Майкъл Конъли
Законът на Бош (10)

10

Докато стигна пред сградата на ФБР в Уестуд, стана 16:15. Тъкмо паркирах и клетъчният ми телефон иззвъня. Обаждаше се Кийша Ръсел.

— Хари, искам да ти кажа, че направих разпечатка на всичко и я пуснах по пощата. Но сгреших за нещо.

— За какво?

— Имало е още една статия по случая. Преди два месеца. Бях на почивка. Заседиш ли се твърде дълго тук, ти дават четири седмици платен отпуск. Взех ги наведнъж и отидох в Лондон. Докато бях там, са се навършили три години от изчезването на Марта Геслер. И един колега ми е откраднал случая. Дейвид Феръл е написал статия. Но нищо ново. Геслер още е в неизвестност.

— В неизвестност? Това означава, че ти… или Бюрото още я мислите за жива. Нали ми каза, че я смятат за мъртва.

— Просто така се изразих. Не мисля, че на някого му пука особено за нея, ако разбираш какво имам предвид.

— Да. Сложи ли последната статия в материалите, които ми изпрати?

— Всичко сложих. И не забравяй кой ти ги изпраща. Феръл е приятен тип, но не искам да му се обадиш, когато попаднеш на нещо голямо.

— Това никога няма да стане, Кийша.

— Знам, че си намислил нещо. Проверих.

Думите й ме накараха да спра насред площадката пред сградата. Ако Ръсел се бе обадила във ФБР и бе разговаряла с Нунес, агентът нямаше да е доволен, че споделям разкритията от разследването си с любопитна репортерка.

— Какво искаш да кажеш? — попитах спокойно. — Какво си направила?

— Нещо повече, освен да прегледам репортажите. Обадих се в Сакраменто. В Бюрото за издаване на лицензи. Научих, че са ти издали разрешително за частен детектив.

— Е, и какво от това? Всяко ченге, което напусне, го прави. Не можеш лесно да се откажеш от значката. Мислиш си: „Ще стана частен детектив и ще продължа да ловя лошите“, разрешителното ми е вкъщи, Кийша. Не разследвам нищо и не работя за никого.

— Добре, Хари, добре.

— Благодаря за изрезките. Трябва да затварям.

— Дочуване, Хари.

Затворих телефона и се усмихнах. Харесваше ми да кръстосвам шпага с нея. След десет години на отразяване на полицейската работа Ръсел беше цинична като в деня, когато разговаряхме за пръв път. Учудващо за журналист, още повече чернокож.

Погледнах сградата — бетонен монолит, закриващ слънцето. Намирах се на трийсет крачки от входа, но отидох до редицата пейки встрани и седнах. Погледнах часовника си и видях, че съм закъснял много за срещата с Нунес. Бедата беше, че не знаех какво ме чака, когато се кача горе, и затова нямах желание да вляза. Федералните агенти винаги те изкарват от равновесие и ти дават ясно да разбереш, че това е техният свят и ти си само поканен гост. А сега, след като нямах полицейска значка, сигурно щяха да се държат с мен по-скоро като с неканен гост.

Извадих телефона, позвъних на централата на Паркър Сентър — един от номерата, които още помнех, и поисках да ме свържат с Кизмин Райдър. Тя вдигна веднага.

— Кизмин, аз съм, Хари.

— Здравей, Хари.

Опитах се да разгадая тона й, но не можах. Беше монотонен. Не успях да разбера колко е останало от сутрешния й гняв и враждебност.

— Как си? Мина ли ти?

— Получи ли съобщението ми, Хари?

— Съобщение? Какво пишеше там?

— Преди малко се обадих у вас. Извиних се. Не трябваше да позволявам на личните чувства да се смесват с причината за посещението ми. Съжалявам.

— Няма нищо, Кизмин. И аз се извинявам.

— Сериозно? За какво?

— Не знам. Предполагам, че за начина, по който напуснах. Двамата с Едгар не заслужавахте това. Особено ти. Трябваше първо да говоря с вас. И да го обсъдим. Така постъпват партньорите. Мисля, че не се държах като добър партньор.

