Майкъл Ридпат
Борсови игри (10)

10.

Имах страшно много работа за довършване. Счетоводни несъответствия, коментари върху оценката на месеца, голяма купчина документация за четене. Не вдигнах глава до свечеряване.

Излязох от офиса в седем и четвърт и се помъкнах по Грейсчърч стрийт към станция „Монумент“. Не проумявах как можем да си измъкнем парите от „Тремънт Капитал“. Нямах и най-малката представа какво може да направи Хамилтън, макар и да изглеждаше достатъчно уверен, че все ще измисли нещо.

Размишленията ми изведнъж бяха нарушени от нечий глас до мен и ръка, промушила се под лакътя ми.

— Пол, защо си толкова отчаян?

Беше Клер. Около нея се носеше същият едва доловим, но фин дъх на парфюм, с който беше тогава в „Люк“.

— Просто съм претоварен.

— От работа? Но работният ден свърши! Време е за забавления.

Вяло се усмихнах. Нищо не беше в състояние да отвлече съзнанието ми от катастрофата с „Тремънт Капитал“.

— Знаеш ли, в последно време си страшно притеснен — каза Клер. — Вземаш нещата твърде присърце. Тази вечер имам среща с няколко стари приятели. Искаш ли да дойдеш?

Поколебах се.

— О, хайде! — извика тя. Махна ръка на едно преминаващо такси, което рязко спря, и ме задърпа в него.

Не се съпротивлявах. Клер беше права. Товарът върху плещите ми от последните няколко дни наистина трябваше да поолекне малко.

Тя упъти шофьора към един малък бар в Ковънт Гардън. Беше тъмен, с дървена облицовка и претъпкан. Приятелите й вече ни чакаха. Денис, Филип и Мари. Четиримата учили заедно в университета в Авиньон. Денис в момента готвел докторат по англосаксонска история в Кралския колеж, Лондон, а Филип и Мари били преподаватели в Орлеан. Били в Англия на почивка. Английски говореше само Денис.

Знанията ми по френски са повече от скромни, но се справих. Компанията ентусиазирано ме подкрепяше, разкъсвана от смях при йоркширско-френския ми акцент. Справях се доста добре, макар че разговорите вземаха някаква странна форма, тъй като коментарите ми се определяха повече от речниковия ми запас, отколкото от мисълта, която исках да изразя. Виното се лееше непрекъснато. Шумът на разговора се повиши значително, често накъсван от изблици истеричен смях. Забравени бяха облигациите, пазарът, лихвените проценти, „Тремънт“, Джо, или Деби.

С напредването на нощта все по-трудно се концентрирах върху казаното или накъде отива разговорът. Просто си седях на стола и се усмихвах безсмислено, като наблюдавах компанията.

Особено гледах Клер. Господи, колко сексуална беше! Седеше с изправен гръб и кръстосани крака, черната й пола беше обтегната до скъсване върху добре оформените й бедра. Бялата блузка следваше плътно контура на гърдите й всеки път, когато тя се привеждаше над масата, за да подчертае някоя своя мисъл. Устните й бяха пълни и чувствени. Френският език сякаш беше създаден специално за устни като нейните.

Внезапно, като по невидим сигнал, всички се изправиха. Погледнах часовника си. Минаваше полунощ. Излязохме от бара и пет минути си вземахме довиждане отпред. След малко Денис изчезна в една посока, а Филип и Мари в друга. Останах сам с Клер.

Тя пъхна ръката си под моята и закрачихме към Странд. Пробивахме си път през тълпи от хора, които се сбогуваха с крясъци, викаха таксита и се смееха до скъсване. Нощният въздух беше топъл и изпълнен с покой.

— Забравих да те питам дали знаеш френски — каза Клер. — Много беше добър.

— След толкова години изучаване в училище, все нещо трябва да е останало — казах аз.

— Беше много хубаво, нали? Хареса ли ти Мари? А и Денис е много забавен. О, как се веселяхме в Авиньон!

— Страшно ми беше хубаво. Много съм ти благодарен, че ме доведе.

— Да си хванем едно такси, какво ще кажеш? — запита Клер. — Къде живееш?

