Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на братовчедите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingmaker’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Филипа Грегъри. Пленница на короната

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2012

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 978-954-365-117-7

История

  1. — Добавяне

18

Абатството Сърн, Уеймът, 15 април 1471

Кралицата седи тържествено в голямата зала на абатството Сърн: синът й се е изправил зад стола й, сякаш е неин личен телохранител; ръката му лежи на рамото й, красивото му лице е мрачно. Аз седя зад нея на по-нисък стол — всъщност на малко столче — сякаш съм някакъв малък талисман, който трябва да напомня на всички, че името и състоянието на Уорик е обвързано с това начинание. Чакаме лордовете на Ланкастър да ни приветстват с „добре дошли“ в кралството. Седнали по този начин, ние им представяме истинско олицетворение на единството. Отсъства единствено майка ми, тъй като нейният кораб и още няколко от нашия флот са пристанали по-нагоре по крайбрежието, в Саутхамптън. Сега тя сигурно пътува, за да се присъедини към нас.

Двойните врати в края на залата се разтварят и братята от рода Боуфорт влизат заедно. Кралицата се изправя на крака и поднася първо ръцете си, а после и бузата си на Едмънд, херцог Съмърсет — синът на човека, за когото хората говорят, че бил единствената й любов, после поздравява брат му: Джон, маркиз на Дорсет. Джон Кортни, граф на Девън, коленичи пред нея. Това са мъжете, които бяха нейни предани фаворити, когато беше кралица, които й останаха верни, когато беше в изгнание, и които откликнаха на призива на баща ми в нейно име.

Очаквах да ги видя как влизат развълнувани, отправяйки възторжени поздрави, но те гледат мрачно, а антуражът им и останалите лордове зад тях също не са грейнали в усмивки.

Местя поглед от едно мрачно лице към друго и започвам да разбирам, че нещо се е объркало. Хвърлям поглед към кралицата и виждам, че лицето й е изгубило розовия си цвят. Възбудата от посрещането изчезва, оставяйки я бледа и студена като камък. Значи и тя също го знае, макар да поздравява мъжете един след друг, често по име, често питайки за приятели и близки. Твърде често те клатят глави, сякаш им се струва непоносимо да кажат, че някой е мъртъв. Започвам да се питам дали тези хора са умрели наскоро, дали не е имало някакво нападение над Лондон, засади по пътищата? Те приличат на хора с нови страхове, преживели скорошна скръб. Какво е станало, докато чакахме на кея във Франция? Каква беда се е случила, докато бяхме по море?

Тя решава да узнае най-лошото, обръща се към стола си, повличайки шлейфа на роклята си, и сяда. Сключва ръце в скута си, стисва зъби. Виждам я как събира кураж.

— Кажете ни — изрича кратко. Посочва сина си и дори мен. — Кажете ни.

— Претендентът на Йорк, самозванецът Едуард, е слязъл на суша на Север преди месец — казва Едмънд Боуфорт без заобикалки.

— Преди месец? Не е възможно. Морето трябва да го е задържало в пристанището…

— Отплавал в самото око на бурята, и едва не претърпял крушение, изгубил флота си в морето, но се намерили отново и потеглили към Йорк, а от там към Лондон. Както винаги, късметът не му изневерява, сякаш по вълшебство: корабите от флота му се пръснали, а после се намерили отново.

Синът й я поглежда така, сякаш не е оправдала очакванията му. Тя повтаря:

— Морето със сигурност го е задържало в пристанището, както задържа нас.

— Не и него.

Тя прави малък жест с ръка, сякаш за да отблъсне лошите новини.

— А милорд Уорик?

— Остана ви верен. Събра армията си и потегли срещу Едуард. Но беше предаден.

— Кой?

Тази единствена дума прозвучава като котешко изфучаване. Съмърсет бързо хвърля поглед към мен.

— Джордж, херцог Кларънс, стана изменник и се присъедини към брат си Едуард. Най-младият син, Ричард, ги събра. Тримата се помириха. Тримата синове на Йорк отново се събраха, а войските и богатството на Джордж минаха на страната на Едуард. Всички приближени на Джордж го подкрепиха, братята Йорк се обединиха отново.

