Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войната на братовчедите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kingmaker’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Филипа Грегъри. Пленница на короната

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2012

Редактор: Боряна Джанабетска

ISBN: 978-954-365-117-7

История

  1. — Добавяне

41

Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1476

Коледа е и кралското семейство ще сияе в накити и с ярките цветове на новите платове, които са внесли, на цената на едно малко състояние, от Бургундия. Едуард играе ролята си на крал във вихър от златен брокат и ярки цветове, а кралицата е винаги до него, сякаш родена за това място — а не просто жена от долен произход с късмет, каквато е всъщност.

Будим се рано за литургията в кралския параклис в този най-свят ден от годината. Дотътрят голяма дървена вана, застлана с най-фин лен, в спалнята ми пред огъня, прислужничките носят кани с гореща вода и я поливат около раменете ми, докато аз измивам косата и тялото си със сапуна от розови листенца, който Ричард ми купи от маври — търговци.

Загръщат ме в затоплени чаршафи, докато изваждат роклята ми за деня. Ще нося наситено червено кадифе, гарнирано с кожа от белка — тъмна, лъскава кожа, по-хубава от всичко, което има кралицата. Имам нова диадема, която стои красиво на главата ми, с извивки от златна тел над ушите. Сресват косата ми, за да я изсушат, докато седя пред топлия огън, а после я сплитат и я навиват под диадемата. Имам нова ленена долна риза, бродирана това лято от дамите ми под мои напътствия, а от хранилището за скъпоценности донасят ковчежето ми и аз избирам тъмночервени рубини, за да са в тон с роклята.

Когато Ричард идва в приемната ми да ме придружи на литургията, той е облечен в черно — предпочитания от него цвят.

Изглежда красив и щастлив и когато го поздравявам, усещам познатото пулсиране на желанието. Може би довечера той ще дойде в стаята ми, и тази нощ ще си направим още едно дете. Кой ден може да е по-подходящ от деня, в който е родено детето Христос, за създаването на нов наследник за титлата на херцог Глостър?

Той ми предлага ръката си, а рицарите от свитата му, всички богато облечени, придружават дамите ми до параклиса на краля. Подреждаме се и чакаме: кралят често ни кара да чакаме, но после се чува шумолене на плат и леко ахване от някои от дамите, когато той влиза, облечен в бяло и сребристо, водейки нея. Тя е цялата в бяло и сребристо като него и блести в сенките на кралския параклис, сякаш осветена от луната. Бледозлатистата й коса едва се показва под короната, шията й е гола до горния край на роклята, която е изрязана ниско, с квадратно деколте, и е с воал от най-фина дантела. Зад тях идват децата им: първо малкият Уелски принц, сега на шест години, все по-висок при всяко свое идване в двора, облечен в тон с баща си, а после — бавачката, която държи за ръка малкия принц, все още в бебешките си дрешки от бяла и сребриста дантела, после идва принцеса Елизабет, облечена в бяло и сребристо като родителите си, тържествено — сериозна с требник от слонова кост в ръка, раздаваща усмивки насам-натам, изправена и твърде зряла за годините си, както винаги, а зад нея останалите — красиви, царствени, богато облечени малки момичета, всичките три, както и новото бебе. Не мога да ги наблюдавам без завист.

Старая се да се усмихвам, както се усмихват всички придворни, когато виждам това прекрасно кралско семейство да минава. Сивият поглед на кралицата потрепва, когато тя минава край мен, и аз виждам леденото й изражение, долавям проницателната й мисъл, сякаш тя знае, че завиждам, сякаш знае, че се боя, а после влиза свещеникът и аз коленича, затварям очи и си спестявам необходимостта да ги гледам.

 

 

Когато се връщаме в приемната си, пред затворените двойни врати чака някакъв мъж, изпоцапан от път; мокрото му и кално наметало е захвърлено на каменния перваз на прозореца. Стражът ни е препречил вратата и не го пуска, очаквайки завръщането ни.

— Какво има? — пита Ричард.

Човекът пада на едно коляно и подава писмо. Виждам червен восъчен печат. Ричард го счупва и прочита няколкото реда върху единствения лист. Виждам как лицето му потъмнява, а после той хвърля поглед към мен и обратно надолу към листа.

— Какво има? — Не мога да изрека онова, от което се опасявам — веднага си помислям с ужас, че може да е писмо от Мидълхам за сина ни. — Какво има, Ричард? Милорд? Умолявам ви… — поемам си рязко дъх. — Кажете ми. Кажете ми бързо.

Той не ми отговаря веднага. Кимва през рамо на един рицар от свитата си.

— Чакайте там. Задръжте пратеника, ще искам да се видя с него. Погрижете се да не говори с никого.

Мен хваща подръка и прекосява приемната ни, личните ми покои, и ние влизаме в спалнята ми, където никой няма да ни безпокои.

— Какво? — прошепвам. — Ричард, за бога — какво има? За нашето момче ли става дума, за Едуард?