— В Кенсингтън, а ти?

— О, чудесно! Аз съм точно до площад „Слоун“.

Запътихме се към Странд, опитвайки се да хванем такси. Накрая успяхме да спрем едно на моста Ватерло, от южната страна на реката.

Никой от нас не пророни и дума в таксито, но присъствието на Клер до мен беше особено осезателно. Тя леко отпусна глава на рамото ми.

Спряхме пред квартирата й. Тя прекрачи през краката ми, отвори вратата и стъпи на бордюра.

— Лека нощ — казах аз. — Радвам се, че се срещнахме тази вечер.

Таксито беше спряло под една улична лампа и аз виждах ясно лицето й. Очите й бяха влажни, тъмни и чувствени както в ресторанта.

— Хайде — каза Клер и се усмихна.

Поколебах се за миг, после преглътнах, измъкнах се от таксито, платих на шофьора и я последвах в сградата. Квартирата й беше на първия етаж. Беше удобна, стилно обзаведена, с две големи абстракционистични репродукции, окачени на едната стена.

Само това успях да зърна. Щом се озовахме вътре, Клер се обърна и придърпа главата ми до своята. Последва продължителна целувка, телата ни се притиснаха плътно едно в друго; и двамата усещахме взаимно възбудата си. Накрая Клер отдели устните си от моите, изкиска се дрезгаво и прошепна:

— Какво ще желаете?

Нямах възможност да й отговоря. Тя ме поведе към спалнята си. Не запали осветлението, но завесите бяха вдигнати и оранжевият блясък от улицата изпълваше стаята. Тя разхлаби връзката ми и разкопча горните копчета на ризата ми. Свалих си сакото и се съблякох. Само след миг Клер застана пред мен гола. Фаровете на преминаваща кола се плъзнаха по тялото й. Беше стройно и твърдо, почти мускулесто. Имах време само да смъкна чорапите си, преди тя да ме дръпне върху себе си на леглото.

Беше жизнена и енергична любовница. Не след дълго завивките се озоваха изритани на пода. След един изтощителен час на най-интензивна наслада аз се претърколих по гръб, гълтайки жадно въздух. Клер лежеше до мен, разговаряхме и се смеехме; тя прокарваше връхчетата на пръстите си по гърдите и корема ми.

След десетина минути се претърколих настрани и заспах отпуснат и задоволен.

Сутринта ме събуди с целувка по носа. Беше облякла син костюм.

— Някои от нас трябва да ходят на работа — каза тя. — Хлопни добре вратата като излизаш.

Изчезна още преди да си отворя устата.

Измъкнах се от леглото, облякох се, хванах такси до вкъщи и се изкъпах. Тая сутрин закъснях за работа.

 

 

Хамилтън беше обмислял положението, както ми беше обещал. Въведе ме в залата за конференции и ме предупреди:

— Няма да е никак лесно. Трябва ни още информация.

Приведе се над блестящата бяла маса, цял енергия и целеустременост. Заслушах се в думите му.

— Можем да атакуваме проблема от два ъгъла. Предлагам всеки от нас да се залови с по един.

Кимнах.

— Първо, имаме Нидерландските Антили. Научих наизуст проспекта на „Тремънт Капитал“. Трябва да се изпълнят голям брой условия преди парите да се изтеглят от банката, включително и подписа на гаранта „Хоншу Банк“. Това означава, че „Ван Крееф, Хеерлен“ трябва да са видели документа преди парите да са били изплатени. Или са видели подправен документ. Или пък са позволили парите да бъдат прехвърлени, без да видят никакъв документ. Има също така и изискване за годишна ревизия на сметките. Ревизорите са от някаква местна счетоводна фирма. В проспекта няма нищо, което да ни даде право да хвърлим поглед на сметките, но те все ще са събрани в някаква папка. И накрая, парите трябва да са били инвестирани или прехвърлени някъде от Нидерландските Антили. Тук вече със сигурност мога да твърдя, че са използвали помощта на професионални консултанти

— Нищо чудно на всички тези етапи да са замесени адвокати и счетоводители, но те няма и зъб да обелят — казах аз. — Нидерландските Антили са прочути с репутацията си да си държат езика зад зъбите. Загубят ли я, това означава още на следващия ден да се простят и с инвестираните при тях пари.

