Майкъл Конъли
Законът на Бош (39)

39

На път за вкъщи спрях в денонощния магазин „Ралф“ на Сънсет Булевард и си купих пакет кафе. Едва ли щях да спя тази нощ. Преди срещата в кантората на Лангуайзър трябваше да обмисля всичко и да сглобя историята, която щях да разкажа.

По шосето по хълма към къщата ми има много завои и е трудно да се забележи в огледалото за обратно виждане дали имаш преследвач. Но на половината път има един широк завой, който позволява да погледнеш вдясно и да видиш изминатото разстояние. Имах навика да намалявам и да проверявам за „опашка“.

Тази нощ намалих повече от обикновено и наблюдавах по-дълго. Не очаквах, че посещението ми в „Чет“ е възприето по друг начин, освен като заплаха, и се оказа, че не греша. По пътя зад мен се движеше кола с угасени фарове. Натиснах леко педала за газта. След следващия завой засилих още и увеличих разстоянието. Стигнах до гаража си, грабнах пакета кафе и бързо слязох от мерцедеса. Скрих се в най-тъмния ъгъл на гаража и зачаках. След малко колата мина покрай къщата ми. Дълъг ягуар. Някой на задната седалка запали цигара и на светлината на пламъчето видях, че колата е пълна. Четиримата крале идваха за мен.

Храстите на улицата се осветиха в червено и разбрах, че ягуарът спира. Влязох в кухнята и заключих вратата.

В такива моменти хората без значки се обаждат на полицията за помощ. Но в момента това не беше за мен. Играта беше моя и не ме интересуваше дали разполагам с някаква власт, или не.

Не бях носил оръжие от нощта, в която оставих значката и служебния си пистолет в холивудското районно управление и напуснах. Но си бях купил „Глок Р7“ за самозащита. Пистолетът беше увит в мазна кърпа и сложен в кутия на лавицата в дрешника в спалнята. Оставих пакета кафе на плота и без да паля лампите, тръгнах към спалнята.

Отворих вратата на килера и неочаквано някой ме блъсна с всичка сила. Ударих се в отсрещната стена и се свлякох на пода. Мъжът се хвърли върху мен, възседна ме и опря пистолет под челюстта ми. Успях да погледна нагоре и на слабата светлина, проникваща през остъклената врата, видях кой е нападателят ми.

— Милтън. Какво…

— Млъкни, тъпако! Изненадан си, че ме виждаш? Мислиш ли, че щях да седя със скръстени ръце и да позволя да ме изхвърлят като мръсно коте, без да направя нищо?

— Не знам за какво говориш. Слушай, едни хора…

— Казах да млъкнеш, да ти го начукам! Искам дискетите. И оригиналния чип.

— Изслушай ме! Всеки момент тук ще влязат едни хора, които…

Милтън заби дулото на пистолета толкова дълбоко под челюстта ми, че се наложи да млъкна. Пред очите ми заиграха червени петна от болка. Той се наведе над мен и усетих дъха му.

— Пистолетът ти е у мен, Бош. И ще бъдеш поредният безследно изчезнал, ако…

От коридора се разнесе трясък — някой разби предната врата. После се чуха стъпки. Милтън отскочи от мен и излезе от спалнята. Почти веднага след това се разнесе изстрел и той политна към стената и се свлече на пода.

Разбрах, че са го помислили за мен. Разполагах с няколко секунди. Претърколих се и се хвърлих към остъклената врата. Докато я отварях, чух паникьосан вик.

— Това не е той!

Вратата изскърца. Излязох бързо, прекосих терасата, Прехвърлих се през перилата и увиснах над осветения от луната шестметров каньон. Потърсих с поглед някоя от железните подпори, които държаха терасата и къщата на хълма. Познавах добре проекта — бях наблюдавал реконструкцията На къщата след земетресението през 1994 година.

Наложи се да се придвижа два метра по ръба, за да се хвана за една от подпорите. Увих ръце и крака около желязото и се плъзнах до земята. В същия миг чух стъпки на терасата над мен.

— Спуснал се е оттук! Спуснал се е оттук! — Къде е? Не виждам…

— Оттук! Вие двамата вървете. Ние ще отидем на улицата.

Скрих се под терасата. Знаех, че ако опитам да стигна по стръмния склон до някоя от улиците или къщите в каньона долу, въоръжените ми преследвачи ще ме видят. Реших да се изкача под къщата и да се спотая в основите. В земята бе изкопан ров, за да бъдат сменени тръбите на канализацията. Освен това над мен имаше и капак, през който се влизаше под чергата в коридора. Бях го направил по време на реконструкцията на къщата като маршрут за бягство. Но капакът беше заключен отвътре и значи не можех да го използвам.

Запълзях нагоре, намерих рова и се претърколих вътре. Опипах слепешком дъното, търсейки нещо, което би могло да ми послужи за оръжие. Имаше само парчета от старата тръба. Открих едно триъгълно и го взех. Можеше да свърши работа.

