Майкъл Ридпат
Борсови игри (14)

14.

Събудих се с жестоко главоболие и силно желание да си дигам чуковете от Ню Йорк. В ничията зона между съня и пълното пробуждане още веднъж видях втренчените за последен път в лицето ми очи на Джо, проснат под скалата в парка. За щастие имах запазено място за един ранен полет, така че взех душ и се облякох по възможно най-бързия начин, след което хукнах към летището. Отпуснах се едва когато самолетът се отдели от пистата на „Ла Гуардия“ и видях остров Манхатън да се смалява в далечината.

Дори в девет сутринта жегата във Финикс беше непоносима. Изпитах истинско сътресение, когато се озовах в слънчевата фурна след прохладния тъмен терминал. Местните жители препускаха покрай мен по ризи с къси ръкави. Всички бяха със слънчеви очила и тъмен тен. След по-малко от минута, докато си занеса багажа до голямата табела „Конференция върху облигациите с висок доход, провеждана от Блуумфийлд Уайс“, вече бях изпържен в костюма си.

До табелата се бяха подредили дълги бели лимузини — ръководството на фирмата ги бе осигурило за извозването на гостите си до хотела. Само след секунди отново се наслаждавах на климатична инсталация. Пренебрегнах шотландското уиски в минибара и се облегнах удобно на седалката, решен да разгледам дървените и бетонни постройки на Финикс, покрай които минаваше маршрутът ни. Помислих си, че човек спокойно може да прекара целия си живот във Финикс при температура осемнайсет градуса и с минимални излагания на жегата, като се прехвърля от къщата с климатична инсталация в колата с климатична инсталация и после от колата с климатична инсталация в офиса с климатична инсталация.

След половин час стигнахме хотела. Захвърлих вещите си в стаята и излязох да се поразходя. Апартаментчетата бяха групирани в малки постройки, боядисани с бяла боя и с алени покриви, обградени от спретнати дворчета. Бугенвилията добавяше лилави и зелени пръски върху бялото и синьото на сградите и плувните басейни. А пък плувните басейни бяха навсякъде, във всяко дворче, като до главната сграда се намираше и големият централен басейн. Навсякъде стърчаха пръскачки, които се грижеха зелените поляни да изглеждат като на реклама.

Влязох в централната сграда. Ярките багри отвън отстъпиха място на приглушените тъмни тонове в кремаво и кафяво. Климатичната инсталация работеше с пълна мощност. Въпреки положените усилия мястото да придобие мексиканска атмосфера, трудно можеше да се маскира впечатлението за финансов център. Гъмжеше от всевъзможни табели, които ме приканваха да правя сто неща наведнъж, и над всичко се извисяваше един гигантски лозунг, провъзгласяващ: „Добре дошли на Четвъртата конференция на «Блуумфийлд Уайс», посветена на облигациите с висок доход“. Всички маси бяха затрупани с документи за конференцията и регистрационни бланки. Зърнах вътрешността на една от залите — тъмна пещера, натъпкана с електроника.

Навсякъде се щураха хора. С ведри лица, добре изгладени панталони и ризи с къси ръкави. Ясно беше, че само преди ден са ги измъкнали от офисите на инвестиционните банки в Ню Йорк, Бостън, Минеаполис или Хартфорд. Всички носеха значки с името, ранга и организацията, която представляваха. Почувствах се като гол без такова украшение и забързах към бюрото за регистрация да си взема моето. След няколко минути, накичен като всички останали, се върнах в стаята си да навлека някакви спортни гащета и да потренирам малко.

Наближаваше обяд и температурата се покачваше неудържимо. Протегнах се и разхлабих мускули, после поех с лек тръс към един продълговат нисък хълм с две възвишения, който, както научих по-късно, бил кръстен много подходящо Камилската гърбица.

Скоро се озовах в подножието на скалист пустинен склон, обрасъл с бодливи храсти и кактуси. Гущери и насекоми се разбягаха към прикритието на сянката. Тичах бавно и методично. Горещината беше голяма и в комбинация със стръмния склон ме изцеди до капка. Един цифров термометър от онези, които красят сградите по целите Щати, показваше трийсет и пет градуса. Въздухът обаче беше много сух и донякъде по-приятен от този на Ню Йорк през лятото — там е малко по-хладно, но пък по-влажно.

