Филипа Грегъри
Пленница на короната (41)

39

Замъкът Мидълхам, Йоркшър, лятото на 1476

Синът ми Едуард е на три години и е освободен от детската стая; съблича дългите роклички и носи истински дрехи на момче. Поръчвам на шивача на Ричард да му ушие миниатюрни копия на тъмните елегантни костюми на баща му и аз лично го обличам всяка сутрин, нанизвайки връзките през прорезите на ръкавите, нахлузвам ботушите му за езда на малките му крачета, и му казвам да тропа с крака. Скоро косата му ще трябва да се подстриже, но през всяка сутрин на това лято аз сресвам с четка златистокафявите му къдрици над бялата му дантелена яка и ги навивам около пръстите си. Всеки месец се моля да дойде ново дете, което да бъде негов брат, моля се дори за момиче, ако такава е волята Божия. Но минава месец след месец, а месечните ми неразположения все така идват и никога не ми прилошава сутрин, и никога не чувствам онова прекрасно прималяване, което подсказва на една жена, че очаква дете.

Посещавам билкарка, викам лекар. Билкарката ми дава отвратителни отвари за пиене и торбичка с билки, която да нося на врата си, лекарят ми казва да ям месо дори в петъците, и ме предупреждава, че по предразположение съм студена и суха, и трябвало да стана гореща и влажна. Почетните ми дами ми разправят шепнешком, че знаели за някаква знахарка, жена, която притежавала сили не от този свят; тя можела да предизвика зачеване, можела да накара бебе да се разтопи и изчезне, да призове буря, да предизвика вятър, като изсвири с уста — на това място ги карам да млъкнат.

— Не вярвам в такива неща — казвам твърдо. — Не мисля, че такива неща са възможни. А ако бяха, щяха да са против Божията воля, и извън познанията на човека, и аз не искам да имам нищо общо с тях.

Ричард никога не се оплаква, че идването на следващото ни дете се бави. Но той знае, че е плодовит мъж; знам, че има две деца, родени, преди да се оженим, а е възможно да има и още. Брат му, кралят, има копелета, пръснати из трите кралства, и е станал баща на седем деца с кралицата. Но Ричард и аз имаме само едно: скъпоценният ни Едуард, и трябва да се запитам как кралицата ражда толкова много бебета от единия брат, докато аз се сдобивам само с едно; дали тя знае неща извън Божията воля и мъдростта на човека?

Всяка сутрин, в която вървя покрай външната стена към кулата, където е детската стая на Едуард, чувствам как сърцето ми започва да бие малко по-бързо от страх, че може да е болен. Той изкара детските болести, дребните му бели зъбки поникнаха, той расте, и въпреки това вечно се тревожа за него. Той никога няма да бъде як и едър мъж като чичо си, краля. Ще прилича на баща си — жилав, нисък, с крехко телосложение. Баща му е успял да стане здрав и силен чрез постоянни упражнения и суров живот, така че може би Едуард също може да стане силен. Обичам го безрезервно, и не бих могла да го обичам повече, ако по волята на съдбата бяхме бедно семейство без нищо, което да оставим на един син. Но ние не сме. Ние сме представители на знатен род, най-изтъкнатата фамилия на Севера, и аз не мога да забравя, че той е единственият ни наследник. Ако го изгубим, тогава ще изгубим не само сина си, но също и шанса си за бъдещето, и солидното състояние, което Ричард е натрупал, сливайки земите, подарени от неговия брат, краля, с моето огромно наследство, ще бъде напълно пропиляно, разпръснато между нашите родственици.

Изабел има далеч по-голям късмет от мен. Не мога да отрека завистта си към нея, задето така лесно зачева, и задето бебетата й пращят от здраве. Не мога да понеса да ме надмине в това. Тя ми пише как се е опасявала, че кръвта ни е слаба — майка ни имаше само две момичета, и то родени след дълго чакане. Напомня ми, че кралицата ни прокле, пожелавайки ни същото слабо поколение като на майка ни. Но проклятието не действа на Изабел, която вече има две деца — хубавото момиче, Маргарет, и син, Едуард, а тя пише възторжено, че отново е бременна, и този път е сигурна, че това ще бъде още едно момче.

