Майкъл Конъли
Законът на Бош (18)

18

Параноята не винаги е лошо нещо. Помага ти Да спечелиш предимство. А понякога предимството има значение. Излязох от гаража на библиотеката и подкарах по Бродуей и после към административния център на града. Може би е изглеждало нормално едно бивше ченге да се отправи към полицията. В това нямаше нищо необикновено. Но когато стигнах до издателството на „Лос Анджелис Таймс“, рязко завъртях волана наляво, без да удрям спирачки или да включвам мигач, и се вмъкнах в трафика на тунела под Трета улица. Настъпих педала за газта и мерцедесът реагира, като изправи предната си част като нос на лодка, набра скорост и изрева в затвореното пространство.

Погледнах няколко пъти в огледалото за обратно виждане, за да проверя дали ме преследват. Отраженията на фаровете в овалните стени на тунела приличаха на ореоли. Поради тази причина Градският съвет често го дава под наем за филмови продукции. Всяка кола, която се опитваше да ме настигне, би издала присъствието си, освен ако фаровете й не бяха угасени, а това щеше да се забележи в огледалото за обратно виждане.

Усмихнах се. Не бях сигурен защо. Да те преследват агенти на ФБР не е задължително нещо радостно. Пък и на агентите на ФБР им липсва чувство за хумор. Но изведнъж почувствах, че съм предприел правилния ход. Мерцедесът сякаш летеше. Ясно виждах какво има зад мен. Все едно бях планирал всичко това и планът се осъществяваше без засечка. Затова се усмихнах.

Излязох от тунела, ударих спирачки и рязко завих надясно. Широките гуми не се плъзнаха и колата спря. Вторачих се в огледалото за обратно виждане и зачаках. Никоя от колите, излизащи от тунела, не зави надясно след мен и не Удари спирачки, минавайки през кръстовището. Ако имах преследвач, или му се бях изплъзнал, или той беше професионалист в играта и бе предпочел да изпусне целта, за да не бъде забелязан. Но вторият вариант не отговаряше на очебийното присъствие на мъжа с „Родителите днес“ в библиотеката.

Третата вероятност, върху която трябваше да се замисля, беше електронно наблюдение. Агентите на ФБР можеше лесно да са поставили проследяващо устройство на колата ми. Някой техник можеше да се е промъкнал в гаража на библиотеката и да го е монтирал. Или преди това — пред сградата на ФБР. Това, разбира се, означаваше, че знаят за разходката ми из града с Рой Линдъл. Изкушавах се да му се обадя и да го предупредя, но реших, че не трябва да използвам клетъчния си телефон.

Поклатих глава. Може би в края на краищата параноята не беше хубаво нещо. Можеше да ти помогне да спечелиш предимство, но можеше и да те парализира. Включих се в уличното движение и поех към магистралата за Холивуд, като непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане.

От магистралата се откриваше хубав изглед към мястото, където бях прекарал най-значителната част от времето си като ченге. Видях някои от сградите, в които бях работил по различни случаи. „Капитол Рекърдс“ бе направена така, че да наподобява купчина грамофонни плочи. Хотел „Ъшър“ пък в момента се ремонтираше и обновяваше като част от програмата за благоустрояване и развитие на центъра на Холивуд. Видях осветените домове, извисяващи се на тъмните склонове на хълмовете в Бийчуд Каньон и Уитли Хайтс. Видях десететажния образ на местна баскетболна легенда върху стената на инак безлична административна сграда. Не толкова известен, но пак заемащ цялата странична стена на друга сграда, беше мъжът от рекламата за „Марлборо“ — с цигара в устата и излъчващ непоколебима самоувереност.

Холивуд представлява красива гледка нощем. Загадъчността му се долавя само в мрака. На слънчевата светлина завесата се вдига и интригата изчезва, изместена от усещане за опасност. Холивуд е място на печалбари и използвачи, на разбити тротоари и мечти. Така става, когато построиш град в пустинята и го напълниш с фалшиви надежди и идоли. Пустинята си го иска обратно, изсушава го и го оставя безплоден По улиците се влачат отрепки, а в скалите дебнат хищници.

Отправих се към изхода за Мълхоланд, пресякох магистралата и на разклона поех по Удроу Уилсън, нагоре по склона на планината. Къщата ми беше тъмна. Единствената светлина, която видях, когато влязох, беше червената лампа на телефонния секретар в ъгъла на кухнята. Запалих осветлението и натиснах бутона, за да чуя записа.

Имаше две съобщения. Първото беше от Кизмин Райдър. Тя вече ми бе споменала за него. Второто беше от Лотън Крос. Имал да ми казва нещо. Гласът му беше дрезгав. Представих си как жена му държи телефона до устата му.

Съобщението бе оставено преди два часа. Ставаше късно, но му се обадих. Човекът живееше на инвалидна количка. Какво означаваше „късно“ за него? Нямах представа.

