Филипа Грегъри
Пленница на короната (5)

4

Крепостта в Кале, юли 1469

Изабел носи рокля от блестяща бяла коприна с ръкави от златен брокат. Аз вървя зад нея, облечена в бяло и сребристо, и нося хермелиновата й пелерина. От високата й диадема се спуска бял воал от скъпоценна дантела и така тя изглежда шест фута висока — като богиня, като гигантка. Джордж, женихът, е облечен в кадифе с наситено пурпурен цвят, цветът на императорите. Присъстват почти всички от английския Двор. Ако кралят не е знаел за тайната сватба, сигурно го е разбрал, когато се е събудил тази сутрин и е открил, че половината му придворни липсват. Родната му майка, херцогиня Сесили, помаха за сбогом на годениците и спътниците им, потеглящи от Сандуич, благославяйки плановете на най-любимия си син Джордж, а не онези на непокорния си син Едуард.

Ричард беше оставен с възпитателя и приятелите си в замъка Уорик; татко не му каза къде отиваме, Ричард дори не знаеше, че идваме тук да отпразнуваме тази великолепна сватба. Питам се дали съжалява, че е пренебрегнат. Много се надявам да мисли, че е пропуснал огромен шанс и са го направили на глупак. Изабел може и да е най-голямата от момичетата Невил, и най-красивата, може да е тази, за която всички казват, че е особено миловидна и добре възпитана — но аз имам по-голямо наследство от това на Изабел, и е много вероятно да се разхубавя. Тогава Ричард ще е изпуснал една красива и състоятелна съпруга, а някоя нищо и никаква испанска принцеса няма да е и наполовина толкова ценна за него, колкото можех да бъда аз. Помислям си с известна наслада как ще съжалява горчиво, когато стана закръглена и с приятни извивки, а косата ми стане светла като на кралицата, и усмивката ми стане потайна като нейната, и той ме види омъжена за някой богат принц, отрупана с кожи, и разбере, че съм изгубена за него, точно като Гуинивиър за Ланселот.

Това не е просто венчавка; това е триумф на бащината ми власт. Никой, който види придворните, събрали се тук по покана на баща ми, които му се кланят ниско като на крал, докато той върви по красивите галерии на крепостта в Кале, разположена в укрепения град, който той удържа за Англия от години, не може да се усъмни дори за миг, че е в присъствието на власт, равна на краля на Англия, може би дори по-силна от тази на английския крал. Ако Едуард предпочита да пренебрегва съветите на баща ми, не бива да забравя, че има мнозина, които смятат, че баща ми е по-достойният от двамата; че безспорно е по-богат и с по-голяма армия. А сега тук е русият, чаровен брат на краля: забранили са му да се жени, но той открито взема ръката на сестра ми в своята, усмихва й се и й се врича във вярност.

Сватбеното угощение продължава през целия следобед, до късно през нощта; блюда пристигат едно след друго от кухнята, оповестявани с тръбен зов от нашите музиканти — меса и зеленчуци, хляб и захаросани плодове, тежки английски пудинги и френски деликатеси. Пред този пир угощението за коронацията на кралицата изглежда нищожно. Това е двор, съперничещ си с кралския, двор, който засенчва Едуард и неговата съпруга с неблагородния й произход. Баща ми е внушителен като богатия Бургундски херцог, по-величествен от френския крал. Изабел седи тържествено в средата на главната маса и с махване на ръка изпраща блюдо след блюдо надолу из залата до масите, които трябва да бъдат зачетени. Джордж, красив като принц от приказките, слага малки късчета месо в чинията на Изабел, навежда се към нея, шепне в ухото й, и ми хвърля усмивки, сякаш му се иска и аз да бъда поверена на грижите му. Не мога да се сдържа и се усмихвам в отговор: има нещо вълнуващо у Джордж в сватбените му одежди, самият той е красив и уверен като крал.

— Не се страхувай, малката ми, и за теб ще има бляскава сватба — прошепва ми баща ми, докато минава зад масата, където седя начело на почетните дами.

— Мислех си…

— Знам, че си мислеше — казва той, прекъсвайки ме рязко. — Но Ричард е предан от сърце и душа на брат си, краля, никога не би направил нещо против волята на Едуард. Не бих могъл дори да поискам това от него. Но Джордж — той хвърля поглед обратно към главната маса, където Джордж отново си налива малвазия, — Джордж обича на първо място самия себе си, Джордж ще направи каквото е най-добре за Джордж, пък и аз наистина имам велики планове за него.