Писмото й, надраскано с разлетия й почерк, което тя е осеяла с мастилени петна в радостта си, ме уведомява, че тя носи бебето високо; което е сигурен знак за момче, и че то рита силно като млад лорд. Моли ме да съобщя на майка ни добрите й новини, а аз пиша студено в отговор, че макар да се радвам за нея и да очаквам с нетърпение да видя новото й бебе, не посещавам майка ни в нейната част на замъка, и че ако Изабел иска тя да научи добрата вест, трябва да й съобщи сама. Може да ми напише писмо, а аз ще се погрижа то да бъде предадено, защото — както Изабел добре знае — на почитаемата ми майка не е позволено да получава никакви писма, ако ние не ги видим първи, и изобщо не й е позволено да отговаря. Както Изабел добре знае, почитаемата ни майка е мъртва пред закона. Нима сега Изабел иска да оспори това?

Това й затваря устата, както и знаех, че ще стане. Тя се срамува, както се срамувам и аз, че сме затворили майка си и сме й откраднали наследството. Никога не говоря на майка си за Изабел, всъщност никога не разговарям с нея. Не мога да се заставя да призная, че тя живее съвсем сама, като наша затворничка, в стаите си в кулата, и че никога не я посещавам, а тя никога не праща да ме повикат.

Във всички случаи щеше да се наложи да я държа под строг надзор, нямаше друг избор. Тя не би могла да излезе навън, в света, водейки нормален живот като овдовяла графиня — това би означавало да се възпротивим на парламентарния указ, който я обяви за мъртва, както се споразумяха Ричард и Джордж. Няма как да й бъде позволено да се среща с хора и да им се оплаква, че е била ограбена. Няма как да й се позволи да продължава да пише, както правеше от абатството Болийо, на всички жени в кралския двор, призовавайки ги като жени, като свои посестрими, да я защитят. Никога не бихме могли да поемем риска тя да излезе във външния свят, оспорвайки наследството ми и самата основа на нашето богатство, нашето право над този замък, обширните акри на земите ни, голямото състояние на съпруга ми. Освен това — от какво би живяла, след като Джордж и Ричард взеха всичко? Къде би бил домът й, след като Джордж и Ричард отнеха всичките й къщи? Но откакто ми заговори така ужасно, така разстройващо, откакто ми каза, че смята брака ми за недействителен, откакто ме заклейми, мен, родната си дъщеря, като блудница, от този ден нататък ми е непоносимо дори да я виждам.

Никога не ходя в стаята й; веднъж седмично се осведомявам за здравето й от почетната й дама. Грижа се да получава най-добрите блюда от кухнята, най-доброто вино от избата. Може да се разхожда във вътрешния двор пред кулата си, който е изцяло обграден от стени и аз държа пазач на вратата. Тя може да вика музиканти, стига да знам кои са, и те биват претърсвани на идване и на тръгване. Тя посещава параклиса и слуша литургията, ходи на изповед единствено при нашия свещеник, а той би ми казал, ако тя отправи някакви обвинения. Тя няма повод да се оплаква от положението си, пък и никой не може да чуе оплакването й. Но аз се старая никога да не бъда в параклиса, когато тя влиза, никога не се разхождам в градината й. Ако погледна надолу от високия прозорец на личния си кабинет и я видя унило да обикаля по настланите с камък пътеки, извръщам глава. Тя наистина е мъртва, почти е погребана жива. Тя е действително — както някога се опасявах — зазидана.

 

 

Така и не казвам пред Ричард какво каза тя за него, никога не го питам дали бракът ни е действителен, дали нашият син е законен? Така и не задавам на нея въпроса дали е сигурна в думите си или просто говореше от злоба, за да ме изплаши? Не искам никога да я чуя да казва отново, че според нея бракът ми е недействителен и че съпругът ми ме е подмамил с мнима венчавка, и че сега живея с него в несигурност, зависеща единствено от добрата му воля; че се е оженил за мен само заради състоянието, което му нося, и че безсърдечно се е подготвил да задържи състоянието ми и да се освободи от мен. За да избегна вероятността тя да повтори това, съм готова да не говоря с нея никога повече. Никога няма да й позволя да ми каже това — или да го каже на някой друг — докато е жива.

