Майкъл Конъли
Законът на Бош (35)

35

Джослин Джоунс работеше в клона на „Банка ЛА“ на Сан Висенте в Санта Моника. В район, известен от десетилетия като световната столица на банковите обири, Джоунс се намираше на възможно най-безопасното място. Клонът на банката беше срещу районното управление на полицията.

Сградата беше двуетажна и построена в стил ар деко. Фасадата беше извита и имаше големи овални прозорци. Бюрата в кабинетите бяха нови. Намерих Джоунс в кабинет с изглед към канцеларията на шерифа в „Пасифик Дизайн Сентър“, който наричаха „Синият кит“, защото от някои ъгли боядисаната в синьо фасада приличаше на опашката на кит, подаваща се от океана.

Джоунс се усмихна и ме покани да седна.

— Господин Скагс ми каза, че ще дойдете. Работели сте по обира.

— Точно така.

— Радвам се, че не е забравен.

— Приятно ми е да го чуя.

— Какво мога да направя за вас?

— Не съм сигурен. Преглеждам онова, което е било направено. Затова може и да се повторя, но бих искал да чуя какво е било вашето участие. Ще ви задавам въпроси, ако се сетя за нещо.

— Няма какво толкова да разказвам. Не бях там, за разлика от Лайнъс и горкия господин Вон. Бях около парите, преди да ги транспортират. Тогава бях помощник на господин Скагс. Той ми беше наставникът в компанията.

Кимнах и се усмихнах, сякаш смятах, че всичко това е много хубаво. Придвижвах се бавно. Планът ми беше постепенно да я насоча в посоката, в която исках.

— Работили сте с парите. Преброили сте ги и сте ги опако-. Къде стана това?

— В централата. През цялото време бяхме в трезора. Парите дойдоха при нас от клоновете и направихме всичко, без да излизаме оттам, освен, разбира се, след края на работното време. Работихме три дни и половина, за да подготвим банкнотите. През повечето време чакахме парите да пристигнат от клоновете.

— И Лайнъс Саймънсън ли беше с вас?

— Да.

— Господин Скагс и негов наставник ли беше?

Тя поклати глава и мисля, че леко се изчерви, но беше трудно да се каже, защото кожата й беше смугла.

— Не. Програмата с наставници е предназначена за малцинствата. По-скоро беше, защото преди година я преустановиха. Все едно, Лайнъс е бял. Израснал е в Бевърли Хилс. Баща му е имал няколко ресторанта. Мисля, че не му трябваше наставник.

Кимнах.

— И така, вие с Лайнъс три дни сте събирали парите. Трябвало е и да запишете серийните номера.

— Да.

— Как се прави това?

Джоунс не отговори веднага. Очевидно се опитваше да си спомни и бавно се въртеше на стола. Видях как на покрива на участъка отсреща каца полицейски хеликоптер.

— Трябваше да запишем произволни номера, затова взимахме напосоки банкноти от купчините. Мисля, че трябваше да запишем около хиляда серийни номера. Отне доста време.

Прелистих материалите от разследванията в черната папка, намерих доклада, който бяха написали двамата със Саймънсън, и го извадих.

— Според този доклад сте записали серийните номера на осемстотин банкноти.

— Да, вярно.

— Това ли е докладът?

Дадох й го и Джоунс прегледа всички страници и подписа си накрая.

— Минаха четири години…

— Да, знам. Тогава ли го видяхте за последен път?

— Така мисля. Когато го подписах.

— Тук серийните номера са напечатани, а не написани на ръка. Как е станало това, щом сте били в трезора?

— Лайнъс реши, че ще ни отнеме цяла вечност, докато ги напишем на ръка и после ги вкараме в компютъра. Затова донесе преносимия си компютър и ги вкарахме там. Единият четеше номерата, а другият ги печаташе.

— Кой какво правеше?

— Редувахме се. Хората може да си мислят, че да седиш край маса с два милиона долара е много вълнуващо, но всъщност е скучно. Затова се сменяхме.

Замислих се. Опитвах се да разбера как е станало. Присъствието на двама служители предполагаше двойна проверка на списъка, но явно случаят не беше такъв. Независимо дали бе чел номерата, или ги бе вкарвал в преносимия си компютър, Саймънсън бе контролирал информацията. Бе имал възможност да ги промени, без Джоунс да забележи, освен ако не бе гледала и банкнотите, и монитора.

И все пак това изглеждаше рисковано. Приличаше по-скоро на неочаквано хрумване, отколкото на предварително обмислен план.

— Добре — казах аз. — И после, когато приключихте, направихте разпечатка и подписахте доклада, така ли?

— Мисля, че да. Беше отдавна.

Протегнах ръка и тя ми върна документа.

— Кой занесе доклада на господин Скагс?

— Вероятно Лайнъс. Той направи разпечатката. Защо са толкова важни тези подробности?

Беше заподозряла в каква насока я тласкам. Не отговорих на въпроса й. Прелистих доклада на последната страница и погледнах подписите. Нейният беше под този на Саймънсън и над драсканицата на Скагс. Първо се бе подписал Саймънсън, после тя — и накрая го бяха занесли на Скагс.

Вдигнах доклада към светлината на кръглото прозорче и видях нещо, което не бях забелязвал дотогава. Докладът беше копие, но въпреки това в подписа на Джоунс се виждаха различия в оттенъка на мастилото. Бях попадал на подобно нещо при друг случай.

— Какво има? — попита тя.

Погледнах я, докато прибирах документа в папката.

— Моля?

— Имахте такова изражение, сякаш видяхте нещо важно.

— Не. Просто преглеждам всичко. Бих искал да ви задам още няколко въпроса.

