Майкъл Конъли
Законът на Бош (20)

20

Агентите на ФБР бяха идвали в дома ми. Това се очакваше. Но бяха действали много внимателно. Жилището ми не беше в безпорядък, а бе претърсено методично и почти всичко бе оставено на мястото си. На масата в трапезарията, където бяха материалите по убийството на Анджела Бентън, нямаше нищо. Записките и докладите ми бяха изчезнали. Но реших да не се тормозя за това. Погледнах навъсеното си отражение в лъскавата повърхност на масата и реших, че преди да измисля какъв да е следващият ми ход, трябва да се наспя.

Извадих шише вода от хладилника и излязох на задната тераса, за да наблюдавам как слънцето се издига над хълмовете. Възглавницата на шезлонга беше мокра от росата, затова я обърнах и седнах. Вдигнах крака и се облегнах назад. Въздухът още беше хладен, но аз бях със сако. Оставих шишето с вода на облегалката на шезлонга и пъхнах ръце в джобовете си. Беше ми приятно, че съм се върнал вкъщи след нощта, прекарана в килията.

Слънцето позлати хълмовете от другата страна на прохода Кауенга. След малко трябваше да си сложа слънчеви очила, но бях твърде уморен, за да стана да ги взема. Затворих очи и заспах. Сънувах Анджела Бентън и ръцете й и друга жена, която не познавах — тя се появи в съня ми и протегна ръце към мен.

Събудих се след два часа. Слънцето изгаряше очите ми през клепачите. След известно време осъзнах, че тупането, което мислех, че усещам в главата си, се чува от външната врата. Станах и съборих шишето с вода от облегалката. Понечих да го хвана, но не успях — то се търкулна по терасата и падна в храстите в каньона. Надвесих се над перилата и погледнах надолу, но не го видях.

На вратата отново се потропа и после чух приглушен глас, който ме викаше. Минах през всекидневната и отворих. На прага стоеше Рой Линдъл. Гледаше сърдито.

— Стига си се излежавал, Бош.

И посегна да ме блъсне обратно в къщата, но аз сложих ръка на гърдите му и го бутнах назад. Поклатих глава и Линдъл разбра намека ми, посочи към дома ми и ме погледна въпросително. Кимнах, излязох и затворих вратата.

— Да вземем моята кола — прошепна Рой.

— Добре, защото моята е в Удланд Хилс.

Служебният автомобил бе паркиран на тротоара, което беше нарушение на правилника. Качихме се и потеглихме към Мълхоланд. Не мисля, че Линдъл ме водеше някъде. Просто караше напосоки.

— Какво е станало? — попита той. — Казаха ми, че снощи са те прибрали.

— Да. Вашият взвод ПАТ. Може да се каже, че ме опаткаха.

Линдъл ме погледна, после отново се вторачи в пътя.

— Не изглеждаш зле. Лицето ти дори е поруменяло.

— Благодаря, че забеляза. Какво искаш?

— Мислиш, че са сложили подслушвателни устройства в дома ти?

— Вероятно. Нямах време да проверя. Какво искаш? Къде отиваме? — попитах пак, макар че се досещах.

Пътят лъкатушеше по хълма и предлагаше множество красиви гледки към залива Санта Моника.

Както предполагах, Линдъл отби на малък паркинг и спря до стар микробус „Фолксваген“. Смогът беше гъст. Виждаше се само сградата на „Капитол Рекърдс“.

— Да не го увъртам, а? — попита Линдъл и се обърна към мен. — Добре. Какво става с разследването?

Дълго го гледах. Опитах се да проумея дали е дошъл заради Марти Геслер, или са го изпратили служебно като придатък на специален агент Пипълс, за да разбере дали съм се отказал от разследването. Естествено Линдъл и Пипълс бяха Различни чудовища от различни етажи на федералната сграда Но и двамата носеха една и съща значка. Пък и може би върху Линдъл бяха упражнили натиск.

— Няма разследване.

— Какво? Будалкаш ли се с мен?

— Не се будалкам. Може да се каже, че видях светлината. Принудиха ме да прозра истината.

— Тогава какво ще правиш? Ще го зарежеш ей така?