По средата на склона спрях да си поема дъх. Беше безсмислено да се напъвам толкова много в тая жега. Обърнах се да погледна разклоненията, които беше пуснал градът в подножието на хълма. Европейските му събратя са се разширявали със столетия извън естествените си места в долините или в пресечната точка на две реки. Финикс изглеждаше така, сякаш нечия гигантска ръка беше наложила квадратна мрежа върху пустинята и бе нагласила по един квартал във всеки квадрат. Което всъщност не беше далеч от истината. Съществуването на този град сред такъв неблагоприятен и враждебен климат е истински триумф на изобретателността и просперитета на американците. Разбира се, посредством климатичните инсталации, гигантската водоразпределителна мрежа и плувните басейни тази враждебна околна среда е превърната в идеалното населено място за американската съвременна мечта. Точно това е причината Финикс да се превърне в един от най-бързо разрастващите се градове в страната.

Реших, че бягането в такива условия си е чисто самоубийство, и прекарах приятно повече от час върху една скала на хълма; слънцето напече лицето ми, отпуснах се.

 

 

Всяка уважаваща себе си инвестиционна банка с претенции за челно място в пазара на макулатура умира да организира конференции, посветени на облигациите с висок доход. Поводите са чисто шизофренични. Организаторите, следващи примера, даден от покрития с печална слава „Бал на хищниците“ на Дрексел Бърам Ламберт, изпитват нуждата да създадат нещо изключително екстравагантно на екзотични места, където могъщите владетели на милиарди долари могат да сключват сделки и да се забавляват. Всеки агент по продажбите на облигации с висок доход носи в себе си нещо от шоумена и това допринася за оформянето на представата им как именно трябва да изглежда цялото празненство.

Тяхното най-голямо нещастие е, че повечето от клиентите им са упорити млади мъже и жени, чиито най-големи грижи биват изразявани чрез въпроси като „Ще бъдат ли новите системи на Сейфуей за контрол над оборотните фондове в състояние наистина да увеличат маржа^[1] с половин процент?“. Тези хора настояват за желязно разписание на представянията, които започват в осем сутринта и често пъти не приключват дори и след седем вечерта. Това беше първата конференция от този род, на която присъствах; надявах се да видя някои от представянията на компаниите, емитиращи облигации с висок доход, като в същото време ми се искаше да се запозная и с някои други компании инвеститори. Изпитвах и силното желание да изкопча няколко часа и за басейна. Имах нужда да се отпусна.

Изкъпах се и успях да стигна тъкмо навреме за обяда. Дъвчех екзотичната мексиканска салата и слушах с половин ухо как един икономически търтей излага теориите си за това колко важни били последните данни за работната заетост в нефермерската област, обсъждани от Федералната комисия по откритите пазари.

Първото представяне следобед беше на Ханс Дюралек от „Биърт, Дюралек и Рейнолдс“, кралете на кредитните изкупувания^[2].

Тяхната фирма току-що беше закупила най-големия производител на бисквити в света за умопомрачителната сума 27 милиарда долара, без съмнение най-голямата сделка в историята. Дюралек беше много убедителен, доказвайки, че ще бъде лесно да се направят достатъчно икономии от разходи, за да се финансира планината от дългове, които бе натрупала компанията. Това ме заинтригува, но си помислих, че е по-добре да изчакам и да видя какво ще стане с компанията през следващата година. Беше прекалено рисковано „Де Джонг“ да прави първото си капиталовложение в макулатура.

Следваща наред беше скандално известната „Маршал Милс“ със своето забележително представяне. Както заяви едноименният собственик, неговото най-голямо постижение бил бракът му с актриса три пъти по-млада от него. Беше нисък тантурест мъж, надхвърлил шейсетте, и дишаше тежко. Едната му ръка беше заета непрестанно с носната кърпичка, с която едва смогваше да обира потта от челото си. Очите му обаче бяха твърди и бдителни, изпълнени с енергия и пронизваха аудиторията. Щом той взе думата, атмосферата в залата мигновено се наелектризира. Упоритите млади хора търкаха очилата си, издали челюстите си напред, и гледаха навъсено. Аудиторията определено не го харесваше. Той обаче не даваше пет пари.

