Филипа Грегъри
Пленница на короната (30)

29

Замъкът Уиндзор, септември 1472

Отново чакам да се явя пред краля и кралицата на Англия, отново съм изплашена и развълнувана. Този път няма никой, който да върви пред мен, никой, който да е готов да ми се скара. Не е нужно да се боя, че ще настъпя шлейфа на майчината ми рокля, защото тя още е затворена в Болийо, а дори да беше свободна, нямаше да върви пред мен, защото сега аз стоя по-високо от нея. Аз съм херцогиня от кралската фамилия. Много малко са жените, след които бих вървяла.

Не е нужно да се боя от суровите думи на Изабел, защото сега аз съм равна на нея. Аз също съм херцогиня от кралската фамилия Йорк. Принудени сме да си поделим наследството, сега нашите съпрузи се радват на равни дялове от богатството ни. Поделихме си момчетата от династията Йорк — тя има Джордж, красивия по-голям брат, но аз имам Ричард, предания и любим по-млад брат. Той е до мен, и ми отправя топла усмивка. Знае, че съм нервна, знае и че съм твърдо решена да встъпя в бляскавия кралски двор и да ги принудя да ме признаят като това, което съм сега: херцогиня от кралската династия Йорк и една от най-изтъкнатите дами на кралството.

Нося рокля в наситено червено. Подкупих една от камериерките в гардеробната, за да открия какво ще носи Изабел тази вечер, и тя ми каза, че сестра ми е поръчала рокля в бледо виолетово, която ще носи с аметистите си. Моят избор ще накара нейния цвят да изглежда блед и невзрачен. Нося рубини на шията и на ушите си, а кожата ми има цвят на сметана на фона на тъмния цвят на роклята и огнено искрящите камъни. Нося толкова висока диадема, че тя се издига като върха на църковна камбанария както над мен, така и над съпруга ми, а воалът е ален. Подгъвът на роклята ми е бродиран с червена коприна, а ръкавите дръзко са изрязани нависоко, за да се виждат китките ми. Знам, че съм красива. Аз съм на шестнайсет години и кожата ми е като листенце на роза. Самата кралица на Англия, обожаваната съпруга на Едуард, ще изглежда стара и уморена редом с мен. Аз съм в разцвета на красотата си и сега е мигът на моя триумф.

Големите врати пред нас се люшват и се отварят, Ричард взема ръката ми, хвърля ми кос поглед, и казва: „Напред!“, сякаш се събираме на бойно поле, и ние пристъпваме в ярката светлина и топлина на приемната на кралицата в замъка Уиндзор.

Както винаги при кралица Елизабет, нейните покои блестят от ярката светлина на най-хубавите свещи, а жените от свитата й са красиво облечени. Тя играе на кегли, и като съдя по смеха и залпа от аплодисменти, когато влизаме, предполагам, че печели. В далечния край на стаята има музиканти, а дамите танцуват — танц в кръг, по време на който се държат за ръце и оформят редици, оглеждат се и се усмихват на любимите си сред придворните, които са се облегнали лениво на стените и оглеждат дамите, като благородни ловци. Кралят седи в средата на стаята, разговаряйки с Луи де Груутхус^[1], който бе единственият му приятел, когато баща ми прогони Едуард от трона на Англия и изглеждаше сигурно, че е победителят. Тогава Луи беше приятел на Едуард, прие го в двора си във Фландрия, закриляше го и го подкрепяше, докато той набираше войници, събираше кораби и средства, и се върна в Англия като буря. Сега Луи е удостоен с титлата граф Уинчестър, и предстоят специални празненства, на които ще бъде поздравен с титлата. Кралят плаща дълговете си и винаги възнаграждава фаворитите си. За мой късмет, понякога прощава на враговете си.

Крал Едуард вдига поглед, когато влизаме ние — обичният му брат с красивата си млада съпруга, — възкликва от удоволствие, и излиза напред да ни поздрави лично. Винаги се държи непринудено и очарователно с онези, които обича и които го забавляват, а сега взема ръката ми и ме целува по устата, сякаш не помни, че последният път, когато се срещнахме, аз бях в такава немилост, че не ми беше позволено да говоря с него, а трябваше безмълвно да му правя реверанс, когато минаваше край мен.

— Вижте кой е тук! — провиква се той възхитено към кралицата. Тя идва да приеме поклоните ни и позволява на Ричард да я целуне по бузите, а после се обръща към мен. Явно тя и кралят са решили, че трябва да бъда поздравена като сродница и сестра. Само едва доловимият проблясък на ирония в сивите й очи ми показва, че е развеселена да ме види тук — на най-пищното празненство за годината по случай посрещането на съюзника на нейния съпруг — как се издигам сега, след като бях принизена толкова много.

— А, лейди Ан — казва тя сухо. — Желая ви щастие. Каква изненада. Какъв триумф за истинската любов!

Тя се обръща, прави знак на дамите зад себе си, и аз чувствам как смелостта ми изневерява, когато сестра ми Изабел пристъпва бавно напред. Не мога да се сдържа и отстъпвам назад към успокояващото рамо на Ричард, моя съпруг, който стои до мен, докато Изабел, бледа и изпълнена с презрение, прави на двама ни възможно най-незабележимия реверанс.

— Е, ето ви тук и вас, дъщерите на Уорик, и въпреки това и двете сте херцогини от кралската фамилия и мои сестри — казва кралицата, с глас, станал напевен от смеха. — Кой би си го помислил? Баща ви получава от гроба най-добрия избор за зетьове. Колко ли сте щастливи!

