Майкъл Конъли
Законът на Бош (29)

29

Играта ми с федералните агенти не беше съвсем за нищо, както бях подвел Пипълс да си мисли. Опитът ми да свържа Азиз с престъплението, което разследвах, може и да беше фалшива следа, но това се случва често. То е част от задачата. Сега обаче разполагах с пълния комплект материали по разследването и бях доволен. Разполагах и с полицейските материали от разследването на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън и играех с пълна колода карти. Това ми позволяваше да прогоня от съзнанието си случилото се през изминалите два дни, включително престоя ми в килията. Знаех, че ако искам да открия убиеца на Анджела Бентън, отговорът или поне ключът, който би предизвикал обрат в разследването, по всяка вероятност се намира в черната пластмасова папка.

Прибрах се вкъщи. Имах чувството, че може би съм спечелил от тотото, но трябва да проверя числата във вестника, за да съм сигурен. Влязох в трапезарията и разгърнах на масата всичко, което носех в кутията. Най-ценната ми придобивка бяха полицейските материали от разследванията на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън. Седнах и започнах да чета. Не станах да си взема кафе, вода или бира. Не пуснах музика. Съсредоточих се изцяло върху страниците, които обръщах една след друга. От време на време записвах по нещо в тетрадката си. Но предимно четях и осмислях. Сякаш се намирах в колата с Лотън Крос и Джак Дорси и разследвах случая заедно с тях.

След четири часа обърнах последния лист в папката. Бях прочел и разучил внимателно всеки документ. Нищо не ме порази като ключова улика, но не се отчаях. Продължавах Да мисля, че най-важната информация е пред очите ми. Винаги е така. Трябваше само да погледна нещата под друг ъгъл.

Единственото, което привлече вниманието ми, беше колко са различни Крос и Дорси. Знаех, че Дорси беше десет години по-голям от Крос и навремето му е бил наставник. Но от начина, по който бяха написани докладите, долових огромни разлики в характерите им. Докладите на Крос бяха описателни и съдържаха тълкувания. С Дорси беше обратното. Той обобщаваше всичко с няколко думи, докато Крос добавяше мнението си за държането на свидетелите. Предпочитах метода на Крос. Философията ми е да записвам всичко. Понякога минават месеци и дори години и нюансите избледняват, ако не са записани подробно.

Освен това стигнах до извода, че двамата партньори не са били близки. Впоследствие ги бе свързал лошият късмет. Но ако навремето бяха близки, нещата може би щяха да бъдат различни.

Мислите за това ме накараха да си спомня как Дани Крос пееше на съпруга си. Най-после станах, приближих се до уредбата и сложих диск на Луис Армстронг. Повечето песни бяха от ранния му период, но дискът завършваше с „Какъв чудесен ден“, последния му хит.

Върнах се до масата и погледнах тетрадката. По време на първия прочит бях записал само три неща.

100 000 долара.

Шандор Шатмари.

Парите, тъпако.

„Глобал Ъндъррайтърс“, компанията, която бе застраховала парите на снимачната площадка, бе обявила сто хиляди долара награда за ареста и осъждането на извършителя. Не знаех за наградата и се изненадах, че Лотън Крос не ми е казал за това. Предположих, че тази подробност се е изплъзнала от паметта му с течение на времето и заради травмата.

Фактът, че имаше награда, не ме засягаше. Предположих че тъй като съм бивш полицай, който навремето е разследвал случая, преди да бъде извършен обирът и да бъде обявена наградата, не отговарям на изискванията да я получа, защото усилията ми не са завършили с арест и осъждане. Освен това вероятно в дребния шрифт на обявата за наградата лишеше, че за да получиш стоте хиляди долара, трябва да намериш и да предадеш всичките два милиона и сумата ще бъде разпределена пропорционално според количеството на откритите пари. А четири години след извършването на престъплението шансовете да се намери нещо от откраднатите милиони бяха малки. И все пак беше хубаво, че е обявена награда. Можеше да се окаже полезна като средство за разкриване на престъплението или като средство за изнудване. Може и да не отговарях на изискванията, но можеше да намеря друг, който да е подходящ. Зарадвах се, че научих тази информация.

