Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost Light, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster (2007)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ
ЗАКОНЪТ НА БОШ
Американска, първо издание, 2003
Превод Юлия Чернева, 2003
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов, 2003
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД
Линче Шопова
Формат 84/108/32
ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II. тел. 943 76 59. http://www.bard.bg
ISBN 954-585-459-6
LOST LIGHT
Michael Connelly
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 2003 by Hieronymus, Inc.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
11
В средата на помещението имаше квадратна маса, до която с гръб към мен седеше късо подстриган русокос мъж, облечен в черна риза и джинси. Той ме погледна през мускулестото си рамо и видях, че чете разтворена папка с разследване. Мъжът я затвори и вдигна глава. Седнах на стола срещу него. Познавахме се.
Рой Линдъл ми се усмихна.
— Хари Бош. Отдавна не сме се виждали.
Нунес излезе, затвори и ме остави сам с Линдъл.
Рой беше около четирийсетгодишен, но мускулите му още изпъкваха под ризата. Кожата му още имаше слънчев загар от Лас Вегас, контрастиращ на белите му зъби. Бях се запознал с него, докато разследвах един случай в Лас Вегас, в разгара на тайна операция на ФБР. Принудени да работим заедно, ние успяхме донякъде да загърбим враждата за правомощията на полицията и на Бюрото и приключихме случая. Разбира се, ФБР обра лаврите. Това беше преди шест-седем години. Оттогава не бяхме разговаряли. Не защото ФБР ни открадна славата. Ченгетата и федералните агенти просто не се понасят.
— За малко да не те позная без опашката, Рой.
Той ми подаде голямата си ръка над масата и аз я стиснах. Рой излъчваше доверие, неприсъщо за едрите хора. Репликата ми за опашката беше шега. Когато го видях за пръв път и преди да знам, че е агент под прикритие, си позволих волността да отрежа с джобно ножче кичура на тила му.
— Как я караш? Казал си на Нунес, че си напуснал, а? Не бях чул за това.
Кимнах, но не казах нищо. Играта беше негова. Исках да го оставя да предприеме първите ходове.
— Е, как се чувстваш, след като напусна полицията?
— Не се оплаквам.
— Проверихме те и разбрахме, че си станал частен детектив.
— Да, имам разрешително.
Едва не му разказах теорията, която бях развил пред Кийша Ръсел — че това е част от процеса да забравиш какъв си бил, но реших да не си правя труда.
— Сигурно е хубаво да имаш собствен бизнес, сам да определяш работното си време и да решаваш за кого искаш да работиш.
Това ми беше достатъчно, що се отнасяше до встъпленията.
— Виж какво, Рой, хайде да не говорим за мен. Да пристъпим към същината на въпроса. Какво правя тук?
Линдъл кимна, сякаш искаше да каже, че имам право да питам.
— Ами, обадил си се и си питал за агентка, която работеше тук, и това повдигна много въпроси за нас.
— Марта Геслер.
— Точно така. Марти Геслер. Знаел си кого да потърсиш, а си казал на Нунес, че не знаеш името й.
Поклатих глава.
— Не. Досетих се по реакцията му. Спомних си за агентката, която изчезна безследно, но отначало не се сетих как се казваше. Какви са последните новини за нея? Не е забравена, нали?
Линдъл се наведе напред и сложи ръце върху папката. Китките му бяха дебели колкото краката на масата. Спомних си колко се измъчих, докато му щракна белезниците, когато за пръв път се срещнахме в Лас Вегас и не знаех, че е агент под прикритие.
— Хари, смятам те за стар приятел. Отдавна не сме разговаряли, но сме преживели заедно една битка, затова не искам да ти вадя душата. Но аз ще задавам въпросите. Съгласен ли си?
— Напълно.
— Става дума за изчезнал агент. Жена.
— И вие не се шегувате — перифразирах думите на Кизмин Райдър. Линдъл не обърна внимание на това, така че продължих, преди да е реагирал: — Искам да те питам нещо. Как разбрахте, че търся Геслер, когато се обадих?
Той поклати глава.
— Не става така, Хари. Ще трябва да отговаряш на въпросите. Да започнем с причината, поради която си се обадил. Защо го направи?
Дълго мълчах. Опитвах се да реша как да подходя към разпита. Работех единствено за себе си. Нямах задължението да пазя тайна на клиент. Но пък винаги се бях държал резервирано, когато трябваше да се преклоня пред империалистическите сили на ФБР. Това беше част от наследената култура в полицията на Лос Анджелис. И нямаше да се промени. Уважавах Линдъл. Знаех, че накрая ще се отнесе с мен справедливо. Но агенцията, за която той работеше, обичаше да играе с белязани карти. Трябваше да внимавам. Не биваше да забравям това.