Иска ми се никога да не го беше казвала, или никога да не го бях чувала, или, след като го бях чула, да можех просто да го забравя. Поболява ме мисълта, че тя е в състояние да ми каже подобно нещо, а аз не съм в състояние да го оспоря. Поболява ме съзнанието, че в най-съкровените кътчета на сърцето си вярвам на тези думи. Това разяжда любовта ми към Ричард. Не това, че реши да се ожени за мен без папско разрешение — не забравям, че бяхме толкова влюбени и така погълнати от страстта си, че не можехме да чакаме. Но че не би подал молба за разрешение след сватбата ни, че би скрил това свое решение от мен, и че — най-смразяващото и най-лошото от всичко, безспорно най-лошото — би подсигурил правата си върху наследството ми, дори ако ме напусне и отхвърли брака си с мен.

Обвързана съм с него от любовта си, от подчинението си на неговата воля, от първата страст, която съм изпитала в живота си, и защото той е баща на сина ми и е мой повелител. Но какво съм аз за него? Ето това е, което искам да узная, и за което сега — благодарение на майка си — никога не мога уверено да го попитам.

 

 

През май Ричард идва при мен и казва, че иска да оставим Едуард в Мидълхам с възпитателя му и икономката, и да заминем за Йорк, за да потеглим към Фодърингей, където ще се проведе една тържествена церемония: повторното погребение на баща му.

— Армията на Маргарет Анжуйска обезглави него и брат ми Едмънд, и заби главите им на копия над портата Микългейт Бар в Йорк — казва Ричард мрачно. — Ето такава жена беше тя, първата ти свекърва.

— Знаеш, че нямах избор за кого да се омъжа — казвам, говорейки спокойно, макар да съм раздразнена от факта, че той не може да забрави или да прости тази част от живота ми. — Когато това се случи, бях още дете в Кале, а баща ми се биеше на страната на Йорк, биеше се редом с брат ти.

Той махва с ръка.

— Да, добре, това няма значение сега. Важното е, че ще се погрижа баща ми и брат ми да получат достойно погребение. Какво мислиш?

— Мисля, че ще сториш много добре — казвам. — Сега почиват в Понтефракт, нали?

— Да. Майка ми би искала да бъдат погребани заедно в семейната гробница в замъка Фодърингей. Бих искал той да получи подобаващи почести. Едуард ми повери уреждането на всичко, предпочита мен пред Джордж за тази задача.

— Никой друг не би могъл да я изпълни по-добре — казвам топло.

Той се усмихва.

— Благодаря ти. Знам, че си права. Едуард е твърде небрежен, а Джордж не обръща внимание на неща като рицарско благородство и чест. Но за мен ще е гордост да го направя както трябва. Ще се радвам да видя баща си и брат си подобаващо погребани.

Само за миг си помислям за тялото на баща ми, извлечено от бойното поле при Барнет, с кръв, шуртяща от шлема му, с клюмнала глава, а едрият му черен кон лежи до него на полето, сякаш спи. Но Едуард беше почтен враг, никога не оскверняваше телата на враговете си. Показваше ги пред всички, за да разберат хората, че са мъртви, а след това позволяваше да бъдат погребани. Трупът на баща ми почива в абатството Бишам, в семейната гробница, погребано подобаващо, но без излишни церемонии. Изабел и аз никога не сме ходили да почетем гроба му. Майка ми никога не е била на гроба му, а сега вече няма да го стори никога. Тя няма да влезе в абатството Бишам преди мига, когато ще я погреба там, до него: по-добра като съпруга, отколкото беше като майка.

— С какво мога да помогна? — е единственото, което казвам.

Той се замисля.

— Можеш да ми помогнеш да планирам маршрута, по който ще пренесат тялото, и церемониите при всяко спиране. Можеш да ме посъветваш как да са облечени хората и какви ритуали да поръчаме. Нищо подобно не е правено преди. Искам всичко да протече безукорно.