Видях, че по земята пред терасата се движат двама мъже. Лунната светлина се отразяваше в стоманата на пистолетите им. Единият беше с очила. Помнех го от статията и снимката в списанието. Казваше се Бърнард Банкс, известен като Би Би Кинг сред нощните птици. Бях го видял и на бара в „Чет“, докато излизах.

Двамата си казаха нещо шепнешком и после се разделиха. Единият тръгна надолу по хълма, а другият остана на мястото си. Това явно беше някаква тактическа стратегия — единият да ме подгони, а другият да ме пресрещне с пистолета си.

Банкс беше трудна мишена, макар че силуетът му се очертаваше на светлината на каньона долу. Намираше се на пет метра от мен, но аз нямах друго оръжие освен парчето от стара желязна тръба. И все пак и това беше достатъчно. Бях оцелял в много акции във Виетнам. Веднъж прекарах цяла нощ във високите треви, докато врагът сновеше около мен. Освен това бях работил повече от двайсет и пет години като полицай по улиците на Лос Анджелис. Този тип не беше достоен съперник за мен. Останалите също.

Банкс се обърна, за да погледне надолу по склона, и аз се изправих и хвърлих парчето тръба в храстите вдясно. Звукът беше като на животно, движещо се във високи треви. Банкс се обърна и вдигна оръжието си, а аз излязох от рова и тръгнах към него, прикривайки се зад железните подпори.

Промъкнах се до Банкс и левият ми юмрук го улучи право между очите, а дясната ми ръка сграбчи пистолета му. Прицелих се в устата му, но ударът ми и без това бе счупил очилата му и го бе зашеметил. Завъртях се, събрах инерция и го засилих с главата напред в подпората. Черепът му изпука и той падна на земята като торба с мокро пране.

Затъкнах пистолета му в колана си и го преобърнах. На лунната светлина кръвта на лицето му изглеждаше черна. Нагласих го до подпората, прибрах коленете и ръцете му до тялото и бутнах главата му върху тях.

— Би Би, хвана ли го? — извика отдолу другият тип. — Хей, Би!

Извадих пистолета и се скрих в храстите на три метра от Банкс. Оръжието беше черно и от стомана. Вероятно „Глок“. Помислих, че може би е моят пистолет. Банкс сигурно го бе взел от Милтън.

Чух, че другият мъж се приближава.

— Банкс, какво правиш? Ставай, страхливецо, че…

Млъкна, когато усети дулото на пистолета ми на врата си.

— Хвърли оръжието или веднага ще умреш.

Пистолетът му тупна на земята. С другата си ръка сграбчих мъжа за яката и го блъснах под терасата, където нямате да ни видят отгоре. И двамата застанахме с лице към светлините на каньона и шосето долу. Мъжът беше четвъртият крал. Не си спомнях името му. И той седеше на бара в „Чет“ с Банкс.

— Как се казваш, тъпако?

— Джими Фазио. Виж какво, аз…

— Млъкни — прекъснах го, наведох се и прошепнах в ухото му: — Погледни светлините. Ще умреш тук, Джими Фазио. Светлините ще бъдат последното нещо, което ще видиш.

— Моля те…

— Моля те? Това ли ти каза Анджела Бентън?

— Не. Моля те. Аз не бях там.

— Убеди ме.

Той не отговори.

— Или ще умреш.

— Добре. Не бях аз. Моля те, повярвай ми. Бяха Лайнъс и Вон. Идеята беше тяхна и го направиха, без да кажат на останалите. Не можехме да го предотвратим, защото не знаехме.

— Друго? Жив си само защото говориш.

— Затова застреляхме Вон. Лайнъс каза, че трябва да го направим, защото ще вземе парите и ще обвини него за убийството на момичето.

— А раняването на Лайнъс? Това беше ли част от плана?

Фазио поклати глава.

— Не трябваше да става така, но ние измислихме как да се възползваме. Обезщетението беше прикритие за покупката на клубовете.

— Да, стана много добре, нали? А Марти Геслер и Джак Дорси?

— Кои?

Забих дулото на пистолета във врата му.

— Не се прави, че не знаеш. Искам да чуя цялата история.

— Аз не…

— Фазио! Шибано копеле!

Гласът се чу зад нас. Обърнах се и видях раменете на мъж, който се бе навел от ръба на терасата. Държеше пистолет в двете си ръце. Пуснах пленника си и се хвърлих вляво, точно когато се разнесе изстрел. Мъжът беше Олифант. Той изкрещя, докато стреляше. Пространство под къщата се освети от пламъка на дулото. В желязната подпора рикошираха куршуми. Подадох се от укритието и стрелях три пъти по него. Виковете му спряха и разбрах, че съм го улучил. Олифант изпусна пистолета, загуби равновесие и падна в каньона, като тупна тежко в храстите.

