Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на братовчедите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingmaker’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Филипа Грегъри. Пленница на короната

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2012

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 978-954-365-117-7

История

  1. — Добавяне

31

Замъкът Уиндзор, Коледа, 1472

Едуард винаги отбелязва бляскаво коледните празници, а това е годината, в която е постигнал най-големия си триумф. Върнали се в двора, Ричард и аз се оказваме въвлечени във възбудата, царяща през дванайсетте коледни дни. Всеки ден има нова тема и нова поетична драма. На всяка вечеря има нови песни, или актьори, или жонгльори, или някакви артисти. Организират бой на мечки с кучета и лов в студените тресавища край реката всеки ден, ходят на лов със соколи, има тридневен турнир, по време на който всеки благородник издига знамето си. Братът на кралицата, Антъни Удвил, устройва състезание между поети, на което всички трябва да изпълняват куплети, застанали в кръг, един след друг, и първият, който се запъне, докато рецитира куплета си, се покланя и отстъпва назад, докато остават само двама мъже, единият от които Антъни Удвил — и после той печели. Виждам проблясването на усмивката, която отправя към сестра си: той винаги печели. Инсценира се морска битка в един от вътрешните дворове, наводнен за случая, а една нощ е посветена на танц с факли в гората.

Ричард, моят съпруг, е винаги до брат си. Той е от близкото обкръжение на приятелите, избягали с Едуард от Англия и завърнали се триумфално с него. Той, Уилям Хейстингс и братът на кралицата, Антъни Удвил, са приятели на краля и негови кръвни братя — заедно до живот; никога няма да забравят бясната надпревара, когато са мислели, че баща ми ще ги настигне, никога няма да забравят плаването, когато са поглеждали тревожно над кърмата на малката си рибарска лодка, търсейки светлините на преследващия ги кораб на баща ми. Когато говорят как са препускали по тъмните пътища с отчаяната надежда, че ще открият Лин, и без да знаят дали там ще има плавателен съд, който могат да наемат или отмъкнат; когато се разсмиват гръмко, спомняйки си, че джобовете им са били празни и кралят е трябвало да даде на лодкаря подплатената си с кожа мантия вместо заплащане, а после трябвало да вървят без пукната пара пеш до най-близкия град, Джордж пристъпва смутено от крак на крак, озърта се и се надява, че разговорът ще поеме друга посока. Защото в онази нощ Джордж е бил врагът, макар че сега се предполага, че всички са приятели. Мисля си, че мъжете, които са яздили с гръмотевичен тропот по нощните пътища в тъмнината, спирайки изпотени от страх да се ослушат за тропот на копита, идващ зад тях, никога няма да забравят, че Джордж бе техен враг в онази нощ, и че продаде родния си брат и собственото си семейство, и предаде своя род в надеждите си да постави себе си на престола. Въпреки усмивките и приятелското им държание сега, въпреки всички преструвки, че са забравили старите битки, те знаят, че в онази нощ бяха преследвани като плячка, и че ако Джордж ги беше настигнал, щеше да ги убие. Знаят, че така върви този свят: трябва да убиеш или да бъдеш убит, дори ако става дума за брат ти, или за твоя крал, или за приятеля ти.

Що се отнася до мен, всеки път, когато те говорят за това време, си спомням, че баща ми бе този, който бе техен враг, и тяхното другарство бе създадено в страха от него, техният добър настойник и ментор, който изведнъж, за една нощ, се превърна в техен смъртен враг. Трябваше да отвоюват трона от него — той напълно ги бе разгромил и ги беше прогонил от кралството. Понякога, когато мисля за триумфа му, а после за неговото поражение, аз се чувствам толкова чужда в този двор, колкото и първата ми свекърва, Маргарет Анжуйска, тяхна затворничка в Тауър.

Знам със сигурност, че кралицата никога не прощава на враговете си. Всъщност подозирам, че сега тя ни смята за свои врагове. По настояване на съпруга си тя поздравява мен и Изабел с хладна вежливост, и ни предлага места в домакинството си. Но леката й усмивка, когато вижда двете ни, седнали в каменно мълчание, или когато Едуард вика Джордж като свидетел на един спор за някаква битка, а после млъква рязко, когато осъзнава, че това е битка, в която Джордж е бил на другата страна — тези моменти ми показват, че това е кралица, която не забравя враговете си, и никога няма да им прости.