— Така е. Невъзможно е да се справя сам — каза Хамилтън. — Но снощи разговарях с Руди Гиър, един от най-добрите адвокати на островите. Той ще ми помогне. От негова страна е готов да направи всичко, за да спаси репутацията на островите. Очевидно „Ван Крееф, Хеерлен“ имат навика да ходят по ръба на бръснача. Надявам се, че ще успея да мобилизирам местните власти да вземат нашата страна. Ще предпочетат парите да ни бъдат върнати пред възможността да избухне грандиозен международен скандал. Вдругиден отлитам.

— Добре, каква ще е моята задача?

— Разнищи Кеш — каза Хамилтън. — Нали заминаваш за Ню Йорк?

— Да, след два дни.

— Ще се отбиеш ли до „Блуумфийлд Уайс“?

— Мисля да го направя.

— Добре. Виж какво можеш да разбереш за Кеш и „Тремънт Капитал“. Но бъди много внимателен и дискретен. Кеш в никакъв случай не бива да подушва нищо.

— Окей — казах аз. — А с онзи юнак Дик Вайгел какво ще правим?

— Сблъсквал съм се с него — каза Хамилтън. — Дребно гадно копеле. Няма да се учудя, ако и той е замесен. Хитър е повече, отколкото е полезно за него. Виж какво можеш да научиш и за Вайгел, но бъди внимателен. Ако и двамата с Кеш са в кюпа, той ще е нащрек за всички, които почнат да душат около него.

— Какво да търся? — запитах аз.

— Трудно е да се прецени — каза Хамилтън. — Всичко, което свързва Кеш с „Тремънт“, и особено всичко онова, което подсказва какво може да са направили „Тремънт“ с парите ни. Проспектът просто споменава инвестиране в ценни книжа, без да уточнява какви са те. — Нямах и най-малката представа как да се добера до така нужната ни информация. Той улови загрижения ми поглед. — Не се тревожи. Дори да не успееш да откриеш нищо, все ще попадна на нещо в Кюрасао.

Обзе ме някаква неясна тревога.

— Не е ли по-добре да съобщим на още някого? — запитах аз. — Да кажем на полицията, или поне на мистър Де Джонг.

Хамилтън отново седна. Сложи ръце на масата, разпери пръсти и въздъхна.

— Размишлявах снощи за това. Стигнах до извода, че не трябва.

— Но това е много крупна измама. Не е ли по-добре да докладваме? — запротестирах аз. Всичките ми инстинкти крещяха да отидем направо в полицията и да разкажем всичко.

Хамилтън се приведе напред.

— Спомняш ли си, когато ти споделих, че почти съм уредил един нов инвеститор в Япония? „Фуджи Лайф“? Почти съм сигурен, че са готови да предоставят в наше управление свой капитал в размер на петстотин милиона долара. Ако всичко върви нормално, ще ги получим следващия месец. Нали ги познаваш японците. Ако групировка с престижа на „Фуджи Лайф“ са готови да ни предоставят толкова пари, другите ще последват примера им. — Той заговори бързо. — Това може да бъде пробивът, от който се нуждае „Де Джонг“. Можем да станем едни от най-големите управители на фондове в Лондон.

Заби погледа си в моя. Усещах физически мощта на убеждението и волята му. Хамилтън искаше да бъде най-могъщият управител на фондове в Лондон — амбиция, на която бе посветил живата си. И аз щях да го придружавам през целия му път.

Той се отпусна.

— Познаваш Джордж. Ще поиска незабавно да извести нашите инвеститори. Направи ли го, репутацията на фирмата ни ще се съсипе. Завинаги. Можем със сигурност да отпишем „Фуджи Лайф“. Що се отнася до полицията, там ще бъде направо кошмар. — Видя, че и това не е в състояние да ме убеди. — Виж, двамата с теб имаме страхотната възможност наистина да направим нещо за тази фирма. Мога ли да разчитам на помощта ти? Успеем ли да си върнем парите през следващите два или три месеца, ще бъде далеч по-добре и за фирмата, и за Джордж де Джонг. Не успеем ли до Коледа, ще му кажем. Ти си изпълни дълга, като ме извести. Ти си в безопасност. Тая бъркотия ляга на моите плещи и аз ще се оправям с нея.