Разказа ни историята на успехите си. Преди тридесет години наследил от баща си малка нефтена компания в Тълса, Оклахома. През следващите две десетилетия превърнал компанията от „малко стадо кимащи магарета“ в един от най-мощните частни концерни за добив и преработка на нефт и газ в щата. Използвал най-съвременни финансови техники, за да постигне този растеж. Фразата „най-съвременни финансови техники“ се срещаше много често в речта на Милс. Скоро проумях какво има предвид. Това означаваше да намериш левак, от когото да вземеш назаем възможно най-голямата сума с надеждата, че каквото и да купиш с неговите пари, то ще качи цената си. Скочи ли цената, тогава печелиш милиони, но не скочи ли, левакът да го духа. Стратегия, следвана самоотвержено от голям брой крупни американски предприемачи.

През 1982 година, след втория скок на цената на нефта, Милс направил своя най-смел ход. Взел назаем неколкостотин милиона долара, за да финансира разработката на нефтените запаси на Юта и Колорадо. Милс описа епизода като невероятен успех. Доколкото обаче можех да си спомня, сондирането беше зарязано наполовина, защото цените на нефта паднаха под 15 долара за барел, вместо да скочат над 50, както се очакваше тогава. По някакъв начин първоначалният бизнес на Милс му беше оставил почти цялата сума, докато кредиторите трябваше да плащат целия дълг, като за спомен им бяха останали няколко недопробити дупки в Скалистите планини.

Пет години по-късно повторил номера да използва „най-съвременните финансови техники“, за да построи мрежа от газови полета по целия Югозапад на Щатите. И този опит завършил плачевно за злочестите притежатели на негови облигации. Според Милс обаче излизаше, че тези хора били почетени с честта да бъдат преки свидетели на един от най-големите успехи на предприемачеството в Америка.

Публиката с мъка се сдържаше по местата си, докато траеше грандиозното му самохвалство. Когато най-накрая той приключи речта си и запита дали има въпроси, най-малко дузина души скочиха на крака. Беше повече от ясно, че почти всички от тях са били сред хората, удостоени с честта да бъдат сред преките очевидци на най-големия успех в предприемачеството на територията на Съединените щати. След петия очевидно враждебен въпрос търпението на Милс се изчерпа. Той прекъсна едно запитване за причината, поради която неговата рафинерия бе пропуснала да изплати процентите, след като имала 50 милиона долара в брой според счетоводните си книги, и каза:

— Вижте, момчета, вие сте родени с късмет. Притежавате облигациите ми и карате Маршал Милс да си скъсва задника от работа за вас нощ и ден. Има толкова много хора, които са готови да дадат дясната си ръка, само и само Маршал Милс да работи за тях. Сега имам обаче да ви кажа нещо, което със сигурност ще ви поразтревожи малко.

Внезапно цялата зала потъна в тишина. Нещо по-лошо даже и от това?

— Има изгледи Маршал Милс да не може повече да работи за вас. — Хриптенето в гласа му забележимо се усили. — Докторите ми поставиха диагноза сърдечно заболяване. Мога да преживея и десет месеца, и десет години. Считам, че е по-благоразумно, ако се оттегля, за да имам повече време за скъпата си съпруга.

Аудиторията нададе радостен вик. Без съмнение повечето смятаха, че съпругата му ще бъде далеч по-благоразположена да изплати дълговете на съпруга си, отколкото самият Милс. Двама-трима души тихичко се измъкнаха от залата за конференции. По-късно, когато отивахме да вечеряме, изобщо не се изненадах да науча, че по-голямата част от емисиите облигации на компаниите на Милс бяха вдигнали цените си с пет пункта.

Двеста души гости на конференцията се събрахме в една голяма бална зала, подредена с маси, сервирани за вечеря. Кеш, Кати и Вайгел от „Блуумфийлд Уайс“ вече бяха заели местата си на масата ми. Освен мен имаше и още двама клиенти.

