Филипа Грегъри
Пленница на короната (10)

9

Замъкът Уорик, март 1470

Мислех, че ще бъдем все по-щастливи с всяка миля, която ни отдалечава от двора; но само броени седмици, след като пристигаме в замъка, баща ми изпраща камериера си да ни съобщи, че иска да види двете ни в стаята си. Влизаме в личния му кабинет, Изабел — облегната тежко на ръката ми и придържаща наедряващия си корем, сякаш за да напомни на всеки, който би могъл да забрави дори за миг, че тя все още носи детето на наследника на краля на Англия, и то ще се роди другия месец.

Баща ни се е разположил в резбования си стол с позлатения герб на Уорик с мечката и тоягата зад главата си. Вдига поглед, когато влизаме, и посочва с перото си към мен:

— Ти не ми трябваш.

— Татко?

— Отдръпни се.

Изабел бързо ме пуска и застава сама съвсем стабилно, и затова аз заемам мястото си в дъното на стаята, слагам ръце зад гърба си, и плъзгам пръсти по сложните шарки на ламперията, чакайки, докато ме призоват да заговоря.

— Ще ти кажа една тайна, Изабел — казва татко. — Твоят съпруг, херцогът, и аз се отправяме да подкрепим крал Едуард, който потегля, за да се справи с бунт в Линкълншър. Заминаваме с него, за да покажем лоялността си.

Изабел промърморва някакъв отговор. Не мога да чуя какъв, но разбира се, няма значение какво казва тя, или какво мисля аз: това са решили да сторят мъжете, и то ще стане, независимо какво е нашето мнение.

— Когато кралят строи войниците си на бойното поле, ние ще го нападнем — казва баща ми безцеремонно. — Ако ни постави зад себе си, ще атакуваме откъм тила, ако е поставил мен на единия фланг, а Джордж на другия, ще се обединим от двете страни и ще го смажем помежду си. Нашите сили превишават по численост неговите и този път няма да вземаме пленници. Този път няма да проявявам милост и да се опитвам да постигна споразумение с него. Кралят няма да преживее тази битка. Ще сложим край на всичко на бойното поле. С него е свършено. Ще го убия със собствения си меч, ще го убия с голи ръце, ако трябва.

Затварям очи. Това е най-лошото. Чувам приглушеното ахване на Изабел.

— Татко!

— Той не е крал за Англия, той е крал за фамилията Ривърс — продължава той. — Той е маша в ръцете на съпругата си. Не рискувахме живота и богатствата си, за да поставим семейство Ривърс на власт и тяхното дете — на престола. Не посветих живота и състоянието си да му служа, за да видя как онази жена се разпорежда с Англия като пачавра във взети назаем дрехи от кадифе, с твоя хермелин, пришит към яката й.

Столът му издава стържещ звук, когато той се изправя на крака, избутва го назад и заобикаля масата, за да тръгне към нея. Без да обръща внимание на корема си, Изабел се свлича на колене пред него.

— Правя това за теб — казва той тихо. — Ще те направя кралица на Англия, а ако детето, което носиш, е син, той ще бъде принц, престолонаследник, а после — крал.

— Ще се моля за вас — прошепва Изабел почти нечуто. — И за съпруга си.

— Ти ще поставиш моето име и моята кръв на престола на Англия — изрича баща ни със задоволство. — Едуард се е превърнал в глупак, ленив глупак. Той ни има доверие и ние ще го предадем, а той ще загине на бойното поле като баща си, който също беше глупак. Хайде, дете, стани — той подлага длан под лакътя й и грубо я издърпва на крака. Кимва ми: — Пази сестра си — казва с усмивка. — Бъдещето на семейството ни е в утробата й. Може би тя носи следващия крал на Англия — той целува Изабел по двете бузи. — Следващия път, когато се срещнем, ти ще бъдеш кралица на Англия, и аз ще коленича пред теб. — Той се разсмива: — Представи си само! Ще коленича пред теб, Изабел.

Цялото домакинство отива в нашия параклис и се моли баща ми да постигне победа. Цялото домакинство, с убеждението, че той се бие на страната на краля срещу бунтовниците, се моли, без да разбира истинската опасност, в която се намира той, огромния риск, който поема, изправяйки се срещу краля на Англия в собственото му кралство. Но баща ми е подготвил почвата; Линкълншър гъмжи от бунтовници, един от нашите сродници е разбунил областта, оплаквайки се от неразумното управление на краля и от вероломните му съветници. Джордж има собствена армия, която се е заклела да му служи, чиято и страна да вземе, а войниците на баща ми са готови да го последват навсякъде. И все пак рисковете на войната могат да изненадат всекиго, а Едуард е страховит тактик. Молим се за успеха на татко сутрин и вечер, и чакаме новини.

Двете с Изабел седим в покоите й. Изабел си почива на леглото си и се оплаква от болка в корема.

— По-скоро е нещо като присвиване — казва тя. — Сякаш съм яла твърде много.

— Може би наистина си яла твърде много — отвръщам без съчувствие.

Тя прави гримаса.