Обмислих за момент нещата. Петстотин милиона долара щяха да доведат след себе си още много пъти по толкова. Тогава вече можехме да направим нещо наистина сериозно с такива фондове зад гърба ни. Пазарите щяха да са ни подвластни, хората щяха да се изпъват по столовете си при появата ни. И нямаше да има никакво съмнение, че аз също щях да бъда част от всичко това — нали Хамилтън беше споменал двама ни като екип. Това ми хареса. Играта си струваше. Знаех добре, че Хамилтън е напълно прав за Джордж де Джонг: той щеше да се втурне още на секундата при инвеститорите ни и щеше да развали всичко.

Е, добре, Хамилтън ме беше помолил за помощта ми и щеше да я получи.

— Добре. Имаш право. Нека намерим парите.

Върнах се на бюрото си обзет от лека треска. Щеше да е голяма работа да открием парите. Но как, за бога, щяхме да го направим? Нямах и най-малката представа как мога да се докопам до информацията, която искаше Хамилтън. Единственото, което можех да направя, беше да положа всички усилия и да видя какво ще се получи. Но каквото и да станеше, не исках да го закопавам.

На бюрото ме чакаше бележка, че Клер ме е търсила. Телефонирах й.

— ЛЖБ.

— Здравей, аз съм, Пол.

— А, добро утро. Радвам се да чуя, че си на работното си място. Имам няколко цени за теб. — Гласът на Клер почти винаги звучеше чувствено. Тази сутрин обаче пред очите ми изскочиха подвизите от изминалата нощ и казах:

— Снощи ми хареса много.

— На мен също. Беше вълшебно.

— Трябва да го повторим някой път.

По линията настъпи кратка пауза.

— Виж, Пол, не мисля, че трябва да го повтаряме. — Това не ме изненада много. Подсъзнателно го бях очаквал. — Онова, което ти казах — че за един борсов посредник е непрофесионално да спи с клиентите си, е вярно. Снощи беше неповторимо. Никой не остана обиден или засегнат. И е най-добре да ни остане като спомен.

Изпитах остро разочарование. Не можех да се преструвам, че не давам пет пари за думите й. Щом толкова държеше на професионализма, как да си обясня изминалата нощ? Но… тя имаше право. Нямаше обидени. И за пръв път от толкова дълго време наистина бях прекарал изумителна нощ. Трябваше някъде да си я отбележа, да ми служи като еталон.

— А сега да минем на цените…

 

 

„Глостър Армс“ беше претъпкана и задимена както винаги. В единия ъгъл четирима-петима новозеландци си бъбреха с още толкова кикотещи се италиански студентки. На бара се беше изтъпанчила агитка едри мъжаги с изхвръкнали изпод фланелките шкембета. Един ексцентричен благ старец си мърмореше сам, докато разлистваше „Дейли Телеграф“. Местата и от двете му страни бяха празни — видът му беше малко по-необичаен от допустимото.

„Глостър Армс“ несъмнено не е най-привлекателната кръчма в Лондон. Но ми беше най-близката. Вероятно в нея прекарвах повече време, отколкото беше необходимо, за да се отърся от ежедневните напрежения, да си припомня сполучливите търгувания и да забравя неуспехите. Врящият котел на проблемите в мозъка ми бавно се охлаждаше до приспивно къкрене. Седях си в ъгъла и наблюдавах смеещата се и жестикулираща тълпа, отпивайки бавно от пинтата си йоркширско пиво. Деби, Джо, Пайпър и „Тремънт“ не напускаха съзнанието ми, но вече можех спокойно да ги отложа за утрешния ден.

Вдигнах глава и зърнах закръгленото лице на Роб в другия край на помещението. Той улови погледа ми и тръгна към мен, пробивайки си път през тълпата. От време на време си пиехме бирата заедно в „Глостър Армс“. Той живееше на две крачки от кръчмата, така че мястото беше удобно и на двама ни.

