Филипа Грегъри
Пленница на короната (22)

21

Тауър, Лондон, 21 май 1471

Това е поредната жива картина, разигравана от династията Йорк пред гражданите на Лондон. Кралицата на Англия, Елизабет Удвил, стои на голяма дървена сцена, която са построили пред двора на Бялата кула, с трите си дъщери до себе си, невръстният й син, в дрешка от златен брокат, е прегърнат нежно от баба си: провъзгласената за вещица Жакета. Изабел стои до кралицата, аз стоя до Изабел. Братът на кралицата, Антъни Удвил, който сега е наследил бащината си титла и е лорд Ривърс, който спаси сестра си, когато беше обсадена в Тауър, и победи останките от войските на Ланкастър, стои начело на личната си гвардия, строена в подножието на стъпалата. Личната гвардия на кралицата е от другата страна. Зад перила в синьо и тъмномораво, цветовете на Йорк, жителите на Лондон очакват зрелището, сякаш са дошли да гледат турнир и са изпълнени с радостно нетърпение той да започне.

Големите порти в стената на Тауър се отварят със скърцане, подвижният мост се спуска над крепостния ров с тежък, глух звук, и се появява Едуард, възседнал красивия си кестеняв боен кон, в лъскави доспехи с тесен златен обръч върху шлема, начело на своите лордове, братята му яздят от двете му страни, гвардията върви зад него. Тръбите изсвирват, знамената на Йорк се диплят на вятъра, който повява от реката, показвайки избродираната бяла роза на Йорк и техния герб с лъчистото слънце: трите слънца заедно, които олицетворяват тримата отново сплотени синове на Йорк. Зад победоносните момчета на Йорк идва носилка с драперии от сребърен брокат, теглена от бели мулета, с вързани назад завеси, за да могат всички да видят, седнала вътре, бившата кралица, моята свекърва, Маргарет Анжуйска, в бяла рокля, с напълно безизразно лице.

Гледам в краката си, към развяващите се знамена с лъчистото слънце, навсякъде, но не и към нея, от страх да не срещна студените й и изпълнени с ярост очи. Едуард слиза, предава бойния си кон на своя оръженосец, и се качва по стъпалата на Тауър. Кралица Елизабет идва към него и той улавя двете й ръце и целува усмихнатата й уста. Жакета пристъпва напред, а после се разнасят гръмки аплодисменти, когато той взема своя малък син и наследник, обръща се към тълпата и го представя. Това ще бъде Едуард, принц на Уелс, следващият крал на Англия, Уелският принц Едуард, бебето, което ще заеме мястото на мъртвия принц на Ланкастър, когото нито майка му, нито аз видяхме погребан. Това бебе ще бъде крал, съпругата му ще бъде кралица. Не аз, не Изабел.

— Усмихвай се — напомня ми Изабел тихо, и аз веднага се усмихвам и притискам ръце една в друга, сякаш също аплодирам триумфа на Йорк, толкова развълнувана, че едва мога да говоря.

Едуард подава невръстния си син на съпругата си и слиза надолу по стъпалата към мястото, където е спряла носилката. Виждам най-голямата принцеса, малката Елизабет, само на пет години, да се притиска към майка си и да стиска в шепа роклята й за по-сигурно. Кралицата нежно полага длан върху рамото на дъщеря си. Малкото момиче сигурно още от люлката е преследвано от разкази за Маргарет Анжуйска, точно като мен; а сега жената, от която толкова се бояхме, е пленена и затворена. Победителят Едуард я хваща за ръката, за да й помогне да слезе от носилката си, и я повежда нагоре по широките дървени стъпала към сцената, където я обръща, сякаш тя е пленено животно, доведено да се присъедини към сбирката от диви зверове в Тауър. Тя застава с лице към тълпата и хората изкрещяват тържествуващо, когато виждат вълчицата най-сетне пленена.

Лицето й е непроницаемо, когато поглежда над главите им към синьото майско небе, сякаш не може да ги чуе, сякаш нищо, което могат да извикат, не би могло да означава нищо за нея. Застанала пред тях, тя е кралица до мозъка на костите си. Не мога да не й се възхитя. Тя ме научи, че борбата за трона може да ти отнеме всичко, може да отнеме всичко на врага ти. Но си струва. Дори сега предполагам, че съжалява единствено за загубата; тя никога няма да съжалява, че се е борила, и ще продължи да се бори. Тя се усмихва леко на поражението си. Ръката й, която Едуард държи твърдо, не потрепва, дори воалът на високата й диадема не потрепва на вятъра. Тя е кралица, сякаш издялана от лед.