— Хей, Пол, как я караш? — изрева ми Кеш от другата страна на масата. — Радвам се, че си направи труда да дойдеш. Позволи ми да те представя. Това е Мадлен Джансен от „Амалгамейтид Ветеранс Лайф“, а това е Джак Салмън от кредитно-инвестиционната банка „Финикс Просперити“. Мадлен, Джак, запознайте се с Пол Мъри, моят най-добър клиент от Лондон.

Разменихме усмивки и кимвания. Мадлен Джансен беше дребна жена с приятен външен вид. Когато обаче се усмихна и поздрави, очите й мигновено излъчиха рядка интелигентност. Джак Салмън беше висок слаб мъж няколко години по-възрастен от мен. Зъбите му леко стърчаха напред, а лявата му ръка нервно се мяташе по масата, докато се ръкуваше с мен с дясната. Седях между него и Кати.

— Чувал съм много за институцията ви — обърнах се аз към Джак.

— О, наистина ли? — Той беше приятно изненадан. — Не съм и предполагал, че някой е чувал за нас извън Аризона, да не говорим за Лондон.

— Направихте доста силно впечатление на пазарите за еврооблигации, не е ли така? — казах аз със съзнателното намерение да му направя вятър.

— Всъщност за институция с нашия капацитет правим далеч повече на онези пазари, отколкото бихте могли да предположите — отвърна той.

— Като онази скорошна толкова охулена сделка за една страна близо до Дания? — запитах аз с лукава усмивка.

Джак ми я върна.

— Сега като ми я припомнихте, се сетих. Но как разбрахте за нея?

— Работата ми изисква да съм информиран — казах аз. — Всъщност и ние купихме голям дял от тази сделка. Мисля, че вие и ние бяхме единствените инвеститори, които изкупиха емисията при излизането й на пазара. Такъв късмет не излиза често. Голям удар.

Джак се изсмя.

— Както казва Кеш, „много блага работа“. И на мен ми хареса.

Той на един дъх допи виното си.

Мъж с такова его не беше труден за гъделичкане.

— За компания със седалище толкова отдалечено от Лондон е малко странно да прави такива удари на пазарите му. Как го постигате? — продължих аз.

— Как да ви кажа, според мен ние във „Финикс Просперити“ сме твърде космополитни. Повече отколкото вашият среден инвеститор в Щатите. Следя много внимателно всички вести и събития от Европа. Прекарал съм три месеца там, когато бях студент. А и с Кеш Калахан се познаваме доста отдавна.

Аха, ето каква била истинската причина!

— Много сделки ли правите с Кеш?

— Доста — отвърна Джак. — Той пипа много здраво на пазарите и винаги анализира добре ситуациите. Двамата се разбираме много добре.

Не се и съмнявах. „Финикс Просперити“ беше идеален източник на доходи за Кеш. Представях си го как ръчка Джак Салмън да купува и продава всякакви облигации по цял ден, докато той стабилно си пълни гушката със здрави комисиони.

— Да, и ние споделяме вашето мнение за него — казах аз.

— Отдавна ли сте на пазара на макулатура? — запита Джак.

— Не, току-що започваме. А вие?

— О, ние сме вече повече от година вътре в нещата.

— И как го намирате?

— Дава изключителни възможности. Но трябва да ти стиска. Ако случите на добра сделка и тя ви дава 16-процентна възвръщаемост, и нямате проблеми с кредита, трябва да купувате колкото можете повече, нали разбирате какво имам предвид? — Джак ме дари със знаеща усмивка.

Кимнах. Този момък беше опасен.

— Но не ми позволяват да го направя — продължи Джак. — Само да купя един или два милиона, и изпадат в паника. Казвам ви, днес човек направо може да се изприщи, докато изкара някоя добра пара.

Значи някъде имаше някой разумен човек, който успяваше да го сдържа.

— Утре има ли компании, които да представляват някакъв интерес за мен?

— Да, има една, която много ми харесва. „Феъруей“. Мисля, че наистина има какво да разкажат.

— „Феъруей“ ли? — запитах аз. — С какво се занимават?

— Правят колички за голф. Нали ги знаете, онези малки бъгита, с които се придвижвате по време на играта.

— Знам ги. Благодаря ви много, непременно ще ги чуя. — Минута-две всички ядохме мълчаливо. — Канторите ви наблизо ли са? — запитах аз.

