Метаданни
Данни
- Серия
- Хари Бош (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lost Light, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 69 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- hammster (2007)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ?
Издание:
МАЙКЪЛ КОНЪЛИ
ЗАКОНЪТ НА БОШ
Американска, първо издание, 2003
Превод Юлия Чернева, 2003
Редактор Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица „Megachrom“ — Петър Христов, 2003
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД
Линче Шопова
Формат 84/108/32
ИК „БАРД“ ООД — София 1124, жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II. тел. 943 76 59. http://www.bard.bg
ISBN 954-585-459-6
LOST LIGHT
Michael Connelly
LITTLE, BROWN AND COMPANY
© 2003 by Hieronymus, Inc.
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
42
Когато се прибрах вкъщи, се зазоряваше. Там още гъмжеше от полицаи и журналисти и ченгетата не ме пуснаха да вляза. Вило извършено голямо престъпление и всичко трябвало да е под наблюдение. Казаха ми да дойда след ден-два. Не ми позволиха дори да вляза да си взема чисти дрехи и някои лични принадлежности. Бях персона нон грата. Наредиха ми да се разкарам. Единствената отстъпка, която успях да извоювам, беше колата ми. Двете униформени ченгета Хървиц и Суони разчистиха място и аз изкарах мерцедеса от гаража и потеглих.
Приливът на адреналин, който бе дошъл заедно с докосването до смъртта предишната нощ, отдавна бе отминал. Бях изтощен, но нямаше къде да отида. Карах безцелно по Мълхоланд до Лоръл Каньон Булевард, после завих надясно и поех надолу към Вали.
Започнах да усещам накъде съм се отправил, но знаех, че още е рано за това. Стигнах до Вентура, отново завих надясно и спрях на паркинга на „Дюпар“. Реших, че трябва да се заредя с енергия, и кафето и палачинките щяха да свършат работа. Преди да сляза от колата, извадих клетъчния си телефон и го включих. Обадих се на Джанис Лангуайзър и на Шандор Шатмари, но никой не отговори. Оставих съобщения, че сутрешната среща се отлага заради обстоятелства извън контрола ми.
На екрана на телефона мигаше икона, която показваше, че имам съобщения. Набрах номера, за да ги чуя. Бяха общо пет. Четири бяха оставени през нощта от Кийша Ръсел, репортерката на „Таймс“. Тя започваше много спокойно и загрижено за здравето ми и искаше да разговаря с мен, когато ми е удобно, за да се увери, че съм добре. Но в третото съобщение гласът й бе придобил пронизителност и неотстъпчивост, а в четвъртото настояваше да изпълня обещанието си да говоря с нея, ако нещо се случи с разследването, по което работя.
— Очевидно се е случило нещо, Хари. На Удроу Уилсън има четири трупа. Обади ми се. Нали обеща.
— Добре, скъпа — казах и изтрих съобщението.
Последното съобщение беше от Александър Тейлър, шампиона по касови приходи. В гласа му прозвуча нотка на собственичество. Искаше да знам, че тази история е негова.
— Господин Бош, гледам ви по всички новини. Предполагам, че кръвопролитието снощи на хълма е свързано с обира на парите за моя филм. Крадците бяха четирима. Репортерите казват, че в къщата ви има четири трупа. Искам да знаете, че предложението ми още е в сила. Но ще го удвоя. Сто хиляди за историята ви. Офертата е отворена за преговори и може да говорим за това, когато се видим. Ще ви кажа личния номер на асистентката ми. Ще чакам.
После съобщи някакъв номер, но аз не си направих труда да го запиша. Замислих се за парите само пет секунди, после изтрих съобщението и затворих телефона.
Докато влизах в ресторанта, се замислих за обстоятелствата извън контрола ми и за думите на Линдъл в края на разпита в районното управление на Северен Холивуд. За битката с чудовища, за онова, което ми бяха казали и какво аз бях казал на Пипълс в сепарето в ресторанта само преди няколко вечери. Запитах се дали лекото плъзгане в бездната е по-различно от стремглавото падане на Милтън.
Знаех, че трябва да разсъждавам за това и за мотивите в действията си през последните десет часа. Но скоро реших, че тези неща може да почакат. Трябваше да разкрия още една загадка и веднага щом се заредях с енергия, щях да се заема с този въпрос.