— Вече съм почти в осмия месец — казва жално. — Ако татко не потегляше на поход, щях да започвам усамотението си през същата тази седмица. Бих очаквала да бъдеш по-мила с мен, родната си сестра.

Стисвам зъби.

— Да — казвам. — Съжалявам. Да повикам ли дамите, да кажа ли на майка ни?

— Не — казва тя. — Вероятно съм прекалила с яденето. В корема ми няма място, и всеки път, когато бебето помръдне или се обърне, не мога да дишам — тя обръща глава. — Какъв е този шум?

Отивам до прозореца. Виждам отряд войници, който се задава по пътя към замъка. Вървят безредно, препъвайки се, като уморена тълпа, не маршируват в крак като войска, а пред тях рицарите, възседнали конете си, също се движат бавно, уморено. Разпознавам Миднайт, бойния кон на баща ми, който пристъпва със сведена глава, и дълбока, кървяща рана на холката.

— Татко е, завръща се у дома — казвам.

Изабел се надига от леглото в миг, ние избързваме надолу по каменните стълби до голямата зала и отваряме широко вратата, докато слугите от замъка се изсипват в двора отвън, за да посрещнат завръщащата се армия.

Баща ми влиза начело на войската си, яхнал уморения си кон, и в мига, когато се озовават на сигурно място зад стените на замъка, подвижният мост се вдига със скърцане, а решетката на крепостната врата се спуска с дрънчене и баща ми и неговият зет, красивият херцог, слизат от конете си. Изабел веднага се обляга на ръката ми и слага ръка на корема си, за да се представи като олицетворение на майчинството, но аз не мисля за това как изглеждаме ние. Гледам лицата на мъжете. От един поглед разбирам, че не се връщат с победа. Майка ми се появява зад нас, чувам тихото й възклицание и разбирам, че тя също е видяла умора и поражение в тази армия. Татко гледа мрачно, а Джордж е пребледнял от негодувание. Майка ми изправя гръб, готвейки се да посрещне бедата и поздравява баща ми кратко, с целувка по всяка буза. Изабел поздравява съпруга си по същия начин. Всичко, което мога да сторя аз, е да направя реверанс на двамата, а после всички влизаме в голямата зала и баща ми се качва на подиума.

Почетните дами стоят в редица и се покланят, когато влиза баща ми. Старшите служители от домакинството ни следват в стаята, за да чуят новините. Зад тях идват слугите, гарнизонът на замъка, и онези от войниците, които са предпочели да дойдат да слушат, вместо да отидат да си починат. Баща ми говори достатъчно ясно, за да могат да го чуят всички.

— Потеглихме да подкрепим моите сродници — лорд Ричард и сър Робърт Уелс — казва той. — Те също са на моето мнение — че кралят се подчинява на кралицата и нейното семейство и че той е изменил на споразуменията си с мен, и че не е годен за крал на Англия.

Разнася се одобрителен шепот; всички тук негодуват срещу влиянието и успеха на семейство Ривърс. Джордж се качва на подиума и застава до баща ми, сякаш за да напомни на всички ни, че съществува и друг избор освен този вероломен крал.

— Лорд Ричард Уелс е мъртъв — казва мрачно баща ми. — Този вероломен крал го измъкна от свято убежище — той повтаря думите си, за да подчертае ужасното престъпление, извършено срещу законите на Бога и човека, — измъкна го от свято убежище и го заплаши със смърт. Когато синът на лорд Ричард, сър Робърт, строи войската си в боен ред, този вероломен крал уби лорд Уелс, преди битката дори да е започнала, уби го без съд и присъда, на полесражението.

Джордж кимва мрачно. Да нахълташ в свято убежище означава да подкопаеш сигурността и властта на църквата, да покажеш незачитане към самия Господ Бог. Човек, който полага ръка върху олтара на църква, трябва да знае, че е в безопасност там. Сам Бог взема такъв престъпник под своя закрила. Ако кралят не признава силата на святото убежище, то тогава той поставя себе си по-високо от Бог. Той е еретик, осквернител. Може да бъде напълно сигурен, че Бог ще го порази.

— Бяхме победени — изрича тежко баща ми. — Армията, свикана от Уелс, беше разбита от Едуард. Отстъпихме.

Усещам как Изабел слага студената си ръка в моята.

— Изгубихме? — пита тя невярващо. — Изгубихме?

— Ще се оттеглим в Кале и ще се прегрупираме — казва баща ми. — Това е временен неуспех, но не и поражение. Тази нощ ще си починем, а утре ще се подготвим и ще потеглим. Но нека никой не се заблуждава: сега вече се води война между мен и така наречения крал Едуард. Законният крал е Джордж от династията Йорк, и аз ще го видя на трона на Англия.

— Джордж! — изкрещяват войниците, вдигайки юмруци във въздуха.

— Бог да пази крал Джордж! — подсказва им баща ми.

— Крал Джордж! — отвръщат те. Готови са да се закълнат във всичко, стига да им го нареди баща ми.

— За Уорик! — Баща ми надава бойния си вик и те изревават в един глас след него: — За Уорик!