Позволено ми е да отклоня предложената служба в домакинството на кралицата, тъй като Ричард ми казва, че през голяма част от времето ще живеем на север. Най-сетне той получава дела ми от наследството. Джордж взема другата половина, а Ричард иска единствено да поеме владението на големите земи на север, които е спечелил, и да ги управлява лично. Иска да заеме мястото на баща ми на север и да се сприятели със сродниците си от фамилията Невил. Те ще са предразположени към него заради името ми и заради обичта, която хранеха към баща ми. Ако се отнася към северняците добре, открито и честно, както те обичат да бъдат третирани, той ще бъде важен като крал в Северна Англия и ние ще превърнем в свои дворци Шериф Хътън и замъка Мидълхам, нашите домове в Йоркшър. Донесох му като зестра и красивия замък Барнард в Дърам, и той казва, че ще живеем там, зад яките стени, от които се разкрива гледка надолу към река Тийс и нагоре към Пенините. Градът Йорк — където винаги са обичали рода, който носи неговото име — ще бъде наша столица. Ние ще отнесем величие и богатство в Северна Англия, на хората, които са готови да обикнат Ричард, защото той е от династията Йорк, и които вече обичат мен, защото съм Невил.

Едуард насърчава това наше желание. Той има нужда от някой, който да поддържа мира на Север и да защитава границите на Англия срещу шотландците, а няма човек, комуто да има по-голямо доверие, отколкото на най-младия си брат.

Но аз имам и друга причина да откажа да остана в двора, причина, дори още по-добра от тази. Правя реверанс на кралицата и казвам:

— Ваша светлост трябва да ме извини. Аз съм…

Тя кимва хладно:

— Разбира се, знам.

— Знаете?

Изведнъж си помислям, че е видяла в бъдещето този разговор с погледа си на вещица, и не успявам да сдържа потръпването си.

— Лейди Ан, не съм глупачка — казва тя простичко. — Самата аз съм родила седем деца, мога да преценя кога една жена не е в състояние да изяде закуската си, но въпреки това наедрява. Питах се кога ще съобщите на всички ни. Казахте ли на съпруга си?

Откривам, че все още съм без дъх от страха, че тя знае всичко.

— Да.

— И той беше ли много доволен?

— Да, ваша светлост.

— Той ще се надява на момче, граф, който да поеме това голямо наследство — казва тя със задоволство. — Това е благословия и за двама ви.

— Ако е момиче, надявам се да бъдете кръстница.

Трябва да я попитам, тя е кралицата и е моя етърва, и трябва да се съгласи. Не изпитвам никаква топлота или обич към нея и дори за миг не си помислям, че това означава, че тя наистина ще благослови мен или бебето ми. Но съм изненадана от благостта в изражението й, когато кимва:

— С радост.

Обръщам се така, че дамите й да могат да ме чуят. Сестра ми, свела глава към ръкоделието си, е сред тях. Изабел се опитва да се престори, че не е чула нищо от този разговор; но трябва да вярвам, че тя копнее да поговори с мен. Не мога да повярвам, че Изабел ще бъде безразлична към мен, когато нося първото си дете.

— Ако родя момиче, ще я кръстя Елизабет Изабел — изричам ясно, повишавайки глас, за да ме чуе тя.

Главата на сестра ми е извърната; тя гледа навън през прозореца към снежната вихрушка отвън, преструвайки се на безразлична. Но когато чува собственото си име, тя се оглежда наоколо.

— Елизабет Изабел? — повтаря. Проговаря ми за първи път, откакто ме сгълча, когато дойдох в двора като избягала невеста.

— Да — казвам дръзко.

Тя почти се надига от мястото си, а после сяда отново.

— Ще наречеш дъщеря си Изабел?

— Да.

Виждам я как пламва и поруменява, и най-после става от мястото си и тръгва към мен, отдалечавайки се от кралицата и дамите й.

— Ще я кръстиш на мен?