Седнах на бара и поръчах, без да гледам менюто. Сервитьорката с едрите бедра ми наля кафе и се приготви да предаде поръчката ми в кухнята, когато някой седна на стола до мен и каза:
— И за мен едно кафе.
Познах гласа. Обърнах се и видях Кийша Ръсел — усмихваше ми се. Беше ме проследила надолу по хълма.
— Трябваше да се досетя.
— Ако не искаш да те следят, трябва да отговаряш на телефонните обаждания.
— Чух съобщението ти едва преди пет минути, Кийша.
— Е, сега не е необходимо да ми се обаждаш.
— Няма да ти кажа нищо. Още не.
— Къщата ти е като военна зона, Хари. Навсякъде има трупове. Добре ли си?
— Нали седя тук. Добре съм. Но не мога да говоря пред теб. Не знам какво ще излезе от всичко това и няма да кажа нищо, което да се появи във вестника и да се различава от заключенията на полицията. Това би било равносилно на самоубийство.
— Няма да ми кажеш истината дори в случай, че онова, което оповестят, няма да е вярно?
— Познаваш ме, Кийша. Ще говоря с теб, когато мога. Сега защо не ме оставиш да се нахраня на спокойствие?
— Отговори ми само на един въпрос. Потвърди дали случилото се в къщата ти е свързано с онова, за което ми се обади. С Марти Геслер.
Отчаяно поклатих глава. Знаех, че няма да мога да се отърва от нея, без дай кажа нещо.
— Не мога да го потвърдя и това е истината. Но ако ти кажа нещо, което ще ти помогне, ще ме оставиш ли на мира, докато дойде време да говоря пред теб?
Преди Кийша да отговори, сервитьорката сложи чиния пред мен и аз погледнах палачинките с масло, пърженото яйце и двете парчета бекон. Сервитьорката остави и каничка с кленов сироп. Грабнах я и полях със сироп всичко.
— Господи! — възкликна Ръсел. — Ако изядеш това, не знам дали ще дойде време да говориш. Самоубиваш се, Хари.
Погледнах сервитьорката, която пишеше сметката, усмихнах й се и свих рамене.
— Ще платите ли кафето й? — попита тя.
— Разбира се.
Сервитьорката остави сметката на бара и се отдалечи. Погледнах Ръсел.
— Следващия път го кажи още по-силно.
— Извинявай, Хари, но не искам да напълнееш, да остарееш и да погрознееш. Ти си ми приятел. Искам да си във форма.
Прозрях намеренията й. Тя криеше мотивите си така, както барманките предишната нощ криеха зърната на гърдите си.
— Ще се споразумеем ли? Ще ти кажа нещо и ти ще ме оставиш на мира. Става ли?
Тя отпи глътка от безплатното си кафе и се усмихна.
— Дадено.
— Отиди и извади изрезките си по случая Анджела Бентън.
Ръсел присви очи, защото не си го спомняше добре.
— Отначало не беше кой знае какво, но после се вдигна голям шум, когато го свързаха с обира на снимачната площадка на Селма. „Айдолон Продъкшънс“. Говори ли ти нещо?
Тя едва не падна от стола.
— Шегуваш ли се? Четиримата убити са същите онези типове?
— Не съвсем. Само трима от тях. Плюс четвъртия в болницата.
— Тогава кой е четвъртият?
— Мога да ти кажа само това, Кийша. Сега ме остави да се нахраня.
Насочих вниманието си към чинията и започнах да разрязвам храната.
— Страхотно! — възкликна Ръсел. — Ще бъде сензация!
Сякаш четирите трупа в къщата ми не бяха сензация. Лапнах първата хапка и сиропът ме прониза като захарен, куршум.
— Чудесно — изсумтях.
Ръсел взе чантата си и се приготви да стане.
— Трябва да вървя, Хари. Благодаря за кафето.
— Ще ти кажа и още нещо. — Лапнах втори залък, обърнах се към нея и заговорих с пълна уста: — Прочети списание „Лос Анджелис“ отпреди седем месеца. Има статия за четиримата, които притежават всички модни барове в Холивуд. Наричат ги кралете на нощните птици. Прочети материала.