Отговори Дани Крос. Сигурно имаше идентификатор за входящи обаждания, защото поздравът й беше отсечен и в гласа й прозвуча злоба. Или може би си въобразявах?

— Дани, обажда се Хари. Съпругът ти ме е търсил.

— Той спи.

— Би ли го събудила? Стори ми се, че е важно.

— Аз ще ти предам какво искаше да ти каже.

— Добре.

— Докато работеше, той пазеше копия на разследванията си. Държеше ги тук, вкъщи, в кабинета си.

Не си спомнях да съм виждал кабинет в къщата им.

— Пълни копия?

— Не знам. Имаше цял шкаф.

— Имаше?

— Кабинетът беше в стаята му. Наложи се да преместя всичко. Сега нещата са в гаража.

Осъзнах, че трябва да спра потока от информация, идващ от нея, и да я накарам да млъкне. Вече бе казала твърде много неща по телефона. Параноята отново надигна грозната си глава.

— Идвам веднага — заявих аз.

— Не, късно е. След малко ще си лягам.

— Ще бъда у вас след половин час, Дани. Изчакай ме.

Затворих преди тя да продължи да оспорва намеренията ми. Обърнах се и излязох, като този път не угасих лампата.

Беше започнал да ръми лек дъжд. Магистралата бе осеяна с капки масло, които забавяха придвижването. Беше ми необходим повече от час, за да стигна. Спрях на алеята за коли и вратата на гаража започна да се вдига — Дани Крос ме чакаше. Слязох от мерцедеса и влязох в гаража. Помещението беше за две коли и пълно с кашони и мебели. Имаше и стар шевролет „Малибу“. Капакът му беше открехнат, сякаш някой бе работил по двигателя и бе забравил да го затвори, докато си почива. Спомних си, че Лотън Крос караше някаква мощна кола от шейсетте години на миналия век. Но върху автомобила имаше дебел слой прах, а на покрива бяха натрупани кашони. Едно беше сигурно — Лотън никога повече нямаше да кара шевролета.

Вратата към къщата се отвори и на прага застана Дани. Беше облечена в дълъг халат, стегнат с колан на тънката й талия. На лицето й отново бе изписана подозрителността, с която бях започнал да свиквам. Жалко. Дани беше красива жена. Поне преди години.

— Здрасти, Дани — казах и кимнах. — Няма да се бавя. Ако само ми покажеш…

— Всичко е там, до пералнята.

Тя посочи към нишата пред шевролета. Отидох там и видях нещо като ниска кантонерка от четири чекмеджета. Ключалките им бяха извадени. Лотън вероятно я бе взел от разпродажба на употребявани вещи.

Наведох се и отворих горното чекмедже вляво. Вътре нямаше папки, а канцеларски материали — класьор с пожълтели визитки, снимка в рамка на Дани и Лотън Крос в някой по-щастлив момент и сгъната карта на северен Лос Анджелис.

Папките на Крос бяха в следващото чекмедже. Прегледах имената върху тях, като се мъчех да намеря връзка с онова, върху което работех. Нищо. Издърпах горното чекмедже вдясно и видях още папки. Най-после намерих папка с надпис „Айдолон Продъкшънс“. Извадих я, оставих я отгоре и продължих да преравям останалите.

След малко попаднах на папка с надпис „Антонио Маркуел“ и си спомних случая, защото преди пет-шест години се бе вдигнал голям шум в медиите. Маркуел беше деветгодишно момче, което изчезна от задния двор на дома си в Чатсуърт. По случая работеше отдел „Обири и убийства“ съвместно с ФБР. След седмица намериха заподозрян — педофил с каравана. Той заведе Лотън Крос е партньора му Джак Дорси до трупа на момчето. Тялото беше заровено близо до скалите в каньона Бронсън. Никога нямаше да го намерят, ако не бяха открили убиеца. В онези хълмове има твърде много места, където да скриеш труп.

Случаят беше голям — от онези, които те прославят в полицията. Крос и Дорси вероятно бяха обрали лаврите. Но нямаха представа какво им готви бъдещето.

Затворих чекмеджето. Нямаше други папки, свързани с разследването ми. Последното чекмедже беше празно. Отворих папката, която бях извадил. Трябваше да я пъхна под мишница и да си тръгна. Но бях развълнуван. Предчувствах нещо. Може би нова следа или пробив. Изгарях от нетърпение да разбера какво има в папката.

Щом я отворих, разбрах, че това не са всички материали по случая. Крос бе направил копия на някои от документите, вероятно за да ги чете вкъщи или по пътя. Основните материали липсваха. Нямаше доклади, свързани с убийството на Анджела Бентън, а само за обира и престрелката на снимачната площадка. Имаше записи на показания на свидетели, включително моите, и съдебномедицински анализи. ДНК анализът на кръвта, намерена в откраднатия микробус, не съвпадаше с ДНК на спермата върху трупа на Анджела Бентън. Имаше резюмета на разпити и таблица за времето и мястото, на което се бяха намирали хората, свързани със случая. Този документ служеше и като алиби. Това беше начин за пресяване на многобройните участници в произшествието и за евентуално посочване на заподозрян.