Тя обръща към мен изгарящо от гняв лице, сякаш аз съм виновна.

— Вашата сестра Изабел! Изпратихме я напред, за да опази верността му! Тя беше изпратена, за да го накара да удържи на думата си!

— Ваша светлост…

Свивам рамене. Какво би могла да стори тя? Нима би могла да накара Джордж да направи нещо друго, ако той е решил да се отметне от обещанието си?

— Битката се е състояла близо до село Барнет, на Големия северен път.

Чакаме. Има нещо ужасно в бавния ход на този разказ. Стисвам ръце в скута си, за да не изкрещя: „Но кой спечели?“

— Имаше мъгла, подобна на ниски облаци, която падна през нощта — казваха, че била омагьосана мъгла. През цялата нощ ставаше все по-гъста и тъмна, човек не можеше да види ръката си пред лицето. Едната армия не можеше да види другата. Във всеки случай ние не можехме да ги видим.

Чакаме, както са чакали те.

— Те обаче можеха да ни виждат. Призори, когато връхлетяха върху нас от мъглата, бяха много по-близо, отколкото си мислехме — бяха кажи-речи до нас. Бяха се крили в мъглата, само на хвърлей разстояние от нас, цяла нощ. Знаели са къде сме, а ние бяхме като слепци. Бяхме стреляли с топовете цяла нощ далече над главите им. Отблъснахме нападението, нападнахме ги, после през деня бойните линии се разместиха, и макар че влязохме в схватка с Едуард и го удържахме, графът на Оксфорд, нашият верен съюзник, който направи пробив в редиците им, после се върна в битката през мъглата, а нашите войници помислиха, че графът е станал предател и ги напада. Някои помислиха, че това са подкрепления за Едуард, които отново ги нападат в тил — Едуард често държи войници в резерв… във всеки случай, те разкъсаха бойния строй и избягаха.

— Избягаха? — Тя повтаря думата, сякаш не я разбира. — Избягаха?

— Много от нашите войници загинаха, хиляди. Но останалите побягнаха обратно към Лондон. Едуард спечели.

— Едуард спечели?

Той се отпуска на едно коляно.

— Ваша светлост, съжалявам, но трябва да ви съобщя, че в тази първа битка той спечели победа. Разби вашия военачалник граф Уорик; но аз съм уверен, че можем да го разгромим сега. Събрахме армията отново, хората ни са на път.

Чакам. Очаквам тя да попита къде е баща ми, кога ще пристигне с онези войници от армията си, които са успели да се измъкнат. Тя се обръща към мен.

— Значи Изабел не направи нищо за нас, макар да я изпратихме напред, за да бъде със съпруга си. Тя не запази Джордж като наш съюзник — казва тя злобно. — Ще запомня това. Добре ще е и вие да запомните това. Тя не успя да го опази верен на вас, на мен, на баща ви. Тя е лоша дъщеря и лоша съпруга, вероломна сестра. Мисля, че ще съжалява за това. Ще се погрижа тя да съжалява за деня, в който съпругът й ни предаде.

— Баща ми… — прошепвам. — Баща ми ще дойде ли сега?

Виждам как херцог Съмърсет трепва и поглежда към кралицата, сякаш иска позволение да говори.

— Баща ми? — питам по-високо. — Какво става с баща ми?

— Загина в битката — казва той тихо. — Съжалявам, милейди.

— Загинал? — пита тя сухо. — Уорик е мъртъв?

— Да.

Тя понечва да се усмихне, сякаш това й се вижда забавно.

— Убит от Едуард?

Той кимва утвърдително.

Тя не успява да се сдържи. Надава гръмък смях, притискайки ръка към устата си в опит да се възпре, но не може да престане да се смее.

— Кой би си го помислил? — ахва тя. — Кой би си помислил подобно нещо? Боже мой! Колелото на съдбата — Уорик, убит от собствения си любим възпитаник! Уорик се изправя срещу собствените си повереници — и те го убиват. А Едуард отново е с двамата си братя на своя страна — след всичко, което сторихме и в което се заклехме… — тя бавно се успокоява. — А моят съпруг, кралят?

