Дейкър Стокър, Йън Холт
Дракула — Немъртвият (7)

6.

Беше вече девет без двайсет. Сюард бе погледнал за последно часовника си преди две минути. Завесата трябваше да се вдигне точно в осем часа и публиката ставаше неспокойна. Куинси бе работил в театър и знаеше какви неочаквани обстоятелства биха могли да забавят началото на представлението. В ума му се появиха ужасяващи мисли. Ами ако Бесараб не е в състояние да играе? Може би сега преправят костюма му, за да го дадат на някой нещастен дубльор. Обикновено в такава ситуация се смяташе, че дубльорът е извадил голям късмет, но тази вечер зрителите бяха платили, за да гледат Бесараб. Куинси също се бръкна дълбоко точно заради него. Никой нямаше да посрещне добре дубльора. Всичко щеше да е напразно, ако актьорът не беше в състояние да играе.

Един господин се оплака на съпругата си на френски, език, който Куинси знаеше добре.

— Този Бесараб е същата стока като онази англичанка Сара Бернар. Веднъж гледах нейно представление, което започна дял час по-късно. Французин никога не би постъпил така…

Куинси тъкмо се канеше да защити британските актьори, когато лампите в залата започнаха да изгаснат една по една и театърът потъна в пълен мрак. Младежът очакваше насочен прожектор, но такъв не се появи. Зрителите започнаха да се въртят на местата си. Куинси напрегна очи с надеждата да види нещо в мрака.

Без никакво предупреждение из амфитеатралното пространство се разля тих баритон:

След зимата на нашите раздори

настана над страната пищно лято

под слънцето на този син на Йорк.

В основата на сцената грейна един-единствен прожектор и хвърли зловещи отблясъци върху бледото лице на Бесараб. Пронизителните му черни очи гледаха вторачено залата изпод тъмните вежди. Куинси бе възхитен от превъплъщението на красивия актьор в ужасния Ричард III. Беше облечен, разбира се, в черно, лявата му ръка висеше безжизнено, за да подчертае гърбицата. Въпреки тежкия грим и костюма маниерите и тонът му не оставяха никакво съмнение, че човекът на сцената е аристократ.

Но аз — изваян лошо за турнири,

направен да не мога да ухажвам

любвеобилните огледала…

Сценичното осветление бавно се засилваше. Куинси забеляза болката в очите на Бесараб. Той не просто произнасяше думите на Шекспир, а извличаше смисъла и значението им.

… аз нямам друга

забава в туй безгрижно празно време,

огласяно от свирки на пастири,

освен следейки кривата си сянка

под слънцето да се въртя в безкрайно

умуване над свойта грозота.

Бесараб млъкна и насочи вниманието си към една от ложите. Куинси проследи погледа му и веднага позна жената със смокинга от фоайето.

И затова, негоден да развличам

като любовник тез лениви дни,

ще проявя способност на злодей

и ще отровя техните забави…

* * *

Батори се изненада, че Бесараб гледа така упорито към нея. Силното сценично осветление го заслепяваше, дали наистина я виждаше, или беше чиста случайност? Тя също се взираше безстрастно в актьора. Тъмнокосата жена в бяло прошепна:

— Той ли е, господарке?

— Той е — отвърна Батори, без да мигне. Прокара ноктите си по облегалката за ръце и по пода се посипаха фини дървени стърготини. Осъзна, че наглото копеле рецитира неадаптираната версия на тази ужасна пиеса. Четири часа с този литературен боклук бяха по-голямо изпитание и от испанската инквизиция. Играта на актьорите на сцената й навяваше прекалено много спомени.

Ференц Надазди не беше интелигентен мъж. Елизабет скоро разбра, че всичките му мисли се зараждат под кръста. Точно тази негова слабост й даде възможност да го надхитри. Създаде му фалшиво усещане за сигурност, като се престори, че харесва сексуалния му садизъм и развратния му живот. Три години след сватбата, с надеждата да се отърве от него, тя използва суетата му в негов ущърб и го убеди да оглави лично унгарската армия във войната срещу Османската империя. Каза му, че една победа в тази война ще увеличи значението на рода Надазди, и го увери, че на триумфалния парад ще приеме фамилията му пред очите на цялото си семейство.