Ричард, началникът на конницата му и аз планираме пътуването заедно, докато нашият свещеник в Мидълхам ни съветва относно церемониите по шествието с тялото и молитвите, които трябва да се четат при всяко спиране. Ричард поръчва релефно изображение на баща си, което да положи върху ковчега му, за да могат всички да видят великия човек, какъвто беше той, и добавя сребърна статуя на ангел, държащ златна корона над главата на изображението. Това е символ, че херцогът е бил крал по право, загинал в битката за трона си. Показва също и какво благоразумие е проявил Едуард да повери тази церемония единствено на Ричард, а не на брат си Джордж. Когато се присъедини към баща ми, Джордж отрече, че херцогът е крал по право и че синът му Едуард е законен. Само Ричард и аз знаем, че Джордж все още твърди това, но сега го говори тайно.

Ричард организира красиво шествие, за да пренесе телата на баща си и брат си от Понтефракт до дома им. Кортежът се движи на юг от Йорк в продължение на седем дни и на всяко спиране по пътя към мястото на поклонението, тялото е полагано в големи църкви. Хиляди хора се нижат мълчаливо покрай него, за да отдадат почитанията си на краля, който така и не бе коронясан, и да си спомнят за славното минало на династията Йорк.

Шест коня, покрити с черен креп, теглят каляските, а пред тях язди рицар, съвсем сам, носещ знамето на херцога, сякаш той влиза в битка. Зад него язди Ричард, със сведена глава, а зад него са изтъкнатите благородници на кралството, всички отдават почит на нашата династия, всички отдават почит на загиналия ни баща.

За Ричард това е нещо повече от подобаващо повторно погребение на баща му; това е повторно заявяване на правото на баща му да бъде крал на Англия, крал на Франция. Баща му беше велик воин, който се сражаваше за страната си, по-велик военачалник, по-голям стратег дори от сина си Едуард. С тази дълга процесия Ричард отдава почит на баща си, предявява правото си над неговата кралска титла, напомня на страната за величието и благородния произход на династията Йорк. Ние сме всичко, което Ривърс не са, и Ричард показва това в богатството и изяществото на възпоменателната служба.

Ричард бди край ковчезите през всяка нощ, в която са на пътя, язди пред тях всеки ден върху черен кон с тъмносиня сбруя, със знамето си, сведено пред него. Сякаш за първи път в живота си той си позволява да скърби за бащата, когото е изгубил, и за света на благородство и чест, отишъл си с него.

Срещам се с него във Фодърингей и откривам, че е грижовен и нежен с мен. Помни, че мъртвият му баща и моят бяха съюзници, сродници. Неговият баща загина преди катастрофалния съюз на моя баща с лошата кралица, умря, преди да види синът му да се възкачва на трона, умря, преди Ричард да е водил първата си битка. Тази нощ, преди Ричард да излезе за последното си бдение до ковчега на баща си, коленичим за молитва заедно, един до друг в красивата фамилна църква.

— Той щеше да се радва за брака ни — казва тихо Ричард, докато се изправя на крака. — Щеше да се радва да знае, че сме се оженили, въпреки всичко.

За миг, докато той се изправя, а аз го гледам, въпросът: „А действителен ли е бракът ни?“ е на върха на езика ми. Но виждам мрачната тъга в изражението му, а после той се обръща и заема мястото си като един от четиримата бдящи рицари, които ще стоят цяла нощ около ковчега, докато зората ги освободи от бдението им.

Джордж и Изабел идват на погребението във Фодърингей и двете с нея стоим една до друга, и двете облечени в красиви рокли в тъмносиньо — цвета на кралския траур — докато кралят и кралицата и тяхното семейство посрещат двата ковчега в гробището на църквата във Фодърингей. Едуард целува ръката на релефното изображение и виждам как Джордж, а после Ричард следват примера му. Джордж е особено благочестив в тази сцена, но никой не привлича погледа повече от малките принцеси. Десетгодишната принцеса Елизабет, изящна и красива, е на преден план; тя води за ръка сестра си, принцеса Мери, а зад тях идват посланиците от всички страни в християнския свят, дошли да почетат главата на кралската династия Йорк.