Крос и Дорси бяха проверили единайсет души. Не всички имена ми бяха познати. Докладът беше добра находка. Оставих го настрана, за да го взема по-късно заедно с останалите документи, след като ги прегледам.

Продължих да ровя и извадих копие на доклада за парите, който съдържаше серийните номера на някои от откраднатите банкноти. И тогава чух гласа на Дани и се обърнах. Тя още стоеше на прага и ме гледаше.

— Намери ли каквото търсиш?

Погледнах я. Първото, което забелязах, беше, че коланът на халата й е развързан и отдолу се вижда светлосинята й нощница.

— Да, тук е. Просто искам да прегледам всичко. Ще си тръгна, ако настояваш.

— Закъде си се разбързал? Лотън още спи. Ще се събуди чак сутринта.

Гледаше ме в очите. Опитах се да разгадая изражението й. Преди да успея да отговоря, чух шум. По алеята пред къщата зави кола.

Обърнах се и видях стандартен държавен автомобил „Краун Виктория“ — спираше на светлината пред гаража. Вътре имаше двама мъже. Познах онзи до шофьора. С едва забележимо движение взех доклада за серийните номера на банкнотите и таблицата и ги пуснах през открехнатия капак на шевролета. Чух как паднаха в двигателя. После сложих папката отворена на капака.

На алеята спря втора „Краун Виктория“. Двамата мъже от първия автомобил вече бяха слезли и влизаха в гаража.

— ФБР — каза мъжът със списанието „Родителите днес“, когото бях видял в библиотеката, показа документ и значка и после бързо ги прибра.

— Как са децата? — попитах го.

За миг той се обърка и забави крачка. Но продължи да върви и спря пред мен. Партньорът му, който не показа значка, спря на няколко крачки вдясно.

— Ще трябва да дойдете с нас, господин Бош — каза познатият ми от библиотеката.

— В момента съм зает. Опитвам се да подредя гаража.

Агентът погледна над рамото ми към Дани Крос.

— Госпожо, бихте ли се прибрали вътре и затворили вратата? След няколко минути ще си тръгнем.

— Това е моят гараж и моята къща — отговори Дани.

Знаех, че възражението й е безполезно, но реакцията й ми хареса.

— Госпожо, това е работа на ФБР. Не ви засяга. Моля ви, влезте вътре.

— Щом е в моя гараж, ме засяга.

— Госпожо, няма да повтарям.

Настъпи мълчание. Не изпусках агента от поглед. Чух, че вратата зад мен се затвори. Свидетелката ми излезе. В същия миг агентът вдясно пристъпи към действие — вдигна ръце, хвърли се към мен и ме блъсна в шевролета. Лакътят ми се плъзна по покрива и бутна един от кашоните, който падна на пода. Разнесе се звън на стъкло.

Агентът беше опитен и аз не оказах съпротива. Знаех, че би било грешка. Той искаше точно това. Мъжът ме блъсна грубо в гърдите и изви ръцете ми зад гърба. Около китките ми щракнаха белезници. После той ме претърси и пребърка джобовете ми.

— Какво правите? Какво става?

Дани бе чула трясъка и се бе върнала.

— Госпожо — строго каза агентът със списанието „Родителите днес“. — Приберете се и затворете вратата.

Другият агент ме завъртя и ме блъсна към втората служебна кола. Обърнах се точно когато Дани Крос затваряше вратата. Неодобрението на лицето й бе изчезнало. Сега там бе изписана тревога. Освен това забелязах, че коланът на халата й отново е завързан.

Мълчаливият агент отвори задната врата на втората кола и започна да ме бута вътре.

— Пази си главата — каза той, хвана ме за врата и блъсна главата ми в рамката на вратата.

Прострях се на задната седалка. Мъжът тресна вратата, Като едва не ми счупи глезена, и разочаровано изсумтя.

После удари с юмрук по покрива и шофьорът включи на скорост и настъпи газта. Колата рязко потегли назад и това внезапно движение ме хвърли на пода. Не можах да омекотя падането и ударих лицето си в лепкавия под. С ръце зад гърба, се опитах да се наместя на седалката. Направих го бързо защото гневът и неудобството ми даваха сили. Надигнах се но колата се стрелна напред и ме блъсна на седалката. Докато се отдалечавахме от къщата, видях, че агентът от библиотеката стои в гаража, гледа след нас и държи папката с разследването на Лотън Крос.

Дишах тежко и гледах как агентът се смалява. Болеше ме от падането на пода, но не можех да направя нищо. Лицето ми пламтеше — вече не от болка, гняв или неудобство, а от безсилие.