— Добре, но трябва да сляза долу. Скоро ще затваряме.

— Тогава няма да ви досаждам повече. Господин Вон участваше ли в подготовката на парите и документирането на серийните номера?

Джоунс поклати глава.

— Не точно. Той ни контролираше и идваше често при нас, особено когато парите идваха от клоновете или от федералния резерв. Господин Вон отговаряше за това.

— Той дойде ли, докато диктувахте номерата и ги вкарвахте в преносимия компютър?

— Не си спомням. Мисля, че дойде. Смятам, че харесваше Лайнъс, затова идваше често.

— Какво искате да кажете?

— Ами… нали се сещате…

— Имате предвид, че господин Вон е бил хомосексуалист?

Тя сви рамене.

— Така мисля. Но прикрит. Това беше тайна. Но не е нещо особено.

— А Лайнъс?

— Не, той не е хомосексуалист. Затова му беше неприятно да вижда често господин Вон.

— Каза ли ви го, или вие мислите така?

— Веднъж спомена нещо. Пошегува се, че ще го съди за сексуален тормоз, ако господин Вон продължава да идва толкова често.

Кимнах. Не знаех дали това има връзка с разследването.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— Защо се съсредоточавате върху серийните номера и Лайнъс и господин Вон?

— Струва ви се така, защото сте запозната с тези неща. Опитвам се да разгледам случая от всички страни. Чувате ли се с Лайнъс?

Тя сякаш се изненада.

— Не. Веднъж го посетих в болницата, веднага след престрелката. Той не се върна на работа и повече не съм го виждала. Работехме заедно, но не бяхме близки. Бяхме различни. Мисля, че господин Вон ни избра точно заради това.

— Какво имате предвид?

— Не бяхме приятели. Мисля, че господин Вон избра двама души, които не си приличат, за да не им хрумват разни идеи. За парите.

Кимнах, но не казах нищо. Джоунс се замисли и самосъжалително поклати глава.

— Какво има?

— Нищо. Мислех да отида да го видя в някой от клубовете му, но реших, че вероятно дори няма да ме пуснат да вляза. Пък и бих изпаднала в неудобно положение, ако го повикат и той се държи така, сякаш не си спомня нищо.

— Колко клубове има Саймънсън?

Тя присви очи подозрително.

— Казахте ми, че работите задълбочено, но очевидно дори не знаете кой е той сега, нали?

Свих рамене.

— Кой е той сега?

— Лайнъс. Използва само малкото си име. Известен е. Той и съдружниците му притежават най-модните клубове в Холивуд. Там ходят всички знаменитости.

— Колко клубове има?

— Мисля, че са поне четири-пет. Не се интересувам. Започнаха с един и продължават да ги увеличават.

— А колко съдружници има Саймънсън?

— Не знам. Имаше статия в едно списание… Чакайте малко — Мисля, че съм я запазила.

Джоунс се наведе и издърпа най-долното чекмедже на бюрото си. Прерови съдържанието му, извади брой на списание „Лос Анджелис“ и запрелиства страниците. Списанието беше лъскаво, отзад имаше реклами за ресторанти и обикновено съдържаше две-три дълги статии за живота и смърт, та в Лос Анджелис. Но зад лъскавата фасада имаше и критичност. Два пъти през годините издателите бяха публикували информация за мои разследвания. Смятах, че от всички други репортажи в пресата те са се доближили най-много до истината за престъпленията от гледна точка на въздействието им върху семейството и квартала. Ефектът на доминото.

— Не знам защо съм го запазила — рече Джоунс. Беше леко смутена, защото преди малко бе казала, че не се интересува от бившия си колега. — Предполагам, защото го познавах. Да, ето.

Обърна списанието към мен. Статията беше разположена на две страници и озаглавена „Кралете на нощта“. Имаше снимка на четирима млади мъже, застанали един до друг зад махагонов бар. Зад тях имаше лавици, отрупани с разноцветни бутилки, осветени отзад.

— Може ли да го разгледам?

Джоунс затвори списанието и ми го подаде.

— Задръжте го. Едва ли някога ще видя отново Лайнъс. Той няма време за мен. Каза какво ще направи и го направи, това е всичко.

Погледнах я.

— Какво имате предвид?

— Когато го видях в болницата, ми каза, че банката му дължи пари, защото е бил прострелян. Щял да ги вземе, да напусне и да отвори бар. Нямало да повтаря грешките на баща си.

— На баща си?

— Не знам какво искаше да каже. Не попитах. Но неизвестно защо, отварянето на бар беше мечтата му. Да бъде крал на нощта. Е, постигна го.

В гласа й прозвуча смесица от копнеж и завист. Това ней подхождаше и изпитах желание дай кажа какво мисля за нейния герой. Но не го направих. Още не разполагах с онова, което ми бе необходимо.

Реших, че съм я попитал за всичко, което се сетих, и станах.

— Благодаря, че ми отделихте време. Сигурна ли сте, че мога да взема списанието?

Джоунс махна с ръка.

— Вземете го. Гледала съм го достатъчно. Някоя нощ ще нахлузя черни джинси и черна тениска и ще се опитам да се срещна с Лайнъс. Може да поговорим за старите дни, но той вероятно няма да иска да си спомни за тях.

— Това не е приятно на никого, Джослин. Защото старите дни не са били чак толкова хубави.

Искаше ми се дай кажа нещо окуражаващо и че не трябва да завижда, а да се гордее с онова, което е постигнала. Но полицейският хеликоптер излетя и банката се разтресе, сякаш имаше земетресение. Излязох и оставих Джослин Джоунс да седи в кабинета си и да мисли за един друг начин на живот.