Минава към следващия въпрос, сякаш няма какво повече да се каже за смъртта на баща ми.

— Как умря той? — питам, но никой не ми отговаря.

— Кралят? — повтаря тя нетърпеливо.

— Благополучно е върнат в Лондон и е отново в Тауър. Прибраха го след битката и го взеха със себе си като пленник.

— Той добре ли беше? — пита тя бързо.

Съмърсет се размърдва смутено на мястото си.

— Пееше — казва кратко. — В палатката си.

Синът и съпругата на лудия крал си разменят един кратък поглед.

— В битка ли загина баща ми? — питам.

— Братята Йорк се върнаха в Лондон като победители, но ще си отдъхнат, ще се въоръжат и ще продължат насам — предупреждава я Боуфорт. — Сигурно са научили, че сте слезли на суша, както узнахме и ние. Ще тръгнат след нас колкото могат по-бързо.

Тя поклаща глава.

— Ах, мили боже. Ако само бяхме дошли по-скоро!

— Джордж, херцог Кларънс, пак можеше да стане изменник. Граф Уорик можеше въпреки всичко да загине — отвръща спокойно херцогът. — При сегашното положение вашето пристигане ни осигурява отпочинала войска, току-що слязла на сушата, и хора, които се събират да подкрепят една нова кауза във ваше лице. Едуард потегли в поход, сражава се, а сега потегля отново. Той се обърна към всички, които му бяха длъжници, към него се присъединиха всичките му приятели, не останаха хора за вербуване, а те водиха тежка битка и понесоха загуби, и всички са уморени. Битката беше тежка, а походът — дълъг. Сега всичко е в наша полза.

— Поел е насам?

Всички кимат: няма съмнение, че династията Йорк се подготвя за едно последно хвърляне на заровете.

— Към нас?

— Да, ваша светлост — трябва да се оттеглим.

За миг тя си поема рязко дъх, после прави малък жест с ръка, рисувайки кръг във въздуха.

— Колелото на съдбата — изрича почти замечтано. — Точно както каза Жакета. Сега нейният зет идва да ме нападне, след като уби съюзника ми, а нейната дъщеря и моят син са съперници за престола, тя и аз сме разделени. Предполагам, че сме врагове.

— Баща ми… — казвам.

— Отнесоха тялото му в Лондон, ваша светлост — казва ми тихо херцогът. — Едуард взе със себе си тялото му, а също и това на вашия чичо, лорд Монтагю. Съжалявам, ваша светлост. Той ще покаже телата на жителите на Лондон, за да узнаят всички, че баща ви е мъртъв, а неговата кауза — изгубена.

Затварям очи. Мисля си за главата на дядо ми върху копието на стените на Йорк, поставена там от тази кралица. Сега мъртвото тяло на баща ми ще бъде изложено на показ пред жителите на Лондон от момчето, което го обичаше като брат.

— Искам майка си — казвам. Покашлям се и го изричам отново: — Искам майка си.

Кралицата почти не ме чува.

— Какво ни съветвате? — пита тя Едмънд Боуфорт.

Обръщам се към своя съпруг, младия принц.

— Искам да бъда с майка си — казвам. — Трябва да й кажа. Трябва да й съобщя за смъртта на съпруга й. Трябва да отида при нея. Трябва да я намеря.

Той слуша херцога; почти не поглежда към мен.

— Трябва да потеглим на север и на запад, да обединим сили с Джаспър Тюдор в Уелс — отвръща херцогът на кралицата. — Трябва да заминем веднага, да изпреварим Едуард. Щом веднъж се обединим с войските на Тюдор в Уелс, можем да се върнем в Англия вече като многочислена армия и да нападнем Едуард на място по наш избор. Но трябва да съберем войници.

— Сега ли трябва да тръгнем?

— Веднага щом бъдете готови за път. Трябва да започнем похода. Едуард винаги се придвижва бързо, и затова трябва да го изпреварим и да запазим преднината си пред него. Трябва да стигнем до Уелс, преди той да успее да ни препречи пътя.