Брат й Антъни й хвърля поглед, сякаш споделят някаква шега по наш адрес.

— Явно е, че сме свидетели на радостна нова среща на сестрите Невил — отбелязва той.

Изабел пристъпва напред, сякаш за да ме прегърне, и ме притиска плътно към себе си, за да може да прошепне яростно в ухото ми:

— Ти опозори себе си и изложи мен. Дори не знаехме къде си. Да избягаш като някоя кухненска повлекана! Не мога да си представя какво щеше да каже татко!

Извивам се, измъквам се от хватката й и я поглеждам в лицето.

— Ти ме държеше като своя затворничка и крадеше наследството ми — казвам разпалено. — Какво би си помислил той за това? Какво мислеше, че ще направя? Че ще преклоня глава и ще се преклоня пред Джордж, само защото ти го правиш? Или ти се искаше да съм мъртва, както ти се иска да е мъртва родната ни майка?

Тя вдига рязко ръка, а после мигновено я сваля отново. Но е показала на всички, че копнее да ми удари плесница. Кралицата се изсмива високо, Изабел ми обръща гръб, Ричард свива рамене, покланя се на кралицата, и ме повлича със себе си.

В отсрещния край на стаята някой казва на Джордж, че е имало кавга, и той идва бързо, за да застане до Изабел и да изгледа гневно Ричард и мен. За миг Изабел и аз показваме открито враждата си, втренчени една в друга от двата края на голямата зала: никоя от нас не е готова да отстъпи, Изабел стои до съпруга си, аз — до моя. После Ричард докосва ръката ми и отиваме да бъдем представени на новия граф. Поздравявам го любезно и разговаряме няколко мига, а после настъпва затишие. Обръщам се, не мога да се сдържа да не погледна назад, сякаш се надявам, че тя ще ме повика да се приближа, сякаш се надявам, че можем отново да се сприятелим. Тя се смее и разговаря с една от дамите на кралицата.

— Из… — изричам тихо. Но тя не ме чува, и едва когато Ричард ме повежда да си вървим, ми се струва, че чувам едва доловимия й шепот:

— Ани.

Това не е последната размяна на поздрави със семейството, която предприемам през тази есен, защото трябва да се срещна и със страховитата майка на Ричард, херцогиня Сесили. Отиваме във Фодърингей, яздейки нагоре по Големия северен път към дома й в ясно, слънчево време. Тя се е оттеглила почти в изгнание от двора, омразата й към снаха й, кралицата, води до това, че не присъства на повечето големи дворцови празненства, а когато се присъедини към Джордж за бунта срещу брат му, тя изгуби и останките от обич, които бе успяла да получи от сина си Едуард. Всички спазват външното благоприличие, когато могат; тя все още има къща в Лондон и посещава двора от време на време, но влиянието на кралицата се забелязва ясно. Херцогиня Сесили не е желана гостенка; Фодърингей е отчасти ремонтиран и обзаведен, и й е предоставен като неин дом. Аз съм бодра и весела, яздейки до Ричард, докато той не казва, хвърляйки ми кос поглед:

— Знаеш ли, че минаваме през Барнет? Битката се водеше по протежение на онзи път.

Разбира се, че го знаех, но не бях помислила, че ще яздим точно по същия път, където загина баща ми; където Ричард, сражавайки се заедно с брат си, нагоре по склона при ужасно неравни условия, успя да излезе от мъглата, да изненада войските на баща ми и да го убие. Това е полесражението, на което Миднайт изпълнил последната си голяма задача за своя господар: положил на земята черната си глава и приел меча, забит в голямото му сърце, за да покаже на мъжете, че няма да има отстъпление, бягство и капитулация.

— Ще заобиколим — казва Ричард, виждайки изражението ми.

Той дава заповеди на стражите си и те ни отварят една порта, така че излизаме от пътя, за да заобиколим бойното поле, като яздим през пасищата и през стърнищата на овесените ниви, а после отново излизаме на Големия северен път от северната страна на градчето. При всяка стъпка, която конят ми прави, трепвам, мислейки си, че той стъпва по кости, и си мисля за своето предателство, докато яздя редом със съпруга си, редом с врага, който уби баща ми.

— Наблизо има малък параклис — обажда се Ричард. — Битката не е забравена. Той не е забравен. Едуард и аз плащаме да четат литургии за душата му.

— Наистина ли? — казвам. — Не знаех.

Едва успявам да говоря, дотолкова ме разкъсва вината, че с брака си встъпих в рода на враговете на баща ми.

— Аз също го обичах, знаеш ли — казва Ричард тихо. — Той ме отгледа, както отглеждаше всичките си повереници, сякаш бяхме за него нещо повече от момчета, за чието пребиваване щеше да получава заплащане. Той беше добър настойник на всички ни. Едуард и аз го приемахме като наш предводител, като наш по-голям брат. Нямаше да се справим без него.

Кимвам. Не казвам, че баща ми се обърна срещу Едуард само заради кралицата, заради нейното алчно семейство и лошите й съвети. Ако Едуард не се беше оженил за нея… ако Едуард никога не я беше срещнал… ако Едуард не беше омагьосан от нея и майка й, от тази тяхна могъща смесица от чувственост и вълшебство… но така само бих могла да изпълня цял един живот със съжаления.

— Той те обичаше — това е единственото, което казвам. — Обичаше и Едуард.

Ричард поклаща глава, съзнавайки също като мен чия беше вината, чия е все още вината: на съпругата на Едуард.

— Това е трагедия — казва той.

Кимвам, и продължаваме към Фодърингей в мълчание.