— Буквално на две крачки. Десет мили до центъра на града. Но за конференцията отседнах в хотела. Не е лошо човек да се запознае с някои от хората в бизнеса.

— Голяма дейност ли развивате?

— Не, в отдела за инвестиции сме само двама-трима души. Аз вземам по-голямата част от решенията по търгуванията. Няма кой знае колко голяма нужда от хора.

— Нашата фирма също не е от големите — казах аз. И веднага хвърлих въдицата. — Сигурно ще е интересно да сравним дейностите си. Макар и да живеем на различни континенти, имам впечатлението, че имаме сходен поглед върху нещата.

Джак захапа примамката.

— Какво ще кажете да ви поразведа малко наоколо, щом приключи конференцията? Ще можете ли да отделите няколко часа?

Усмихнах се.

— Благодаря. Това действително ще е вълнуващо преживяване. Ще чакам с нетърпение.

През това време Кеш разговаряше с жената от „Амалгамейтид Ветеранс Лайф“. Отпърво тя бе доста резервирана, но полека-лека чарът на Кеш взе връх. След половин час смехът й вече се сливаше с този на Кеш.

— Кеш май си е наумил нещо с тая женица. За какво я омайва толкова? — прошепнах аз в ухото на Кати.

— „Амалгамейтид Ветеранс“ е един от най-големите инвеститори в САЩ — каза Кати. — А Мадлен Джансен е главният мениджър на портфейла им. Тя решава каква стратегия да предприеме компанията. И когато промени мнението си за пазара, пазарът се раздвижва. Казват, че била изключително добра.

— Разбирам — казах аз. — Но нали „Амалгамейтид Ветеранс“ не е сред клиентите на Кеш?

— Точно така — потвърди Кати. — Но знае ли човек, един ден може и да стане. Кеш прави всичко да познава колкото може повече от главните инвеститори. Когато се върне в Щатите, ще й се обади да види как е.

— И какво ще си помисли агентът по продажбите от „Блуумфийлд Уайс“, който работи с нея?

— С нея работи Лойд Харбин. Тази вечер го няма. Чудесна възможност за Кеш.

Не казах нищо. Само си помислих, че отмъкването на клиент от близък колега е нищо в сравнение с кражбата на 20 милиона долара. Помислих си за Деби Чейтър. Но не можех да споделя подозренията си с Кати. Поклатих глава.

— Кеш ми изглежда много гаден за съвместна работа.

— Мисля, че нямаш повод да смяташ така — дипломатично каза Кати. — Вярно е, че някои хора не го обичат, но той невинаги е толкова лош, можеш да ми повярваш. Е, признавам, че понякога не бива да му се доверяваш, че всеки път гледа да бръкне по-дълбоко в джоба на клиента си и че е прочут крадец на клиенти от колегите си. Но не бих казала, че е въплъщение на злото.

Повдигнах недоверчиво рамене.

— Сериозно. Той не би убил даже и муха. Страшно деликатен е. Иска всички да го обичат. Дори и аз. Макар че понякога ръмжа против него, той винаги се застъпва за мен. Преди два месеца ми казаха, че няма да си получа повишението на заплатата за тази година. А толкова се бях блъскала и си го заслужавах. Кеш заплаши, че ще подаде оставка, ако не ми повишат заплатата. И те го направиха. Не са толкова много шефовете в „Блуумфийлд Уайс“, способни на такъв жест за подчинените си.

Бях впечатлен от лоялността на Кати, но и това не беше в състояние да ме убеди, така че премълчах.

Кеш прекъсна разговора си и се обърна към нас.

— Хей, Пол, вече започвам да получавам комплекси! Първо заговорничиш с Джак. Това ме хвърля в смут. Двама от клиентите ми конспирират срещу мен. Сто на сто ме одумвате. Но явно и това не ти е достатъчно, защото започваш да презавербуваш партньора ми.

— Хей, Кеш, внимавай в картинката, защото Пол ми разказа всичките ти тайни — обади се и Джак.

Последният коментар ме накара да се свия неудобно на стола. Знаех добре, че Джак се шегува, но дали и Кеш го знаеше? Изгледах го внимателно, но той само се изсмя. Нямаше и признак, че се безпокои за каквото и да било.