Виждам я как се променя веднага — от жена, която приема предупреждение, в командир, който ще поведе похода. Била е начело на армия и преди този момент, водила е армия в битка. Откликва на призива за действие, напълно безстрашна е.

— Готови сме! Дайте заповеди на войниците. Те стъпиха на суша, нахранени и напоени са, готови са да потеглят. Наредете им да се строяват.

— Трябва да видя майка си — казвам отново. — Ваша светлост, трябва да видя майка си, тя може би дори още не знае за смъртта на съпруга си. И аз трябва да бъда с нея — гласът ми трепери като на дете. — Трябва да отида при почитаемата си майка! Баща ми е мъртъв, трябва да отида при майка си.

Най-сетне тя ме чува. Хвърля поглед към Едмънд Боуфорт.

— А нейна светлост графиня Уорик?

Един от неговите хора влиза, прошепва му нещо и той се обръща към мен:

— Майка ви е уведомена за смъртта на съпруга си. Нейният кораб е пристанал по-надолу по крайбрежието, а мъжете, които са били на борда, тъкмо сега се присъединяват към нас. Казват, че научили новината за битката в Саутхамптън. Съобщили са й.

Изправям се на крака.

— Трябва да я видя. Извинете ме.

— Тя не е дошла с войската.

Кралица Маргарет цъка раздразнено с език.

— О, за бога! Къде е тя?

Вестоносецът отново говори с херцога.

— Оттеглила се е в абатството Болийо. Изпрати вест, за да каже, че няма да тръгне с вас. Казва, че е поискала убежище.

— Майка ми? — Не мога да разбера какво ми говорят. — Абатството Болийо? — Премествам поглед от херцога към кралицата, а после към младия си съпруг. — Какво да правя? Ще ме отведете ли до абатството Болийо?

Принц Едуард поклаща глава.

— Не мога да ви заведа. Няма време.

— Вашата майка ви изостави — казва безцеремонно кралицата. — Не разбирате ли? Крие се, изплашена за живота си. Явно мисли, че Едуард ще спечели, а ние ще бъдем разгромени, и не иска да бъде с нас. Ще трябва да дойдете с нас.

— Аз не…

Тя се нахвърля върху ми с побеляло от ярост лице:

— Разбери това, момиче! Баща ти беше разгромен, армията му — почти унищожена. Той е мъртъв. Сестра ти не можа да задържи съпруга си на наша страна. Майка ти се скри в абатството. Твоето влияние е без стойност, името ти не значи почти нищо. Семейството ти не те подкрепя. Обвързах сина си в брак с теб, мислейки, че баща ти ще победи Едуард, но Едуард е този, който победи него. Смятах, че баща ти е човекът, който ще унищожи династията Йорк — кралесъздателят, както го наричат! — но неговият възпитаник се оказва по-достойният мъж. Обещанията на баща ти са празни, баща ти е мъртъв. Сестра ти е изменница, а майка ти се скри на сигурно място в свято убежище, докато ние се борим за живота си. Нямам нужда от теб, не можеш да направиш нищо за мен. Нямам особена нужда от теб. Щом искаш да отидеш в абатството Болийо, можеш да вървиш. Не означаваш нищо за мен. Върви в абатството Болийо и чакай да те арестуват като предателка. Чакай армията на Едуард да нахълта и да те изнасилят наред с останалите монахини. Или ни придружи, разчитайки на нашия шанс за победа.

Треперя пред внезапната й ярост.

— Можеш да решиш — казва синът й с безразличие, сякаш не съм негова съпруга, длъжна да бъда с него. — Можем да изпратим двама мъже да те придружат. По-късно можем да уредим анулирането на брака. Какво искаш да направиш?

Мисля си за баща ми, загинал, за да ме постави на престола, сражаващ се срещу армия, излязла от мъглата. Мисля си за изгарящата му, неотклонна амбиция, че на трона на Англия трябва да седне момиче от рода Невил, че трябва да създадем крал. Той направи това за мен. Умря за мен. И аз мога да направя нещо за него.

— Ще дойда — казвам. — Ще дойда с вас.