— Здрасти. Ще пиеш ли още една? — попита той.

Кимнах и след малко Роб се върна с две бири. Отпи дълбока глътка, замижа и плещите му се отпуснаха.

— Умирах за глътка бира — въздъхна той.

— Лош ден?

— И питаш! — възкликна той и разтърси глава. — Вината си е само моя. Вчера купих цял куп бундесоблигации, защото предполагах, че данните за днешната парична маса ще бъдат по-ниски от очакваното.

— Че какъв е тогава проблемът? — запитах аз. — Ти беше прав, нали?

— Да. Пазарът мръдна един пункт нагоре. Но вместо да се задоволя с печалбата си, купих още.

— Защо?

— Не знам. Просто почувствах, че трябва. И тогава онова копеле заяви, че Бундесбанк още се тревожи за инфлацията въпреки добрите данни за паричната маса, и пазарът падна с пункт и половина.

— О, господи — изрекох с колкото се може по-неутрален глас.

— Точно така — каза Роб. — О, господи! Не знам защо не продадох веднага щом видях данните.

Роб се вторачи мрачно в чашата си. И аз не знаех защо не ги беше продал веднага. Но и не можех да разбера защо беше увеличил позицията. Той нямаше ясно обоснована причина да смята, че данните за паричната маса ще бъдат ниски. Просто имал „такова чувство“. На негово място Хамилтън определено не би действал така, но пък повечето борсови посредници бяха като Роб, а не като Хамилтън.

Роб вдигна поглед.

— Вчера Хамилтън направи големия удар, а? Не можах да го вдяна. Нито пък Джеф. В действителност това го раздразни — изклюкарства той Джеф.

— Какво го раздразни? — запитах аз.

— Ами че Хамилтън всеки път познава пазара.

— Е, нали и Джеф винаги се справя?

— Да, общо взето се справя — каза Роб. — Но той по цели дни не вдига поглед от разните му там икономически проучвания и статистически данни преди да реши накъде и как ще тръгне пазарът. Понякога му се налага да изчаква със седмици пазарът да тръгне според предвижданията му. Предполагам, че като гледа с каква лекота Хамилтън предугажда пазара въпреки фундаменталните положения, просто излиза от кожата си. Как успява?

— Отчита всички фактори — казах аз. — Не оставя никакво място на случайността и когато шансовете нараснат силно в негова полза, прави своя ход. Можеш да научиш много от него.

— Да, прав си — каза Роб. — Страшно студенокръвно копеле.

— Сигурно е така — кимнах аз. — Но е честен. Приятно ми е да работя с него. Цяло удоволствие е да си до него в случаи като вчерашния.

„И е изключителен майстор, и за мен е голяма чест да се уча от него — добавих аз наум. — И един ден, ако бъда прилежен и достоен ученик, ще бъда не по-малко добър от него.“ Тайно, дълбоко в себе си се надявах да го надмина. И бях решен да дам всичко, за да постигна целта си.

Роб кимна в знак на одобрение, отпи от бирата си и попита:

— Няма ли да ходиш скоро на разходка?

— Разходка? Предстои ми една кошмарна командировка, ако това имаш предвид.

— В Аризона?

— Да, в Аризона. Макар че преди това ще спра за няколко дни в Ню Йорк, да добия някаква представа за Уолстрийт. И след това, разбира се, ще трябва да се поизпотя малко в Лас Вегас, за да разнищя случая с „Таити“.

— И ако това не е разходка, здраве му кажи — заяви Роб. — Да ти се похваля, и аз ще ходя на екскурзия.

— О, така ли? Не знаех, че Джеф е одобрил разходите.

— Е, за този случай направи специално изключение. Това е един двудневен семинар върху подходите на централните банки при осъществяването на контрол върху разменните курсове. В Хаунслоу. Искаш ли да дойдеш? През това време на годината там било чудесно.

— Много мило от твоя страна, но не мога — казах аз. — Хайде, стига с тая работа. Кажи нещо за любовния фронт.