— Да. Ще си взема колата и ще отида на почивка. Може би в Лас Вегас. Тази сутрин започнах да се пека на слънцето. Може да похарча и малко пари.

Линдъл се усмихна многозначително и изсумтя:

— Да ти го начукам. Знам какво мислиш. Смяташ, че са ме изпратили да те проверя, нали? По дяволите!

— Точка по въпроса, Рой. Сега би ли ме закарал у дома? Искам да си събера багажа.

— Не и докато не ми кажеш какво става.

Открехнах вратата.

— Тогава ще се прибера пеша. Тъкмо ще се раздвижа.

Слязох от колата и тръгнах към Мълхоланд. Линдъл отвори вратата на автомобила си, като удари стария микробус, и хукна подир мен.

— Чакай, Бош. Изслушай ме.

Настигна ме и ми препречи пътя. Сви ръце в юмруци и ги вдигна пред гърдите си, сякаш се опитваше да се освободи от верига, с която бе окован.

— Дойдох по собствено желание, Хари. Никой не ме е изпращал. Не се отказвай от разследването. Онези типове вероятно само те плашат, това е всичко.

— Кажи това на хората, които държат там. Не искам да изчезвам, Рой. Разбираш ли какво имам предвид?

— Глупости. Ти никога не би…

— Хей! Тъпак с тъпак!

Обърнах се и видях двама мъже, които слизаха от микробуса „Фолксваген“. Бяха брадати и дългокоси и приличаха на рокери.

— Издъни ни вратата бе — изкрещя вторият.

— Как разбрахте? — попита Линдъл.

„Започва се“ — помислих си. Погледнах край приближаващите се великани и видях десетсантиметрова вдлъбнатина на предната врата на микробуса.

— Мислиш, че се шегуваме? — попита първият здравеняк. — А не искаш ли да ти фрасна един?

Линдъл протегна ръка зад гърба си и с едно-единствено бързо движение извади пистолет. С другата си ръка сграбчи първия мъж за ризата, дръпна го към себе си и опря дулото на пистолета в гърлото му.

— А вие не искате ли да се върнете в таратайката си и да се разкарате оттук, да ви го начукам?

— Рой — казах аз. — Спокойно.

От микробуса се носеше мирис на марихуана. Настъпи дълго мълчание. Линдъл не изпускаше от поглед мъжа. Другият стоеше и гледаше, без да помръдва.

— Добре де — рече първият накрая. — Всичко е наред. Ще се чупим.

Линдъл го блъсна и отпусна оръжието си.

— И по-бързо. Изчезвайте. Вървете да си пушите тревата другаде.

Наблюдавахме ги мълчаливо как се качват в микробуса. Вторият мъж ядосано тресна вратата на колата на Линдъл, за да може да седне на предната седалка на фолксвагена. Двигателят забръмча и микробусът потегли. Двамата типове ни показаха среден пръст и се скриха от погледа ни. Сетих се как преди няколко часа бях направил същия жест към камерата в килията. Знаех колко безпомощни се чувстват двамата в микробуса.

Линдъл отново се обърна към мен.

— Добре го направи, Рой — казах. — С такива умения, изненадан съм, че не са те изстреляли на деветия етаж.

— Да им го начукам.

— Да, такова желание изпитвах и аз преди няколко часа.

— Е, какво решаваш, Хари?

Току-що бе извадил пистолет срещу двама непознати в сблъсък с високо ниво на тестостерон, а приливът на адреналин вече бе спаднал. Външно беше спокоен и бе забравил за инцидента. Характерна черта, която най-често съм виждал При психопати. Исках да оправдая Линдъл, затова приписах Реакцията му на арогантността на федералните агенти, която също бях забелязал у хората от Бюрото.

— Оставаш ли, или ще се разкараш? — попита той.

Това ме ядоса, но се опитах да не го показвам и се усмихнах.

— Нито едното, нито другото. Ще си вървя.

Обърнах се и го оставих. Тръгнах по Мълхоланд към дома си. Линдъл изсипа порой от ругатни зад гърба ми, но това не ме накара да забавя крачка.