Чакам, в случай, че иска да каже още нещо, но той само ме потупва леко по рамото.

— Ще трябва да отведеш сестра си в спалнята й и да я подготвиш — казва той. — Майка ти ще ти каже кога.

Вдигам поглед към майка ми, която оглежда залата, преценява работата на слугите, наблюдава гостите. Тя ми кимва и аз се изправям на крака, а Изабел внезапно пребледнява, когато осъзнава, че сватбеното угощение е към края си и й предстои да сподели брачното ложе.

Шумно и весело шествие отвежда Джордж до новата голяма спалня на сестра ми; от уважение към майка ми то не е твърде непристойно, но войниците от гарнизона реват насърчително, а всички гости на сватбата хвърлят цветя пред краката на Изабел и подвикват благословии. Сестра ми и нейният съпруг си лягат в присъствието на архиепископ, двайсет почетни дами и петима рицари на жартиерата, в облак от тамян, разпръскван от половин дузина свещеници, под съпровода на гръмките благопожелания на баща ми. Майка ми и аз излизаме последни от стаята, и когато хвърлям поглед назад, виждам Изи, седнала в леглото и много бледа, сякаш се страхува. Джордж се е облегнал на възглавниците до нея, гол до кръста, русите косми проблясват по гърдите му, широката му усмивка е пълна с увереност.

Поколебавам се. Това ще бъде първата нощ в целия ни живот, в която спим разделени. Мисля си, че не искам да спя сама, мисля, че няма да мога да заспя без успокояващата топлина на сестра ми в леглото, и се съмнявам, че Изи иска Джордж, толкова шумен, толкова рус, толкова пиян, за другар в леглото. Изи ме гледа, сякаш иска да каже нещо. Майка ми, която усеща връзката между нас, слага ръка на рамото ми и понечва да ме изведе от стаята.

— Ани, не си отивай — казва Изи тихо. Обръщам се назад и виждам, че цялата трепери от страх. Тя протяга ръка към мен, сякаш иска да ме задържи при себе си, само за още миг. — Ани! — прошепва тя.

Не мога да устоя на тревогата в гласа й. Обръщам се да вляза обратно в стаята, но майка ми ме хваща здраво за ръката и затваря след нас вратата на спалнята.

Тази нощ спя сама, отказвайки компанията на някоя от камериерките; щом не мога да бъда със сестра си, не ми трябва нова другарка по легло. Лежа в студените чаршафи и няма с кого да си разменяме шепнешком разкази за деня, никой, когото да дразня, никой, който да ме тормози. Дори когато се дърлехме като сърдити котки, винаги съществуваше утехата, че си имам Изи, за да се карам с нея. Подобно на самите стени на крепостта в Кале, тя е част от декора на моя живот. Аз съм родена и възпитана да бъда на второ място след нея: втора след красавицата на фамилията. Винаги съм следвала една амбициозна, решителна, властна по-голяма сестра. Сега изведнъж оставам сама. Лежа будна дълго време, взирайки се в тъмнината, питайки се какъв ще бъде животът ми сега, когато вече нямам по-възрастна сестра, която да ми казва какво да правя. Мисля си, че на сутринта всичко ще бъде напълно различно.

На сутринта нещата са дори по-различни, отколкото си представях през самотната си нощ. На разсъмване всички обитатели на крепостта са напълно будни. Тътенът от колела на каруци от кухненския двор към кея, виковете от оръжейната, суматохата и бързането в пристанището показват, че баща ни съвсем не се кани да продължи да празнува сватбата, а се готви да тръгне по море.

— Пирати ли? — питам възпитателя си, като го хващам за ръката, когато минава край мен с дъска за писане, на път за покоите на баща ми. — Моля ви, сър, пиратски набег ли е?

— Не — казва той, с бледо и изплашено лице. — По-лошо. Вървете при майка си, лейди Ан. Не мога да спра, за да говорим сега. Трябва да отида при баща ви и да запиша заповедите му.