— Ако знаете само колко неща мога да ви разкажа за Кеш! — намеси се и Вайгел. — Помниш ли Шерил Роузън, а?

— Хей, Дик, бъди почтен — изсмя се Кеш. — Това беше много отдавна.

— Вие двамата май се познавате от доста време? — запитах аз.

— О, да — каза Кеш. — От деца. И двамата отраснахме в един квартал. Дик беше водачът на групата. Първенец на класа. Колумбийският университет, после училището по бизнес в Харвард. Мен ме биваше единствено да пия бира и да опознавам по-отблизо момичета като Шерил Роузън.

— А да бяхте видели бара му! — каза Вайгел. — Всяка нощ пращеше по шевовете. Пълно с хора, и всички се веселяха колкото им душа иска. Жив срам е, дето го затвори.

— Да не е бил някъде близо до Тремънт авеню? — запитах аз възможно най-невинно.

— Точно зад ъгъла — каза Кеш.

Вайгел ме изгледа с внезапно присвити очи. Издържах погледа му няколко секунди, полагайки най-голямо старание да изглеждам невинно. Не бях сигурен, че ми се е удало. Вайгел явно бе надушил, че знам нещо. Трябваше да внимавам изключително много, за да не му давам втори повод да усили подозрението си.

Кеш продължи да омагьосва жената от „Амалгамейтид Ветеранс“. Вайгел се обърна към Кати и попита:

— Как ти се струва конференцията?

— О, чудесна е — каза тя. — Направо е удивително колко добре се управляват повечето компании. Наличието на големи дългове действително прави чудеса с работата на ума.

— Да, днес изнасяха доклади няколко големи компании. Видяхте ли „Кем Кастингс“? Аз съм структурирал тази сделка. Имат много здраво управление. Тази компания я чака голямо бъдеще.

Бях видял представянето на „Кем Кастингс“. Управителното й тяло наистина изглеждаше компетентно и основният им бизнес беше добър. Но благодарение на съвета на инвестиционните си банкери „Блуумфийлд Уайс“ компанията бе взела прекалено големи заеми и щеше да се сблъска с огромни трудности при изплащането още на следващите лихвени проценти по дълга.

— Да, видях я — каза Кати.

— Направо е позор, дето не можем да направим такива сделки в Европа — изрече Вайгел. — Чудя се на какво ли се дължи.

Кати застина и няколко секунди остана безмълвна. Усетих напрежението й и забих поглед в чинията си, преструвайки се на много гладен.

— Не знам — изрече тя накрая, подбирайки много внимателно думите си. — Вероятно нашите клиенти там не проявяват голям интерес.

— Разбира се, много е трудно да се разбере дали вината за липсата на интерес е на клиентите, или на някой агент по продажбите — каза Вайгел. Дъвчеше шумно пържолата си, без да отделя обвинителния си поглед от Кати. Потта бе избила под оредялата му сплъстена коса. — Осъществяването на тази сделка с „Кем Кастингс“ беше от изключителна важност за нашата фирма. На гърба ни висяха купища облигации, от които губехме страшно много пари. Ако международното ни дистрибуторство беше на мястото си, едва ли бихме се сблъскали с този проблем.

Кати запази присъствие на духа.

— Проблемът е там, че повечето от клиентите ни не обичат да рискуват с макулатура. Не можем да ги принудим да променят мнението си.

— Ти не можеш да ги принудиш, но с тяло като твоето едва ли ще е проблем да ги убедиш. — Вайгел сам се изсмя на думите си, отпи голяма глътка вино и ми намигна. И аз му намигнах в отговор.

Кати изглеждаше сконфузена, не знаеше как да реагира на думите му — като на шега или като на оскърбление. Накрая се усмихна пресилено.

— О, стига, какво толкова се нацупи? — обади се Вайгел с цинична усмивка. — Момиче с външност като твоята може да продаде практически всичко на всеки. Обзалагам се, че си имаш цуни-гуни с клиентите си. Клиентите ти дават мило и драго да се гушнат с теб. — Той се извърна към мен и ми намигна. — Нали така?

— Дик — изсъска Кати през стиснатите си зъби, — не забравяй, говориш пред клиенти.

