Филипа Грегъри
Пленница на короната (34)

33

Замъкът Мидълхам, Йоркшър, юни 1473

Това е любимият ми момент от деня, късният следобед преди вечеря, и ние двамата с Ричард се разхождаме около стените, които опасват замъка — дълга разходка край това квадратно пространство, която ни отвежда до всички посоки на компаса и започва и свършва при кулата на принца, където е детската стая на скъпия ни малък Едуард. От дясната ни страна е дълбокият крепостен ров. Когато поглеждам надолу, виждам как издърпват от рова мрежа, блестяща от извиващи се сребристи риби, смушквам Ричард и му казвам, че ще има шаран за вечеря.

Отвъд рова са безредно струпаните постройки от камъни и плочи на градчето Мидълхам, а около целия град се ширят тучни пасища, които се издигат нагоре към високите пусти земи. Виждам две доячки с кобилици и ведра на широките си рамене, понесли трикраките си столчета, запътили се да издоят кравите в полята, а кравите вдигат глави от тревата, когато чуват вика: „Хайде, хубави кравички, насам, насам!“ и тръгват бавно към тях. Отвъд полята по-ниските склонове на хълмовете са покрити с тъмнозелена орлова папрат, а оттатък, все по-високо и по-високо, се вижда мъгливият аметистов оттенък на цъфнал пирен. Това е моят дом, и домът на семейството ми от цяла вечност. Повечето момчета в селските къщи са кръстени Ричард на баща ми, и на баща му преди него. Повечето момичета са наречени Ан или Изабел на сестра ми и мен. Почти всички са дали клетва да се покоряват на мен или на новия Ричард тук — моят съпруг. Когато завиваме зад ъгъла по алеята край замъка и се отдалечаваме от града, виждам подранила улулица, бяла като облак, да се носи плавно, безмълвно като падащо листо, над редицата храсти от живия плет. Слънцето се спуска към хоризонта в слой от розови и златисти облаци, дланта ми е пъхната в сгъвката на ръката на Ричард, и аз облягам глава на рамото му.

— Щастлив ли си? — питам.

Той се усмихва на въпроса, явно не е от тези, над които някога е размишлявал.

— Радвам се, че съм тук.

— Искаш да кажеш — не в двора?

Надявам се да каже нещо за това, че обича да е в моята компания, и обожава да бъде с мен и бебето тук, в нашия най-красив дом. Все още сме младоженци, все още сме млади, все още имам усещането, че играем ролята на господаря на имението и неговата лейди, сякаш вече не съм достатъчно възрастна или достатъчно важна да заема мястото на майка си. За Ричард е различно. Този живот е извоюван с труд; той носи на плещите си отговорностите на владетел на Северна Англия. За мен това — да бъда негова съпруга, живееща тук, във фамилния си дом, е момичешка мечта. Често не мога да повярвам, че такава мечта се е сбъднала.

Но Ричард просто казва:

— Напоследък дворът прилича на истинско меле от състезание по фехтовка. Ривърс продължават да печелят надмощие, а Джордж и другите лордове непрекъснато отвръщат на удара. Това е постоянна, необявена битка. Нито един ярд земя, нито една монета в джоба ми не е в безопасност. Вечно се намира някой родственик на кралицата, който смята, че те се полагат на него.

— Кралят…

— Едуард се съгласява с последния човек, с когото е разговарял. Смее се и обещава всичко на всички. Прекарва дните си в езда, танци и залагания, а нощите си — във веселби по улиците на Лондон с Уилям Хейстингс и дори с доведените си синове — и мога да се закълна, че те не са му истински приятели, а са там само за да служат на майка си. Те придружават него, техния доведен баща, за да бъдат нейните очи и уши, водят го във всевъзможни вертепи, и се кълна, че после й докладват и й разказват всичко. Той няма приятели около себе си, а само шпиони и блюдолизци.

— Това е погрешно — казвам със строгата моралност на младите хора.

— Много е погрешно — потвърждава Ричард. — Един крал би трябвало да дава пример на своите поданици. Едуард е обичан и жителите на Лондон обичат да го виждат, но когато излиза пиян по улиците и преследва жени… — той млъква рязко. — Както и да е, това не са неща, подходящи за твоите уши.

Нагаждам стъпките си към неговите, и не му напомням, че прекарах голяма част от моминските си години в гарнизонен град.