— Казах на Нунес какво правя, когато се обадих. Само проверявам случай, по който работих преди няколко години. Така и не можах да го забравя. Проблем ли е това?
— Кой е клиентът ти?
— Нямам клиент. Извадих си разрешителното веднага щом напуснах полицията, за да имам възможност за избор. Но се занимавам с този случай заради себе си.
Линдъл не ми вярваше. Прочетох го в очите му.
— Но ти дори не си разследвал обира на снимачната площадка.
— Разследвах го. Четири дни. После ме изтеглиха от случая. Но още помня момичето. Жертвата. Мислех, че вече никой не се интересува от нея, затова започнах да слухтя.
— Кой ти каза да се обадиш в Бюрото?
— Никой.
— Сам го измисли, така ли?
— Не съвсем. Но ти ме попита кой ми е казал да се обадя тук. Никой не ми казал да се обадя. Сам го реших, Рой. Научих, че Геслер се е обадила на един от детективите, разследващи случая. Тази информация беше нова за мен и не съм убеден дали е била проследена. Може да е била пропусната. Затова се обадих да проверя. Тогава не знаех името й. Говорих с Нунес и ето ме тук.
— Тогава откъде знаеш, че Геслер се е обадила на един от детективите, работещи по случая?
Отговорът ми се струваше очевиден. За Лотън Крос нямаше да има значение, ако кажех на Линдъл нещо, което бе споделил непринудено и вероятно бе включено в материалите по официалното разследване.
— Лотън Крос ми каза за обаждането на агентката ви. Той беше в отдел „Обири и убийства“ и когато случаят се разрасна, го пое от мен. Крос ми каза, че агентката ви се е обадила на партньора му Джак Дорси.
Линдъл записа имената на лист, който извади от папката.
— Геслер му се обадила, след като били работили няколко месеца по случая — продължих аз. — Тогава Крос и Дорси вече се занимавали и с други разследвания. Пък и не останах с убеждението, че Геслер им е съобщила нещо потресаващо.
— Разговарял си с Дорси?
— Не, Рой. Дорси е мъртъв. Убит по време на обир в бар в Холивуд. И Крос е бил ранен. Сега е в инвалидна количка и има тръбички в ръцете и носа.
— Кога се е случило това?
— Преди около три години. Беше голяма новина.
Очите на Линдъл показаха, че умът му работи. Той пресмяташе и проверяваше дати. Това ми напомни, че трябва да си направя график на разследването. Информацията беше твърде разпокъсана.
— Каква е преобладаващата теория за Геслер? Мъртва ли е, или жива?
Линдъл погледна папката на масата и поклати глава.
— Не мога да отговоря на този въпрос, Хари. Не си ченге и нямаш право да знаеш. Ти си просто човек без работа, който не може да забрави значката и пистолета, и слухтиш. Не мога да те включа в това.
— Добре. Тогава отговори ми на един въпрос. И не се тревожи. Няма да кажа на никого.
Той сви рамене. Отговорът му щеше да зависи от въпроса.
— Днешното ми обаждане ли беше първата връзка, на която попаднахте между случая с парите за филма и Геслер?
Линдъл отново сви рамене. Изглеждаше изненадан от въпроса. Сякаш очакваше нещо по-трудно.
— Не съм казал, че има връзка — отговори той. — Но обаждането ти наистина беше първото нещо, което се появи. И точно заради това искаме да не се бъркаш и да ни оставиш да проверим как стоят нещата. Остави това на нас, Хари.
— Чувал съм го и преди. Мисля, че пак от ФБР ми го казаха.
Рой кимна.
— Не се конфронтирай с нас. Ще съжаляваш.
И преди да кажа нещо, стана, бръкна в джоба си и извади пакет цигари и жълта пластмасова запалка.
— Ще сляза долу да изпуша една цигара. Имаш пет минути да обмислиш нещата и да си спомниш какво си забравил да ми кажеш.
Приготвих се да възразя, но забелязах, че Линдъл се обръща и тръгва към вратата, без да вземе папката. Рой излизаше да пуши нарочно. Искаше да я прочета.
В същия миг осъзнах, че ни записват. Думите му бяха за официалния протокол или за агента, който слушаше разговора. Линдъл ми предоставяше шанс.
— Не бързай — казах му. — Трябва да помисля за много неща.
— Шибана федерална сграда. Трябва да сляза чак долу.
Той отвори вратата, обърна се към мен и ми намигна. В мига, в който вратата се затвори, вече примъквах папката към себе си и я отварях.