Вайгел обаче явно бе прекалил с алкохола.

— Пол разбира от живота. Нещата са му ясни. Слушай, Кати, аз съм важен човек в „Блуумфийлд Уайс“ и ще ставам все по-важен. Трябва да се опознаем по-отблизо. Мога да ти помогна много за кариерата. Какво ще кажеш да си пийнем шампанско след вечеря, само двамата?

Вайгел седеше срещу Кати. А Кати имаше много дълги крака. Тя леко се плъзна напред в стола си. Миг по-късно Вайгел изпищя от болка и изненада и се притисна с две ръце между краката. Кати се изправи, извини се, усмихна се за миг на всеки на масата поотделно и се отдалечи; високите й токчета потропваха звънко по дървения под.

Изправих се и я последвах до бара. Очите й излъчваха болка; тя хапеше нервно долната си устна, за да не се разплаче.

— Не е от най-деликатните, а? — казах аз.

— Копеле мръсно! — процеди тя през зъби.

— Ама и ти му даде добър урок.

— Да, това ми достави удоволствие. — Тя се усмихна. — Но той е прав. Няма да стигна далеч в кариерата си като ритам в ташаците висшия ръководен кадър на „Блуумфийлд Уайс“.

— Шибай го. Шибай „Блуумфийлд Уайс“. Да пийнем по нещо — предложих аз.

Взех й чаша вино, а за себе си един скоч. Кати отпи от виното си.

— Знаеш ли какво се е случило с Джо Финли, един от нашите борсови посредници в продажбата на еврооблигации?

Пулсът ми в миг се ускори.

— Какво?

— Нещо ужасно. Вчера са го намерили убит в Сентръл Парк.

— Ужасно! — Опитах се да придам на гласа си необходимия нюанс от загриженост. Достатъчен да демонстрира шока ми от вестта за смъртта му и беглото ми безобидно познанство с убития. — Какво се е случило?

— Очевидно е излязъл да тича в парка. Било е тъмно и са го нападнали. Успял е да убие един от нападателите си. Навремето бил служил в специалните части, така казват. — Кати потръпна.

Изпитах радост от вестта за смъртта на Джо и ни най-малко угризение на съвестта, че и аз имам дял за това. Изобщо не се съмнявах, че ме беше завел в най-гъстата част на парка единствено с мисълта да ме убие. Сега вече нямаше да ми се налага да се озъртам през рамо където и да отидех. Животът ми отново влизаше в нормалното си русло. Помислих си за съпругата на Джо, Сали. И за Джери. Без съмнение да отраснеш без баща е жестоко, но в неговия случай това беше безкрайно по-добре.

— Полицията заловила ли е някого? — запитах аз.

— Засега не, но разследването е едва в началото — каза тя. Нервно отпи от чашата си. — Знам, че ще ти прозвучи ужасно, но не ми беше много симпатичен. Навяваше ми ужас. Беше опасен.

— Не мисля, че звучи ужасно — произнесох аз с малко повече убеденост, отколкото беше необходимо.

Кати улови нотката в гласа ми и ме изгледа въпросително. После нещо привлече вниманието й зад гърба ми.

— Я виж какво става!

Обърнах се и видях месестата фигура на Маршал Милс да си пробива път през тълпата към бара. Върху лакътя му беше увиснала жена с щедри форми и разрошена руса коса, големи сини очи и леко отворени пълни алени устни. Полюшваше цялото си тяло и бедрото й леко се блъскаше в Милс при всяка нейна стъпка.

Точно преди двамата да стигнат до плота на бара, на пътя им се изпречи Кеш.

— Маршал! — извика той.

— Кой, по дяволите, сте вие? — излая разгневено Милс.

— Казвам се Кеш Калахан. Агент по продажбите в „Блуумфийлд Уайс“. Искам да споделя с вас колко интересни ми бяха вашите примери тази сутрин и каква храна за размисъл ми дадоха.

— Мразя агентите по продажбите! Махай се от пътя ми! — изръмжа Милс.

Кати се изкикоти и прошепна в ухото ми:

— Кеш най-после си намери майстора.