— А Джордж всеки миг търси облага — казва Ричард. — Не може да се спре, не мисли за нищо, освен за короната, която не можа да отнеме от Едуард и състоянието, което не можа да отнеме от мен. Алчността му е изключителна, Ан. Той просто непрекъснато се опитва да се сдобие с още земя, опитва се да се добере до още постове. Обикаля из двора като огромен шаран със зинала уста, поглъщайки имоти. А самият той живее като принц. Бог знае колко харчи по лондонската си къща, за да купува приятели и да разширява влиянието си.

Една чучулига се издига от ливадата под замъка, и пее, размахвайки криле нагоре, после спира и след това се издига отново, извисявайки се нагоре и нагоре, сякаш никога няма да спре, докато не стигне до рая. Спомням си как баща ми казва да гледам, да наблюдавам внимателно, защото след миг тя ще затвори крилете си и ще се спусне безмълвно, ще падне като камък към земята — а там, където кацне, ще бъде малкото и, постлано с пух гнездо и покритите с мънички петна яйца, подредени в средата, защото чучулигата е спретната и прилежна птица, какъвто трябва да е всеки кандидат за рая.

Слизаме по витата стълба на кулата с къщичката на вратаря към главния вътрешен двор на замъка, когато вратите се разтварят широко и една носилка със спуснати завеси и двайсет съпровождащи я ездачи влиза с тропот през портата.

— Кой е това? — питам. — Дама? Дошла да ни посети?

Ричард пристъпва напред и поздравява отривисто водача на стражата, сякаш го е очаквал.

— Всичко наред ли е?

Мъжът сваля шапката си и бърше потното си чело. Разпознавам Джеймс Тиръл, един от най-доверените служители на Ричард, Робърт Бракънбъри е зад него.

— Всичко е наред — потвърждава той. — Никой не ни проследи, доколкото знам, и никой не ни спря по пътя.

Подръпвам ръката на Ричард.

— Коя е тази гостенка?

— Бързо успяхте — отбелязва Ричард, без да ми обръща внимание.

Една ръка отмята завесите на носилката, и сър Джеймс се обръща да помогне на дамата да излезе. Тя отхвърля одеялата, с които е била завита по време на пътуването, и поема ръката му. Той стои пред нея, криейки лицето й.

— Да не би да е майка ти? — прошепвам на Ричард, ужасена от мисълта за официална визита.

— Не — казва той, гледайки как дамата излиза от носилката и се изправя, изпъшквайки леко. Сър Джеймс отстъпва встрани. С чувство, подобно на премаляване преди припадък, разпознавам майка си, която не съм виждала от цели две години — върната от гроба, или поне от абатството Болийо, излизаща от носилката като жив призрак, обръщайки се да отправи ужасяваща, триумфална, широка усмивка към мен — дъщерята, която я остави в тъмница, дъщерята, която я изостави, обявявайки я за мъртва.

 

 

— Защо е тук? — питам настоятелно.

Намираме се в личните покои, съвсем сами, вратата е затворена пред хората в голямата зала отвън, които чакат да ги поведем на вечеря, готвачките в кухнята долу ругаят, защото месото е препечено, а сладкишите са потъмнели.

— Измъкнах я — казва той спокойно. — Мислех, че ще бъдеш доволна.

Млъквам и го поглеждам. Не може да си е мислил, че ще бъда доволна. Насмешливото му изражение ми подсказва, че той знае, че довеждането на майка ми при мен ще разбуни в семейството ни войната, която досега бушуваше в яростни писма и болезнени извинения и оправдания в продължение на цели две години. След последното си писмо, когато нарече сина ми, единствения си внук, копеле, а съпруга ми — крадец, не ми е писала повече. Каза ми, че съм посрамила баща си и съм предала нея. Каза ми, че не съм й дъщеря. Прокле ме с майчино проклятие и каза, че ще живея без благословията й и ще отиде в гроба, без да изрече името ми. Не отговорих — дори с една-единствена дума. Когато се омъжих за Ричард, реших, че нямам нито майка, нито баща. Единият беше загинал на бойното поле, другата ме беше изоставила и ме бе оставила да се справям сама. Изабел и аз наричахме себе си сираци.

Досега.

— Ричард, в името Божие, защо я доведе тук?

