Филипа Грегъри
Пленница на короната (27)

26

Сейнт Мартинс, Лондон, април 1472

Утрините стават по-светли и топли, а аз трябва да чакам в своето убежище, и се изпълвам с все по-голямо и по-голямо нетърпение да бъда свободна. Посещавам службите в „Сейнт Мартинс“, а сутрин чета в библиотеката на колегията. Ричард ми е дал лютнята си и следобед свиря или шия. Чувствам се като затворничка, едновременно ужасно отегчена и ужасно нервна и тревожна. Изцяло завися от Ричард — за безопасността си, за посещенията му, дори за издръжката си. Аз съм като прокълната девойка в омагьосан замък, а той е рицарят, който идва да ме избави, и сега откривам, че е изключително неудобно да бъдеш в такова положение — напълно безсилна и лишена дори от възможността да се оплачеш.

Той ме посещава всеки ден, понякога ми носи клонки от дървета с напъпили листа, или няколко нарциса, за да ми покаже идването на пролетта, сезона на влюбените, когато отново ще бъда невеста. Изпраща ми шивачка, която да ми ушие нещо ново за сватбения ми ден, и аз прекарвам една цяла сутрин в пробване на рокля от бледозлатисто кадифе с фуста от жълта коприна. Камериерката също идва и ми прави висока конусовидна диадема с воал от златна дантела. Поглеждам в огледалото на шивачката и виждам отражението си — стройно, високо момиче с мрачно лице и тъмносини очи. Усмихвам се на отражението си, но никога няма да изглеждам весела като кралицата, никога няма да имам топлата, непринудена прелест на майка й Жакета и всички жени от тази фамилия. Те не са отгледани във война, както аз, винаги са били уверени във властта си — аз винаги съм се страхувала от нея, от тях. Камериерката хваща в шепи кичури от червеникавокафявата ми коса и я събира на върха на главата ми.

— Ще бъдете прекрасна булка — уверява ме тя.

Една сутрин Ричард идва помръкнал.

— Отидох да се видя с Едуард, за да му кажа, че имаме намерение да се оженим веднага щом пристигне разрешението от папата, но бебето на кралицата е подранило — казва той. — Не можах да се срещна с него, отишъл е в Уиндзор, за да бъде близо до нея.

Умът ми веднага се насочва към мъките на Изабел по време на раждането: кошмара заради призования от кралицата омагьосан вятър, който подмяташе кораба като грахова шушулка и стана причина да изгубим бебето, което беше момче, внук за баща ми. Не храня никакво съчувствие към кралицата, но не мога да покажа това пред Ричард, който е верен на брат си и е привързан към съпругата и децата му.

— О, съжалявам — казвам неискрено. — Но майка й не е ли при нея?

— Вдовстващата херцогиня е болна — казва той. — Казват, че е сърцето й… — хвърля към мен смутен поглед. — Казват, че сърцето й е разбито.

Не е нужно да казва повече. Сърцето на Жакета бе разбито, когато баща ми екзекутира съпруга й и обичния й млад син. Но тя доста се забави с умирането — от тогава минаха повече от две години. И не е единствената жена, която е губила любим човек. Моят съпруг загина в тези войни, а също и баща ми — кой изобщо помисли за моята скръб?

— Толкова съжалявам — казвам.

— Такива са рисковете на войната. — Ричард повтаря обичайната утешителна фраза. — Но това означава, че не можах да се видя с Едуард, преди да замине. Сега той ще е погълнат от мисли и грижи за кралицата и новото бебе.

— Какво ще правим? — Отново изглежда, че не мога да направя нищо без знанието и позволението на кралицата, а едва ли има вероятност тя да благослови женитбата ми с нейния девер, когато всички смятат, че майка й умира от скръб по вина на баща ми. — Ричард, не мога да чакам кралицата да посъветва краля в наша полза. Не мисля, че тя някога ще прости на баща ми.

Той плясва с ръка по масата в изблик на внезапна решителност.

— Знам! Знам какво ще направим. Ще се оженим сега, а ще им кажем и ще вземем разрешението от папата по-късно.

Ахвам.

— Можем ли да направим това?

— Защо не?

— Защото бракът няма да бъде законен!

— Ще бъде законен пред Бога, а после ще пристигне разрешението от папата, и той ще стане законен и пред хората.

— Но баща ми…

— Ако баща ти те беше омъжил за принц Едуард, без да чака онова разрешение, всички можехте да отплавате заедно, а той щеше да спечели при Барнет.

Съжалението ме пробожда като меч.

— Наистина ли?

Той кимва.

— Знаеш го. Разрешението така или иначе дойде, не пристигна по-бързо, защото ти го чакаше във Франция. Но ако Маргарет Анжуйска, принцът и ти бяхте отплавали заедно с баща ти, тогава той щеше да разполага с цялата си войска при Барнет. Щеше да ни победи с войските на Ланкастър, които тя щеше да има на свое разположение. Чакането на разрешението беше огромна грешка. Забавянето винаги е фатално. Ще се оженим, а разрешението ще пристигне и ще узакони женитбата. Тя и без друго е законна пред Бога, ако изречем обетите си пред свещеник.

Колебая се.

— Искаш да се омъжиш за мен, нали?

Той ме поглежда, с многозначителна усмивка. Съвсем наясно е, че искам да се омъжа за него и че сърцето ми започва да бие по-бързо, когато ръката му докосва моята, както сега. Когато се навежда напред, както прави сега, когато лицето му се приближава към мен и той понечва да ме целуне.

— Да.

Вярно е, отчаяно копнея да се омъжа за него, и отчаяно копнея да се измъкна от този полуживот в убежище. А няма и какво друго да сторя.