Лицето на Роб моментално помръкна.

— Не го ли бива?

— Ужасно — отвърна той.

— Доколкото разбирам, още преследваш Кати Лейзънби.

Роб кимна с нещастен вид и въздъхна.

— Ами да. Кати ме избягва, две мнения няма. Но аз нямах намерение да я оставям да се измъкне просто ей така. Така че реших, че ще е по-добре да измисля нещо.

Измъкна цигара и я запали. Не беше страстен пушач — на работа никога не пушеше, а навън рядко, и то само когато беше много измъчен по някакъв повод.

— Изпратих й факс — продължи той. — Писах й, че съм впечатлен от идеите й за пазара на държавни ценни книжа, но преди да започнем сериозна работа с нея, аз и колегите ми искаме да я опознаем добре. Така че й предложих вечеря в „Байбендъм“ в Челси. — Роб видя озадаченото ми изражение и се изсмя. — Подписах го Джон Къртис от застрахователната компания „Албион“.

— Сериозно? — възкликнах аз.

— Тя ми беше казала, че „Албион“ били най-големият й перспективен клиент. Нямаше начин да не дойде. Дадох й номера на факса на „Де Джонг“ за отговор, за да не разбере Къртис какво става. Разбира се, тя се хвана. Е, резервирах две маси за осем часа, една на името на Къртис за четирима, и другата на моето име за двама. Подраних с десет минути и застанах на бара. Бил ли си някога в „Байбендъм“?

Поклатих глава.

— Не, но съм чувал за него.

— Доста е стилно. В старата сграда на „Мишлен“ е, архитектура от двайсетте години, чудесно обслужване, вълшебни ястия. Добър избор. Така или иначе, тя закъсня десетина минути. Беше направо зашеметяваща — в черна рокля, която подчертаваше всичко. Сервитьорът я преведе покрай мен до празната й маса, точно до мястото, където стоях. Тя направи доста неуспешен опит да се престори, че не ме е забелязала, но нямаше къде да ходи — масата й беше само на два-три метра от мен. Така че ме погледна и аз отидох при нея. И двамата установихме, че чакаме някого; казах й, че чакам чичо си. Съгласи се да пийне с мен на бара. Беше доста напрегната и наистина имаше нужда да пийне. Поръчах бутилка „Тайтинджър“, като казах, че било любимото питие на чичо, и че той така или иначе би го поръчал. Изпихме по чаша, после по още една. Кати полека започна да се отпуска. Каза ми, че много държала да направи добро впечатление на Къртис. След малко вече съвсем се отпусна. Наближаваше вече девет, а нито чичо ми, нито Къртис се появяваха. Предложих, в случай че и двамата се окажат несериозни, да вечеряме заедно. Склони. Естествено, никой не се появи. Вечерята беше вълшебна. Шампанското се лееше. Въобще, прекарахме незабравимо.

— Дотук добре, както казал онзи, дето падал от десетия етаж — обадих се аз.

Роб се усмихна замечтано и отпи от бирата си.

— Приключихме страхотния летен пудинг, отпуснахме се доволни и Кати изведнъж каза, че се радвала, загдето Къртис не се появил. Бяхме единодушни, че сме прекарали чудесна вечер. И тогава…

— Недей, моля те! — Щях да прихна, така че потърсих спасение в бирата си. Но нямаше къде да мърдам.

— И тогава й казах, че съм нагласил цялата вечер. И че нито чичо ми, нито Къртис и колегите му изобщо са мислили да идват.

— А на нея това не й хареса, нали?

— Не й хареса — призна Роб. — Изобщо не й хареса.

— И как реагира?

— Пощръкля — въздъхна Роб. — Пламна цялата. Каза ми, че досега никой не я бил правил такава глупачка. Каза, че съм пълно куку и че никой не би трябвало да си има работа с мен. — Роб направи пауза, очевидно се чувстваше неудобно при спомена за сцената. — Казах й, че я обичам и че знам, че и тя ме обича.

— И какво каза тя?

— Каза да вървя на майната си — отвърна Роб съкрушено. — Каза, че съм бил пълен идиот и че тя щяла да има грижата никога повече да не я безпокоя. После се изправи и си тръгна.