„По-лошо от пирати“ означава, че французите се готвят да нападнат. Ако е така, тогава сме във война и половината английски двор е затворен в замък под обсада. Това е най-лошото, което се е случвало някога. Изтичвам в покоите на майка си, но там цари неестествена тишина. Майка ми седи до Изабел. Изабел е с новата си рокля, но не се чува възбуденото бъбрене на радостна младоженка. Изабел изглежда разярена, жените, които са насядали в кръг и шият ризи, мълчат, обзети от някакво трескаво очакване. Правя нисък реверанс на майка си.

— Моля, почитаема майко — казвам. — Какво става?

— Можеш да й кажеш — хладно казва майка ми на Изабел, а аз изтичвам при сестра си и придърпвам едно ниско столче до нея.

— Добре ли си? — прошепвам.

— Да — отвръща тя. — Не беше твърде ужасно.

— Болеше ли?

Тя кимва.

— Ужасно. И отвратително. Първо ужасно, после отвратително.

— Какво става?

— Татко обявява война на краля.

— Не! — Проговарям твърде високо и майка ми ме стрелва с остър поглед. Притискам ръка към устата си и съзнавам, че над дланта, с която съм я затиснала, очите ми изглеждат огромни от потрес. — Изабел — не!

— Било е планирано — прошепва тя ожесточено. — Планирано през цялото време, а аз съм била част от този план. Той каза, че имал голям план. Мислех, че има предвид сватбата ми. Не знаех, че е това.

Извръщам очи към каменното лице на майка си, която ме гледа гневно, сякаш сестра ми се жени за вероломен благородник с кралска кръв всеки ден от седмицата и е вулгарно от моя страна да показвам някаква изненада.

— Почитаемата ни майка знаеше ли? — прошепвам. — Кога е разбрала?

— Знаела е през цялото време — казва Изабел горчиво. — Всички са знаели. Всички са знаели, освен нас.

Млъквам, зашеметена. Оглеждам дамите от покоите на майка ми, които до една шият ризи за бедните, сякаш това е обикновен ден, сякаш не сме се вдигнали на война срещу самия крал на Англия, когото поставихме на престола само преди осем години.

— Въоръжава флота. Ще отплават веднага.

Издавам леко, стъписано скимтене и захапвам дланта си, за да се принудя да млъкна.

— О, хайде, не можем да говорим тук — казва Изабел, скача на крака и прави реверанс на майка ни. Завлича ме в един вестибюл и оттам нагоре, по витите каменни стълби, стигаме чак под покрива на замъка, на място, откъдето можем да гледаме надолу към трескавото оживление на кея, където товарят оръжия на корабите, а войниците носят доспехите си и издърпват конете си на борда. Виждам Миднайт, едрия черен кон на баща ми, с качулка на главата, за да склони да мине по подвижния мост. Върви с резки подскоци, изплашен от отекването на дървото под подкованите му с метал копита. Ако Миднайт е разтревожен, тогава знам, че действително има опасност.

— Той наистина го прави — изричам невярващо. — Наистина ще отплава за Франция. Ами майката на краля? Херцогиня Сесили? Тя е знаела. Видя всички ни да потегляме от Сандуич. Няма ли да предупреди сина си?

— Знае — казва Изабел мрачно. — Знае от цяла вечност. Бих си помислила, че знаят почти всички, освен краля… и аз и ти. Херцогиня Сесили мрази кралицата от мига, когато най-напред й съобщиха, че Едуард се е оженил тайно. Сега тя се обръща едновременно срещу краля и кралицата. Подготвяли са го от месеци. Татко плащаше на хората на Север и в Централните графства, за да се вдигнат срещу краля. Моята сватба е била сигналът да се надигнат. Помисли си само — съобщил им е точният ден, когато ще дам брачните си обети, за да могат да се надигнат в подходящия момент. Сега те въстават, преструвайки се, че го вършат спонтанно. Заблудиха краля да мисли, че това е местно недоволство — той потегля на север извън Лондон, за да потуши това, което смята за малък метеж. Ще бъде далече от Лондон, когато татко слезе на суша. Не знае, че моята сватба не е била никаква сватба, а мобилизация. Не знае, че гостите на сватбата потеглят на поход срещу него. Баща ни прикри с брачния ми воал едно нашествие.

— Кралят ли? Крал Едуард? — изричам глупаво, сякаш старият ни враг, спящият крал Хенри, може да се е събудил и да се е надигнал от леглото си в Тауър.