— Сестра ти — казва той. От тихия му глас казаното прозвучава почти като въпрос, сякаш сам не може да повярва на това, което е прочел. — Става дума за сестра ти.

— Изабел?

— Да. Любов моя, не знам как да ти съобщя — Джордж ми е писал, това писмо е от него, поръча ми да ти съобщя, но не знам как да ти кажа…

— Какво? Какво за нея?

— Любов моя, бедна моя любима — тя е мъртва. Джордж пише, че е мъртва.

За миг сякаш не чувам думите. После ги чувам, сякаш звънтят като камбана точно тук, в спалнята ми, където само преди два часа обличах роклята си и избирах рубините си.

— Изабел?

— Да. Джордж казва, че е мъртва.

— Но как? Тя беше добре, писа ми, каза, че раждането е било лесно. Получих писмото й, пълно със самодоволство. Тя беше добре, беше много добре, каза ми да дойда и да видя…

Той се поколебава, сякаш има отговор, но не иска да го облече в думи.

— Не зная как. Именно затова ще говоря с пратеника.

— Болна ли е била?

— Не знам.

— Родилна треска ли е получила? Кървене?

— Джордж не казва това.

— Какво казва?

За миг си мисля, че ще откаже да ми отговори, но после той разгръща писмото, приглаждайки го върху масата, и ми го дава, наблюдавайки лицето ми, докато чета думите.

„22 декември, 1476

Братко и сестро Ан,

Обичната ми съпруга Изабел почина тази сутрин, Бог да приеме душата й. Не се съмнявам, че е била отровена от човек на кралицата. Пази съпругата си, Ричард, пази се и ти. Не се съмнявам, че всички сме застрашени от вероломното семейство, което нашият брат кралят въведе в двора. Невръстният ми син е още жив. Моля се за вас и вашите деца. Изгорете това.“

Ричард взема писмото от ръката ми и, навеждайки се към огъня, го бутва в червените разжарени въглени и стои над него, докато листът се накъдря и почернява, а после внезапно пламва.

— Тя знаеше, че това ще се случи. — Чувствам, че се треса, от върховете на пръстите на ръцете до краката, сякаш писмото ме е смразило със свистящ леден вихър. — Каза, че ще се случи.

Ричард ме прегръща и ме побутва да седна на леглото, когато коленете ми се подгъват.

— Джордж твърдеше същото, но аз не желаех да го слушам — казва той рязко.

— Тя каза, че кралицата имала шпионин в нейната къща, а също и в нашата.

— Не се съмнявам в това. Това почти със сигурност е вярно. Кралицата няма доверие на никого и плаща на слуги, които да й доносничат. Всички го правим. Но защо би отровила Изабел?

— За отмъщение — казвам съкрушено. — Защото пази имената ни, написани върху парче хартия в емайлирана кутия, скрито сред накитите й.

— Какво?

— Изабел знаеше, но аз отказвах да слушам. Тя каза, че кралицата се е заклела да отмъсти на убийците на баща си — тоест на нашия баща. Изабел каза, че тя е написала имената ни с кръв върху парче хартия и ги държала скрити. Изабел каза, че един ден ще науча, че е мъртва, и че ще е била отровена.

Ръката на Ричард е на колана му, където обикновено стои мечът му, сякаш си мисли, че може да бъдем принудени да се бием за живота си тук, в двореца Уестминстър.

— Аз не слушах! — Внезапно осъзнавам загубата и ме разтърсват ридания. — Не я слушах! А бебето й! И Маргарет! И Едуард! Те ще трябва да израснат без майка! А аз не отидох при нея! Казах й, че е в безопасност.

Ричард отива до вратата.

— Ще говоря с пратеника — казва той.

— Ти не ми позволяваше да отида при нея! — изхлипвам.

— И толкова по-добре — казва той сухо, и завърта дръжката на бравата.

Изправям се несръчно на крака.

— И аз ще дойда.

— Не и ако ще плачеш.

Припряно избърсвам мокрото си лице.

— Няма да плача. Кълна се, че няма да плача.

— Все още не искам тази новина да се разнася, нито да се разчува случайно. Джордж сигурно е писал и на краля, за да съобщи за смъртта. Не искам да отправяме обвинения и да плачеш. Ще трябва да мълчиш. Ще трябва да бъдеш спокойна. И не трябва да казваш нищо, когато се срещнеш с кралицата. Ще трябва да се държим така, сякаш не таим никакви мисли против нея.

Стисвам зъби и се обръщам към него.

— Ако Джордж е прав, то кралицата е убила сестра ми — вече не треперя и не ридая. — Ако обвиненията на Джордж са верни, тогава тя се кани да убие и мен. Ако това е вярно, тогава тя е мой смъртен враг, а ние живеем в двореца й и ядем от храната, която ни носят от нейната кухня. Виждаш ли — не отправям обвинения и не плача. Но ще защитя себе си и близките си, и ще се погрижа тя да си плати за смъртта на сестра ми.

— Ако е вярно — казва Ричард с равен тон. Това звучи като клетва.

— Ако е вярно — съгласявам се.