Той я оставя да постои там, за да могат всички да видят, че я държи в плен, докато в тълпата бащи вдигат на ръце синовете си, за да видят, че династията Ланкастър е сведена до това: една безсилна жена на стъпалата на Тауър, и един спящ крал, скрит вътре, в покоите си, като стар прилеп. После Едуард свежда глава, както подобава на благороден рицар, побутва леко Маргарет Анжуйска към входната врата на Бялата кула и й прави знак, че може да влезе, за да се присъедини към съпруга си в тъмницата.

Тя пристъпва към вратата, а после спира. Оглежда ни, а след това, сякаш обзета от внезапно вдъхновение, минава бавно покрай нас, поглеждайки всеки. Оглежда кралицата и нейните дъщери, и дамите й, сякаш сме строена пред нея почетна стража. Това е блестящо изпълнена, обмислена обида от напълно победената към нейните победители. Малката принцеса Елизабет се отдръпва уплашено зад полите на майка си, за да скрие лице от непоколебимия поглед на пленницата с бледото лице. Маргарет премества поглед от мен към Изабел и кимва леко, сякаш разбира, че сега аз ще бъда разиграна в нова игра, от нов играч. Присвива очи при мисълта как ще бъда купена и продадена отново. Почти се усмихва, когато осъзнава, че нейното поражение ме е лишило от всякаква стойност; аз съм повредена стока, унищожена стока. Не може да скрие колко е развеселена при тази мисъл.

А после, ужасяващо бавно, тя обръща поглед към Жакета, майката на кралицата, вещицата, чийто вятър разруши надеждите ни, като ни задържа в пристанището през всичките онези дълги дни, чародейката, чиято мъгла скри армията на Йорк при Барнет, магьосницата, която помогна при раждането на внука си, когато се криеха с дъщеря си в свято убежище, и излязоха като победителки.

Задържам дъха си, напрягайки се да чуя какво ще каже Маргарет на най-скъпата приятелка, която е имала, която я изостави по време на битката при Тоутън и не я е виждала повече до този момент, мига на пълното й поражение; чиято дъщеря се омъжи за врага и премина на другата страна, и която сега е враг на Маргарет и става свидетелка на позора й.

Двете жени се поглеждат и в лицата и на двете се мярва нещо от момичетата, каквито са били. Лека усмивка стопля лицето на Маргарет, а очите на Жакета са изпълнени с обич. Сякаш годините не са нищо повече от мъглите на Барнет или снеговете при Тоутън; отишли са си, трудно е да се повярва, че някога ги е имало. Маргарет протяга ръка, не за да докосне приятелката си, а да направи жест, таен споделен жест, и, докато гледаме, Жакета повтаря движението. Приковали очи една върху друга, и двете вдигат показалец и описват кръг във въздуха — това е единственото, което правят. После се усмихват една на друга, сякаш самият живот е шега, прищявка, която не означава нищо и една мъдра жена може да й се присмее; после, без нито дума повече, Маргарет влиза безмълвно в мрака на Тауър.

— Какво беше това? — възкликва Изабел.

— Беше знакът за колелото на съдбата — прошепвам. — Колелото на съдбата, което постави Маргарет Анжуйска на престола на Англия, като наследница на кралствата на Европа, а после я свали до тук. Жакета я предупреди отдавна за това — те знаеха. Двете знаеха отдавна, че съдбата те издига до величието и те сваля до бедите, и не можеш да направиш нищо друго, освен да го понесеш.

Същата нощ братята Йорк, действащи в съгласие като един-единствен мрачен убиец, отиват в покоите на спящия крал и притискат възглавница към лицето му, слагайки край на династията Ланкастър и допускайки в собствения си дом вероломство и смърт, каквито сеят на бойното поле. Докато съпругата му и невинният му син спяха под същия покрив, Едуард наредил смъртта на един крал на Англия в стая наблизо. Никой от нас не разбра, че го е сторил, до сутринта, когато се събудихме и чухме вестта, че клетият крал Хенри е мъртъв — починал от скръб, така каза Едуард.

Не е нужно да бъда гадателка, за да предскажа, че никой вече няма да спи спокойно под покрива на краля след тази нощ. Така вече ще се води войната за короната на Англия. Това е битка до смърт, както е знаел баща ми, когато Миднайт се е свлякъл на колене и положил черната си глава на полето в Барнет. Династията Йорк е безпощадна и носи смърт, не зачита нито положение, нито личности; добре ще е двете с Изабел да запомним това.