Това е поетична драма — както акт на траур, така и представление, изобилстващо от символи. Никой не може да види как кралското семейство погребва своя предтеча като крал, без да се замисли колко царствени са Едуард и неговите братя, колко благороден е малкият принц, и колко царствени и очарователни са Елизабет и дъщерите й. Не мога да не си помисля, че приличат повече на актьори, отколкото на истински крале и кралици. Кралица Елизабет е толкова стройна и красива, а нейните момичета — особено принцеса Елизабет — дотолкова съзнават важността си и мястото си в процесията. На нейната възраст аз се боях, че може да настъпя шлейфа на майка си, но малката принцеса Елизабет върви с вдигната глава, без да поглежда нито наляво, нито надясно — една малка бъдеща кралица.

Би трябвало да й се възхищавам — изглежда, че всички други й се възхищават — и може би, ако имах дъщеря, щях да посоча принцесата и да кажа на малкото си момиче, че трябва да усвои изправената осанка на братовчедка си. Но тъй като нямам малко момиче, макар да се моля за такова, не мога да погледна принцеса Елизабет без раздразнение, и да не я мисля за разглезена и превзета — преждевременно развито, галено създание, за което би било по-добре да бъде затворено в училищната стая, вместо да участва в сериозна церемония, сякаш прави стъпките на танц, наслаждавайки се на всички погледи, приковани в нея.

— Кокетка — прошепва кратко сестра ми в ухото ми, и аз съм принудена да сведа очи и да потисна усмивката си.

Както става винаги с всичко, което прави Едуард, трябва да има банкет и пищно зрелище. Ричард седи до брат си, пие малко и яде още по-малко, докато повече от хиляда гости се хранят в замъка, а още хиляди — в богато украсени шатри отвън. По време на цялата вечеря звучи музика и се лее добро вино, между всяко ястие хор изпълнява тържествени, прекрасни химни, и се поднасят плодове. Кралица Елизабет седи от дясната страна на съпруга си, като негова съратница в управлението на кралството, а не просто съпруга; с корона на главата и коса, покрита с тъмносиня дантела, тя се оглежда наоколо със спокойната красота на жена, която знае, че мястото й е сигурно, а животът й не може да бъде застрашен.

Тя забелязва, че се взирам в нея, и ми отправя ледената усмивка, с която винаги се обръща към мен и Изабел, а аз се питам дали, при това церемониално повторно погребване на свекъра си, мисли за собствения си баща, който загина, убит набързо, като престъпник, от моя баща. Баща ми завлече нейния на градския площад в Чепстоу, обвини го в държавна измяна, и го обезглави — без съд, без позоваване на закона — публично. Любимият му син Джон загина редом с него: последното, което е видял, сигурно е била отсечената му глава.

Изабел, седнала до мен, потръпва, сякаш някой е стъпил на гроба й.

— Виждаш ли как ни гледа? — прошепва тя.

— О, Из — упреквам я. — С какво може да ни навреди сега? Когато кралят обича Джордж толкова много? Когато Ричард е толкова уважаван от тях? Когато ние двете сме херцогини от кралското семейство? Те заминаха за Франция като съюзници и се върнаха у дома като добри приятели. Не мисля, че тя ни обича твърде много, но не може да ни направи нищо.

— Може да ни омагьоса — казва тя много тихо. — Може да призове буря, която почти да ни удави, сама знаеш това. А всеки път, когато моят малък Едуард се разболее от треска, или не може да спи, докато му никне зъб, се питам дали тя е обърнала злия си поглед към нас, дали не държи над огъня неговото изображение, дали не забива карфица в портрета му. — Ръката й покрива издутината на корема й под роклята. — Нося специално благословен пояс — казва тя. — Джордж го получи от съветника си. Благословен е специално да отблъсква зли очи, да ме пази от нея.

Разбира се, умът ми веднага се насочва към Мидълхам и собствения ми син, който може да падне от кончето си, или да се пореже, докато се упражнява във фехтовка, да се простуди или да се разболее от треска, да изяде нещо развалено, да вдиша зловредно изпарение, да изпие глътка замърсена вода. Тръсвам глава, за да прогоня страховете си.