На второ място в тетрадката ми бе записано името Шандор Шатмари. Той беше следовател от страна на „Глобал Ъндъррайтърс“. Трябваше да говоря с него. Отворих черната папка на първата страница, където следователите обикновено записваха най-нужните им телефонни номера. Шатмари не бе вписан, но номерът на „Глобал“ беше. Отидох в кухнята, намалих звука на уредбата и набрах номера. Прехвърлиха ме два пъти, докато най-после не чух женски глас, който каза: „Разследвания“.

Поисках да говоря с Шатмари и след по-малко от минута той се обади. Обясних му какво е положението и попитах дали може да се срещнем. Шатмари, изглежда, беше настроен скептично, но може би това се дължеше на източноевропейския му акцент, който правеше думите му трудно разбираеми. Отказа да обсъждаме случая по телефона, но накрая се съгласи да ме приеме в кабинета си в Санта Моника на другия ден в десет часа. Отговорих, че ще съм там, и затворих.

Погледнах последния ред, който бях написал в тетрадката Си — напомняне за стара поговорка, подходяща за почти всяко разследване. Следвай парите, тъпако. Парите винаги водят към истината. В случая парите бяха изчезнали, а следа-та бе изстинала. Знаех, че това ми оставя само една възможност за избор. Да се върна назад. Да проследя парите от самото начало и да видя какво ще излезе.

За да го направя, трябваше да започна от банката. Погледнах отново страницата с телефонните номера в черната папка и се обадих на Гордън Скагс, вицепрезидента на „Банка ЛА“, който бе уредил еднодневния заем на двата милиона долара за филмовата компания на Александър Тейлър.

Скагс ми каза, че е много зает, и поиска да отложим срещата си за следващата седмица. Но аз настоях и успях да го убедя да ми отдели петнайсетина минути в три следобед на другия ден. Той ме помоли да кажа номера си на секретар, ката му, та сутринта да потвърди срещата. Нямах намерение да давам възможност на секретарката му да ми се обади и да ми каже, че срещата се отлага, затова измислих някакъв номер и й го съобщих.

Затворих и обмислих възможностите си за избор. Беше късно следобед и бях свободен до десет сутринта. Искаше ми се да прегледам още веднъж материалите от разследванията на обира на снимачната площадка и на убийството на Анджела Бентън, но знаех, че не е необходимо да седя вкъщи, за да го направя. Можех да го направя и на борда на самолет.

Обадих се на „Саут Уест Еърлайнс“ и си запазих място за полет от „Бърбанк“ до Лас Вегас, който пристигаше в 19:15, и за обратен полет сутринта. В 8:30 отново щях да съм на „Бърбанк“. Казах, че ще платя в брой билетите на летището, защото кредитните ми карти бяха в Елинор.

Тя отговори на обаждането ми след второто позвъняване. Говореше шепнешком.

— Хари е. Нещо не е наред ли?

— Не.

— Тогава защо шепнеш?

— Съжалявам. — Елинор повиши тон. — Не съзнавах, че шепна. Какво става?

— Мисля да дойда довечера, за да си взема чантата и кредитните карти. Ще ме посрещнеш ли на летището?

— Довечера ще играя. Ще се видим по-късно.

— Самолетът ми пристига в 19:30. Може да излезем да вечеряме някъде, преди да отидеш да играеш.

Зачаках. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато чуй отговора й.

— Ще е чудесно да вечеряме заедно. Ще нощуваш ли в Лас Вегас?

— Да. Обратният полет е рано сутринта. Трябва да свърша някои неща тук.

— Къде ще отседнеш?

Намекът беше прозрачен.

— Не знам. Не съм правил резервации.

— Не мисля, че ще е добре за теб, ако нощуваш при мен, Хари.

— Да…

Последва продължително мълчание.

— Мога да те уредя да спиш в „Беладжо“. Те ще го направят заради мен.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Благодаря, Елинор. Искаш ли да дойда при теб с такси?

— Не. Ще дойда да те взема от летището.

— Благодаря, Елинор.

— Трябва да уредя някои неща, за да се освободя довечера, така че трябва да затварям. Ще се видим на летището. Чао — каза тя и затвори.

Точно преди да го направи, ми се стори, че чух друг глас. Замислих се за това, но Луис Армстронг започна да пее „Какъв чудесен ден“ и аз усилих звука.