Най-сетне той решава да бъде честен:

— Джордж щеше да я залови — казва той. — Сигурен съм в това. Джордж щеше да я отвлече, да обжалва решението на краля да подели състоянието й между нас двамата, да поиска справедливост за нея. Да спечели отново всичко за нея, сякаш е неин рицар, а после, след като тя си върнеше владението над всички земи на Уорик, той щеше да й ги отнеме. Щеше да я държи в домакинството си, както задържа теб — и щеше да получи всичко, което имаме, Ан. Трябваше да я взема, преди да го е сторил той.

— Значи, за да попречиш на Джордж да я вземе — ти я взе — казвам сухо. — Извършвайки точно същото престъпление, което подозираш, че той щеше да извърши.

Той ме поглежда мрачно.

— Когато се ожених за теб, казах, че ще те защитавам. Сега защитавам интересите ти.

Споменаването на ухажването ни ме кара да млъкна.

— Не мислех, че ще означава това.

— Нито пък аз — казва той. — Но обещах да те закрилям, и ето това е нужно сега.

— Къде ще живее тя? — Вие ми се свят. — Не може отново да отиде в свято убежище, нали?

— Тук.

— Тук? — почти изкрещявам аз.

— Да.

— Ричард, боя се дори да я видя. Тя каза, че не съм й дъщеря. Каза, че никога няма да имам майчина благословия. Каза, че не бива да се омъжвам за теб. Нарече те с думи, които ти никога не би простил! Каза, че нашият син… — млъквам, без да довърша. — Няма да го повторя. Няма да мисля за това.

— Не е нужно да го чувам — казва той развеселено. — И не е нужно да й прощавам. А ти нямаш нужда от благословията й. Тя ще живее тук като наша гостенка. Не е нужно изобщо да я виждаш, ако не искаш. Тя може да се храни в стаите си, може да се моли в собствения си параклис. Бог ми е свидетел, тук имаме достатъчно място. Можем да й дадем собствени слуги. Не е нужно да те безпокои.

— Как може да не ме безпокои? Тя ми е майка! Тя е моя майка, която се изправи срещу мен. Каза, че ще отиде в гроба си, без да изрече името ми!

— Мисли за нея като твоя затворничка.

Отпускам се в един стол, втренчена в него.

— Майка ми е моя затворничка?

— Тя беше затворничка в абатството Болийо. Сега е затворничка тук. Никога няма да си върне състоянието, изгуби го, когато потърси свято убежище в мига, щом научи за смъртта на баща ти. Тогава избра да те изостави на опасността, която битката би донесла. Сега води живота, който избра тогава. Може да се придържа към избора си. Тя е беднячка, затворена е в тъмница. Просто по една случайност е затворничка тук, вместо в Болийо. Това може да й хареса. Може би предпочита да бъде тук. В крайна сметка, това беше домът й.

— Дошла е тук като невеста, това е бил домът на семейството й — казвам тихо. — Всеки камък във всяка стена ще й говори за правата й.

— Е, тогава…

— Все още е неин — поглеждам младото му, красиво, решително лице, и осъзнавам, че нищо, което кажа, няма да има никакво значение. — Ние живеем тук като крадци, а сега законната собственица ще ни гледа как събираме нейните ренти, претендираме за това, което се полага на нея, подслонени в нейните стени, живеещи под нейния покрив.

Той свива рамене, а аз млъквам рязко. Знаех, че е човек на внезапните решения, човек, способен — подобно на брат си — на решителни, бързи действия. Момчетата Йорк са прекарали детството си в бунт срещу краля, гледайки как баща им, а после брат им рискуват всичко във войната. Всички братя от рода Йорк са способни на непоколебима смелост и непреклонна издръжливост. Знаех, че той е човек, готов да следва собствените си интереси, без скрупули. Но не знаех, че е човек, който може да арестува майката на собствената си съпруга и да я задържи против желанието й, да й отмъкне земите, докато тя спи под неговия покрив. Знаех, че моят съпруг е твърд човек, но не знаех, че е от гранит.

— Колко време ще живее тук?

— Докато умре — казва той безизразно.

