Майкъл Конъли
Законът на Бош (9)

9

Извадих калъфа с инструмента от багажника на мерцедеса и тръгнах към двойните врати на старческия дом. Кимнах на жената на рецепцията и минах покрай нея. Тя не ме спря. Вече ме познаваше. Тръгнах по коридора вдясно и отворих вратата на музикалната стая. Там имаше пиано, орган и няколко стола за слушателите, които бяха малцина. Куентин Маккинзи седеше на стол на първия ред. Беше се прегърбил, навел глава и затворил очи. Бутнах го леко по рамото и той мигновено отвори очи и вдигна глава.

— Съжалявам, че закъснях, Шугар Рей.

Харесваше му, че го наричам с артистичния му псевдоним. Професионално той бе изявен като Шугар Рей Маккей, защото когато свиреше, сновеше насам-натам, приклякаше и се извиваше на сцената като Шугар Рей Робинсън на ринга.

Взех стол и го сложих пред него. Седнах, оставих калъфа на пода и го отворих. Инструментът лъсна върху розовата кадифена подплата.

— Днес урокът ще трябва да е по-кратък — казах. — В четири имам среща в Уестуд.

— Пенсионерите нямат срещи. — Гласът му беше като на Луис Армстронг. — Разполагат с колкото искат време.

— Работя по нещо и може би… Ще се опитам да спазвам графика, но следващите две седмици може да са трудни. Ще се обадя на рецепцията да ти предадат, ако не мога да дойда на следващия урок.

От половин година се срещахме два пъти в седмицата. За пръв път видях Шугар Рей да свири на кораб-болница в Южнокитайско море. Беше член на трупата на Боб Хоуп, която дойде да забавлява ранените на Коледа 1969 година. Много години по-късно, докато работех по едно убийство, всъщност един от последните ми случаи като детектив в полицията, случайно попаднах на откраднат саксофон, на който бе гравирано името му. Издирих Шугар Рей, открих го в старческия дом „Златна възраст“ и му го занесох. Но той вече беше твърде възрастен, за да свири. Белите му дробове нямаха толкова много въздух.

Но въпреки това знаех, че съм постъпил правилно. Шугар Рей ме покани на коледен обяд. Започнахме да поддържаме връзка и след като напуснах полицията, отидох при него с план, който щеше да попречи на саксофона му да събира прах.

Шугар Рей беше добър учител, защото не знаеше как да преподава. Разказваше ми разни случки и ми обясняваше как да обичам инструмента и да изтръгвам от него звуците на живота. Всяка нота навяваше спомен и някаква история. Знаех, че никога няма да се науча да свиря добре на саксофон, но ходех в старческия дом два пъти седмично, за да прекарам час с Шугар Рей, да чуя разказите му за джаза и да почувствам страстта, която той още носеше в сърцето си-страст към безсмъртното си изкуство. Тази страст някак проникна в мен и я усещах, когато допирах устни до саксофона.

Извадих инструмента и се приготвих да свиря. Винаги започвахме уроците с опитите ми да изпълня „Приспивна песен“ от Джордж Кейбълс — бавна балада, лесна за любител като мен. Мелодията беше невероятна — тъжна, но същевременно въодушевяваща. Времетраенето й беше едва минута и половина, но за мен тя изразяваше всичко, което би могло да се каже за самотата. Понякога си мислех, че ако се науча да я свиря както трябва, това ще ми е достатъчно. Нямаше да искам нищо повече.

Но днес песента звучеше като погребална. Непрекъснато мислех за Марта Геслер. Спомних си снимката й във вестника и по телевизията. Спомних си как бившата ми съпруга ми каза, че по едно време били единствените две жени в отдел „Банкови обири“. Мъжете постоянно ги обиждали, докато накрая двете не се доказали, като работили заедно и заловили крадец, известен като Бандита Двете стъпки, защото винаги след като отмъкнел плячката, излизал с танцова стъпка от банката.

Докато свирех, Шугар Рей наблюдаваше пръстите ми и кимаше одобрително. На половината балада затвори очи и започна да кима в ритъм с музиката. Това беше голям комплимент. Щом приключих, Шугар Рей отвори очи, усмихна се и каза:

— Ставаш все по-добър.