— Да — казвам простичко. — Ти ще си нейна леля, и се надявам, че ще я обичаш и ще държиш на нея. И… — поколебавам се, разбира се, тъкмо Изабел знае, че имам защо да се страхувам от раждането. — Ако нещо се случи с мен, надявам се, че ще я отгледаш като твое собствено дете, и… и ще й разкажеш за баща ни, Из… и за всичко, което се случи. За нас… и как нещата се объркаха…

За миг лицето на Изабел се разкривява, докато се опитва да удържи сълзите си, а после тя разтваря ръце и ние се вкопчваме една в друга, като плачем и се смеем едновременно.

— О, Из — прошепвам. — Беше ми омразно да съм във война с теб.

— Съжалявам, толкова съжалявам, Ани. Не биваше да се държа по този начин — не знаех какво да правя — и всичко се случи толкова бързо. Трябваше да вземем състоянието… и Джордж каза… а после ти избяга…

— Аз също съжалявам — казвам. — Знам, че не можеше да тръгнеш срещу съпруга си. Сега разбирам по-добре.

Тя кимва, не иска да казва нищо за Джордж. Една съпруга дължи покорство на съпруга си, обещава го в сватбения си ден пред Бог; а съпрузите изискват напълно дължимото, подкрепяни от свещеника и от света. Изабел е собственост на Джордж толкова, колкото и ако беше негова слугиня или кон. Аз също обещах вярност на Ричард, сякаш той бе господар, а аз наистина бях кухненска прислужница. Една жена трябва да се покорява на съпруга си, както слуга се покорява на своя господар — такъв е редът в света и Божият закон. Дори ако смята, че той греши. Дори ако знае, че той греши.

Изабел внимателно поставя ръка там, където коремът ми е твърд и издут под набраните дипли на роклята. Улавям ръката й и я оставям да го докосне.

— Ани, вече си толкова наедряла. Добре ли се чувстваш?

— В началото ми прилошаваше, но сега съм добре.

— Не мога да повярвам, че не ми каза веднага!

— Исках — признавам. — Наистина исках. Не знаех как да започна.

Извръщаме се заедно от придворните.

— Страхуваш ли се? — пита тя тихо.

— Малко — казвам. Виждам тъмнината в погледа й. — Много — признавам.

И двете мълчим, и двете си мислим за люлеещата се каюта на подмятания от бурята кораб, в която майка ми крещи, че трябва да издърпам бебето от нея, спомняме си ужаса, когато малкото телце поддаде в нея. Споменът е толкова ясен, че аз едва не залитам, сякаш морето отново ни подмята насам-натам. Тя взема ръцете ми в своите и сякаш току-що сме съгледали сушата, аз й разказвам за малкия ковчег, и как майка ни го пусна в морето.

— Ани, няма причина нещата с теб да не бъдат наред — казва тя сериозно. — Няма причина нещата да се объркат за теб, както се объркаха за мен. Моите болки бяха много по-ужасни заради това, че бяхме по море, и заради бурята, и опасността. Всичко с теб ще бъде наред, а съпругът ти…

— Той ме обича — казвам уверено. — Казва, че ще ме заведе в замъка Мидълхам и ще намери най-добрите акушерки и лекари в страната — поколебавам се. — Би ли… знам, че ти навярно… — Тя чака. Сигурно знае, че искам да бъде с мен за усамотението преди раждането. — Нямам си никой друг — казвам простичко. — Нито ти. Каквото и да се е случило между нас, Из, сега ти имаш само мен, а аз само теб.

Никоя от нас не споменава майка ни, все още затворена в абатството Болийо, докато земите й са присвоени от нашите съпрузи, които действаха в съгласие, за да я ограбят, а после си съперничеха, за да се ограбят взаимно. Тя пише и на двете ни — писма, изпълнени със заплахи и оплаквания, заричайки се, че няма да пише повече, ако не й се подчиним и не уредим освобождаването й. Тя знае, както знаем и ние, че и двете позволяваме това да се случва, безсилни да направим нещо друго, освен онова, което ни нареждат съпрузите ни.

— Ние сме сираци — казвам мрачно. — Оставихме се да бъдем сираци. Сами превърнахме себе си в сираци. И нямаме към кого друг да се обърнем, освен една към друга.

— Ще дойда — казва тя.