Потегляме на изтощителен поход: всеки път, щом спрем, под знамената ни се стичат още мъже. Кралицата е обичана в западните графства, а нейните приятели и съюзници отдавна са обещали, че тя ще слезе на сушата на техните брегове и ще поведе армия срещу династията Йорк. Пътуваме на север и на запад. Градът Бристол ни подкрепя с пари и оръдия, гражданите се трупат навън по тесните улици с шапки, пълни с монети, предназначени за нас. Зад нас, Едуард е принуден да вербува войници, придвижвайки се бързо през провинция, където хората не хранят топли чувства към династията Йорк. Научаваме, че среща трудности, докато се придвижва, и че му липсва подкрепата, от която има нужда; хората му са уморени и с всеки ден пролуката между нашите войски става все по-широка, докато ние се отдалечаваме от него. Нашите шпиони ни съобщават, че той изостава, забавян от необходимостта да намери още войници, неспособен да ни настигне. Маргарет се смее и скача от седлото в края на деня като момиче. Аз слизам уморена, с болки по цялото тяло, със зачервени и подбити колене и задник.

Почиваме само няколко часа. Заспивам, легнала на земята, увита в пътното си наметало, и сънувам, че баща ми идва, пристъпвайки внимателно край спящите стражи, и ми казва, че мога да си дойда у дома в Кале, че лошата кралица и спящият крал са победени и мога отново да съм в безопасност у дома, зад високите стени на крепостта, охранявани от морето.

Събуждам се усмихната и се оглеждам за него. Вали лек дъжд, измръзнала съм, а роклята ми е влажна. Трябва да стана и да се кача на мокро седло върху мокър кон и да продължа без нищо за ядене. Не смеем да изчакаме и да запалим огньове за закуска.

Придвижваме се през широката долина на река Севърн, и когато слънцето се издига, пътуването става изнурително поради горещината; няма дървета, няма и сянка. Обширните зелени поля сякаш се простират безкрайно, и няма пътища, а само пътеки от засъхнала кал, и затова ездачите вдигат облаци прах, които задушават всеки, движещ се зад тях. Конете свеждат унило глави и се препъват по засъхналите коловози и в камъните. Когато стигаме до един поток, мъжете се хвърлят по корем на земята и се опитват да пият, преди конете да нагазят вътре и да замърсят реката. Моят страж ми донася чаша вода, която има вкус на нещо мръсно, а следобед излизат мухите и кръжат на рояци около лицето и очите ми. Конят ми непрекъснато тръска глава, за да се отърси от хапещите насекоми, а аз опипвам лицето си, търкам носа си и се чувствам сгорещена, зачервена и потна, и толкова отпаднала, че ми се иска да можех да изостана от другите, както правят някои от мъжете — хвърлят се встрани край пътя и оставят походът да ги подмине, обзети от пълно безразличие.

— Ще прекосим реката при Глостър — казва кралицата. — Тогава Едуард ще се върне назад — няма да се осмели да ни нападне в Уелс. Пресечем ли веднъж реката, сме в безопасност — тя надава лек, възбуден смях. — Прекосим ли веднъж реката, сме изминали половината път до победата. Джаспър Тюдор ще събере войници за мен, ще влезем в Англия като меч, опрян в гърлото й — тя ликува, усмихва ми се широко. — Това е да бъдеш воюваща кралица — казва ми тя. — Запомни този поход. Понякога трябва да се биеш за онова, което е твое по право. Трябва да бъдеш готова да се бориш, да направиш всичко по силите си.

— Толкова съм уморена — казвам.

Тя се засмива.

— Запомни какво е чувството. Ако победим, никога повече няма да ти се налага да тръгнеш в поход. Позволи на умората, позволи на болката да влязат в душата ти. Закълни се пред себе си, че никога повече няма да се сражаваш за трона си. Ще победиш веднъж завинаги.

 

 

Стигаме до град Глостър от юг и докато приближаваме, виждаме как големите порти на града се люшват, за да се затворят в лицата ни. Спомням си как татко ми разказваше, че веднъж Лондон заключил портите си пред тази кралица и гражданите поискали от нея да отведе буйната си армия от северняци.