Кимнах.

— Но ти трябва още време, за да изкараш пушека от белите си дробове. Да увеличиш капацитета си.

Пак кимнах. Бях отказал цигарите преди повече от година, но през по-голямата част от живота си бях пушил по два пакета на ден и злото бе сторено. Понякога надуването на саксофона беше като бутане на огромен камък нагоре по хълм.

Поговорихме малко, после свирих още петнайсет минути, като направих безнадежден опит да изпълня добре „Подходящият момент“ на Арт Пепър и сетне най-известната песен; на Шугар Рей „Приятното място“. Мелодията беше сложна, но аз се бях упражнявал вкъщи, за да доставя удоволствие на стареца.

В края на краткия урок благодарих на Шугар Рей и го попитах дали има нужда от нещо.

— Само от музика — отговори той.

Винаги казваше така, когато му задавах този въпрос. Сложих саксофона в калъфа и излязох от стаята.

Докато вървях по коридора, срещнах Мелиса Ройъл и се усмихнах.

— Здравей, Мелиса.

— Здравей, Хари. Как мина урокът?

Тя идваше да види майка си, която беше жертва на болестта на Алцхаймер и вече не я познаваше. Запознахме се на коледния обяд и после се срещнахме още няколко пъти. Мелиса започна да посещава майка си в три часа, когато имах урок. Не ми го каза, но аз забелязах. Пихме кафе няколко пъти, после я поканих да слушаме джаз в „Каталина“. Тя каза, че се била забавлявала, но аз знаех, че музиката не я интересува. Мелиса беше самотна и търсеше компания. Нямах нищо против. С всички ни е така.

Ето как стояха нещата между Мелиса и мен. Всеки чакаше другия да направи следващата крачка. Но в момента не можех да я поканя да отидем някъде. Трябваше да тръгвам, ако исках да стигна навреме в Уестуд.

— Ставам все по-добър. Поне така каза учителят ми.

— Хубаво — усмихна се тя. — Някой ден ще трябва да изсвириш нещо на хората тук.

— Повярвай, до този ден има много време.

Мелиса кимна добродушно и зачака. Сега беше мой ред. Тя беше на четирийсет и няколко години и разведена като мен. Имаше светлокестеняви коси с изрусени кичури. Но най-хубавото в нея беше усмивката й — озаряваща цялото й лице и заразителна. Знаех, че да бъда с Мелиса означава непрекъснато да я карам да се усмихва. А не бях сигурен дали мога да го направя.

— Как е майка ти?

— Ей сега ще разбера. Тръгваш ли? Мислех след като я видя, да отидем да пием кафе.

Направих гримаса на съжаление и погледнах часовника си.

— Не мога. В четири трябва да съм в Уестуд.

Тя кимна, сякаш проявяваше разбиране, но в очите й видях, че приема думите ми като отказ.

— Е, не ми позволявай да те задържам. Вероятно и без това закъсняваш.

— Да, трябва да тръгвам — отговорих аз, но не помръднах. Просто стоях и я гледах.

— Какво има?

— Знам ли. Работя по един случай, но се питах кога ще може да се видим.

На лицето й се изписа подозрителност. Мелиса посочи саксофона в ръката ми.

— Каза ми, че си напуснал полицията.

— Да, така е. Но работя на свободна практика, така да се каже. Затова сега трябва да отида да разговарям с един следовател от ФБР.

— Аха. Е, тръгвай. И се пази.

— Добре. Може да се видим някоя вечер следващата седмица, напи?

— Разбира се, Хари. Много бих искала.

— И аз, Мелиса.

Двамата кимнахме, после тя се приближи до мен, надигна се на пръсти, сложи ръка на рамото ми, целуна ме по бузата и тръгна по коридора. Обърнах се и се вторачих в нея.

Излязох от старческия дом. Питах се какво да направя. Вдъхвах на тази жена надежда за нещо, което знаех, че не мога дай дам. Това беше грешка, породена от добри намерения, но накрая щеше да я огорчи. Качих се в мерцедеса и реших, че трябва да сложа край на тази история, преди да е започнала. Следващия път, когато я видех, трябваше дай кажа, че не съм мъжът, когото търси.