— Съмнявам се, че тя изобщо мисли за нас — казвам твърдо. — Обзалагам се, че не мисли за нищо друго, освен за собственото си семейство, двамата си скъпоценни синове, за братята и зестрите си. Ние не представляваме нищо за нея.

Изабел поклаща глава.

— Тя има шпиони във всяко домакинство в страната — казва тя. — Мисли за нас, повярвай. Моята камериерка ми каза, че тя всеки ден се моли никога да не бъде принудена отново да избяга в свято убежище, съпругът й да запази трона си. Моли се за унищожението на враговете си. И не само се моли. Има мъже, които следват Джордж, където и да отиде. Тя следи мен в моето домакинство, знам, че е поръчала на някого да ме шпионира. Сигурно е изпратила някой да те шпионира в твоето.

— О, наистина, Из, говориш като Джордж!

— Защото той е прав — отвръща тя сериозно. — Прав е да държи под око краля и да се бои от кралицата. Ще видиш. Един ден ще узнаеш, че съм умряла внезапно, без основателна причина, и това ще бъде, защото тя ме е урочасала.

Прекръствам се.

— Не го изричай!

Хвърлям поглед към централната маса. Кралицата топи пръсти в златна купа с розова вода и ги бърше с ленена кърпа, която един коленичил слуга й подава. Не прилича на жена, която се предпазва, като настанява шпиони в домакинствата на близките си и боде човешки изображения с карфици. Прилича на жена, която изобщо няма от какво да се бои.

— Из — казвам тихо. — Боим се от нея, защото знаем какво стори нашият баща на нейния, и знаем колко погрешно беше то. Неговият грях тежи на нашата съвест и ние се боим от жертвите му. Боим се от нея, защото тя знае, че и двете се надявахме да й отнемем трона, а нея да затворят в Тауър. Но когато бяхме победени, тя ни прие. Не нареди да ни затворят под ключ. Не нареди да бъдем обвинени в държавна измяна и хвърлени в тъмница. Никога не е проявявала към нас друго, освен любезност.

— Точно така — казва тя. — Никога не е проявявала нищо друго. Нито гняв, нито желание за мъст, нито доброта, нито топлота, нито каквото и да било човешко чувство. Казвала ли ти е някога, че не може да забрави какво стори баща ни на нейния? След онзи първи път? Онзи ужасен път, когато онази вещица, майка й, изсвири и призова студен вятър, който угаси всичките ни свещи?

— Една свещ — поправям я.

— Казвала ли е някога, че все още изпитва гняв? Казвала ли е някога, че ти прощава? Казвала ли е някога нещо като твоя зълва, като една жена на друга, каквото и да било?

Неохотно поклащам глава.

— Нито пък на мен. Нито една гневна дума, нито дума за желание да си отмъсти. Не доказва ли това според теб, че злобата й е скътана на някое студено място вътре в нея като буца лед в хранилище за лед? Тя ни гледа, сякаш е Мелузина, жената от герба на рода й — наполовина жена, наполовина риба. Студенокръвна е като риба в отношението си към мен, и ти се кълна, че планира смъртта ми.

Поклащам глава към слугата, който ни предлага някакво блюдо.

— Вземи го — нарежда нервно Изабел. — Тя ни го изпрати от високата маса. Не й отказвай.

Гребвам една лъжица от заешката яхния.

— Не се ли боиш, че е отровно? — казвам, опитвайки се да я разсея със смях от страховете й.

— Можеш да се смееш, ако искаш; но една от нейните дами ми каза, че тя пазела скрита една емайлирана кутия, а в кутията имало късче хартия с две имена, написани на него. Две имена, написани с кръв и че е дала клетва двамата назовани да не оживеят.

— Какви имена? — прошепвам, оставяйки лъжицата в блюдото: целият ми апетит се е изпарил. Не мога да продължавам да се преструвам, че не вярвам на Изабел, че не се страхувам от кралицата. — Кои имена са написани там?