Потърсих с поглед Фазио и го забелязах на земята до Банкс. Беше улучен в гърдите, но още беше жив. Не виждах добре очите му, но те бяха отворени и уплашени и ме молеха за помощ. Хванах челюстта му и обърнах лицето му към себе си.

— Можеш ли да говориш?

— Боли…

— Знам, че боли. Разкажи ми за агентката на ФБР. Къде е тя? Какво се случи с нея?

— Ами…

— А кой уби ченгето? Лайнъс ли?

— Лайнъс…

— Това да ли е, или не? Лайнъс ли го направи?

Той не отговори. Изпусках го. Плеснах го леко по лицето и после го хванах за яката и го разтърсих.

— Хайде, не умирай. „Да“ ли беше това? Лайнъс Саймънсън ли уби ченгето, Фазио?

Мълчание. Беше издъхнал. И тогава зад гърба ми се чу глас.

— Мисля, че беше „да“.

Обърнах се и видях Саймънсън. Бе открил капака в пода и беше слязъл при нас. Държеше пушка с рязана цев. Оставих пистолета на земята до трупа на Фазио, изправих се бавно, вдигнах ръце и отстъпих назад.

— Подкупните ченгета винаги са досадни — каза той. — Трябваше да сложа край на това.

Направих още една крачка назад, но Саймънсън продължи да върви към мен. Пушката беше само на метър от корема ми. Не можех да избягам. Единственото, което можех да направя, беше да печеля време. Все някой в квартала трябваше да е чул изстрелите и да се е обадил на полицията.

Саймънсън се прицели в сърцето ми.

— Ще ми е много забавно. Това е за Коузи.

— Коузи? — попитах аз, макар че всичко ми беше ясно. — Кой е Коузи, по дяволите?

— Ти го простреля в онзи ден. С твоите куршуми. И той не оцеля.

— Какво се случи с него?

— Какво мислиш, че му се случи? Умря в микробуса.

— Ти ли го погреба? Къде?

— Не. Забрави ли, че тогава бях зает? Те го погребаха. Коузи обичаше морето. Хвърлиха го в залива.

Отново отстъпих назад. Саймънсън се приближи още. Вече излизах от укритието на терасата. Ако ченгетата се появяха, щяха да го вземат на прицел отгоре.

— А агентката на ФБР? Какво направихте с Марти Геслер?

— Когато Дорси ми каза за нея и какъв е планът, разбрах, че той трябва да си отиде. Дорси беше…

Той изведнъж се спъна и дулото на пушката щръкна нагоре. Саймънсън залитна назад та аз се хвърлих като обезумял върху него. Започнахме да се търкаляме и да се боричкаме за пушката. Саймънсън беше по-млад и по-силен ч бързо успя да надделее. Но беше неопитен в ръкопашния бой — искаше да контролира борбата, вместо просто да обезвреди противника си.

С лявата си ръка хванах дулото на пушката, а с другата посегнах към спусъка. Успях да вмъкна палеца си под скобата. Затворих очи и си представих ръцете на Анджела Бентън. Образът й в сънищата ми. Събрах сили и натиснах. Пушката промени ъгъла си… и натиснах спусъка. Беше най-оглушителният изстрел, който съм чувал. Лицето ми пламна. Отворих очи и видях, че Саймънсън вече няма лице.

Той се отпусна встрани от мен и от пихтиестата каша, където допреди миг беше лицето му, се изтръгна нечовешко клокочене. Краката му ритаха така, сякаш въртяха педалите на невидим велосипед. Той целият се гърчеше конвулсивно, а ръцете му бяха стиснати в юмруци, твърди като камък. После спря и остана неподвижен.

Изправих се бавно. Докоснах лицето си и установих, че е непокътнато. Бях обгорен от газовете, освободени по време на изстрела, но инак се чувствах добре. Ушите ми кънтяха и за пръв път не чувах постоянния шум от магистралата долу. Видях, че в храстите блести нещо, и посегнах да го взема. Беше шише с минерална вода. Пълно и неотворено. Разбрах, че Саймънсън се е подхлъзнал на бутилката вода, която бях изпуснал от терасата. Шишето бе спасило живота ми. Отвъртях капачката и полях лицето си, за да измия кръвта и паренето от изгарянето.

— Не мърдай!

Вдигнах глава и видях, че над перилата се е навел мъж и е насочил пистолет към мен. Лунната светлина се отразяваше в значката на униформата му. Ченгетата най-после бяха дошли. Пуснах бутилката, вдигнах ръце и казах:

— Не се тревожи. Няма да мърдам.

Легнах по гръб на земята и започнах да поемам дълбоко въздух. Ушите ми още кънтяха, но вече чувах и как сърцето ми постепенно нормализира ритъма си. Вторачих се в черното небе, там, където ни чакат онези, които не са били пожалени тук, на земята. Не, още не ми бе дошъл редът.