След като той замина, стражите на графа я следяха изкъсо, но тя измами и тях, като ги накара да повярват, че вече не иска да бяга, а се интересува живо от делата в имението. На няколко пъти се застъпи за онеправдани жени, сред които една, чийто съпруг беше убит от османците, и друга, чиято дъщеря беше забременяла след изнасилване. Всяка нощ, когато останеше сама в покоите си, тайно се молеше съпругът й да загине на бойното поле.

Батори беше учила естествени науки и астрономия и чакаше подходящия момент. Една нощ, когато имаше лунно затъмнение и мракът беше на нейна страна, надяна черно наметало с качулка и изчезна от двореца. С помощта на селяните, чиято лоялност купи с богатството на съпруга си и собствената си пресметната щедрост, Батори успя да избяга и да намери убежище при леля си Карла.

За Карла говореха, че е набожна жена. Елизабет се надяваше в сигурността на нейния дом най-накрая да намери утеха, любов и закрила в Божиите прегръдки.

Леля Карла носеше с достойнство строгата маска на матрона. Дрехите й бяха безупречно чисти и винаги черни. Изключение правеше само големият златен кръст на шията й. Младата Батори реши, че е още в траур за единия от съпрузите си. Леля Карла се беше омъжвала четири пъти и всичките й съпрузи бяха постигнати от ужасна и необяснима смърт. Когато Батори пристигна при нея, облечена в алена кадифена рокля, вместо да я посрещне топло, леля й Карла каза подигравателно:

— Само суетните носят червено. Суетата е един от седемте смъртни гряха. Бог не би одобрил това.

Пред хората леля Карла изглеждаше студена и строга, но с най-близките си беше по-сърдечна и мила. Изслуша внимателно разказа на племенницата си и се опита да я утеши. Двете се сближиха до такава степен, че една вечер, след като изпи литри вино, леля й призна, че е убила съпрузите си, защото разбрали каква е истинската причина да не ги допусне в леглото си. Не била толкова влюбена в Бога, та да приема Библията буквално и да вярва, че единствената цел на правенето на любов е зачеването на деца. Истината беше, че тя не се възбуждаше от мъже. Леля Карла се задоволяваше само от сексуалното общуване с други жени.

Батори се взираше в кръста на шията й, шокирана от това убийствено лицемерие. След признанието на Карла тя осъзна и някои истини за себе си. Като по-млада си беше „играла“ с няколко прислужници, но майка й я хвана и жестоко й се скара. Родителите й повикаха свещеник, който да се помоли за грешната им дъщеря. Скоро след това я омъжиха за Надазди.

Като видя объркването, изписано на красивото лице на Батори, леля Карла я погали по косата, за да я успокои, и се взря с копнеж в сините й очи. Преди Елизабет да се усети какво става, Карла залепи устни върху нейните. Племенницата я отблъсна. Мисълта да докосва възрастната си леля по този начин я отвращаваше.

— В Библията не пише ли, че убийството и тези страсти са грях? Не си ли съгрешила пред Бог?

Карла се изправи, изпълнена с лицемерен гняв.

— О, глупаво наивно дете! Не биваше да рискувам някои от съпрузите ми да ме разобличи! В най-добрия случай щях да загубя богатството си, да бъда изгонена без пукната пара и дамгосана като еретичка. А в най-лошия щяха да ме изгорят жива на клада. Това не бяха убийства, а самосъхранение. Не ме съди толкова строго. Имаш избор. Да останеш при мен и да ме обичаш, а аз да те защитавам от съпруга ти. Да отидеш в манастир и да похабиш невероятната си хубост, да станеш стара, дебела и сбръчкана като мен в самота. Или да се върнеш при садиста Надазди. Ти избираш.

Батори имаше нужда от време, за да подреди мислите си, но Карла не беше от търпеливите. Не й оставаше нищо друго, освен да се предаде пред похотта на леля си.