— Не знам — казва тя. — Придворната дама не знаеше. Видяла е само листа, не и думите. Но ако са нашите имена? Твоето и моето? Ако думите, написани с кръв на това късче хартия, са Ан и Изабел?

 

 

Изабел и аз прекарваме заедно една седмица във Фодърингей, преди да заминем с кралския двор за Лондон. Изабел ще роди това бебе в лондонския им дом Л’Ербер, и този път ще ми бъде позволено да споделя усамотението й преди раждането. Ричард не възразява да остана с Изабел в лондонския дворец, стига да посещавам двора от време на време заедно с него, за да поддържаме най-добри отношения с кралицата, и да внимаваме никога повече да не чуем и дума против кралското семейство.

— Толкова ще е хубаво отново да бъдем за дълго заедно — казва Изабел. — А най-много ми харесва да бъдеш там с мен.

— Ричард казва, че мога да остана само за последните седмици — предупреждавам я. — Не иска да оставам твърде дълго в дома на Джордж. Казва, че Джордж отново говори против краля и той не иска и аз да попадна под подозрение.

— Какво подозира кралят? Какво подозира онази жена?

Свивам рамене.

— Не знам. Но Джордж открито я нагрубява, Из. А след погребенията стана много по-лошо.

— Трябваше той да организира повторното погребение на баща си, но кралят не му повери тази задача — казва тя с негодувание. — Редно е той да бъде до краля, но никога не го канят. Мислиш ли, че не забелязва как го пренебрегват? Че го пренебрегват всеки ден?

— Не е редно, че го пренебрегват — казвам, за да й угодя. — Но положението става все по-неловко и по-неловко. Той гледа накриво кралицата и шепне по неин адрес, прикривайки устата си с длан, и е крайно непочтителен към краля, а се държи и пренебрежително с приятелите му.

— Защото тя е винаги до краля, та никой друг да не може да се добере до него, а ако не е тя, тогава кралят е с нейните синове от първия й брак, Ричард и Томас Грей, или с Уилям Хейстингс! — гневно изрича Изабел. — Кралят би трябвало да бъде верен на братята си, на двамата си братя. Истината е, че макар да казва, че е простил напълно на Джордж, задето е последвал баща ни, и че е забравил, той никога няма да прости и да забрави. А дори и някога да забрави, дори за минута, то тя ще му го напомни.

Не казвам нищо. Държанието на кралицата, преднамерено хладно към Изабел и мен, към Джордж е направо ледено. А най-близкият й довереник, брат й Антъни Удвил, се подсмива, когато Джордж минава край него, сякаш намира избухливия нрав на моя девер за забавен и достоен за твърде малко уважение.

— Е, във всеки случай, мога да дойда за последните три седмици — казвам. — Но пратѝ да ме повикат, ако се разболееш. Ще дойда веднага, ако си болна, каквото и да казва някой, а със сигурност ще бъда там за неговото раждане.

— Наричаш бебето той!? — възкликва тя радостно. — И ти мислиш, че ще бъде момче!

— Как мога да не мисля така, когато ти непрекъснато твърдиш, че е момче? Какво име ще му дадеш?

Тя се усмихва.

— Ще го кръстим Ричард на дядо му, разбира се — казва. — И се надяваме, че съпругът ти ще приеме да стане кръстник.

Усмихвам се.

— Тогава ще си имаш Едуард и Ричард, точно като принцовете от кралското семейство — отбелязвам.

— Така казва и Джордж! — възкликва тя ликуващо. — Казва, че ако кралят и кралицата, и нейното семейство изчезнат от лицето на земята, все пак ще има един принц Едуард Плантагенет, който да заеме трона, и принц Ричард Плантагенет, който да го последва.

— Да, но е трудно да си представим какво бедствие би могло да изтрие краля и кралицата от лицето на земята — казвам, снижавайки предпазливо глас.

Изабел се изкикотва.

— Мисля, че съпругът ми си го представя всеки ден.

— Кой тогава изрича зложелателство? — питам в желанието си да докажа правотата си. — Не тя!

Изведнъж Изабел помръква и се извръща.

— Джордж не желае злото на краля — казва тя тихо. — Това би било измяна. Шегувах се.