Мисля си за крал Хенри в Тауър, който умря в същата нощ, когато братята Йорк се завърнаха като победители от Тюксбъри, твърдо решени да сложат край на рода му. Представям си как тримата са влезли тихо в тъмната му стая, докато е спял. Мисля си как е спял там, под тяхна закрила, и не се е събудил повече, отварям уста да му задам въпрос, и я затварям отново, без да кажа нищо. Осъзнавам, че се страхувам да попитам младия си съпруг колко дълго според него може да живее майка ми.

 

 

Неохотно, с присвиващ се от гадене стомах, отивам в стаите, отредени на майка ми, същата вечер, след вечеря. Занесли са й най-хубавите ястия от вечерята, и са й ги сервирали на едно коляно, с цялото уважение, което се полага на една графиня. Нахранила се е добре; тъкмо изнасят празните чинии, когато влизам. Ричард се е разпоредил да я настанят в северозападната кула, колкото е възможно по-далече от нас. Няма мост от нейната ъглова кула до главната кула на замъка; ако й позволят да излезе от покоите си, тя ще трябва да извърви целия път надолу по стълбите и през вратата, за да стигне във вътрешния двор, да го прекоси, и после да се качи по стълбите до централната кула, за да стигне до голямата зала. На всяка врата има стражи. Тя никога няма да ни посещава без покана. Никога няма да излиза от кулата без позволение. До края на живота си ще вижда само ограничен изглед. От прозорците си може да вижда само покривите на малкия град, обширните сиви небеса, пустия пейзаж, и надолу, до тъмния крепостен ров.

Влизам и й правя реверанс — тя е моя майка и трябва да й засвидетелствам почит — но после заставам пред нея, вирнала брадичка. Боя се, че изглеждам като непокорно дете. Но аз съм само на седемнайсет и съм ужасена от майчиния си авторитет.

— Съпругът ти възнамерява да ме задържи като затворничка — казва тя студено. — Нима ти, родната ми дъщеря, му служиш като тъмничар?

— Знаете, че не мога да не му се подчиня.

— Не би трябвало да проявяваш непокорство към мен.

— Вие ме изоставихте — казвам, подтикната да говоря открито. — Вие ме изоставихте при Маргарет Анжуйска, а тя ме отведе до ужасна битка и до поражение, и до смъртта на моя съпруг. Бях не много повече от дете, а вие ме изоставихте на бойно поле.

— Ти плати цената на арогантната амбиция — казва тя. — Амбицията на баща ти, която ни унищожи. Сега следваш друг амбициозен мъж, като куче, точно както следваше баща си. Искаше да бъдеш кралица на Англия. Не си знаеше мястото.

— Моята амбиция не ме отведе много далече — възразявам. — Изабел, родната ми сестра, ме взе за своя затворница! — Чувствам как гневът и сълзите ми се надигат заедно. — Нямаше кой да ме защити. Вие позволихте на Изабел и Джордж да ме задържат против волята ми. Скрихте се на сигурно място в свято убежище и оставихте да ме приберат от бойното поле! Всеки можеше да ме отведе, всичко можеше да ми се случи.

— Ти позволи на съпруга си и на съпруга на Изабел да ми отмъкнат състоянието.

— Как можех да ги спра?

— Опита ли?

Мълча. Не опитах.

— Върни ми земите и ме освободи — казва майка ми. — Кажи на съпруга си, че трябва да направи това. Кажи на краля.

— Почитаема майко — не мога — казвам безпомощно.

— Тогава кажи на Изабел.

— Тя също не може. Очаква бебе, дори не е в двора. А и във всеки случай кралят не изслушва прошения от Изабел и мен. Никога не би се вслушал в нас, вместо в братята си.

— Трябва да бъда свободна — казва майка ми и за миг гласът й потреперва. — Не мога да умра в тъмница. Трябва да ме освободиш.

Поклащам глава.

— Не мога — казвам. — Няма смисъл изобщо да ме молите, почитаема майко. Безсилна съм. Не мога да направя нищо за вас.

За миг очите й ме поглеждат гневно; тя все още може да ме уплаши. Но този път издържам на погледа й и свивам рамене.

— Изгубихме битката — казвам. — Омъжена съм за своя спасител. Нямам власт, нито пък Изабел, нито вие. Не мога да направя нищо за вас, ако това противоречи на волята на съпруга ми. Ще трябва да се примирите, както се примирявам аз, както се примирява Изабел, с положението на победена.