Но Кеш не беше от тия, които вдигат ръце пред първото препятствие. Той помисли за момент, опитвайки се да открие слабото място на Милс, и почна отново:

— Госпожо Милс, не мога да изразя с думи колко съм възхитен от последния ви филм. „Здрач в Танжер“, нали така се казваше? От снимките в пресата знаех, че сте прекрасна, но нямах представа каква голяма актриса сте!

Мисис Милс беше изненадана не по малко от нас с Кати, обаче бързо се съвзе, примига сластно с дългите си ресници и провлече с тексаския си изговор:

— О, благодаря ви, трогната съм.

— Няма защо, няма защо. Надявам се, че скоро ще последва и продължение на този прекрасен филм!

Тук вече се намеси Маршал. Гласът му преливаше от гордост:

— Планираме да заснемем „Под луната на Маракеш“. Снимките започват само след два месеца. Радвам се, че „Здрачът“ ви е харесал. Все пак повечето критици успяха да го отличат, за разлика от някои неграмотни нещастници, които не биха познали и Мерил Стрийп, ако се появи в някоя училищна постановка.

Милс дишаше тежко, потта струеше от веждите му.

— Хайде, миличко, трябва да внимаваш за кръвното си налягане — изрече с укор мисис Милс.

— Прощавай, съкровище — прегърна я Милс.

— Позволете ми да ви представя двама от вашите най-лоялни клиенти, собственици на облигации от Англия, Кати Лейзънби и Пол Мъри.

Долната ми челюст провисна, но Кеш намигна и на двама ни и аз внезапно усетих, че се включвам в играта му. Запознахме се. Милс беше видимо поласкан от факта, че все още има лоялни собственици на облигациите му, дори и от толкова отдалечено място като Лондон.

— Доколкото разбирам, вие търсите финансова подкрепа за вашите последни разработки — каза Кеш.

— Да, това е едно голямо недвижимо имущество в континенталния шелф на Еквадор, но ми казаха, че никой от тукашните идиоти не желае да ми дава повече пари. Аз бих могъл да им преподам няколко урока на тема инвестиране. Това, което тези идиоти не могат да проумеят с тъпите си глави, е…

— Миличко… — нежно се намеси мисис Милс.

— Прощавай, скъпа.

— Мисля, че познавам един човек, който може да ви окаже помощ — произнесе Кеш.

Бясно заклатих глава, решен в никакъв случай да не допускам въвличането на „Де Джонг“ в това безумие. Приходите от нефтения бизнес може и да изглеждаха добри, но само глупак можеше да довери средства на човек като Маршал Милс. За щастие, Кеш издърпа семейство Милс към мястото, където се намираше Мадлен Джансен.

— Той трябва да е луд, ако си мисли, че може да я убеди да разговаря с Милс, да не говорим пък за някакви пари — каза Кати. — „Амалгамейтид Ветеранс“ вече загуби един пакет от него миналата година.

Няколко минути ги гледахме как разговарят. След четвърт час групата се раздели и Кеш се върна при нас. Беше ухилен до ушите и доволно потриваше ръце.

— Барман, една бутилка „Дом Периньон“, моля — извика той. — И три чаши.

Кати го изчака да разлее шампанското и запита:

— Разбира се, не очакваш да ти повярваме, че Мадлен Джансен се е съгласила да даде дори и един цент.

— Петдесет милиона — изрече гордо Кеш.

— Но как, за бога, успя да го направиш? — възкликна тя.

— Донякъде с цената. Той ще плати 2 процента над средния за една нова емисия макулатура. Но ключът тук се казва сигурност. Ако на Милс му хрумне да прави някакви номера или пък да пресрочи падежа, „Амалгамейтид Ветеранс“ получава авторските права върху „Здрача в Танжер“ и „Под луната на Маракеш“, които й позволяват да спре всякакво по-нататъшно разпространение на филма. Това вече ще го озапти здраво.

— Аха, сега разбирам. Ако пък сърцето му не издържи, вдовицата му също няма къде да мърда — казах аз.

Кеш се изсмя.

— Чудя се как сърцето му още не се е пръснало. Гледал ли си Лола Милс в „Здрач над Танжер“? Тая жена направо няма кости.

Не можах да сдържа смеха си. Как да не отдам дължимото на Кеш за изумителната му способност да сработва толкова различаващи се хора!