— „Байбендъм“, а? Трябва да ти е струвало цяло състояние.

— Така е. Щеше да има смисъл, ако беше останала. Не мога да проумея защо не остана. Искам да кажа, толкова хубаво си прекарахме. И тя не го кри.

Повдигнах рамене.

— Е, сега вече няма какво да правиш.

— Не знам — каза Роб. — Може би ако направя нещо драматично… Нали знаеш, нещо страхотно романтично. Нещо, което да я убеди какво е тя за мен. Жените обичат тия неща, нали знаеш.

Повдигнах вежди, но не казах нищо. Изпитвах тръпка само при мисълта какво ли разбира Роб под „драматично“. Помислих дали няма да е по-разумно, ако го откажа от тая идея, но това щеше да бъде само напразно губене на време. Навиеше ли си нещо на пръста Роб, и дяволът не можеше да го разубеди. Начинът, по който той можеше да прехвърля чувствата си от една жена върху друга и само за седмица или малко повече да се влюбва безумно в напълно непознато момиче, беше повече от изумителен. Беше моя пълна противоположност. В паметта ми изплува споменът как Деби ме окуражаваше да си намеря приятелка.

Представата за връзката на Роб и Деби ми причиняваше истинска болка. Невероятните й изблици на остроумие и сериозните до смърт клетви на Роб за вярност изобщо не се връзваха в представите ми. Може би това беше една от причините връзката им да се разпадне.

— Липсва ми Деби — изрекох аз почти без да мисля.

— И на мен — изгледа ме Роб.

— Двамата сте били много близки, нали?

— Да, бяхме — каза той и сграбчи чашата си. Лицето му почервеня.

— Чудно, никога не бих предположил — казах аз.

— Действахме като истински професионалисти. Не позволихме това да попречи на работата ни. Но така или иначе, всичко свърши.

Фелисити не ми го беше представила по този начин. Спомних си какво ми каза за Роб — как тормозил Деби с напъните си да се оженят само дни преди да умре. На всяка цена трябваше да разбера какво се е случило между тях.

— Завчера видях Фелисити. Нали я знаеш, съквартирантката на Деби.

Роб премълча и аз продължих.

— Тя ми каза, че си предлагал на Деби да се ожените само седмица преди смъртта й.

Роб застина и ме изгледа остро. Лицето му пламтеше; кръвта беше нахлула в ушите и врата му. Дишаше тежко, цялото му тяло се разтърсваше от чувства. Челюстта му трепереше; очите му се замъглиха. Не можеше да произнесе и дума.

Бях прекалил и за миг съжалих, но нищо не беше в състояние да върне думите ми назад.

Накрая от устата му се изля цял порой.

— Тая тъпа, тъпа, тъпа кучка! Аз я обичах! И тя го знаеше. Защо не прие предложението ми? Ако се беше съгласила…

Внезапно млъкна и се втренчи в мен с воднистите си очи. Захапа долната си устна, блъсна чашата си в масата с такава сила, че се удивих как остана здрава, извърна се и излезе от кръчмата.

Останах така няколко минути, зашеметен от внезапния му изблик. Никога до този момент не го бях виждал такъв. Обзет и от гняв, и от скръб, обилно примесени със силно, потискано подмолно чувство на пълно нещастие. Съвестта ме загриза с всичка сила. Не трябваше да бъда толкова жесток с него. Никога не бях вземал страстта му към жените на сериозно. Но сега вече знаех, че за Роб това е било въпрос на живот или смърт. Трябваше да бъда по-внимателен с него в бъдеще.

Допих чашата си и излязох от кръчмата. Вече започваше да ми става ясно какво беше имала предвид Клер, когато ми каза, че нещо му прихлопвала дъската. Нормален човек на негово място никога не би се държал по такъв начин. Внезапният му изблик на гняв ме плашеше. Зачудих се как ли се е държал по телефона с Деби последните няколко дни преди тя да загине. Ясно беше защо е била толкова разтърсена.