Никога не бе познала такова удоволствие. Защо съпругът й не можеше да се научи да й докосва по този начин? Когато за първи път в живота си получи оргазъм, спря да се замисля какво прави и с кого го прави. Най-накрая бе открила истинската си същност. Как може нещо толкова приятно да се обявява за грях пред Бога? Нима любовта не е негово творение? Така започна бунтът на Батори срещу Бога.

Батори подскочи в седалката, когато един актьор изпищя на сцената. Не можеше да понесе и миг повече от това представление. Стана.

— Господарке, какво има? — попита русата жена в бяло.

Очите на Батори бяха впити в Кристофър Ърсуик, който играеше свещеника.

— Трябва да се махна оттук.

— Ами Бесараб?

— Знаете какво да направите. Не ме разочаровайте.

* * *

Куинси още нямаше представа какви непредвидени събития ще се случат тази вечер. Никога не бе гледал пълната сценична версия на „Трагедията на Ричард III“, нито си бе представял, че спектакълът може да бъде толкова впечатляващ. Костюмите изглеждаха автентични, декорът беше изпипан и величествен. Актьорите бяха великолепни. Най-добър от всички беше Бесараб, който играеше ролята на злия крал толкова убедително, че за миг Куинси забрави, че е на театър. Бесараб изговаряше репликите така, сякаш току-що му бяха хрумнали. Куинси беше научил наизуст цялата роля още преди години, но до този момент тя бе за него само низ от думи върху хартия. Сега тези думи оживяваха.

Пиесата тръгна към кулминацията си. Бесараб изглеждаше така изпълнен с угризения, че Куинси наистина му вярваше, че се разкайва за злините си. Когато крал Ричард извика от сцената: „Кон! Кон ми дайте! Кралство срещу кон!“, сърцето на Куинси биеше като боен барабан. Без да се усети, той сграбчи облегалката на седалката пред него толкова силно, че за малко да я обърне и да събори нещастния човечец на нея. Чу се боен вик. Няколко актьори в ролите на воини изскочиха на сцената и се нахвърлиха върху Бесараб, който размаха огромния си меч със сръчността на истински рицар. Куинси потъна в атмосферата и точно когато се канеше да се изправи и да извика, на сцената се появиха още воини. Младежът наблюдаваше с възхищение най-умелата бойна сценична хореография, която някога беше виждал. Думите бяха слаби да опишат представянето на кървавата битка, която слага край на династията на Плантагенетите.^[1]

Затаи дъх, когато Ричмънд заби меча си в гърдите на краля. Всички актьори на сцената замръзнаха, а прожекторите угаснаха, с изключение на един-единствен на авансцената. Куинси знаеше, че пиесата завършва със смъртта на крал Ричард, но замръзна заедно с всички останали зрители. Никой не смееше дори да диша. Бесараб се олюля и умря по великолепен начин.

Публиката аплодираше в несвяст, толкова силно, че заглуши финалния монолог на Ричмънд. Но никой не ръкопляскаше по-силно от Куинси.

Бесараб се върна на сцената, поклони се за последен път и погледна аплодиращия Куинси. Сърцето на младежа заби силно. Бесараб премести поглед към ложата на жената в смокинга, но тя беше празна. Кои бяха онези жени? Дали Бесараб ги познаваше? Когато Куинси отново погледна към сцената, завесата вече падаше и отделяше Бесараб от обожаващите го зрители. Куинси нямаше търпение да се срещне очи в очи с този великолепен мъж.

Вече изобщо не се колебаеше. Той принадлежеше на театъра, не можеше да си представи живота си в някоя потискаща кантора. Трябваше веднага да отиде зад кулисите, за да види дали Бесараб е получил писмото му. Изчака тълпата да се разпръсне и се опита да се измъкне от реда си. Тогава забеляза, че главният разпоредител го сочи на Антоан, мениджъра на театъра. Антоан се приближи към неговия ред и пресрещна Куинси.

— Allons^[2] — прошепна Антоан. — Мосю Бесараб ще се срещне с вас сега.