— Разбира се, че крал Едуард.

— Но татко го обича.

— Обичаше го — поправя ме Изабел. — Джордж ми каза тази сутрин. Всичко се е променило. Татко не може да прости на краля, задето е показал благоволение към семейство Ривърс. Никой не може да спечели дори едно пени, никой не може да получи дори един ярд земя, те взеха всичко, което можеше да се вземе, и всички решения в Англия се вземат от тях. Особено от онази жена.

— Тя е кралица… — казвам предпазливо. — Тя е прекрасна кралица…

— Тя няма право на всичко — казва Изабел.

— Но да отправим предизвикателство към краля? — Снижавам глас. — Това не е ли измяна?

— Татко няма да предизвика пряко краля. Ще настоява кралят да се откаже от лошите си съветници — има предвид семейството на онази жена, фамилията Ривърс. Ще настоява кралят да възстанови на мястото им съветниците, които са го наставлявали мъдро — тоест нашето семейство. Ще отнеме поста на лорд-канцлера, за да го върне на нашия чичо Джордж Невил. Ще накара краля да се допитва до него по всички въпроси, отново баща ни ще има решаващата дума за чуждестранните съюзи. Ще си върнем отново всичко, ще бъдем каквито бяхме преди, задкулисно ще съветваме и управляваме краля. Но едно не знам… — гласът й потреперва насред тези уверени предричания, сякаш внезапно е изгубила смелост: — Едно нещо наистина не знам… — тя си поема дъх. — Не знам…

Гледам как окачват на въжета едно голямо оръдие и го спускат в трюма на един кораб.

— Какво? Какво не знаеш?

Лицето й е ужасено, както когато я оставихме в брачното й легло миналата нощ и тя прошепна: „Ани, не си отивай“.

— Ами ако е измама? — пита тя с толкова тих глас, че трябва да доближа глава до нейната, за да я чуя. — Ами ако е трик за заблуда, какъвто изиграха на спящия крал и лошата кралица? Ти си твърде малка да помниш, но бащата на крал Едуард и нашият баща никога не са предизвиквали спящия крал. Никога не се разбунтуваха открито срещу него. Винаги казваха единствено, че той има нужда от по-добри съветници. И поведоха армиите на Англия срещу него, като все казваха, че той трябва да бъде по-добре съветван. Така казва винаги баща ни.

— А когато го победиха в битка…

— Тогава го затвориха в Тауър и заявиха, че ще го държат там завинаги — довършва тя. — Отнеха му короната, макар винаги да казваха, че само искат да му помагат да управлява. Ами ако татко и Джордж се готвят да сторят същото с крал Едуард? Точно както татко и Едуард постъпиха със спящия крал? Ами ако татко е изменил на Едуард и смята да го затвори в Тауър заедно с Хенри?

Мисля си за красивата кралица, толкова уверена и усмихната на празненството за коронацията си, и си я представям затворена в Тауър, вместо да бъде негова господарка и да танцува до зори.

— Той не може да постъпи така, обвързан е с него с клетва за вярност — изричам сковано. — Всички го направихме. Всички заявихме високо, че Едуард е истинският крал, миропомазаният крал. Всички целунахме ръката на кралицата. Казахме, че крал Едуард има по-голямо право на трона, отколкото спящият крал. Казахме, че той е цветът на династията Йорк, и че всички заедно ще влезем в благоуханната градина на Англия. И танцувахме на коронацията й, когато тя изглеждаше толкова прекрасна и те бяха толкова щастливи. Едуард е кралят на Англия: не може да има друг. Тя е кралица.

Изабел тръсва нетърпеливо глава.

— Мислиш си, че всичко е толкова лесно! Мислиш си, че всичко е толкова просто? Дадохме клетва за вярност, когато татко смяташе, че ще управлява чрез крал Едуард. Ами ако има намерение да управлява чрез Джордж? Чрез Джордж и мен?

— Ще те постави на престола на Англия? — изричам слисано. — Ще носиш нейната корона? Ще заемеш нейното място? Без дори да чакате Едуард да умре? Просто ще вземеш всичко?

Тя не изглежда развълнувана, както когато си играехме на кралици. Изглежда ужасена. Изглежда уплашена.

— Да.