Очите й се разшириха.
— Шегуваш се.
— Не. Прочети статията.
Кийша се наведе и ме целуна по бузата Докато работех в полицията, не го беше правила никога.
— Благодаря, Хари. Ще ти се обадя.
— Сигурен съм.
Тя бързо прекоси ресторанта и излезе. Продължих да се храня. Яйцето беше рохко и се разля върху всичко. Но храната ми се стори най-вкусната, която бях ял през живота си.
Когато най-носле останах сам, се замислих върху въпроса, който Кизмин Райдър бе повдигнала по време на разпита. Начинът на изчезването на Марти Геслер наистина беше съвсем различен от кръвопролитието в „Нат“ с Дорси, Крос и бармана. Вече бях убеден, че Райдър има право. Престъпленията бяха замислени и вероятно дори извършени от различни хора.
— Дорси — казах на глас.
Може би твърде високо. Мъжът през три стола от мен се обърна и ме погледна. Вторачих се в него и го принудих да се наведе към чашата си с кафе.
Повечето ми записки бяха в къщата ми и не можех да си ги взема. Полицейските материали по разследванията бяха в мерцедеса, но там нямаше нищо за случая Геслер. Опитах се да си спомня подробностите около изчезването на агентката на ФБР. Колата, оставена на летището. Използването на кредитната й карта в бензиностанция близо до пустинята за покупката на повече бензин, отколкото може да побере резервоарът на колата. Опитах се да вместя тези факти под ново заглавие с името Дорси. Той бе разкривал престъпления почти трийсет години. Беше умен и бе видял твърде много, за да остави такава следа.
Освен ако…
Докато изям всичко в чинията си, реших, че съм измислил нещо. Огледах се, за да видя дали ме гледа някой, излях още малко сироп в чинията си и го изядох, потапяйки в него вилицата си. Тъкмо се готвех да го направя пак. Когато сервитьорката с яките бедра застана пред мен.
— Приключихте ли?
— А… да. Благодаря.
— Още кафе?
— Може ли в пластмасова чаша?
— Разбира се.
Тя взе чинията и сиропа. Докато мислех какъв да е следващият ми ход, сервитьорката се върна с кафето и го записа на сметката ми. Оставих пет долара на бара и занесох сметката на касата. Там имаше бутилки с кленов сироп, явно ги продаваха. Касиерката видя, че ги гледам, и попита:
— Желаете ли шише сироп?
Изкушавах се, но реших да си остана само с кафето.
— Не. Мисля, че за днес ядох достатъчно сладки неща. Благодаря.
— Нужни са сладки неща. Светът е гаден.
Съгласих се с нея, платих сметката и излязох от ресторанта. Качих се в колата, отворих клетъчния телефон и набрах номера на Рой Линдъл.
— Рой слуша.
— Обажда се Бош. Говорим ли си още?
— Какво искаш? Извинение? Няма да го получиш, да ти го начукам.
— Не. Мога да живея и без извинението ти, Рой. Затова да ти го начукам и на теб. Искаш ли още да я намериш?
Не беше необходимо да споменавам името.
— А ти как мислиш, Бош?
— Добре. — Замислих се за миг как да подходя.
— Бош, да не си затворил?
— Не. Слушай, сега трябва да се видя с един човек. Може ли да се срещнем след два часа?
— Къде?
— Знаеш ли къде е каньонът Бронсън?
— Над Холивуд, нали?
— Да, в Грифит Парк. Ще се срещнем в края на каньона Бронсън. След два часа. Ако не си там, няма да чакам.
— Какво става? Какво си научил?
— Засега е само предчувствие. Искаш ли да се срещнем?
Последва мълчание. После:
— Ще бъда там, Бош. Какво да донеса?
Уместен въпрос. Опитах се да измисля какво ни е необходимо.
— Вземи фенерче и ножовка. Мисля, че ще трябва да донесеш и лопата, Рой.
Думите ми предизвикаха още една пауза.
— А ти какво ще донесеш?
— Само предчувствието си.
— Къде ще ходим там горе?
— Ще ти кажа, когато се видим. Ще ти покажа — отговорих аз и прекъснах връзката.