А сега, толкова скоро след тази трагедия, бе насочил вниманието си към Кати. Но тя не ми приличаше на човек, неспособен да се погрижи за себе си. Изглежда, Роб най-после си беше намерил майстора.

Вечерта беше топла и приятна; бирата бавно ме отпускаше и повдигаше настроението ми. През деня беше валяло и фаровете на преминаващите коли танцуваха с уличните лампи в локвите по платното. Група младежи крещяха пред някаква кръчма на отсрещния тротоар. За миг се обърнах и ги видях как се клатушкат, после си продължих по пътя. Но в последния момент с крайчеца на окото си зърнах нещо.

Джо.

Седеше зад прозореца на кръчмата и ме следеше.

Дали беше той?

Вгледах се по-отблизо и видях как една слаба фигура се надига и се отдалечава от прозореца. Беше с неговия ръст, но не бях сигурен дали е той. Бях го зърнал само за миг. Може би само си въобразявах. Или…

Забързах напред и изведнъж свърнах рязко вдясно в една малка уличка. Беше тъмно. Почти непрогледен мрак. Краката ми шляпаха из локвите.

Поспрях за секунда. Стори ми се, че дочувам шум след себе си. Като че ли бяха човешки стъпки, но реших да не изчаквам, за да се уверя. Пред един бар само на стотина метра имаше осветена телефонна кабина.

Закрачих бързо към този източник на светлина, който се отразяваше в локвите по пътя и в блестящите от дъжда листа на живия плет от двете страни на улицата. Вратът ми настръхна; всеки миг очаквах някаква ръка да ме сграбчи за гърлото или пък върху черепа ми да се стовари стоманен прът.

Някаква пияна олюляваща се двойка ми изкара акъла, докато се измъкваше от бара. Изчаках ги да отминат към Глостър Роуд. Смееха се високо.

Стигнах до телефонната кабина. Дръпнах вратата и се вмъкнах вътре. В уличката не се виждаше никакъв човек. Но кабината беше силно осветена и това ми пречеше да виждам добре навън.

Вдигнах слушалката, готов да избера мигновено 999 още при първия полъх на опасността.

Но опасност нямаше.

Беше нелепо. След две минути окачих слушалката и излязох от кабината. Забързах по някакъв тесен проход и след малко се озовах пред една църква. През църковния двор минаваше алея, която ме извеждаше право до квартирата ми. Тръгнах по нея.

Само след няколко крачки ми се стори, че чувам приглушен тропот зад и вляво от мен. Намирах се в центъра на града, но църковният двор беше злокобно тих. Обичайният градски шум беше само неясно боботене, долитащо иззад стената и църквата. Замрях с напрегнати сетива, за да доловя и най-малкия шум или звук. И в този момент ми се стори, че някаква сянка се раздвижва зад един надгробен камък.

Побягнах с всичка сила.

Спринтирах през двора на църквата, прелитайки покрай надгробни камъни и лунни сенки, устремен към вратата. Стигнах я здрав и читав и я преодолях с един скок, макар да беше висока почти метър и половина. Побягнах по друга тясна уличка, после изскочих на моята и не спрях, докато не стигнах до квартирата си.

Влязох, налях си щедра доза уиски и се проснах на дивана. Жадно гълтах въздух.

Пулсът и дъхът ми бавно се успокояваха, а с тях и разумът ми. Бях много напрегнат. Страшно изнервен. Всъщност не бях сигурен, че съм го видял. Беше ми се сторило, че някой ме преследва, но дали беше така? Всеки ден ли от сега нататък ще се озъртам през рамо и ще бягам панически от всяка сянка? Бях малко замаян от алкохола, но дори и той не можеше да надвие страха ми.

След малко обаче куражът ми започна да се възвръща. Вярно, срещу мен се бяха изправили някакви много неприятни личности. Те бяха непредсказуеми и вероятно опасни. Особено Джо, който не криеше, че не ме харесва. Бях безсилен да променя този факт. Но нямаше да му позволя да съсипе живота ми. Трябваше само да бъда нащрек и да не губя кураж, и всичко щеше да бъде наред. Или поне така се мъчех да убедя себе си, докато си пиех уискито.