Кметът на този град излиза лично на стената на Саутгейт и се провиква надолу, за да поднесе извиненията си, но имал заповед от Едуард — нарича го крал Едуард — и нямало да я престъпи. Дори докато е в поход, дори докато вербува войници, дори докато ни преследва, изгарящ от жажда под горещото слънце, Едуард се е сетил да изпрати съгледвачи пред нас, които са ни подминали, за да отидат в Глостър и да сторят необходимото, та жителите да му останат верни. Странно е, но изпитвам желание да се усмихна. Баща ми беше този, който научи Едуард да мисли предвидливо, да приема една среща на бойното поле като игра на шах. Баща ми вероятно е научил Едуард не само да си осигурява начин сам да пресече реката, а и да препречва пътя на врага си.

Херцогът излиза напред да възрази, но оръдията на града свеждат дула към него, а кметът само повтаря, че има заповеди от краля. Мостът през река Севърн е западният изход от града; няма друг начин да се стигне до него, освен през града. Няма друг брод през Севърн, освен техния мост. Трябва да влезем зад градските стени, за да стигнем до моста. Херцогът предлага пари, благоволение, признателността на жената, която някога беше кралица и отново ще бъде такава. Виждаме как кметът клати глава. Градът държи брода през реката, и ако не се съгласят да ни пуснат вътре, не можем да пресечем река Севърн тук. Явно няма да ни пуснат. Кралицата прехапва устна.

— Ще продължим — това е всичко, което казва, и ние продължаваме нататък.

Започвам да броя крачките на коня си. Навеждам се напред на седлото, опитвайки се да облекча болката в бедрата и задника си. Обвивам ръце около гривата на коня и стискам зъби. Виждам пред себе си кралицата да язди с изправен гръб, непоколебима. Потъвам в мъгла от изтощение, докато се стъмва, а после, докато звездите изгряват, а крачките на коня стават все по-бавни и по-бавни, я чувам да казва:

— Тюксбъри. Ще пресечем реката тук. Има брод.

Конят спира, аз се протягам и се смъквам леко от седлото, за да се облегна на шията му. Толкова съм уморена, че дори не проявявам интерес къде сме. Чувам как един съгледвач идва и започва да говори нещо настойчиво на нея, на херцог Съмърсет и на принца. Казва, че Едуард е зад нас, близо зад нас, по-близо, отколкото би съумял да се добере един простосмъртен. Бърз е като дявола и е по петите ни. Вдигам глава.

— Как е възможно да се е придвижил толкова бързо? — питам.

Никой не ми отговаря.

Не можем да си починем, не може да отделим време за почивка. Но не можем и да пресечем реката в тъмното — човек трябва да прескача от един пясъчен нанос на друг, внимавайки да остане в плиткото. Не можем да влезем в студената дълбока вода без светлини. Следователно не можем и да се спасим от него. Притиснал ни е на отсамната страна на реката и ще трябва да се бием с него тук, веднага щом се развидели. Трябва да помним, че той може да обърне армията си в миг, да подготви войниците си в тъмнината, да постигне победа в мъгла, в сняг. Той има съпруга, която може със свирене да призове вятър за него, която може с дъха си да докара мъгла, чиято ледена омраза може да създава сняг. Трябва да се строим в боен ред сега, трябва да се подготвим за битка на разсъмване. Без значение колко са уморени, жадни и гладни, войниците трябва да бъдат готови да се бият. Херцогът потегля и започва да издава заповеди къде да бъдат разположени войските. Повечето са толкова уморени, че пускат вързопите си и заспиват там, където им е наредено да застанат, на завет край руините на стария замък.

— Насам — казва кралицата, един съгледвач взема юздите на коня й и ни повежда надолу по склона, малко извън града, към малък женски манастир, където можем да пренощуваме. Ние влизаме с конете си в двора на конюшнята и някой най-сетне ми помага да сляза от коня, а когато краката ми започват да се подгъват под тялото, икономката на манастира ме въвежда в къщата за гости към забравата, която ми дарява малкото сгъваемо легло, застлано с груби, но чисти чаршафи.