа в дома ми и правиш шушу-мушу с жена ми зад гърба ми. Мисля да ти дам един хубав урок, за да разбереш, че е по-добре да не ми се пречкаш из краката.

Пристъпи към мен. Останах абсолютно неподвижен. Той бавно вдигна късия нож и го доближи до шията ми. Острието излъчваше сиво-белия блясък на току-що наточена стомана. Усетих дъха на кълцан кромид на сантиметър от носа ми.

Стоях неподвижен.

Всичко в мен трепереше. Остани спокоен. Спокоен! Не стой така, докато ти пререже гърлото. Мърдай!

Посегнах към ножа. Той мигновено улови ръката ми, изви я и ме преметна през рамо. Озовах се на пода, безсилен да мръдна.

Джо сграбчи кутрето на лявата ми ръка и заповяда:

— Разпери си пръстите!

Опитах се да ги свия в юмрук, но не успях.

— Разпери ги, или ще ти счупя пръста!

Юмрукът ми се разтвори.

— Толкова ли ти трябва това пръстче? — изкикоти се Джо. — Не го използваш за нищо. Едва ли ще усетиш липсата му. Сега ще ти оставя един малък спомен, та да се научиш да не ми се пречкаш в краката.

Опитах се да си издърпам ръката, но той я беше притиснал плътно към пода, точно пред лицето ми. Острието бавно се плъзна надолу и бръсна кожата точно под кокалчето. Усетих слаба, но пронизваща болка. Тънка ивица алени капчици избликна върху пръста ми.

Джо леко се приведе и ножът му бавно очерта кръг около пръста, разрязвайки кожата ми. Силна болка проряза цялата ми ръка. Стиснах зъби и забих брадичка в килима, решен да не отроня звук. Опитах се да го отхвърля от себе си, но той сякаш ме беше приковал към пода. Вярно, краката ми бяха свободни и аз се опитах да го ритна, но без успех.

Не ми оставаше нищо друго, освен да гледам безсилно как отрязва пръста ми.

Изведнъж той дръпна ножа и се изсмя.

— Бягай да не се подмокриш. — И се изправи.

Отдъхнах си. Постъпих точно както ми каза — станах от пода и се втурнах към вратата, стиснал кървавия си пръст с дясната ръка. Хълцащата Сали остана далеч зад мен. Затичах по улицата и после по булеварда.

След малко се добрах до върволица магазини и спрях. Господи, този човек беше психопат! Поех си дъх. Абсолютен психопат. Усещах как кръвта се стича по китката ми. Раната беше дълбока и болеше. Зърнах една аптека от другата страна на улицата и се запътих към нея. След няколко минути пръстът ми беше почистен и бинтован.

Седнах на някаква ограда, за да поразмисля. Пръстът пулсираше под превръзката, но поне все още си беше на ръката ми. Сърцето ми биеше лудо, но не заради бягането. Ръцете ми спряха да треперят чак след десетина минути. Сърцето ми постепенно възвърна нормалния си ритъм.

Страшно ми се искаше да се прибера у дома и да сложа кръст на Джо. Но в ушите ми още се носеха дълбоките стенания на Сали Финли, а пред очите ми беше обляното й в сълзи лице. Повдигаше ми се от преживяното. Джо не беше нормален. Не можех просто така да го оставя да бие Сали, когато му скимне. И един господ знае какво би причинил на детето. Без значение дали ми харесваше, или не, но аз бях единственият човек, който можеше да й помогне, и ако я изоставех, съвестта ми нямаше да има покой. Реших да разкажа за случая на полицията. Опитвах се да си внуша, че той никога не ще разбере кой им е казал, но съзнавах, че това е повече от наивно. Но така или иначе, взех твърдо решение никога вече да не оставам на четири очи с Джо.

Попитах една възрастна дама къде се намира местният полицейски участък. Най-близкият беше само на четвърт миля.

Разказах на дежурния сержант как съм намерил Сали пребита. Не му споменах за сблъсъка, който бях имал с Джо. Полицаят излъчваше решителност и загриженост и изпитах облекчение. Бях се притеснявал да не попадна на някой дръвник. Сержантът каза, че ще е много трудно да се докаже, освен ако съпругата не се съгласи да даде показания. Спомена, че в участъка отскоро действал отдел по разследване случаите на насилие, проявено в семейството, и той щял да предаде доклада на колегите си. Увери ме, че още същата вечер щели да изпратят на проверка в къщата жена полицай.

Запитах го дали мога да телефонирам на инспектор Пауел, защото имам информация, засягаща разследването на убийство. Това малко го постресна, но след като вече бе решил, че не съм поредното куку, той ме заведе в една малка стая с телефон и след няколко минути успя да се свърже с инспектора.

— Здравейте, обажда се Пол Мъри. Имам да ви кажа нещо във връзка със смъртта на Деби Чейтър.

— Да, мистър Мъри. Помня ви. Какво имате да ми съобщите? — Гласът на Пауел издаваше зле потискано нетърпение.

— Спомняте ли си мъжа, когото ви описах? Който оскърби Деби в нощта, когато тя загина?

— Да. Какво по-точно?

— Ами, запознах се с него преди два дни. Казва се Джо Финли. Борсов посредник в една инвестиционна банка, „Блуумфийлд Уайс“. Преди година двамата са имали връзка. — Дадох на Пауел адреса на Джо в Уандсуърт.

— Благодаря ви много, мистър Мъри. Ще проверим информацията ви. Впрочем, вече е ясно, че става дума за нещастен случай или вероятно самоубийство. Ще поддържаме връзка с вас и по-нататък. — Вече не прикриваше раздразнението си. Очевидно бе отхвърлил описанието ми на Джо като несъществено, след като бе решил за себе си как е умряла Деби. А сега му отварях допълнителна работа.

— Ще се радвам да ви помогна по всяко време — казах аз и затворих телефона.

Докато се прибирах, се чудех как ли ще реагира Джо на въпросите на полицията. Сигурен бях, че няма да се зарадва. И въпреки това се надявах, че полицията ще приклещи това копеле.