— Не се притеснявай. Точно това казах в съобщението си. Да забравим миналото и да останем приятели.

— Бих искал, но… — Не довърших мисълта си: изчаквах я да приеме поканата.

— Но какво, Хари?

— Ами, не знам доколко приятелски ще бъдеш настроена, защото трябва да те питам нещо и ти вероятно няма да го харесаш.

Тя изпъшка толкова силно, че се наложи да отместя телефона от ухото си.

— Ще ме убиеш, Хари! Казвай.

— Седя пред сградата на ФБР в Уестуд. Трябва да вляза и да се срещна с един агент, казва се Нунес. Та се питам това ли са хората, за които ме предупреди? Те ли работят по случая Анджела Бентън? Нунес свързан ли е по някакъв начин с Марта Геслер, агентката, която изчезна преди няколко години?

Последва дълго мълчание.

— Кизмин?

— Не съм затворила. Виж какво, Хари, не мога да говоря с теб за този случай. Вече ти казах всичко по въпроса. Разследването е отворено и ти не трябва да се занимаваш с него.

Сега беше мой ред да не отговоря. Кизмин Райдър се държеше като съвсем непозната. Преди по-малко от година бих влязъл в битка заради нея и бих й се доверил да ми пази гърба. Но сега ней вярвах за нищо.

— Хари?

— Да. Нямам думи, Кизмин. Мислех, че ако в полицията има някой, който да е откровен с мен, това си ти.

— Виж какво, Хари, направил ли си нещо незаконно по време на частната си операция?

— Не, но благодаря, че попита.

— Тогава няма за какво да се притесняваш от Нунес. Влез И разбери какво искат. Не знам нищо за Марта Геслер. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Добре, Кизмин, благодаря — отговорих монотонно. — Пази се пред шефовете. Пак ще ти се обадя.

И преди тя да успее да каже нещо, затворих, станах от пейката и тръгнах към входа на сградата. Влязох и минах през детектор за метал. Трябваше да събуя обувките си и да разперя ръце, за да ме претърсят. Мъжът приличаше повече на терорист от мен, но не възразих. Човек трябва да преценява кога да спори. Най-после се качих на асансьора и слязох на дванайсетия етаж, който всъщност беше тринайсети, ако се броеше фоайето. В чакалнята имаше голямо бронирано стъкло — преграда между територията за достъп на външни лица и светая светих на Бюрото. Казах името си и кого искам да видя и жената от другата страна на стъклото ме покани да седна.

Но аз отидох до прозореца и погледнах надолу към гробището на ветераните на Уилшир Булевард. Спомних си, че бях на същото място преди повече от дванайсет години, когато се запознах с жената, която по-късно ми стана съпруга, а после бивша съпруга — и единствената любов.

Обърнах се и седнах на пластмасовата пейка. На масичката за кафе имаше списание със снимка на Бренда Барстоу на корицата. Отдолу пишеше: „Бренда, любимката на Америка“. Посегнах да го взема и в този миг вратата към вътрешните кабинети се отвори и оттам излезе мъж с бяла риза и вратовръзка.

— Господин Бош?

Станах и кимнах. Той протегна ръка.

— Кен Нунес. Благодаря, че дойдохте.

Ръкуването беше бързо. После Нунес се обърна и тръгна. Докато вървяхме, не каза нищо. Гласът му по телефона звучеше като на уморен ветеран, който бе видял всичко, при това два пъти. Но всъщност Нунес беше млад — може би трийсет трийсет и две годишен, амбициозен мъж, който иска да докаже нещо на себе си и на другите. Не бях сигурен дали в момента предпочитам възрастен или млад агент.

Нунес отвори една врата вляво и отстъпи, за да ми направи път. Вратата се отваряше навън и имаше шпионка и разбрах, че това е стая за разпити. И тогава ми стана ясно, че срещата няма да е учтива, а по-скоро ще ми четат конско — в стил ФБР.