Филипа Грегъри
Пленница на короната (16)

15

Париж, Коледа, 1470

Кралят на Франция, самият крал Луи, посреща с такъв възторг сватбата ни, че ни нарежда да дойдем в Париж преди Коледа и да празнуваме с него. Аз откривам танците, на вечеря съм настанена от дясната му страна. Аз съм центърът на всеобщото внимание: дъщерята на кралесъздателя, която ще стане кралица на Англия.

Изабел върви зад мен. Всеки път, когато влизаме в някоя стая, тя ме следва, а понякога се навежда и освобождава шлейфа ми, ако се е закачил на някой праг или мете напръсканите с благовония тръстики. Тя ми служи, без да се усмихва; негодуванието и завистта й са очевидни за всички. Кралица Маргарет, моята почитаема свекърва, се смее на навъсеното лице на Изабел, потупва ме по ръката, и казва:

— Сега го виждате. Ако една жена се издигне до величие, тя се превръща в неприятелка на всички жени. Ако се бори да запази величието си, тогава всички, мъже и жени, просто я мразят. В позеленялото лице на сестра си виждате своя триумф.

Хвърлям кос поглед към намусената, бледа Изабел.

— Не е позеленяла.

— Позеленяла е от завист — казва кралицата през смях. — Но няма значение. Ще се отървете от нея утре.

— Утре ли? — питам. Обръщам се към Изабел, която седи до мен на пейката в прозоречната ниша. — Заминаваш утре?

Тя изглежда толкова зашеметена, колкото съм аз.

— Не знам нищо за това.

— О, да — изрича гладко кралицата. — Заминавате за Лондон, за да се присъедините към съпруга си. Ние ще ви последваме почти веднага, с армията.

— Майка ми не ми е казала — отговаря дръзко Изабел на кралицата. — Не съм готова да замина.

— Можете да приготвите багажа си тази вечер — казва кралицата простичко. — Защото заминавате утре.

— Извинете ме — казва сестра ми със слаб глас, изправя се на крака и прави нисък реверанс на кралицата, и втори, бърз и небрежен — на мен. Правя реверанс и изтичвам навън след нея. Тя тича надолу по галерията към покоите ми. Настигам я в нишата на един от красивите еркерни прозорци.

— Из!

— Не мога да понеса още една буря в морето — Изабел се нахвърля върху мен. — По-скоро бих се самоубила на кея, отколкото да поема пак по море.

Въпреки увереността си допирам ръка до корема си, сякаш се боя, че аз също може да очаквам дете и моето бебе също ще бъде сложено в кутия и хвърлено в тъмните бушуващи води, точно както направиха с малкия син на Изабел.

— Не ставай смешна — казва Изабел бързо. — Не си бременна и не ти предстои да родиш всеки момент. Изобщо не биваше да се качвам на борда. Трябваше да откажа. Трябваше да ми помогнеш. Тогава животът ми беше съсипан… а ти позволи това да се случи.

Поклащам глава.

— Из, как можех да откажа на татко? Как можеше да го стори която и да е от нас?

— А сега? Сега трябва да отида в Англия, за да се присъединя към него и Джордж, и просто да те оставя тук? С нея?

— Какво можем да направим? — питам я. — Какво можем да кажем?

— Нищо — изрича тя яростно. Обръща се и се отдалечава от мен.

— Къде отиваш? — провиквам се след нея.

— Да наредя да приготвят багажа — подхвърля тя през рамо. — Да поръчам да ми опаковат нещата. Мен ако питат, могат направо да сложат вътре погребален саван. Не ме е грижа дали ще се удавя този път.

Крал Луи е осигурил елегантен малък търговски кораб, на който Изабел да потегли заедно с две дами, които да й правят компания. Майка ми, кралица Маргарет и аз отиваме на кея да я изпратим.

— Наистина, не мога. Не мога да замина сама — казва Изабел умолително.

— Баща ти казва, че му е необходимо да бъдеш със съпруга си — заявява майка ми. — Казва, че трябва да отидеш веднага.

— Мислех, че ще отплавам с Ани. Редно е да остана с Ани и да й казвам как да се държи. Аз съм нейна придворна дама, тя има нужда от мен.

— Наистина — потвърждавам.

— Сега Ан се подчинява на кралица Маргарет и прави необходимото, за да остане кралицата вярна на нашето споразумение. Прави го дори само с това, че стои тук и е омъжена за принц Едуард. Не е нужно да прави нищо повече. Тя не се нуждае от съвети, просто трябва да се подчинява на кралицата. Ти обаче трябва да заминеш, за да изпълниш дълга си заедно с Джордж — казва й майка ми. — Твоята задача е да се погрижиш той да остане предан на нашата кауза и да го държиш надалеч от семейството му. Прихващай всички съобщения, които те му изпращат, погрижи се да бъде верен на баща ти. Напомни му, че е дал клетва на баща ти и на теб. Ще те последваме само след няколко дни, а баща ти жъне победи в Англия.

Изабел посяга към ръката ми.

— О, хайде, върви — казва майка ми раздразнено. — Престани да се вкопчваш в сестра си. Това просто означава, че ще бъдеш в Лондон, с баща си, и ще се забавляваш в кралския двор, докато ние ще бъдем принудени да останем с армията в Дорсет, пътувайки бавно към Лондон. Ти ще бъдеш в двореца в Уестминстър, избирайки си дрехи от кралския гардероб, докато ние се влачим по пътя Фос^[1].

Вземат сандъците с дрехите й и торбите с вещите й.

— Не отивай — шепна настойчиво. — Не ме оставяй с лошата кралица и нейния син.

— Как мога да откажа? — пита тя. — Не я разгневявай, нито пък него, просто прави, каквото ти се казва. Ще се видим в Лондон. Тогава ще бъдем заедно — тя успява да се усмихне. — Помисли си, Ани, ще бъдеш принцеса на Уелс.

Усмивката й замира, и ние се поглеждаме мрачно.

— Трябва да вървя — казва тя, когато майка ни я повиква с нетърпелив жест, и заедно с нашата полусестра Маргарет и още две почетни дами тя тръгва по дока към малкия кораб. Хвърля поглед назад, докато се качва по дъсченото мостче, и вдига ръка към мен. Мисля си, че освен мен никой не го е грижа, че тя ще страда от морска болест.